Пол Дохърти
Гибелен грях (6)

Глава пета

Адам Уорфийлд ги поведе към църквата на абатството. Заредиха се каменни колони и коридори, в които цареше гробна тишина. В застоялия въздух Корбет долови мириса на тамян и гниещи цветя. През поставените високо на стените прозорци от цветно стъкло нахлуваха разноцветни лъчи, които падаха върху и без това шарените сенки. Вървяха през трансепта^[1], стъпките им кънтяха глухо и даже дишането им сякаш отекваше в простора под сводестия покрив. Най-после стигнаха до южния трансепт, който беше препречен от огромна дъбова врата, обкована с железни ленти и железни гвоздеи. Ръбът на вратата — там, където стигаше до горния праг, беше запечатан на няколко места с червен восък, върху който стоеше печатът на хазната. Вратата беше подсилена с три резета, всяко от които имаше по два катинара.

— За всеки катинар — обясни Адам Уорфийлд — има два ключа. Единият се пази от краля, а другият — от кмета.

Посочи ключалката.

— Ключалката също е запечатана.

Корбет се приведе и се вгледа в големия кръгъл печат от яркочервен восък, поставен от канцлера. Огледа го много внимателно.

— Не е счупен — каза. — А какво става, когато кралят пожелае да влезе?

— И аз се питах същото — намеси се Кейд. — Лордовете, натоварени с делата на хазната са го измислили много просто: вратата може да се отваря само в присъствието на краля. Досега е имал достатъчно сребро и злато, ако се нуждае от още ще разтопи резерва, който все още се пази в Тауър.

Кейд се намръщи.

— Мирът с Франция — допълни той — е причината кралят да не прибягва до хазната си.

Корбет кимна. Изглежда нямаше опасност за хазната и казаното от Кейд му напомни как из двора се носеше мълвата за хвалбите на ковчежниците, че до този момент на краля не му се е налагало да топи сребърни чаши, за да плаща на войската си.

Корбет потропа на вратата.

— Има ли стъпала зад вратата?

Адам Уорфийлд въздъхна отчаяно.

— Да, и са изпотрошени. Онзи, който опита да разбие вратата, бързо ще бъде хванат. Не казахте ли, че искате да се срещнете с жените от ордена „Сестрите на света Марта“?

И без да дочака отговор, пазителят на светата утвар и брат Ричард ги поведоха навън от абатството към манастирската обител. Квадратният вътрешен двор беше заобиколен от колонада, средата му представляваше зелен остров от тучна трева с бликащ фонтан, около който чуруликаха и прехвърчаха птици. Минаха през малка врата, спуснаха се по още ходници и влязоха в залата на катедралния съвет.

Корбет долови приглушени гласове, които стихнаха, щом прекрачиха прага. Примижа на влизане. Макар прозорците да бяха отворени, залата беше мрачна. В сенчестите ниши проблясваха свещи. Около дълга дъбова маса бяха насядали група жени. Щом спряха да говорят и се обърнаха към тях, Корбет усети тъгата, която цареше. В началото трудно ги различаваше, едва ги виждаше на слабата светлина и се завзира в тях по-старателно: всичките бяха покрити с тъмносини воали, прикрепени със златни ширити. Роклите и ризите им бяха в различни цветове, но отгоре носеха къси наметки в тон с воалите. Съсредоточи вниманието си върху облеклото им и различи образа на Христос и на жена, коленичила до него, вероятно света Марта. Зърна голи глезени под масата и осъзна, че тези дами, макар и от висшата аристокрация, също като много от благородните вдовици, следват монашеския правилник в духовния си път. Като си даваше сметка, че собствените му ботуши глухо тропат по покрития с дъски под, Корбет поведе другите през залата, въпреки че забеляза как Кейд и монасите се дърпат, сякаш искат да се скрият.

— Винаги ли ходят така облечени? — прошепна Ранулф.

— Едва ли — промърмори Корбет. — Само когато се срещат.

— Защо шепнеш? Какво търсиш тук?

Възрастна, белокоса дама, седнала начело на масата, се изправи и сложи шепа на ухото си. Отново се провикна към тях и високата дама от дясната й страна повтори въпроса.

— Господа, това е събрание на нашето сестринство. Не почукахте, нито поискахте позволение да влезете.

— Милейди — отвърна Корбет, — тук сме по нареждане на краля.

Останалата част от седящите дами зашушукаха помежду си, но възрастната дама начело на масата плесна с ръце за тишина, а високата жена от дясната й страна се изправи и с плавна походка тръгна към тях да ги посрещне. Корбет хвърли бърз поглед на дамите около масата и преброи, че са седемнайсет.

— Аз съм лейди Катрин Фицуорън — заяви високата жена. — Нашата игуменка, лейди Имелда де Лейси, ви зададе въпрос. Вие кои сте?

Корбет впери поглед в нея и забеляза измъкналата се изпод монашеската шапчица сива коса, макар жената да беше все още млада: кожата по лицето й беше гладка и без бръчки, високите й скули подчертаваха гълъбовосивите й очи, но присвитите й като на стара мома устни правеха изражението й кисело. Корбет не изгуби самообладание, беше привикнал на властните маниери на придворните и знаеше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.

— Знам кои сте — очите на лейди Фицуорън блестяха презрително към монасите. — А ти — дългият й костелив пръст се насочи към Кейд — си помощник-шерифът, неспособен да залови убиеца, окървавил ръцете си с бедните, нещастни момичета.

Докато тя говореше, Корбет отправи поглед към дамата, която седеше начело на масата. „Трябва да съм много внимателен“, помисли си той. Тази де Лейси трябваше да е към седемдесетгодишна, вдовица на един от великите наставници на Едуард, а покойният съпруг на лейди Фицуорън беше един от най-добрите генерали на краля в Уелс. Корбет си пое дълбоко въздух и предупредително стрелна с очи Ранулф.

— Милейди — пристъпи той, — аз съм сър Хю Корбет, пазител на тайния печат и главен писар на Върховния съд.

Лейди Катрин веднага му протегна бялата си, фина ръка, за да я целуне, което той и стори, като реши да пренебрегне сподавения смях на Ранулф.

— Сам кралят ме изпрати тук, за да разследвам смъртта на лейди Съмървил и — Корбет се запъна — другите нещастия, за които ти спомена.

— Тогава ти, сър Хю, си добре дошъл — грубо отвърна тя, — но за какво са ти притрябвали монасите?

На Уорфийлд и брат Ричард не им беше необходимо второ подканване, за да се измъкнат от залата като подплашени зайци.

— Е? — лейди Катрин се обърна, усмивката й беше крива. — Трябват ни още столове.

Плесна с ръце и прислужващата жена, седнала в тъмна ниша с прозорец, скочи да изпълни нареждането й. Корбет едва остана сериозен, когато жената с мърморене и мрънкане повлече от стоящите до стената три стола с високи облегалки и ги остави до близкия край на овалната маса. Корбет нареди на Ранулф и Кейд да й помогнат. Лейди Катрин се оттегли отново на мястото си, докато тримата смутени мъже заемаха своите места.

— Май ще е най-добре — обяви старата де Лейси с неочаквано ясен глас, — ако разкажем на кралския пратеник — в думите й имаше сарказъм — нещичко за „Сестрите на света Марта“.

— Ние сме послушници — допълни тя сърдечно, — вдовици, които следват повелите на свети Павел и сме посветили себе си на милосърдни дела. Дали сме тържествен обет за подчинение пред епископа на Лондон, а работата ни е сред жените, скитащи из улиците на Лондон. Жените — проницателните й очи се сведоха към Корбет, — които трябва да продават телата си, за да задоволяват мъжете мръсните си, лъстиви желания.

Тя спря и се вгледа в Корбет, сякаш той лично носеше отговорност за всяка уличница в Лондон.

Корбет прехапа отвътре устни, за да не се разсмее. Ранулф сведе глава и получи ритник под масата.

— Ако се засмееш, Ранулф — изсъска с крайчеца на устата си Корбет, — ще ти извия врата със собствените си ръце!

— Какво беше това? Какво беше това? — де Лейси пак сложи шепата си на ухото.

— Нищо, милейди. Дощя ми се да се уверя, че слугата ми добре е настанил конете в конюшнята.

Възрастната дама почука по масата с дървено чукче.

— Когато говоря, ви се разрешава да слушате внимателно!

Корбет скри лицето си в ръце и здраво прехапал долната си устна, си припомняше истории за де Лейси: как тази жена често придружавала съпруга си на военните походи и беше способна да използва език, от който и закоравял търгаш би се изчервил. Погледът му се стрелна към останалите около масата. За голяма изненада, не и за лейди Катрин Фицуорън, останалите вече седяха, свели глави, раменете на някои се тресяха и Корбет осъзна, че не само той намира ситуацията за комична. Понеже лейди Имелда приключваше с язвителното си описание на предназначението на ордена, той остана неподвижен.

— В края на тази среща и то едва когато сме приключили — властно обяви лейди Имелда, — нашата помощник-игуменка, лейди Катрин, ще ви окаже по-нататъшно съдействие. Тя и нейната приятелка, лейди Мери Невил.

Де Лейси щракна с пръсти и посочи към една от жените на масата, които в този момент вдигнаха глави и открито впериха поглед в тях.

Корбет и Ранулф наблюдаваха дребничката с приятна външност и маслинова кожа лейди Мери. Ранулф погледна тъмносините й очи и преглътна, тъй като гърлото му пресъхна, а сърцето му заби бързо. Досега не беше виждал такава красота. Въпреки многото жени, които беше имал, той разбра, че както си седеше в тази странна зала на катедралния съвет, за пръв път в живота си се е влюбил лудо. Жената се усмихна нежно и отклони погледа си. Ранулф я поглъщаше жадно с очи и за него останалата част от срещата потъна в далечно жужене.

Корбет, който също се загледа в младата вдовица, отвърна очи. Как е възможно, чудеше се той. Не можеше да бъде! Беше потресен, ръцете му станаха студени като лед. Лейди Мери носеше същото име, имаше същите черти, същото поведение, като първата му съпруга, починала преди години. Корбет не можеше да повярва, беше така разтърсен, че загуби обичайната си предпазливост и не си даде сметка, че лейди Мери действаше по същия начин и на слугата му. Кейд обаче изгледа подозрително и двамата и внимателно смушка с лакът Корбет.

— Ти, сър Хю Корбет — провикна се над масата лейди Имелда, — самохвалко или заплес! На теб говоря!

Корбет се поусмихна и се поклони.

— Прости ми, милейди, но изминатия път от Уинчестър беше тежък. Яздих без почивка.

Хю Корбет се вгледа в състареното, но властно лице, подчертаните скули и строгото изражение и устоя на желанието да й отвърне със същата монета. Положи усилия да се съсредоточи, и въпреки мрачната атмосфера в залата, у него се породи възхищение към тези изтънчени дами, които, по всичко личеше, единствени в Лондон ги беше грижа за принудените да проституират млади жени, чийто брой нямаше чет.

Събраните жени обсъждаха едно след друго делата си. Лейди Имелда разказа как са си разделили града на участъци — всяка имаше квартал, за който да се грижи; как са изградили приюти близо до „Сейнт Мери ъф Бетлеем“, близо до Тауър на Марк Лейн, в Лотърбъри и на кръстопътя между Найт Райдър и Теймз Стрийт. Как са набавяли пари и дрехи, уреждали бракове за по-младите момичета, докато останалите са получавали дрехи, храна, малко пари и са били изпращани обратно в селата и махалите, откъдето идваха.

Корбет беше завладян от съчувствие при това пестеливо на думи описание на лейди Имелда, направено с искрена загриженост към онези, към които съдбата не е била така благосклонна както към нея. Научи, че орденът съществува от двайсет години и дамите вече имаха тесни връзки с лечебниците на „Сейнт Бартолъмю“ и „Сейнт Антони“, в които лекарите им предоставяха услугите си безплатно, а гилдията на аптекарите им продаваше билки и лекарства на много ниски цени. По-добре, че се занимаваха с тази дейност, помисли си Корбет, отколкото да са като замаяни придворни пеперуди, отрупани с бижута, облечени в сатен и без друга мисъл в празните глави, освен как изглеждат лицата им и как да се натъпчат.

Молитва отбеляза края на събранието и докато останалите послушници трябваше да се оттеглят, стеснително смеейки се на мъжете и шушукайки помежду си, лейди Катрин и лейди Мери ги поведоха към малка празна стая в непосредствена близост до залата на катедралния съвет. Изведнъж лейди Имелда гръмогласно обяви на Корбет как се надявала кралят да си намята раменете, за да не студува и да пие билковите лекове, които му изпращала.

— Кралят открай време страда от хрема — гласът на старата дама прогърмя, така че половината Уестминстър да я чуе. — Като момче непрекъснато беше настинал и носът му все течеше. Бога ми, ще ми се да бях с него сега! Трябва ми само един добър и як кон и ще им дам да се разберат на проклетите шотландци!

Гласът й заглъхна, понеже вратата се затвори след тях.

Лейди Катрин се усмихваше едва забележимо, но спътницата й се облегна на стената, скри лице в шепите си и се заля в смях.

— Трябва да извините лейди Имелда — промърмори лейди Фицуорън, щом насядаха около ниска разнебитена маса. — Вече е глуха като пън, езикът й е пиперлив, но сърцето й е златно.

Лейди Катрин присви устни.

— Опасявам се, че нямаме вино.

Корбет вдигна рамене безразлично и отвърна, че няма значение. В този момент вниманието му беше насочено към неговия слуга, който не откъсваше очи от лейди Мери. Проследи погледа му. Красива е, помисли си Корбет, и изглежда нежна като гълъбица. Сви юмруци в скута си, трябваше да забрави миналото, както и да предупреди Ранулф, че лейди Мери Невил не е от повлеканите, с които може да се флиртува и да им се досажда.

— Е какви са — приведе се напред лейди Катрин — въпросите ти, писарю?

Прокашля се и хвърли поглед към събеседника си.

— Знаехме, че идвате насам — добави тя. — Кралят ни извести, но лейди Имелда винаги постъпва така.

Лейди Фицуорън приглади синята наметка на коленете си.

— Имате въпроси към нас за убийствата на момичетата, нали?

— Да, милейди.

— Не знаем нищо. Опитахме се да ги разкрием, но дори и сред жените, с които работим, няма и следа от намек, слух или подозрение кой може да е убиецът — лейди Фицуорън облиза устни. — Работим с окаяните, онези, които поне така изглеждат, и Бог е изоставил. Разбира се, ние вярваме в обратното. Не се интересуваме какво правят и кого познават, къде ходят и кои мъже купуват телата им. Дори от душите им не се интересуваме. Грижим се за тях като за човешки същества, като за хванати в клопката на мизерията и невежеството жени, които са били подмамени от красиви, празни обещания за богатство. Вярваме, че ако ги измъкнем от тази клопка, после всичко ще се нареди.

Корбет не откъсваше очи от жената. Не можеше да я разбере. Беше рязка и същевременно нежна; имаше идеали, но беше и трезвомислеща. Погледна встрани и му се дощя Ранулф да престане да зяпа лейди Мери, а и тя да спре да го гледа с тези кръгли, като на кошута очи, които разбунваха толкова спомени в неговата собствена душа.

— И вие не знаете нищо, така ли?

— Съвсем нищо.

— Наистина ли, лейди Мери?

Корбет се обърна, като пренебрегна раздразненото сумтене на лейди Фицуорън. Младата жена прочисти гърлото си.

— Лейди Катрин беше точна.

Гласът й беше мек, но Корбет долови гърления изговор, следа от акцент в мелодията на изказа. Много напомняше на шотландския и Корбет си припомни, че Невил беше могъщ род, който притежаваше обширни земи в Уестморленд и по протежението на Нордърн Марч.

— Не знаем друго, освен това, че някой с черна като нощ душа убива тези нещастници — измърмори тя. — В началото присъствах на погребенията им в Сейнт Лоурънс Джуъри, на първите три или четири, но после спрях. Нали разбираш, сър Хю? Завършекът на един живот заслужава повече от мръсно платно, в което да те увият и да те метнат като вързоп в дупка в земята.

Корбет си спомни видяното в църквата по-рано този ден и кимна.

— Тогава да обсъдим друго — Корбет млъкна, защото големите камбани на абатството зазвъняха за следобедната литургия и той се зачуди дали монасите ще си направят усилието да изпълнят духовните си задължения.

— Какво друго имаме да обсъждаме? — тросна се лейди Катрин.

— Смъртта на лейди Съмървил. Една от вашите сестри, която е била убита в понеделник, единайсети май, докато е преминавала през Смитфийлд.

— За това мога да ти помогна — обади се лейди Мери. Приведе се с ръце в скута. — В деня на смъртта й имахме събрание тук, приключихме късно следобед. Тогава двете с лейди Съмървил си тръгнахме от Уестминстър. Решихме да вървим пеша, заради хубавото време. Отминахме Холборн и посетихме пациенти в болницата на „Сейнт Бартолъмю“. Лейди Съмървил си е тръгнала от болницата, но така и не се е прибрала вкъщи, мъртвото й тяло било открито в ранните часове на следващата сутрин.

— Таеше ли някой неприязън към нея?

— Не, тя беше тиха, неприветлива и саможива. Доста тъга се бе насъбрала в живота й.

— Каква именно?

— Съпругът й починал преди години на бойното поле в Шотландия. Мисля, че единственият им син беше разочарование за нея — лейди Мери изглеждаше разстроена. — Сър Гилбърт Съмървил се интересува повече от удоволствията в живота, непрекъснато напомняше на майка си, че като военачалник на краля баща му нищо не е спечелил през живота си, като се изключи една стрела във врата.

Корбет седеше и разглеждаше стената зад нея. Твърде много играчи има, помисли си. Всеки можеше да е убиецът.

— Преди да умре — попита той — лейди Съмървил казвала ли е нещо, което да е странно или неудобно за някого?

— Не — отвърна хапливо Фицуорън.

— О, хайде стига! — гласът на Корбет стана рязък. — Чух, че непрекъснато е повтаряла думите „Cucullus non facit monachum“: расото не прави монаха, така ли е?

— О, да — лейди Мери сложи пръсти на устните си. — Непрекъснато го повтаряше. Всъщност повтори го и на мен в деня на смъртта си.

— При какви обстоятелства?

— Бяхме тук и наблюдавахме как монасите излизат един по един от църквата на абатството. Казах нещо за това колко си приличат и колко е трудно да ги различиш един от друг с техните качулки. Тя само повтори тия думи. Попитах я, какво иска да каже, но тя се засмя и тръгна нанякъде.

— Това ли е всичко? Друго нямаше ли?

— Да. Имаше — Фицуорън плесна лице с ръцете си. — Седмицата преди смъртта си тя ме попита дали има смисъл от работата ни. Зададох й въпроса защо ме пита, а тя ми отвърна: каква полза има в този толкова грешен свят? Петъка преди смъртта си, ти трябва да си спомняш, лейди Мери, тя дойде доста късно, изглеждаше много притеснена и развълнувана. Каза, че е ходила да види отец Бенедикт.

— Обясни ли защо?

Корбет се обърна, когато лейди Мери развълнувано плесна с ръце.

— О, спомних си нещо! — каза тя, очите й възторжено блестяха.

Корбет си даде сметка, как става наистина красива, щом изоставеше изражението на унила благочестивост.

— Тъкмо преди да стигнем до „Сейнт Бартолъмю“ тя промърмори нещо за напускане на ордена. Възразих, но тя твърдеше, че в абатството се крие зло.

Лейди Мери сви рамене.

— Звучи странно, знам, но именно това каза.

— Лейди Съмървил беше ли отдадена напълно на работата си?

— Не дотам — отвърна Фицуорън. — И това прави казаното пред лейди Мери още по-странно. Виждате ли, лейди Съмървил страдаше от ревматизъм в краката, струваше й се болезнено да кръстосва улиците, нищо, че лекарите твърдяха, че за нея ще е добре. Всъщност работата й беше в перачницата на абатството, или по-скоро във вестиария^[2] от другата страна на катедралния съвет. Отговаряше за чистотата на олтарните одежди, покривките и расата.

— А смъртта на отец Бенедикт?

— Сър Хю — отговори му лейди Фицуорън, — той загина при пожар. Бяхме дълбоко наскърбени. Той не беше просто нашият свещеник, но и стар и много благороден по душа духовник. Защо питаш?

— Какъв беше преди да загине? Казвал ли е нещо нелицеприятно?

— Странно е, че го споменаваш, сър Хю — намеси се лейди Мери. — Не, никога, напротив — тя поклати глава, — но напоследък беше много тих и сдържан.

Дамата сви рамене.

— Но не знам защо. Бог да го прости!

— Преди лейди Съмървил да го посети ли го забелязахте?

— Да, но не знам за какво са говорили. Лейди Катрин си имаше свои проблеми, а отец Бенедикт беше нашият свещеник.

Корбет се изправи.

— Дами, има ли друго?

И двете заедно поклатиха глави.

— Може би — рискува Корбет — ще е възможно да видя работата ви?

— Тази нощ излизаме — отвърна лейди Катрин.

Пред очите на Корбет изведнъж се появи лицето на Мейв и той поклати глава отрицателно.

— Не, невъзможно е.

— Къде всъщност работите? — попита Ранулф.

— В наш собствен район — отговори лейди Мери. — Фарингдън.

Корбет усети ревност от това как младата жена се усмихна на Ранулф.

— Смятаме, че е най-добре, ако работим — обясняваше тя — на територия, където сме познати и в безопасност, където винаги можем да разчитаме на подкрепата на стражата. Може би утре вечер?

Корбет се усмихна и се поклони.

— Може би.

Двете жени станаха и ги поведоха обратно към катедралния съвет. Корбет хвърли подозрителен поглед на спътниците си. Кейд беше известен с мълчаливостта си, но откакто бяха прекрачили прага на катедралния съвет, съвсем се беше затворил в себе си, беше като собствената си сянка, докато Ранулф престана да се хили и полугласно да се задява.

На половина път към катедралния съвет Корбет спря.

— Може ли да погледна във вестиария?

Лейди Фицуорън ги поведе нататък и отвори вратата в стената отсреща. Вътре Корбет се огледа, вестиарият не беше нищо повече от дълго, с неправилни ъгли помещение, окичено с качулки и други монашески одежди, които висяха на забити в стената куки. По рафтовете на спретнати купчинки стояха олтарните одежди, покривките за умивалниците, кожени качулки, епитрахили^[3] и филони^[4]. Корбет не видя нищо подозрително и със сигурност нищо, което да обясни дълбокото безпокойство на лейди Съмървил. Излезе и, вече вън от катедралния съвет, се сбогува с дамите, като и на двете целуна ръка. Корбет се изчерви и се извърна, понеже беше убеден, че лейди Мери може би притисна ръката му по-здраво, отколкото би трябвало.

Тръгнаха обратно, заобиколиха абатството и взеха конете си. Ранулф беше станал мълчалив, но сега пък Кейд стана разговорлив, изглежда беше възхитен от лейди Имелда и накара дори затворилия се в себе си Ранулф да се засмее на живото описание как старата благородна дама няма да се подвоуми да нахлуе в кметството и да дръпне една реч пред кмета и градските съветници, за каквото й се прииска. Яздейки конете си, излязоха през северната порта. Вече на пътя, Корбет спря и обърна поглед към тъмната грамада на Уестминстърското абатство. Стисна здраво поводите. Какво зло се таеше в това велико абатство, което така да е изплашило отец Бенедикт и лейди Съмървил? Какво са научили, та е причинило жестоката смърт и на двамата? Корбет се загледа в капчука със зловещите фантастични фигури и му се стори, че издяланото в камъка създание се хвърля към него.

— Щом приключим с тази задача — каза Корбет, — кралят ще трябва да се намеси в тукашните дела. Има нещо гнило във великото ни абатство.

Обърна се и пришпори коня си в лек галоп. Забулената с качулка фигура, която се криеше в една от залите на абатството над катедралния съвет, наблюдаваше тримата мъже, които се отдалечаваха на конете си в посока Холборн. Фигурата, която ги наблюдаваше, стисна китка розови пъпки, усмихна се, а после изсъска със злобата на истинска змия.

При дома на епископа на Или, Корбет и неговите другари спряха и слязоха от конете си. Кейд ги напусна, като мрачно се извини с други свои задължения. Корбет изгледа как помощник-шерифът зави надясно по Шу Лейн.

— Какво му става на Кейд? — измърмори. — Защо е толкова мълчалив? Какво ли крие?

Ранулф едва повдигна рамене, затова писарят реши да продължат. Сляха се с тълпата. Едва си проправяха път към Нюгейт, понеже улицата се стесняваше и беше задръстена от каруци, които бавно се мъкнеха навътре в града, натоварени с продукти, плодове, ръж, овес, дебели парчета червено месо, крякащи гъски и пилета, затворени в дървени клетки. Нарастващият шум стана оглушителен, заради тежко движещите се, огромни товарни коне, впрегнати в каруци. Колелата на каруците громоляха и трещяха като гръмотевици и вдигаха облаци прах. Въздухът звънеше от клетви, внезапни свади, плющенето на камшиците и дрънченето на броните. Корбет свърна наляво точно при градската порта, Ранулф го следваше надолу по уличката, обсипана с изпотрошени камъни от настилката, които задръстваха и помийната канавка, минаваща по средата. Налагаше им се да вървят бавно, заради дупките и траповете по пътя. Някои бяха запълнени от дървени стърготини и китки зановец, други бяха помийни ями, пълни със съдържанието на нощните гърнета, изхвърлени от околните къщи.

— Къде отиваме, господарю?

— В „Сейнт Бартолъмю“. Искам да надзърна в душата на един убиец.