Лий Чайлд
Нищо за губене (51)

51

Вон се сбогува със съпруга си и двамата с Ричър се върнаха по мръсните коридори до потискащото фоайе. Мъжът със сивото яке се обади:

— Довиждане, мисис Вон.

Двамата излязоха от сградата и отидоха до колата. Ричър се подпря на нея, а Вон продължи. Той почака тя да се отдалечи, после се отблъсна от колата и се върна в сградата. Изкачи се по стълбите и влезе. Прекоси фоайето и застана пред мъжа на рецепцията.

— Кой е началник тук?

Мъжът със сивото яке отвърна:

— Ами май аз. Аз съм отговорник на смяната.

— Колко пациенти имате? — попита Ричър.

— Седемнайсет.

— Какви са?

— Просто пациенти, човече. Каквито ни изпратят.

— Имаш ли някакви инструкции, по които се работи тук?

— Естествено. И тук е бюрокрация, като навсякъде.

— Имаш ли ги написани някъде?

— Май да.

— Искаш ли да ми покажеш къде точно пише, че няма проблеми стаите да са мръсни, а по коридорите да има миши лайна?

Мъжът примигна и преглътна, преди да отговори:

— Няма смисъл да се чисти, човече. Те дори няма да разберат. Как да стане? Те са зеленчуци.

— Така ли им викате?

— Те са такива, човече.

— Грешиш — каза Ричър. — Те не са зеленчуци. Те са ветерани от войната. А ти си лайно.

— По-спокойно, човече. Защо се палиш толкова?

— Дейвид Робърт Вон ми е брат.

— Честно?

— Всички ветерани са мои братя.

— Мозъкът му е мъртъв, човече.

— А твоят?

— Не — отвърна мъжът.

— Тогава слушай какво ще ти кажа. Слушай много внимателно. Хората, които не са имали твоя късмет, заслужават най-доброто, което можеш да им дадеш. Заслужават го, защото са служили с чест. Разбираш ли какво означават тези думи? Трябва да си вършиш работата както трябва, по най-добрия начин, просто защото можеш, без да очакваш някой да те забележи или да те възнагради. Хората тук заслужават най-доброто, което можеш да им дадеш, а близките им — още повече, по дяволите.

— Кой си ти всъщност?

— Аз съм съвестен гражданин — каза Ричър. — Който разполага с редица възможности. Мога да унижа собствениците на клиниката, като повикам репортери от вестниците или телевизията, мога да дойда със скрита камера, мога да направя така, че да те уволнят. Но аз не правя такива неща. Вместо това предлагам на хората личен избор — очи в очи. Искаш ли да разбереш какъв е твоят избор?

— Какъв?

— Ще направиш каквото ти казвам, с усмивка.

— Или?

— Или ще станеш пациент номер осемнайсет.

Мъжът замълча.

— Стани — каза Ричър.

— Какво?

— Изправи се. Веднага.

— Какво?

— Изправи се веднага — каза Ричър. — Или ще направя така, че никога повече да не можеш да станеш.

Мъжът се поколеба за миг и се изправи.

— Мирно — нареди Ричър. — Събери краката, изправи раменете, вдигни главата, гледай напред, изпъни ръцете, подравни палците по ръбовете на панталоните.

Някои от познатите му офицери лаеха, викаха и крещяха. Ричър смяташе, че е много по-ефективно да говори тихо, като произнася ясно всяка дума, сякаш говори с олигофрен, без да откъсва ледения си поглед от очите на човека срещу себе си. Беше установил, че по този начин заплахата се разбира съвсем ясно. Спокоен и търпелив глас, съчетан с огромни габарити. Контрастът беше впечатляващ. В крайна сметка единственото важно нещо беше дали работи. В армията работеше, и сега също проработи. Човекът с якето преглъщаше тежко, мигаше и стоеше почти както трябва.

— Хората тук не са просто пациенти, каквито ти пратят — каза Ричър. — На първо място те са хора. И са служили на страната си с чест. И заслужават най-големи грижи и уважение.

Мъжът мълчеше.

— Това място е отвратително — продължи Ричър. — Мръсно и разхвърляно. Така че слушай какво трябва да направиш. Трябва да се размърдаш моментално, да организираш хората си и да почистиш. Започвате веднага. Аз ще се върна — може би утре, може би следващата седмица, може би следващия месец — и ако не мога да се огледам в пода, ще те обърна с главата надолу и ще те използвам като метла. А после така ще те изритам по задника, че червата ти ще се оплетат в зъбите. Разбрахме ли се?

Мъжът замълча, пристъпи от крак на крак и примигна. Настъпи дълга тишина. Накрая той каза:

— Добре.

— С усмивка — напомни Ричър.

Мъжът се усмихна насила.

— По-широко — нареди Ричър.

Мъжът се насили да се усмихне по-широко, макар че устата му беше пресъхнала.

— Така е добре — каза Ричър. — Искам да се подстрижеш, да се къпеш всеки ден и когато мисис Вон идва, всеки път да ставаш от мястото си, да я поздравяваш с добре дошла и лично да я водиш до стаята на мъжа й. А стаята на мъжа й да бъде чиста, той да бъде избръснат, прозорецът да свети от чистота, слънцето да свети през него и подът да бъде толкова лъснат, че да има сериозен риск мисис Вон да се подхлъзне, да падне и да се удари. Разбрахме ли се?

— Добре.

— Разбрахме ли се? — повтори Ричър.

— Да.

— Напълно?

— Да.

— Абсолютно?

— Да.

— Да, какво?

— Да, сър!

— Имаш шейсет секунди да започнеш. Иначе ще ти счупя ръката.

Мъжът вдигна телефона, без да сяда, после се обади по радиостанцията си и петдесет секунди по-късно в коридора вече имаше трима санитари. Точно на шейсетата секунда към тях се присъедини четвърти. Минута по-късно те вече бяха извадили кофи и метли от един килер, а след една минута кофите вече бяха пълни с вода и петимата ги разнасяха с такива физиономии, все едно се изправяха пред гигантска и непозната задача. Ричър ги остави да работят. Върна се в колата и потегли след Вон.

 

 

Караше бавно и я настигна след километър и половина. Тя се качи при него и той продължи, обратно през боровата горичка и хълмовете.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя.

— Няма защо — отвърна той.

— Знаеш ли защо исках да дойдеш?

— Да.

— Кажи ми защо.

— Защото искаше някой да разбере защо живееш по този начин.

— И?

— И защото искаше някой да разбере защо имаш право да направиш това, което ще направиш.

— Което е?

— Което зависи изцяло от теб. Ще те подкрепя, независимо какво ще направиш.

— Преди те излъгах — каза тя.

— Знам — отвърна Ричър.

— Така ли?

Той кимна, без да откъсва очи от пътя.

— Ти знаеше за военния договор на Търман. И за базата на военната полиция. От Пентагона са ви разказали всичко за тях, както и на полицейското управление в Халфуей. Логично е. На бас, че имаш номера на военната полиция в служебния телефонен указател, в онова чекмедже — на буквата „В“.

— Точно така.

— Но ти не искаше да ми кажеш, което означава, че там правят нещо повече от това да рециклират обикновени военни боклуци.

— Така ли?

Ричър поклати глава.

— Не. Рециклират военни машини, унищожени в Ирак. Ето защо идват камиони с номера от Ню Джързи. Там има военни пристанища. Защо да минават през още два щата, Пенсилвания и Индиана, за да дойдат чак тук? И защо транспортират метални отпадъци в затворени контейнери? Защото комбинатът на Търман е специализирана военна операция. Засекретена по средата на нищото.

— Съжалявам.

— Недей. Разбирам те. Не си искала да говориш. Дори не си искала да мислиш за проблема. Затова се опита да ме спреш, когато исках да отида там. Каза ми да го преглътна и да продължа. Каза ми, че няма нищо интересно за гледане.

— Там има взривени хъмвита — каза тя. — За мен са като паметници. Като храмове. На хората, които са загинали в тях. Или почти са загинали в тях.

Вон помълча и добави:

— Или е било по-добре да загинат в тях.

 

 

Те продължиха на североизток през полегатите склонове, докато се върнаха на междущатската магистрала 1–70 и широкия завой обратно към границата на щата Канзас.

— И все пак нищо не обяснява защо Търман пази всичко в тайна — каза Ричър.

— Може би го прави от уважение — предположи Вон. Може би той също ги възприема като паметници.

— Служил ли е в армията?

— Не, не мисля.

— Загубил ли е някой роднина?

— Не мисля.

— Има ли някой от Диспеър, който служи в армията?

— Не съм чувала.

— Значи най-вероятно не е от уважение. Пък и то не обяснява присъствието на военната полиция. Какво може да се открадне? По същество хъмвитата са големи бронирани коли. Бронята е най-обикновена стомана, когато изобщо я слагат. Картечниците М–60, които им монтират, изобщо не издържат на експлозия.

Вон не отговори.

— Освен това не обяснява и самолета — добави Ричър.

Вон замълча.

— И нищо не обяснява тези млади мъже, които участват в историята — каза той.

— Значи ще останеш?

Ричър кимна, без да я поглежда.

— За известно време — отвърна той. — Мисля, че нещо ще се случи. Тази тълпа ме впечатли. Щяха ли да бъдат толкова запалени, ако бяха в началото на нещо? Или в средата на нещо? Не мисля. Мисля, че са толкова запалени, защото наближава краят на нещо.