Пол Дохърти
Гибелен грях (13)

Глава дванадесета

Корбет се настани в една от многото кръчми по Теймз Стрийт, докато пристигнат Ранулф и Кейд. Нае и петима рибари, които празнуваха нощ на голям улов, за да дебнат из кейовете и доковете за френски кораб, който се готви да отплава със сутрешния отлив. Шпионите му се върнаха до час и съобщиха за френски рибарски кораб, Grace a Dieu^[1], който бил закотвен на Куиншийт и на който царяло голямо оживление. Единият от рибарите много точно описа дьо Краон, Корбет се разтревожи от думите на друг рибар, според който екипажът на рибарския кораб бил добре попълнен, имал оръдия и на пост стояли войници.

— Предполага се, че корабът превозва вино, но — мрачно заключи мъжът — нали ги знаете французите, мастър? Корабът е бил търговски, превърнат е във военен.

Корбет изруга и се разплати с мъжете. Имаше опасност корабът да се измъкне от пристанището, а не искаше да бъде въвлечен в битка по вода в Темза или, още по-лошо, във водите на Ламанша, където французите можеха да се измъкнат от всеки преследвач и за нула време да стигнат до Диеп или Булон. Напусна кръчмата и неспокойно закръстосва насам-натам. Според получените заповеди вече трябваше да е на път за Шийн, но на краля щеше да му се наложи да почака. На Корбет му оставаше да се надява само догадките му да се окажат верни.

Най-после Ранулф се върна заедно с Кейд, един от шерифите и отряди от градски стрелци и въоръжени мъже. Войниците заляха широките и тесни улички и предизвикаха изумлението на ранобудните дребни или важни търговци, моряците, продавачите на сергии и зарзаватчиите. Помощник-шерифът изглеждаше все така нащрек и нервен, даваше си сметка, че измамата му относно Джудит остава без разрешение.

— Има ли новини от Тауър, мастър Кейд?

Помощник-шерифът поклати отрицателно глава.

— Брат Ричард е освободен, а Адам Уорфийлд продължава да повтаря разказа си. За какво е цялата врява, мастър Корбет?

— „Врявата“ — озъби му се Корбет — е заради предателство!

Погледна към Ранулф.

— Предупредиха ли началника на пристанището?

Ранулф потвърди с кимване.

— Двама войници са предупредени — додаде Кейд. — Темза е затворена надолу, след Уестминстър, но с този отлив един кораб ще успее да си проправи път и да избяга в открито море. Реших, че търсим именно кораб, така ли е?

Корбет потвърди с кимване.

— Един френски търговски кораб е превърнат във военен. На котва е в Куиншийт. Не искам глупости. Забравете възраженията си, протокола и дипломатическите връзки. Искам този кораб да бъде спрян, войниците му обезоръжени и да не остане местенце непретърсено на кораба.

Кейд пребледня.

— Сър Хю, надявам се, че знаете какво правите, нали? Ако сгрешите, а подозирам, че търсите откраднатото от хазната, гневът на краля ще се излее върху всички ни.

— А в случай, че имам право — кротко отвърна Корбет — тогава всички ще танцуваме около дангалака.

Поведе стрелците и войниците по тясната уличка към пристанището и кейовете. Нарежданията бяха дадени шепнешком, накрая стигнаха речния бряг. Корбет заоглежда френския кораб: подвижните му въжени стълби още бяха спуснати, но моряците вече се катереха по мачтите, за да подготвят кораба за плаване.

— Сега! — извика Корбет.

Той, Кейд и Ранулф поведоха нападението от калдъръмената уличка. Щурмуваха въжетата. Двама войници — мъже в кралската френска униформа, опитаха да ги спрат, но бяха отблъснати от връхлитащите кораба от всички страни английски стрелци и войници. На изненаданите моряци в такелажното им бе заповядано да налягат, а откритите на палубите моряци бяха обезоръжени.

Опасностите на кораба бяха за кратко време премахнати и френските войници се оказаха в положението на обикновени зрители. Вратата на малката каюта на кърмата се отвори и дьо Краон, следван от дьо Ньовер се втурнаха през палубата към Корбет, който стоеше до основата на голямата мачта.

— Възмутително! — изкрещя дьо Краон. — Ние сме официални пратеници на крал Филип, това е френски кораб!

Посочи грамадния флаг, който стърчеше от кърмата.

— Плаваме под кралската защита на династията на Капетингите.

— Ако ще да плавате под защитата на самия Свети отец! — отвърна му Корбет. — Край на престъпленията ти, дьо Краон. Искам да върнеш златото на краля на Англия. Веднага!

Дьо Краон развеселено примигна.

— Сега и крадци ли излязохме?

— Да. Такива сте.

— Ще отговаряш за това!

— Готов съм! — Корбет се обърна към Кейд. — Претърсете кораба!

Помощник-шерифът се обърна и отсечено даде заповедите. Английските войници охотно се заеха със задачата, пренебрегвайки протестите на дьо Краон. Каютата беше претърсена, но претърсващите излязоха със строги лица и поклатиха глави в знак на отрицание. Цял отряд беше изпратен в трюма. Корбет наблюдаваше застаналия със скръстени ръце дьо Краон как потупва нетърпеливо с крак по палубата. Английският писар умишлено не поглеждаше към дьо Ньовер, но прошепна на Ранулф къде да застане. Войниците се върнаха горе на палубата.

— Няма нищо — казаха те, — само платове и чували с храна.

Корбет овладя паниката си, когато усети слисването на Кейд и останалите офицери. Знаеше, че златото и среброто са на борда, но къде?

— Господарю.

— Млъкни, Ранулф!

Ранулф сграбчи ръката на Корбет.

— Господарю, някога се мотаех из пристанището. Корабът се готви да излиза в морето, нали? Моряците са по въжетата и се подготвят за отплаване. Искат отплаването да е бързо.

— Е, и?

— Господарю, котвата на кораба все още е спусната. Трябва да е вдигната!

Корбет се извърна гърбом към дьо Краон.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Ранулф?

— Господарю, не са вдигнали котвата!

Корбет се засмя и се обърна към Кейд.

— Нека трима плувци да се уверят, че всичко с котвата на кораба е наред. Дали да не проверите корабната верига?

Дьо Краон пребледня и зяпна. Дьо Ньовер се запримъква към бордовата ограда, но Корбет го сграбчи за ръката.

— Мастър Падликот — процеди през зъби, — настоявам да останеш!

— Падликот! — озъби се дьо Краон.

— Да, мосю, английски престъпник, издирван от шерифа на този град, както и в други краища по цял списък с престъпления дълъг, колкото тази река!

Дьо Ньовер се опита да се измъкне. Корбет щракна с пръсти и нареди на двама войници да го държат здраво. В това време Кейд беше подбрал доброволците. Трима стрелци свалиха шлемовете и коланите с мечовете си, смъкнаха ботушите си и се гмурнаха като водни плъхове в пълната с нечистотии река. Изчезнаха под водата и се показаха с победоносни възгласи.

— Торби! — крещеше един от тях като разплискваше вода и клатеше глава. — Има тежки торби с монети, завързани около веригата на котвата.

— Осигурете баржа — нареди Корбет. — Плувците да измъкнат торбите, поставете строга охрана и наредете торбите да бъдат откарани с каруци до замъка Шийн.

Кейд издаде заповеди и се отдалечи. Корбет погледна към противниците си.

— Мосю дьо Краон, ще те оставя засега. Ще отведа мастър Падликот, понеже това е Ричард Падликот, не Раул дьо Ньовер, нали? Той е английски поданик, който дължи вярност на краля и без съмнение ще отговаря за своите тежки престъпления.

Дьо Ньовер закрещя към дьо Краон, но французинът само поклати глава и задържаният, пребледнял като платно Падликот, беше отведен с блъскане.

— Не знаехме нищо — запротестира дьо Краон. — Взехме дьо Ньовер заради лъжите му.

Корбет се ухили на съшитата с бели конци лъжа и посочи към веригата на котвата.

— Предполагам — отвърна му той, — че при вдигането на котвата, в момента на отплаването, щяхте да откриете торби, завързани със здрави въжета за веригата. Разбира се, щяхте да настоявате, че сте открили съкровище и да искате да го занесете вкъщи на царствения си господар, като свеж доход за войските му във Фландрия. След време, няма как, щяхте да пошушнете какво сте направили и да превърнете Едуард Английски в посмешище — принц, на когото са обрали златото, за да се разплаща с него врага му, когато напада съюзниците му.

Корбет поклати глава.

— Хайде, хайде, мосю. Върховният ни съд ще повдигне към теб обвинения. Ти ще заявиш, че си невинен и все пак ще си останеш лъжец и кръгъл глупак!

Корбет, следван от Ранулф, отиде до края на борда.

— Ти ли ги изпрати? — извика му през рамо Корбет. Обърна се и срещна пълните с омраза очи на французина.

— Кого да съм изпратил? — грубо му отвърна Дьо Краон.

— Убийците, които ни нападнаха.

Дьо Краон се засмя и поклати глава отрицателно.

— Един ден, Корбет, ще го направя!

Корбет и Ранулф тръгнаха надолу по въжетата, където ги чакаше задържаният, вече окован за сигурност и между двама стражи. Зад себе си Корбет чу изсвирванията на офицерите, които даваха заповед на хората си да напуснат френския кораб и притеснените викове на френския капитан, който нямаше търпение Grace a Dieu да излезе в морето, възможно най-скоро.

— Къде да отведем задържания, сър Хю?

Корбет погледна към офицера, после към Падликот.

— Към затвора Нюгейт, трябва обаче да остане окован и с двама пазачи.

Корбет пристъпи по-близо и се взря в бледото лице на майстора на предрешаванията.

— Падликот — актьорът — прошепна Корбет и докосна русата коса на мъжа. — Колко ли пъти си я боядисвал? Черна, червена, червеникава? Ами брадата? С брада и гладко избръснат, после отново с брада — отговаряло е на целите ти, нали?

Падликот хладнокръвно отвърна на погледа му.

— Какви доказателства имаш, мастър Корбет?

— Всички, от които се нуждая. Знаеш ли, че Адам Уорфийлд е задържан? Той направо хвърли вината върху теб. Знам и за маскировките: брадата, различното боядисване на косата, качулката, но те няма да те спасят от примката на палача. Не мога да се радвам на това, Падликот, но ще бъдеш обесен.

Безсрамното хладнокръвие на лицето на Падликот се стопи.

— Признаеш ли — продължи Корбет — и отговориш ли на някои въпроси, тогава може би ще може да се направи нещо.

— Какво например? — присмя се Падликот.

— Извършил си предателство. Знаеш какво гласят новите закони. Да бъдеш бесен, съсечен, изкормен и разчекнат.

Корбет потръпна от ужасения поглед в очите на затворника.

— Добре, мастър писарю — едва продума той, — май е хубаво да поговорим.

Корбет обхождаше с поглед кея. Единственото, което можеше да направи за този мъж беше да облекчи пленничеството му.

— Водете затворника! — нареди той.

Войниците, с Падликот помежду им, последваха Корбет и Ранулф в малка пивница за ейл. Корбет поиска да ги оставят насаме в помещението.

— Пуснете го! — нареди на войниците. — Веригите нека останат. Можете да пазите отвън пред вратата.

Войниците, разочаровани — надеждите им за безплатна гощавка бяха попарени — освободиха Падликот, но пак нагласиха оковите и веригите му, така че да може да влачи краката си и да движи ръцете си. Корбет побутна затворника към масата в ъгъла.

— Настани се удобно на този стол. Съдържателю, специалитетът ти. Какъв е?

— Пай с риба.

— Пресен ли е?

— Вчера рибата плуваше в морето.

Корбет се засмя.

— Най-голямата порция за моя гост тук и бяло вино.

Падликот, с половин усмивка, наблюдаваше как съдържателят се разтича да им прислужва, сякаш той е важен държавен гост, а не осъден злосторник. Чакаха мълчаливо, докато съдържателят се върне. Падликот яде с голям апетит и нямаше как Корбет да не се възхити на неговото хладнокръвие. Когато приключиха, Падликот пресуши чашата си и протегна ръка за още вино.

— Канят ли те — яж! — ухили се Падликот, после стана сериозен. — Ще ти поискам услуга, писарю.

— Не ти дължа нищо.

— Имам брат — настоя Падликот. — Слабоумен е по рождение. Братята от болницата в „Сейнт Антъни“ се грижат за него. Дай ми думата си, че ще се грижат добре за него на разноските на краля и ще ти кажа каквото знам.

Повдигна чашата си.

— Ако трябва да умра, нека е бързо. Ричард Падликот не се е появил на Божията земя за забавление на лондонската сган!

— Имаш думата ми и по двата въпроса. И така, ти ли открадна златото и среброто?

— Разбира се. Участваха и Адам Уорфийлд и Уилям ъф Сенч. Уилям си е обикновен пияница, но Адам Уорфийлд е гаден кучи син. Надявам се да увисне до мен.

— Ще увисне.

— Боже, така ще бъде къде по-забавно — Падликот отпи от чашата си.

— Преди осемнайсет месеца — започна той — бях във Франция след краткия си престой в Уестминстър, където помогнах на Уилям ъф Сенч да отмъкне известна част от скъпоценностите на абатството от монашеската трапезария.

Ухили се и продължи:

— Виж, не съм крадец, просто ми е трудно да правя разлика между моето си и чуждото. Пробвах със същата уловка в Париж при братята минорити^[2]. Заловиха ме и ме осъдиха на обесване. Казах на тъмничаря си, че знам как френският крал да забогатее за сметка на Едуард Английски — Падликот изду устни. — Знаеш какъв е светът, Корбет, нали? Щом си в безизходица, си готов на всичко. Мислех, че няма да обърнат внимание, но един ден преди да ме обесят, в килията на осъдените дойдоха да ме посетят дьо Краон и пазителят на кралските тайни, Гийом Дьо Ногаре. Казах им плана си и хоп! Бях на свобода.

— Можел си да се отметнеш от думата си — намеси се Ранулф. — И да си плюеш на петите.

— И къде да избягам? — попита Падликот. — В Англия? Като дрипав просяк? Не — усмихна и поклати глава, — дьо Краон каза, че ако не удържа на думата си, ще ме преследва докрай. Пък и имах за какво да му връщам на Едуард Английски. О, между другото, Корбет, дьо Краон те мрази и смята един ден да си разчисти сметките с теб.

— Дотук не си ми казал нищо, което вече да не ми е известно — тросна се Корбет.

— А, да, върнах се в Англия. Пуснах си брада, боядисах си косата черна и започнах да уреждам пиршества в абатството.

— Защо?

— Адам Уорфийлд мисли с главата, която е под кръста. Слабост са му проститутките, здравото пиене и добрата храна. Уилям се продава за кана хубаво вино, така че и двамата не ми мърдаха. Казах им за плана си: гробището се обявява за неизползваемо, засаждам коноп за прикритие — расте бързо и ще прикрива работата ми.

— Нощем ли работеше по тунела?

— Обикновено. Понякога копаех и през деня. Планът беше блестящ, Корбет. Никой не обича гробищата денем или нощем, и с покровителството на Уорфийлд и Уилям можех да копая, колкото искам — сви рамене Падликот. — Останалото ти е известно. Трябваха ми монетите. Уорфийлд взе от златните и сребърните сервизи, глупавият му кучи син! Отнасях и криех торбите в една каруца за боклук. Ти го разбра, нали?

— Да — отвърна Корбет. — И аз, и Ранулф я видяхме там. Странното беше, че улицата изобщо не е чистена.

Падликот се засмя.

— Къде още сгреших?

Корбет улови ръцете на Падликот и ги обърна с дланите нагоре.

— Когато стиснах ръката ти в дома на Дьо Краон, усетих, че нещо не е наред, но чак по-късно разбрах какво. Ти беше благородник, Падликот, или се предполагаше, че си такъв, въпреки това ръцете ти бяха груби и мазолести. Наследство от пропиляната младост и копаенето в двора на абатството — Корбет напълни с вино чашата на затворника. — Сега за убийствата.

Падликот се облегна назад.

— Какви убийства?

— На проститутките! Отец Бенедикт! Лейди Съмървил! Според нас проститутките са избивани заради среднощните гуляи, а лейди Съмървил и отец Бенедикт са убити заради нещо, което са знаели.

Падликот отметна глава и избухна в смях.

— Корбет, аз съм крадец и мошеник. Ако мислех, че съм способен да те убия и да се измъкна, щях да го сторя. Но някакви си бедни момичета, стар свещеник и сивокоса старица? Стига, стига, мастър Корбет — отпи вино от чашата си и изражението на лицето му стана по-сериозно — Срещу удобна килия в Нюгейт ще ти кажа още нещо!

Ранулф прихна.

— Още нещо, господарю, и ще започне да се пазари за свободата си.

— Съгласен съм с молбата ти — рязко каза Корбет, — но за последно. Добре, какво е?

— Нещо, което видях в нощта, в която умря отец Бенедикт. Бях в земите на абатството и си почивах от копаенето. Видях висока, тъмна фигура да се промъква. Привлече вниманието ми, затова я последвах. Фигурата спря пред къщата на отец Бенедикт и приклекна до ключалката. Неясната като сянка фигура заобиколи към отворения прозорец и хвърли нещо вътре. Видях праханът да се разпръсва, досетих се какво става, затова избягах.

— И това е всичко, което знаеш?

— Ако имаше друго, щях да ти кажа.

— Тогава, мастър Падликот, да се сбогуваме — Корбет се изправи и повика пазачите, а Падликот грабна чашата си и я пресуши.

Корбет стоеше и наблюдаваше как пазачите старателно заключват веригите на Падликот към себе си.

— Водете го в затвора „Нюгейт“! — нареди Корбет. — Да бъде считан за гост на краля. Да получи най-удобното помещение и всичко, което поиска. За сметка на хазната.

Завъртя се на пети и напусна пивницата, но продължи да чува сърдечното сбогом на Падликот.

 

 

Едуард Английски беше коленичил до прозореца и се взираше навън в градините на замъка Шийн. Корбет и дьо Варен, граф Съри, седяха и го наблюдаваха сдържано. Разбира се, кралят беше щастлив. Бароните на хазната вече брояха монетите от торбите, а високопоставени служители бяха изпратени в хазната, за да направят пълна проверка. Лондонските пазари бяха претърсени за всеки от златните и сребърни сервизи на краля, в земите на абатството имаше разположен кралски отряд. Едуард вече беше изпратил нота на гневен протест пред добрия си брат, краля на Франция, в която английският крал обявяваше мосю Амори дьо Краон за persona non grata, че ако кракът му стъпи на английска земя ще се сблъска с цялата строгост на английския закон. Корбет получи благодарност: сребърна верижка със златен келтски кръст за Мейв и сребърна чашка пълна със златни парченца за малката Елинор. Кралят беше потупал Корбет по рамото и го беше нарекъл най-верния и доверен служител, но Корбет беше нащрек. Едуард Английски беше истински актьор: гневните изблици, сълзите, лъжливото добродушие, ролята на смел военачалник и строг законодател, всички те бяха маски, които Едуард си слагаше и махаше за свое удоволствие. Едуард изглеждаше вече владеещ се, невъзмутим и спокоен, но Корбет долавяше истинската му ярост от това, което бе извършено: предателство, предаване на вярата и светотатство.

— Мога да обеся Кейд — промърмори през рамо краля.

— Твое величество, още е млад и неопитен — каза Корбет. — Доказа, че в него има много хляб. Беше единствения служител в Лондон, който ми помагаше. Една награда би увеличила верността му повече отколкото някой упрек.

Едуард се усмихна на себе си.

— Съгласен съм. Познавах бащата на Кейд. Започна като йомен-стрелец от моята свита. Кейд е тринайсетият му син. Знаеш ли, че още като малко момче Кейд непрекъснато вдигаше фустите на момичетата? Трябва да научи по трудния начин, че служителите на краля трябва да внимават с кого си лягат, както и с кого имат делови отношения.

— Ами момичето, Джудит?

— За нея ще има награда.

Корбет размърда краката си и хвърли поглед настрани към дьо Варен.

— А Падликот и другите?

— А! — Едуард се обърна и изражението на лицето на краля не се понрави на Корбет. — Ще бъдат обесени!

— Уорфийлд е свещеник, монах!

— Има си врат, като останалите хора.

— Църквата ще възрази.

— Не вярвам. Подчертах, че монасите от Уестминстър са потъпкали не само монашеските си обети, но и обета си към своя крал. Представяш ли си стария Уинчелси ъф Кентърбъри? — Едуард се усмихна на себе си. — Мили Боже, понякога обожавам да бъда крал. С нетърпение чакам да съобщя на нашия уважаван архиепископ на Кентърбъри и неговите братя епископите, колко немарливи са били в грижата си за своето паство. Трябва по-изкъсо да следят лозята си и онова, което лицемерно наричат „свое стадо“.

— Дадох дума на Падликот — прекъсна го Корбет, — че ще бъде обесен, но ще умре бързо. Без изтезания. А остава и въпросът за неговия брат…

Кралят се отпусна на мястото си до прозореца.

— Не се боря със слабоумни хора, ще се грижат за момчето. Колкото до Падликот… — кралят поклати глава.

— Твое величество, дадох дума.

Кралят се намръщи.

— Дадох дума — повтори Корбет, — защото знаех, че ще я уважите.

Едуард разпери ръце.

— Съгласен! Съгласен! Падликот ще бъде изправен на съд пред съдиите от Уестминстър, ще бъде изслушан и после обесен.

Кралят потри ръце и злорадо се усмихна на дьо Варен.

— Хубава каша, а, Съри?

— Щом казваш, твое величество — лордът открито погледна към Корбет. — Убийствата обаче още разбунват улиците на града и не стихват. Това ти беше задачата, Корбет.

— Твое величество, вниманието ми беше отвлечено — отговори му грубо Корбет.

— Нямаш ли предположения? — попита Едуард.

— Никакви засега. Смътни подозрения и това е всичко.

— Сестрите от ордена оказаха ли ти своята помощ?

— Разбира се.

Кралят се ухили.

— Особено лейди Невил, нали?

— Особено лейди Невил!

— А старата де Лейси още ли изкарва ангелите на всички?

— Повече търсех помощта на лейди Фицуорън.

— А, да — кралят присви очи. — Помня, когато съпругът й умря. Бяхме в Уелс, близо до Конуей, празникът на сейнт Мартин, папа и мъченик. Фицуорън — мъж на място. — Кралят стана и плесна с ръце. — Във всеки случай, Корбет, ти се връщаш в Лондон.

Едуард протегна ръка към Корбет да я целуне.

— Хю — рече полугласно, — няма да забравя верността ти и направеното от теб в този случай.

Едуард затвори вратата след своя служител, облегна се на нея и изчака стъпките му да заглъхнат. Дьо Варен се усмихна самодоволно.

— Ще удържиш ли на думата си, Едуард?

— Относно кое?

— Кейд и онази жена, Джудит.

Едуард сви рамене.

— Разбира се — ухили се Едуард — аз държа на думата си. За теб обаче имам задача, Съри. Трябва да се присъединиш към Корбет в Лондон, да поднесеш поздравленията ми на лорд шерифа, да похвалиш публично Кейд, да наблюдаваш екзекуцията на Падликот и да се увериш, че ще умре бързо.

— И после, твое величество?

— Искам да се одере кожата на копелето! — процеди през зъби кралят. — Разбираш ли ме, дьо Варен? Искам да му свалите кожата и да я заковете, като на прасе, на вратата на абатството, та всеки да знае каква е наградата за кражба от Едуард Английски!