Мария Антонова
Рада Казалийска (12) (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

„Одрински затвор“ (1901)

Неизвестен факт досега е, че в архива на Рада Казалийска се намери стихотворение, посветено на нея. За съжаление не знаем името на автора му, но то показва недвусмислено, че е била уважавана и почитана не само като учителка, не само като поетеса, но и възприемана като майка от своите възпитаници, както сам авторът на стихотворението я нарича:

В тъмна епоха, във дни на заблуда,

във дни на робство, мъртвило и сън,

ти първа, о майко, донесе пробуда,

ти първа раздуха искрата във огън.

И семето златно, в родната нива,

поникна богато и даде то плод.

И екна наново пак песен звънлива

в край Красногорски на нашия род…

Според Пантелей Христов Попов — внук на поетесата, в архива й се съхраняват и други поетични опити главно на патриотична тема, които носят отпечатъка на времето, в което е живяла, носят полъха и влиянието на Паисиевата „Славянобългарска история“ (1762). Освен историята на своя народ светогорския монах е оставил неизвестното за широката читателска аудитория литературно произведение, „Слези“ или на български „Сълзи“, написано в стихотворна форма, в което авторът отправя молитви към Бога по повод падането на Търновград под турско робство. То e поетично доказателство, че за таланта няма и не може да има духовно робство.

Показателно в това отношение е стихотворението на Рада Казалийска „Одрински затвор“ (1901).

Одрински затвор

Народ потънал кат в зинал гроб,

под нечуван турски гнет,

бе съдбата на българския род.

Тъне в безмълвие, век след век

без Божествен и човешки закон.

 

А турчин тиранин, жаден за кръв,

играй си с бесило и нож,

така зъл и жесток,

безнаказано пролива кръв, като поток.

 

Мъка душата ми терзай,

да виждам покрити,

с кости и пепелища

нашите родни огнища.

 

О, Родопа клета!

До кога ще търпиш на турчина гнета?

 

Обичам те мой роден кът,

ти за мен си много скъп,

обичам и вас родни балкани,

но мразя турци и гърци тирани.

 

Робство не търпя,

за свобода живота си ще даря.

Поисках и Родопа да бъде свободна

първо бе чрез книга, а сега чрез меч.

 

Но грък предател наш съсед,

не искаше в Райково да бъда веч

и аскер Салих Пашов,

двамина ни отведе много надалеч,

в тъмния зандан на Одрин,

 

О, затвор — българска гробница,

о, затвор, пъкъл на свободата,

по твоите влажни стени,

текат на затворници клети

кървави сълзи в мъки пролети.

 

Мозъкът човешки съхне и вехне,

пред ужасите страшни,

кат пещ адска, ден и нощ

чуват се въздишки тежки,

в стон нечут издъхват.

И песен тъжовна глъхне.

 

О, затвор! О, мъчилище човешко!

Като змия отровна — ехидна.

Мисъл и сърце сковаваш,

като гледаш българи

оковани в вериги тежки,

лежат на каменния под, чакат смъртта си.

 

О, Одрински затвор!

Под твоя покрив непрозрян,

безначален е поименника,

на жертвите твои,

убити от джелати, турци анадолии.

 

В тежък плен стоим ний двамина,

печални, мълчаливи в сълзи и тъги.

 

Одрин! Одрин!

Някога бе слава на Калояна,

а позор на Балдуина,

но днес си гробница на българина.

 

Но знай, тъй не ще да е до век,

българина е готов веч за двубой,

ще скъса вековните вериги той,

и ще изгони кървави отомани,

от родни поля и балкани.

 

И свободата, като слънце ще изгрей,

и земята ни хубава, наново ще се засмей.

 

(п) Рада Казалийска

Одрин, 1901 год.

Преписал от оригинала: (внук й П. Х. Попов), ул. Гагарин № 1 — Асеновград

От прегледаните архивни материали на Рада Казалийска не се намери нито ред за изживяванията й в Одринския затвор. Стихотворението е написано след като двамата със съпруга й са освободени. Преосмислила задържането им, тя много категорично заявява „робство не търпя, за свобода живота си ще дам…“

Четейки стихотворението си представяме тези двама възрастни съпрузи, които в тежките години на робство не губят вяра за освобождението на България, както и усещането им за потиснатост, за това, че някога Одрин е бил „слава на Калояна, а позор за Балдуина“.

В края на стихотворението поетесата подчертава вярата си в българина, като казва, че „е готов вече за двубой“ и че той „ще скъса вековните вериги“.

Рада Казалийска носи дарбата на поет и писател. От нейната автобиография личи, че тя е и добър разказвач, което пък ни дава правото да я приемем и като прозаик. В нашата литература още от най-ранни времена автобиографии са оставили Партений Павлович, Софроний Врачански — „Житие и стродния грешного Софрония“ (1739–1813). Петко Р. Славейков — „Автобиография“ (1827–1895), Григор Пърличев-Автобиография (1830–1893) и др.

Очевидно е, че по съдържание стихотворните опити на Рада Казалийска са актуални за времето. По идеи и емоции те не са подражателство на чужди образци, отразяват патриотичния подем на Възраждането, преживени състояния и откровени размисли на фона на българската история и съвременната действителност. По форма обаче творбите на Казалийска не са значителни постижения. По-ранните й стихотворения носят чертите на българското стихотворство от 20–40-те години на XIX в. — откъснато от старобългарската поезия и още неповлияно от благотворното влияние на руската литература. Като първите стихотворци-възрожденци авторката няма ясна предства за стихотворен размер, за ритъм. Римата употребява непоследователно, тя е непълнозвучна и безинтересна, поетическата образност е бледа. По-голяма сполука като стихотворец Рада постига в стихотворението „Благослови ме, майко“. В него има ясно очертани читиристишни куплети, тенденция към силабическо стихосложение (8- и 9-срични стихове) и сравнително по-сполучлива рима. Този успех навярно дължи на факта, че Рада Казалийска пише стихотворение в по-късна възраст. Овладяла повече знания за формалната страна на поезията, тя бележи развитие в своето творчество.

Естествено е да се запитаме, ако Рада Казалийска имаше възможност да развие напълно своите литературни способности като мнозина наши сънародници, черпели опит в чужбина по онова време, главно от Русия и др. държави в Европа, то от нея може би щеше да израсне писателка или поетеса, която би ни оставила множество писмени документи за мъките и страданията на българите по време на робството, за плача — разнасящ се по голите върхове на Родопа планина. Макар че ни завеща само четири стихотворения, те винаги ще ни връщат към робските времена на гнет и сълзи, на стремеж за свобода, но не в тесния семеен кръг, а с поглед жаден за свободен дух. Ето това ни остави тази самобитна българка, която живя в сърцето на планината, радваше се и страдаше заедно със своя народ.

И днес, макар времето да ни е отдалечило от онези страшни и жестоки дни, интересът към Рада Казалийска расте. От нея като личност, като творец, като учителка се интересуват както местните краеведи, така и хора, живеещи и в други райони на страната ни. Защото тя е не само първата новобългарска учителка в Родопите, но тя е и първата новобългарска поетеса, чийто смисъл на живот е любов към род и родина, преплитайки я в силна вяра към Бога.

Словото, което е държала пред своите съселяни, пред родителите на учениците си и пред първенците на Райково, потвърждават таланта й на добър оратор, чиято реч завладява и кара родителите плахо да трият очи от умиление и възторг.

Никъде в документите оставени от нея и за нея не се намери нито ред, който да дава отговор дали е напускала родното си място и по какъв повод. Изключение прави само когато е трябвало да замине да учи в Карлово в килийното училище на Райно Попович, след това в Калофер и честите посещения в горния метох на Калоферския девически манастир, където се е учила на църковно песнопение, по-късно, когато вече учителствува в Устово и Пашмакли. Други излизания не са открити. Разбира се нека не изключим факта, че по-късно, когато не е учителка, помага на сина си, криейки оръжие в дома си по време на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, той е претърсен, а тя откарана в Одринския затвор, заедно със съпруга си. От само себе си се разбира, че това не е излизане от родното село по желание, а по принуда.

За нея като личност и творец може да се каже: всичко, което носеше като дух и природа й бе дадено в повече от Бога.

По необясними причини години наред е била в пълно забвение. Дали защото в младежките си години посещава Калоферския девически манастир или защото на старини отново пожелава да се върне в него и облича монашеските одежди е причина литературните историци да я отминават с мълчание, е трудно да се каже. Истина е, че когато в България вярата в Бога бе отричана и потъпквана, невъзможно бе да се признае, че първата новобългарска поетеса може да е възпитаничка на Православната ни църква.