Лий Чайлд
Нищо за губене (69)

69

Порталът все още беше отворен. Вътрешната зона все още беше огряна от ослепителна светлина. Толкова отблизо светлината беше болезнено ярка. Изливаше се в солиден стълб, широк колкото портала, и се разширяваше като лъч на фар, дълъг стотина метра.

Ричър се притисна към стената и се приближи отдясно. Спря в последния метър сянка и се ослуша с всички сили. Не чу нищо, освен непрестанния плисък на дъжда. Изчака една дълга, бавна минута и пристъпи в светлината. Сянката му се раздвижи след него, дълга цели петдесет метра.

Нищо не последва.

Ричър влезе в тайната зона бързо и нехайно. Нямаше друг избор. Беше осветен и уязвим като стриптийзьорка на сцената. Земята под краката му беше насечена от дълбоки коловози. Беше потънал до глезените във вода. Отпред и вляво от него беше първата купчина от товарни контейнери. Бяха подредени във формата на буквата „V“, с върха навън. Вдясно от тях, на трийсет метра по-далеч, имаше второ „V“. Ричър се насочи към пространството между двете. Премина между тях и се озова на нещо като арена, в рамките на по-голямата арена на тайната зона и най-голямата арена на целия комбинат.

Имаше общо осем купчини от товарни контейнери, подредени в гигантски кръг. Общото пространство, което ограждаха, беше около сто и двайсет декара. В него имаше кранове, телфери и преси, паркирани багери и булдозери, електрокари, колички и фургони, натоварени с по-леко оборудване. Имаше намотки от бодлива тел, оксижени, газови бутилки, пневматични чукове, маркучи с високо налягане, ръчни инструменти. Всички бяха мръсни, очукани и износени. Тук-там на купчини бяха натрупани кожени престилки и тъмни предпазни очила за заварчиците.

Освен индустриалното оборудване имаше и две по-интересни неща.

Първото, вдясно, беше цяла планина от разбити бойни танкове, висока около девет метра и широка около петнайсет метра в основата си. Приличаше на гробище за слонове, излязло от някакъв гротесков праисторически кошмар. Изкривените оръдия на танковете стърчаха като бивни или оголени ребра. Кулите им бяха нахвърляни навсякъде — ниски, широки и плоски, отворени като консервени кутии. Изгърбените брони за двигателя бяха подредени на една страна, като чинии в миялна машина някои бяха разкъсани и от експлозии. Навсякъде бяха разхвърляни страничните брони за веригите, някои от тях бяха смачкани като станиол.

В купчината се виждаха и оголените корпуси на танковете, разглобени на парчета от хората на Търман. Повечето бяха разбити на много повече парчета — от други хора, които бяха използвали други методи за това. Нямаше никакво съмнение. По някои части все още се виждаха следи от камуфлажна боя за пустинен терен. Но тези части не бяха много. Повечето метал беше изгорен до матово черно. На синята светлина изглеждаше студен и блестеше под дъжда, но Ричър си помисли, че все още може да види как от метала се издига дим, а под него пищят войници.

Той се извърна. И погледна наляво.

Второто интересно нещо беше на сто метра източно оттам.

Огромен камион с осемнайсет колела.

Беше натоварен и готов да потегли. За кабината беше окачена товарната каросерия, а на нея имаше син контейнер на „Чайна Лайне“, дълъг дванайсет метра. Камионът беше огромна квадратна машина, марка „Питърбилт“. Стара, но добре поддържана. Каросерията беше плоска. Контейнерът приличаше на всеки друг контейнер, който Ричър беше виждал през живота си. Ричър тръгна към него сто метра, за които в калта и водата му трябваха две минути. Обиколи камиона. Изглеждаше впечатляващо. Беше изрядно боядисан, ауспухът зад кабината беше голям като петролен варел, зад предните седалки се виждаха сгъваеми легла, имаше цяла гора от антени и поне десетина огледала, големи като чинии. В сравнение с камиона контейнерът изглеждаше доста обикновен. С износена боя и избелял надпис, очукан на места. Беше здраво закачен за каросерията. Имаше двойна врата, осигурена със същите четири лоста и четири болта, които Ричър вече познаваше. Всички лостове бяха затворени.

Но нямаше катинари.

Нито пластмасови лентички.

Ричър хвана лоста в едната си ръка, изтегли се нагоре с другата и предпазливо се отпусна на долния ръб на контейнера, хлъзгав от дъжда. Със свободната си ръка хвана най-близкия лост и го бутна нагоре.

Лостът не помръдна.

Защото беше заварен за скобата. В отвора на скобата бяха заварени няколко сантиметра метал. Останалите три лоста също бяха заварени по този начин. Вратите бяха заварени една за друга, както и за пантите. Бяха направили прилежна поредица от заварки на петнайсет сантиметра една от друга, а лъскавият метал на тези места беше скрит от мацната мръсно синя боя. Ричър премести лоста в ръката си, подпъхна го между две заварки и силно го натисна.

Нямаше никакъв смисъл. Беше невъзможно. Все едно да се опитва да повдигне кола, като използва пиличка за нокти вместо крик.

Ричър слезе на земята и разгледа скобите, които закрепяха контейнера за каросерията. Бяха здраво затегнати. И заварени.

Той пусна лоста на земята и се отдалечи. Прекоси цялото оградено място и цялата ничия земя от другата страна на натрупаните контейнери, и цялата дължина на периметъра от вътрешната страна на стената. Беше голямо разстояние. Отне му повече от час. Накрая се върна от противоположната страна, от която беше тръгнал. От другата страна на вътрешния портал.

Ричър стигна на двеста метра от портала.

И видя, че се затваря.