Пол Дохърти
Гибелен грях (2)

Глава първа

Тежко отпуснат, Едуард Английски седеше на стол до прозореца на стаята за преобличане, която се намираше зад тронната зала на двореца Уинчестър. Известно време наблюдаваше как една от хрътките му лакомо лапа сладкиши от сребърен поднос, украсен със скъпоценни камъни, а после се отдалечи спокойно, клекна в далечния ъгъл и шумно изпразни стомаха си. Едуард се усмихна на себе си и впери поглед изпод гъстите си вежди към двамината мъже, седнали на столове насреща му. Старият, Джон дьо Варен, граф Съри, също беше втренчил безизразния си поглед в него. Едуард оглеждаше жестокото му лице: извития му като клюн нос, квадратната брадичка и очите, които напомняха някак на Едуард за хрътката в ъгъла. Под късо подстриганата коса на дьо Варен, замисли се той, трябваше да има мозък, но Едуард не можеше да се закълне. Никога не го бе спохождала никаква умна мисъл, единственият му отговор — на каквото и да било — беше да обвинява и убива. Тайно Едуард наричаше дьо Варен своя хрътка, понеже каквото и да посочеше Едуард, дьо Варен го хващаше. Сега лордът просто седеше объркан от дългата поредица въпроси, ядно зададени от краля, гледаше своя господар и чакаше поредната заповед. Беше утро в началото на лятото и въпреки това дьо Варен продължаваше да носи дебел вълнен плащ, метална ризница и кафяви вълнени войнишки панталони, напъхани в разхлабени ботуши за езда, с прикрепени към тях шпори. Едуард присви устни. Кралят се зачуди дали лордът изобщо се преоблича. И какво се случваше, когато се отправяше към леглото? Дали съпругата му Алис носеше отпечатъка от тази ризница по нежното си бяло тяло?

Едуард отправи поглед към мъжа, седящ до дьо Варен, облечен скромно в тъмносиня туника, пристегната от широк кожен колан. Различен от дьо Варен, както денят е различен от нощта, този мъж имаше мургаво, мрачно лице, гладко избръсната брада, хлътнали очи и непокорна, рошава черна коса, в която вече проблясваха тънки сиви нишки. Едуард бавно смигна на главния си писар Хю Корбет, специален пратеник на Едуард и пазител на тайния печат.

— Схващаш ли проблема ми, Хю? — прогърмя гласът на краля.

— Да, твое величество.

— Да, твое величество! — изимитира го в отговор Едуард.

Престорена усмивка се появи на обжареното от слънцето лице на краля, устните му бяха извити така, че приличаше по-скоро на ръмжащо псе, отколкото на богопомазан. Изправи се и се протегна в цял ръст, докато ставите му не изпукаха, после прокара пръсти през косата си, стоманеносива и гъста като лъвска грива, падаща назад към тила му.

— Да, твое величество — подигра се отново кралят. — Разбира се, твое величество. Ще се понрави ли на твое величество? — Внезапно Едуард зараздава ритници и блъсна стола на своя писар. — Та, кажи ми, мастър Корбет, какъв проблем имам?

На писаря му се щеше да обясни на краля, кратко и ясно, че е безочлив, избухлив, жесток и отмъстителен и че гневните изблици не му носят нищо добро. Вместо това Корбет скръсти ръце в скута си и впери поглед в краля.

Едуард все още носеше тъмнозеления си костюм за лов, по ботушите му, панталоните и късото му кожено палто имаше големи кални петна. След всяко движение на краля се разнасяше мирис на пот. Корбет се чудеше коя миризма е по-лоша — на краля или на кралската хрътка. Едуард приклекна пред Корбет и писарят невъзмутимо се загледа в зачервените, пъстри очи.

Кралят беше в опасно настроение. Както винаги след лов беше разгорещен: кръвта все още бясно течеше из кралските вени.

— Кажи ми — започна Едуард с престорена благост — какъв проблем имаме?

— Проблемът е бунтът в Шотландия, твое величество. Водачът им, Уилям Уолъс, е роден за воин и за водач.

Корбет видя как върху лицето на Едуард проблясва раздразнение.

— Уолъс — продължи Корбет — използва блатата, тресавищата, мъглите и горите на Шотландия, за да планира и организира своите набези, нападения и внезапните си кървави засади. Не се знае къде е; появява се, където най-малко го очакват. — Лицето на Корбет стана мрачно. — С две думи, твое величество, Уолъс кара сина ти, принца на Уелс и главнокомандващ твоите войски, да играе по неговата свирка.

Кралят разтегна устни в неискрена усмивка.

— И каква е останалата част от проблема, мастър Корбет, с две думи?

Писарят хвърли поглед настрани към дьо Варен, но не намери подкрепа. Лордът седеше като издялан от камък и Корбет се почуди, не за пръв път, дали Джон дьо Варен, граф Съри, е наред с главата.

— Втората част от проблема е — продължи Корбет — Филип Френски, който трупа войски по северната си граница и до една година ще предприеме нападение срещу Фландрия. От една страна, ако Бог пожелае, той ще бъде отблъснат, но ако победи, ще разшири владенията си, ще унищожи наш съюзник, ще се намеси в търговията ни с вълна и постоянно ще пречи на корабоплаването ни.

Едуард се изправи и бавно запляска с ръце.

— А каква е третата част от проблема?

— Каза, че си получил писмо от кмета на Лондон, но все още, твое величество, не си разкрил неговото съдържание.

Кралят седна на стола, порови от вътрешната страна на кожения си елек и измъкна бял свитък пергамент. Разви го, а изразът му стана сериозен.

— Да, да — каза той. — Писмо от кмета и от градския съвет на Лондон, търсят помощта ни. Има някакъв проклет главорез, някакъв убиец, който реже гърлата на уличниците, проститутките и куртизанките из целия град.

Корбет избухна в смях.

— Че откога градските първенци ги е грижа за смъртта на няколко бедни уличници? Поразходи се из лондонските улици посред зима, твое величество, и ще се натъкнеш на трупове на дрипави уличници, на вкочанени от студа тела из рововете и на умрели от глад пред вратите на църквите.

— Това е друго — проговори дьо Варен, бавно обръщайки глава, сякаш чак сега забелязва Корбет.

— Защо да е различно, милорд?

— Не става дума за обикновени нощни скитници, а за истински куртизанки.

Корбет се усмихваше.

— Забавно ли ти е, писарю?

— В никакъв случай! Има още нещо, нали?

Едуард си играеше с малкия пергаментов свитък.

— Да — отвърна той уморено, — има още нещо. Първо, тези куртизанки крият доста тайни. Дали са на шерифите и на важните хора в града да се разбере, че ако не се вземат мерки, нашите нощни жрици ще започнат да разправят наляво и надясно каквото знаят.

Корбет вече открито се смееше.

— Давам и последното си пени, да съм там, когато се случи. Мръсните ризи на всичките ни достопочтени граждани, изкарани на показ.

Едуард се усмихна при тази мисъл.

— И аз щях да сторя същото, ако същите граждани не вдигаха данъците заради мен. Лондон отпуска безлихвени заеми — думите му преминаха в ръмжене. — Сега вече разбираш проблема, нали, Корбет? Нужни са ми средства, за да удържа Филип извън границите на Фландрия и да прогоня Уолъс от Шотландия, иначе войските ми ще се стопят като сняг.

Кралят се обърна, като кашляше и храчеше.

— И пукната пара не давам за уличниците, нито за гражданите. Искам златото им, а също и отмъщение.

— Твое величество? — озадачен рече Корбет.

Едуард навъсено се взираше в хрътката, готова да вдигне крак срещу един от стенните гоблени. С отсъстващ вид, кралят събу ботуша си и го метна по кучето, което изскимтя и хукна да бяга.

— Умрели са няколко уличници — отвърна Едуард. — Но има два случая, които няма да оставя така — той пое дълбоко въздух. — В града съществува сестринство на знатни вдовици. Наричат се сестри на света Марта и са посветени на милосърдието. Светски орден. И по-точно: на физическото и духовно спасение на младите момичета от улицата. И така, сестрите имат личната ми протекция. Събират се в катедралния съвет в Уестминстърското абатство, където се молят, общуват и подготвят работата си. Сестринството върши добра работа, оглавява се от лейди Имелда де Лейси, чийто съпруг беше с мен на кръстоносен поход. Срещал ли си го, Корбет?

Писарят поклати глава, но продължи внимателно да наблюдава краля. Странен човек беше Едуард. Ругаеше, беше жесток, вероломен, коварен, алчен и отмъстителен, но държеше на думата си. Приятелството за него беше свещено и ненарушимо. Кралят особено почиташе другарите си от младини — рицарите, които го бяха придружавали и воювали заедно с него из земите отвъд морето, както и покойната, но все така скъпа на сърцето му кралица Елинор. Щом някой от тези негови другари беше наранен или техните интереси — нарушени, кралят се намесваше с цялата власт и бързина, на които беше способен. Корбет усети боязън в себе си. Беше обещал на съпругата си Мейв да се върне в Лондон и заедно с нея и тримесечната им дъщеря Елинор да идат на гости на семейството й в Уелс. При мисълта какво може да поиска кралят, сърцето на Корбет се сви от страх.

— Вдовицата на веселия ми другар, лейди Катрин Съмървил — продължаваше бавно Едуард, — беше една от сестрите на ордена „Света Марта“. Преди две седмици лейди Катрин се връщала от Уестминстър по Холборн, спътничката й я оставила при „Сейнт Бартолъмю“ и лейди Съмървил тръгнала напряко през Смитфийлд към къщата си близо до Барбикан. Така и не се прибрала. На другата сутрин тялото й било открито да лежи близо до бесилките, гърлото й било прерязано от край до край. Умряла по същия начин, както и уличниците, на които се мъчеше да помага. Кой — Едуард погледна гневно към дьо Варен — би убил възрастна дама по такъв свиреп начин? Искам отмъщение — негодуваше кралят, — искам убиецът да бъде заловен. Градските първенци са напълно объркани. Не искат имената им да бъдат опетнени, а вдовиците на високопоставените благородници трябва да са защитени.

— Спомена още една смърт, твое величество.

— Споменах. В земите на Уестминстърското абатство има къщичка. Убедих абата и монасите да я дадат като награда, благодарност и отплата на един мой стар военен свещеник, отец Бенедикт. Беше стар, благочестив свещеник, който обичаше ближния си и беше отдаден на милосърдни дела. В нощта след убийството на лейди Съмървил, отец Бенедикт умрял при пожар в дома си.

— Убийство ли е било, твое величество?

Върху лицето на краля падна сянка.

— Изглежда като нещастен случай, но според мен е било убийство. Отец Бенедикт може и да беше стар, но беше внимателен и пъргав. Не разбирам защо след като е стигнал до вратата и в ръката си е държал ключа, не е успял да излезе.

Кралят разпери пръсти и внимателно се зае да разглежда стар белег от нанесена с нож рана върху ръката си.

— И преди да си попитал, Корбет, има връзка. Отец Бенедикт беше свещеник от ордена на „Сестрите на света Марта“.

— Има ли мотив за убийствата?

— За Бога, Корбет, откъде да знам!

Кралят се изправи и заподскача през стаята, за да си прибере ботуша. Корбет усещаше, че има нещо, което царственият му господар прикрива.

— Не е само това, твое величество, нали?

В този миг дьо Варен започна да тегли измъкната нишка от плаща си, сякаш се е натъкнал на най-любопитното нещо в стаята. Предчувствието на Корбет се засили.

— Да, да, Корбет, има и още. Твой стар приятел отново е в Лондон.

— Стар приятел ли?

— Сър Амори дьо Краон, личен пратеник на Негово най-християнско величество, Филип, крал на Франция. Наел е къща на Грейсчърч Стрийт и със себе си е взел доста малобройна свита, както и писмата, израз на приятелството на царствения ми брат, краля на Франция. Дадох охрана на дьо Краон, но щом копелето е тук, значи в Лондон се заплитат много повече кроежи, отколкото ми се ще да разнищвам.

Корбет потърка лицето си с ръце. Дьо Краон беше специален агент на Филип. Където и да идеше, неприятностите вървяха подире му: предателство, размирици, заговори и интриги.

— Дьо Краон може и да е копеле — отвърна Корбет, — но не е обикновен убиец. Не може да има връзка с тези убийства.

— Не — намеси се дьо Варен, — както и мухите, дето летят над лайното не са отговорни за него.

— Красноречиво казано, милорд.

Корбет се обърна към краля, който стоеше облегнат на стената.

— Твое величество, какво общо имам аз с това? Обеща ми, щом привърши настъплението ти в Уелс, да ме освободиш от всичките ми задължения за идните два месеца.

— Ти си само писар — дьо Варен продума само с ъгълчето на устата си.

— И съм човек като теб, милорд.

Старият лорд се оригна гръмовно и отклони поглед.

— Искам да идеш в Лондон, Хю.

— Твое величество, даде ми дума!

— Можеш да целунеш кралския ми задник. Необходим си ми в Лондон. Искам да спреш убийствата, да заловиш главореза и да окачиш копелето на бесилката в Тайбърн^[1]. Искам да откриеш какво кроят дьо Краон и приятелят му Раул дьо Ньовер. В какви купища с гадости са затършували.

— Кой е дьо Ньовер?

— Бог знае. Някакво френско благородниче с цялата му придворна превзетост. — Кралят се ухили. — И двамата са проявили интерес към теб. Даже любезно са посетили лейди Мейв.

Корбет подскочи и потръпна от лошо предчувствие. Натрапничеството на дьо Краон беше едно, но дьо Краон под собствения му покрив при жена му и детето му беше друго.

— Ще идеш ли в Лондон, Хю?

— Да, твое величество, ще ида в Лондон, ще събера домакинството, ще взема жена си, детето си и ще замина за Уелс, както беше уговорено.

— Бога ми, няма да го направиш!

Корбет се изправи.

— Бога ми, сър, напротив!

Спря до дьо Варен и го погледна отвисоко.

— А ти, милорд, добре е да пиеш повече мляко. Ще уталожи газовете в стомаха ти.

Писарят тръгна към вратата, но при съскането на меча се обърна. Прав до трона си Едуард стоеше извадил огромния си меч от ножницата, която висеше отзад на стола.

— Възнамеряваш да ме убиеш ли, твое величество?

Едуард гневно го гледаше в отговор и Корбет видя, че кралят е на ръба на едно от най-впечатляващите си избухвания. Всички необходими признаци бяха налице: бледо лице, прехапани устни, заплашителни движения с меча, нервни нападателни пристъпвания. Като дете, помисли си Корбет, разглезено дете, когато не става на неговото. Корбет се обърна към вратата. Хвърлената от краля чаша, прелетяла на косъм от главата му, го изпревари. Корбет тъкмо щеше да вдигне резето, когато усети убождане от кама на тила си. Дьо Варен стоеше зад него: само дума от краля и — Корбет не се съмняваше — лордът щеше да го убие. Чувстваше издатината от своята кама, затъкната в колана си.

— И какво, милорд? — рече полугласно, поглеждайки през рамо към краля, който се беше прегърбил на трона, без следа от гняв в умолителния си поглед.

— Върни се, Хю — измърмори той. — В името на Бога, върни се.

Кралят хвърли меча на пода. Писарят се обърна и тръгна към него, достатъчно беше схватлив, за да разбере кога е преминал границите на кралското търпение.

— Махни камата си, дьо Варен! За Бога, та ние сме приятели, а не трима пияни пътници в кръчма! Корбет, сядай!

Кралят впери поглед в главния си писар. Корбет видя, че очите на Едуард са пълни със сълзи и простена в себе си. Можеше да се справи с изблик на кралския гняв, но растящото самосъжаление на Едуард беше и сърцераздирателно и твърде опасно. Корбет присъства на скорошния разговор между Едуард и най-голямата му дъщеря, която се беше омъжила за човек, стоящ доста по-ниско от нея по мнението на краля. Първо Едуард беше опитал с гняв, после със сълзи, а накрая когато не свършиха работа, наби дъщеря си, хвърли накитите й в огъня и заточи нещастната принцеса и съпруга й в имението, където всички ветрища на Англия вилнееха неспирно. Гневът на краля можеше и да е по-опасен. Корбет беше слушал за шотландски градове, които имали неблагоразумието да не отстъпят пред нападенията му и които превземал с щурм и нямал милост към нищо и никого.

Кралят щракна с пръсти и дьо Варен, който беше прибрал камата си, наля вино и на тримата. После старият лорд шумно засърба от чашата си, като от време на време мяташе по някой гневен поглед на Корбет, сякаш му се щеше да отреже главата на писаря.

— Всички ме напускат — мрачно подхвана кралят. — Обичната ми Елинор е мъртва. Върнел го няма вече, помниш ли стария мошеник, Хю? Мътните го взели, щеше ми се да е с мен сега.

Кралят избърса очи с опакото на ръката си и Корбет се облегна назад, за да се възхити на дарбата на Едуард при изпълнението на една от любимите му роли — старият крал, скърбящ по отминалата слава. Корбет, разбира се, помнеше испанката Елинор, красивата съпруга на Едуард. Докато тя беше жива, кралят владееше гневните си изблици. Колкото до канцлера Върнел, епископ на Бат и Уелс, хитрата стара лисица обичаше Корбет като свой син.

— Всички си отидоха — завайка се отново кралят. — Синът ми ме мрази. Дъщерите ми се женят за когото си искат. Предлагам на шотландците мир и благоденствие, а те ми ги хвърлят в лицето, а в същото време Филип разиграва коня си около мен, сякаш съм един прост дангалак.

Кралят се протегна и сграбчи китката на Корбет.

— Но имам теб, Хю. Дясната ми ръка, моят меч, мой щит и моя закрила.

Корбет здраво прехапа устни. Не трябваше да се смее, нито да поглежда към дьо Варен, който беше заврял лице в чашата си с вино.

— Умолявам те — придумваше го кралят, — Хю, нужен си ми. Само този път. Иди в Лондон, разчисти батака. Ще видиш жена си и невръстното си дете. — Хватката на краля стана по-здрава. — Кръсти я Елинор. Няма да го забравя. Ще идеш, нали?

— Да, твое величество, ще отида. Но щом всичко приключи и играта завърши, ще удържите ли на думата си?

Едуард открито се засмя, при все това Корбет улови присмеха в очите му.

— Не съм фигурка за шах, твое величество — промърмори Корбет и хвърли поглед настрани. Лордът не му ли се присмиваше?

— Дьо Варен! — озъби се Корбет.

Лордът вдигна глава.

— Следващия път, когато извадиш кама срещу мен, милорд, ще те убия!

Корбет стана и тръгна към вратата.

— Хю, върни се.

Кралят стоеше прав и държеше меча с двете си ръце.

— Не си фигурка за шах, Корбет, но аз ще те направя такъв, какъвто си в действителност. Знаеш тайните ми. Дадох ти състояние и имение в Лейтън. Сега ще получиш още. На колене!

Изненадан, Корбет подви коляно, докато кралят възможно най-бързо, докосна писаря си веднъж по главата и веднъж по всяко рамо, леко тупвайки го по лицето.

— Провъзгласявам те за рицар!

Провъзгласяването беше кратко и непретенциозно. Корбет, объркан, изтръска праха от туниката си. Едуард прибра меча в ножницата.

— До месец канцеларията ще ти изпрати писмото за удостояването ти с благородническа титла. Е, Корбет, какво ще кажеш?

— Твое величество, благодаря ти.

— Глупости! — изръмжа Едуард — Ако дьо Варен отново те заплаши и ти го убиеш, ще трябва да те екзекутирам. Но сега вече си рицар с титла и шпори, ще бъде битка между равни. — Кралят улови ръката на Корбет. — По-добре тръгвай, служителите ми ще подготвят необходимите писма, с които ти давам разрешение да се разпореждаш по тези въпроси.

Корбет излезе колкото се може по-бързо, тайно щастлив от оказаната му чест, но и тихо проклинайки краля, който отново беше получил каквото иска.

Обратно в стаята за преобличане, дьо Варен бършеше очи и се тресеше от смях заради двуличието на краля. Няколко мига Едуард се наслаждаваше на възхищението му, после се наклони към него.

— Джон — прошепна Едуард, — обичам те като брат, но извадиш ли отново кама срещу Корбет, кълна се в короната си, самият аз ще те убия!

 

 

Корбет се върна в стаята си и разсеяно се захвана да прибира вещите си, хвърляйки ги в дисагите. Мейв щеше да е бясна, помисли си. Красивото й, спокойно лице щеше да се изопне от гняв, щеше да присвие очи и щом намереше думи, щеше да проклина краля, двора и задълженията на съпруга си. Корбет се усмихна на себе си. Но после Мейв бързо щеше да се успокои. Щеше да се гордее от рицарския сан и да поспре малко преди да се върне към трезвото описание на царствения господар на Корбет. Ами Елинор, която беше само на три месеца и вече бе видно, че ще е красавица като майка си. Здраво, хубаво момиченце. Корбет искаше син, но в действителност не го беше чак толкова грижа, стига Мейв и детето да са здрави. Седна на ръба на леглото си, заслушан наполовина в звуците, които идеха от двора на замъка. Детето трябва да е здраво! Мислите му се залутаха към първата му жена Мери и тяхната дъщеря, починали преди толкова много години. Понякога лицата им отчетливо се появяваха в съзнанието му, а друг път изглеждаха като забулени в мъгла.

— Не може да се случи отново — промълви на себе си Корбет, потропвайки с крак по пода. — Не може да се случи отново!

Взе лежащата на леглото флейта и леко изсвири няколко ноти. Затвори очи и — само след мигване — се върна години назад. До него стоеше Мери, а малкото момиченце, така бързо отнесено от чумата, пристъпваше неуверено пред нея. Дойдоха други спомени, лукавия, хитър поглед на Робърт Върнел; красивото, изпълнено със страст лице на Алис-ат-Боу. Изникнаха и други лица, много от тях бяха на убити, а други на погубени от собствените им ужасни предателства или коварни убийства. Корбет мислеше за все по-нарастващата раздразнителност на краля и опасните колебания в настроението му и се зачуди колко още щеше да остане на кралска служба.

— Имам достатъчно злато — тихо каза на себе си Корбет. — Имам имението в Есекс — поклати глава. — Кралят няма да ме пусне, но колко още ще е крал?

Корбет се загледа в пода, поглаждаше с ръце флейтата, наслаждавайки се на допира до полираното дърво.

— Предателство е — прошепна — да се обмисля смъртта на краля.

Кралят обаче беше преминал шейсетте и какво щеше да се случи, когато умре? Златокосият принц на Уелс беше съвсем друга работа с неговата любов към лова, красивите младежи и насладите в леглото и на масата.

Когато старият крал умреше, чудеше се Корбет, как щеше да постъпи наследникът му? Щеше ли новият крал да има нужда от него или щеше да го замени? Какво щеше да каже Мейв? Мисълта за неговата жена му напомни думите на краля за дьо Краон.

— Чудя се какво иска това червенокосо копеле с лисиче лице? — измърмори Корбет.

Стана от леглото и отиде до покритата с пергамент маса. Две парчета привлякоха погледа му. Първото, изцапано с пръсти парче от велен^[2], изписано със смесица от числа и странни знаци — шифър, който неговият шпионин в Париж беше използвал. До него стоеше чисто написаното със синьо-зелено мастило писмо, дешифрирано от един от писарите на тайния печат. Корбет взе дешифрираното писмо, прочете го бързо и изруга. Имаше намерение да съобщи на краля, че шпионинът — очевидно английски търговец, купуващ вина от Париж — е видял беглецът от Англия и обявения извън закона Ричард Падликот в кръчма извън главната порта на двореца Лувър в компанията на Гийом дьо Ногаре, първия съветник на Филип IV. Падликот се издирваше в Англия, беше крадец, убиец на кралски пратеник, но най-вече беше измамник. Никой не можеше да даде точно описание на външния му вид, а мошеническите му похвати бяха лишили мнозина търговци от печалбата им. Някогашният служител в Кеймбридж в този момент използваше всичките си знания и находчивост, за да лишава хората от спечеленото с мъка богатство и продължаваше да се появява ту в Англия, ту във Франция с долните си интриги. Никой служител на властта не беше успял да го залови или да го прати на оня свят. Шпионинът на Корбет в Париж го описваше като леко накуцващ, рус, червендалест мъж. А кралският сенешал^[3] в Бордо беше описал Падликот като добре сложен, чернокос мъж с болнав тен.

Корбет отново прочете писмото. Всичко, което шпионинът знаеше, беше само, че първият съветник и Падликот са се срещнали, но не и за какво са си говорили и че Ногаре е изглеждал много внимателен и приятелски настроен.

— Трябваше да го съобщя на краля! — повтори си Корбет, докато крачеше към вратата, стиснал документа в ръка и викаше за служител, който да го заведе незабавно при краля.

После се огледа из разхвърляната стая. Вълнението от наскоро свършилата среща вече беше утихнало. Най-добре щеше да е, заключи той, веднага да тръгне.

— Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще приключа — измърмори Корбет. — И така, къде е добродетелният Ранулф?

Слугата на Корбет, добродетелният Ранулф, беше в голямата зала, клечеше в един от ъглите с пазач от кралската свита, който лека-полека го прилъгваше за игра на зарове. Червенокосият и с бяло лице слуга тържествено се оглеждаше наоколо; очите му гледаха сериозно и непоколебимо.

— Бива ме малко на зарове — мънкаше Ранулф.

Войниците се усмихваха при мисълта, че са сгащили будала. Ранулф пораздрънка кесията си.

— Имам малко сребро — рече той, — а и приятелят ми, ей го там, има.

Той се обърна към седналия до него коняр на Корбет, Малтоут, рус и кръглолик, същинско невежо селяче. Малтоут се засмя глуповато на войниците, а Ранулф се ухили, понеже вече се бяха хванали на въдицата. Заровете бяха хвърлени, Ранулф загуби и тогава, сред викове „Късметът на начинаещия!“, започна да печели. Напълно се беше потопил в играта, когато видя, че войниците гледат нагоре със страх и почувства здравата желязната хватка на господаря си върху своето рамо.

— Скъпи ми Ранулф — благо каза Корбет, — имам да ти прошепна само дума на ухо.

Ранулф се намръщи насреща му.

— Господарю, насред играта съм.

— Ранулф — рече Корбет, — аз също. Само дума, но далеч от приятелите ти.

Ранулф скочи на крака и Корбет го отведе, като все още го стискаше здраво за рамото.

— Какво не е наред, господарю? — Ранулф потрепери от болка, понеже Корбет беше впил пръсти.

— Първо, Ранулф, казах ти повече да не използваш тези зарове срещу войниците на краля. Те са хора, които работят много и ти не си тук, за да им измъкнеш всяка спечелена от тях пара. Второ — Корбет охлаби хватката, — незабавно се връщаш в Лондон.

Ранулф заряза престорената си невинност и лукаво се ухили.

— Трето — продължаваше Корбет, — трябва да си съберем багажа.

— Господарю — прошепна дрезгаво Ранулф, — печеля.

— Знам, че печелиш, Ранулф, както и че ще върнеш обратно всяка пара. Малтоут?

Ранулф с натежало сърце се помъкна обратно, на минаване край Малтоут повдигна очи към небето. Корбет тревожно погледна младежа.

— Не носиш оръжие, нали? — запита предпазливо.

Момчето се засмя.

— Хубаво! — засмя се и Корбет в отговор, възхитен от невинността в погледа му, момчето имаше очи сини като метличина.

Корбет не беше срещал войник, който като Малтоут да знае толкова много за конете, да се оправя толкова вещо и умело с тях и да е толкова зле с оръжията. Ако Малтоут носеше нож или щеше да се пореже сам, или да пореже някой друг. Ако носеше лък или щеше да се препъне в него или да извади око на някой невинен, стоящ наблизо. Беше опасен — колкото и всеки враг — когато носеше копие или меч.

— Малтоут! Малтоут! — измърмори Корбет — Преди беше невинен войник — коняр, добър кавалерист, а после срещна Ранулф — Корбет потрепна от възхитата в очите на слугата си. — Да, да, знам — продължаваше Корбет. — Каквото Ранулф не знае за заровете, жените и пиенето, не си струва да се научи. Но тръгваме за Лондон. И то незабавно. Вземи два коня от кралската конюшня, препусни възможно най-бързо и предай на лейди Мейв, че двамата с Ранулф идваме след теб.

Корбет облиза устни.

— Кажи й — рече в завършек, — че няма да идем в Уелс, а ще се задържим малко в Лондон.

Младият пратеник закима енергично и побягна, като спря само, за да погледа как скръбният Ранулф връща спечеленото по нечестен начин с подправени зарове. Корбет го гледаше как се отдалечава и притвори очи, надяваше се, че Бог и Малтоут ще му простят малодушието. В края на краищата младият пратеник щеше първи да се сблъска с изпепеляващия гняв на лейди Мейв.