Вероника Блейк
Доминик (31)

Глава 30

Когато избяга от Коул, Доминик не знаеше къде отива. Сълзите, които бе успяла да възпре, докато бе с него, сега се стичаха безспирно по бузите й. Как можа да постъпи така глупаво в Сейнт Майкъл? Знаеше, че той бе способен отново да я напусне. Това би трябвало да бъде достатъчно, за да я спре — но вместо това тя отново бе повярвала на сладките му приказки. Всъщност не само заради приказките бе останала с него. Порив на самоосъждане я завладя отново. Тя наистина бе достойна дъщеря на майка си, изглежда. Иначе защо щеше да падне така лесно в прегръдките му — и в леглото му?

В края на дългата главна улица на Даусън Доминик спря, за да си поеме дъх. Погледна надолу към калния път, сега покрит тук-там с мръсен сняг. Вятърът гонеше боклуците по пешеходните пътеки. Хората бързаха, стъпвайки по дъските и гредите, с покрити глави, наведени, за да се предпазят от ледения вятър и слабия сняг. Доминик изпита чувство на безизходност. Запита се дали не бе осъдена да остане в този град. Може би никога нямаше да бъде в състояние да се измъкне от това ужасно място. Погледна през рамо назад, където все още се виждаше „Корабът на свободата“. Коул не беше я последвал. Защо ли се надяваше на това?

„Забрави го!“ — си каза тя и отново се обърна към Даусън. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Сега бе в същото положение както преди няколко месеца, когато стоеше на главната улица на Даусън Сити: без пари, без подслон, без Коул и без надежда.

Освен това, си помисли тя с горчива ирония, може би сега отново бе бременна. Всичко можеше да се повтори отново. Странно чувство за нещо вече преживяно премина през нея. Острата болка в слабините й напомни за онова, което бе преживяла. Страхът, който я обзе, я накара да се затича надолу по улицата. Имаше само едно място, където можеше да отиде, осъзна тя, докато се насочваше към страничната улица.

Бордеите на Парадайс Стрийт изглеждаха още по-унили, отколкото си ги спомняше Доминик. Даже и чистият бял сняг, който бе започнал да покрива калната улица и покривите на къщите, не можеше да придаде по-приветлив израз на този район на града. Без да се оглежда, Доминик бързаше към бараката, където за пръв път бе видяла майка си заедно с пияния златотърсач. Този път тя не се поколеба и започна силно да удря с юмрук по вратата. Отвътре се чу шум — скърцане на легло и недоволно мърморене на мъж. След това се чу тропот на стъпки през стаята и врата се отвори едва-едва — така, че се виждаше само процеп. Странна жена с рошава червена коса се показа в процепа и се опули срещу нея.

Доминик възкликна изненадано. Но тя бързо си възвърна самообладанието, след като изненадата от това, че виждаше друга жена в бараката на майка й, бе отминала.

— Търся Бриджит Лавал. Преди живееше тук.

Жената сви рамене.

— Мисля, че вече се е издигнала в обществото — жената хвърли преценяващ поглед на Доминик. Мрачна бръчка се появи между веждите й. — Трябва да се връщам на работа — каза тя рязко и започна да затваря вратата.

— Почакайте, моля ви! — извика задъхано Доминик, хващайки се за ръба на вратата. — Тя ми е майка и трябва да я намеря непременно! — Забеляза, че изразът на лицето на жената омекна.

— Чух, че живее в „Кан-Кан“ — каза жената и захлопна вратата.

— Мерси — каза Доминик, въпреки че жената не можеше да я чуе. Продължи да гледа към затворената врата, мислейки за това, което й бе казала жената. „Кан-Кан“? Спомни си, че бе виждала отвън този хотел на главната улица на Даусън. Това бе едно от новите здания, построени по време на кратките летни месеци, и едно от най-известните увеселителни заведения на главната улица. Доминик бързо тръгна обратно натам, откъдето току-що бе дошла. Снегът не се усилваше, но студеният вятър ставаше все по-пронизващ и на Доминик й се струваше, че ще замръзне, преди да достигне до целта си.

Докато бързаше към „Кан-Кан“, Доминик се опитваше да не мисли за Коул Хоукинс. Това обаче бе невъзможно. Каза си, че трябва да намери начин да го забрави и да се примири с факта, че ще прекара зимата тук, в Даусън. Тази мисъл я накара да потрепери по-силно. Образът на Коул се връщаше в мисълта й всеки път, щом се опиташе да мисли за друго. Съзнанието й прескачаше от страх, че можеше да се сблъска с него тук, на улицата, към страх, че можеше да не го види никога вече.

Дали той просто щеше да махне с ръка и да отплава към Пасифика? Тя спря и огледа главната улица. Изпълни я разочарование, което бе сменено от гняв заради това, че продължаваше да мисли за Коул. Трябваше да го мрази, си помисли Доминик. Трябваше… но не го мразеше.

Вместо това се замисли дали нямаше някаква причина за неестествения начин, по който бе разсъждавал той. Спомни си историята със Сузана Роуланд, която й бе разказал, и за въздействието, което тази жена бе оказала върху живота му. Може би, си каза Доминик, причините, които го бяха накарали да я напусне, не са били изцяло егоистични. Може би с изкривеното си съзнание той наистина бе направил онова, което бе считал, че е било най-добро за нея? Тя спря за момент пред входа на „Кан-Кан“ и погледна назад към пристанището. Въпреки падащия сняг успя да различи далечния силует на „Кораба на свободата“. Беше ли несправедливо от нейна страна да го съди толкова строго? Тя отново си припомни как я бе напуснал, независимо от увереността му, че е била бременна от него. Рязко се обърна и блъсна вратата на хотела. Ако Коул искаше да му прости, трябваше да я моли на колене за това.

Вътрешността на „Кан-Кан“ бе в пълен контраст с мрачния вид на улицата. Кристалните полилеи заливаха централната зала с ярка светлина, чуваше се бърза мелодия на пиано и даже в този късен следобед постоянните клиенти пълнеха залата. Лошото време бе довело много от златотърсачите в града и повечето от тях имаха достатъчно пари за харчене след тежкия труд по време на летните месеци. Доминик огледа просторната зала. Никога не си бе представяла, че в Даусън Сити можеше да съществува такова изискано място. Нищо чудно, че жената, която живееше в бившата барака на майка й, бе казала, че тя се бе „издигнала“. „Кан-Кан“ наистина представляваше значителен прогрес в сравнение с Парадайс Стрийт.

Докато Доминик си пробиваше път към бара, мъжете в салона не я удостоиха с особено внимание. Мократа й коса бе залепнала върху лицето й, мъжките дрехи, които носеше, бяха покрити с топящ се сняг и очите й бяха зачервени от плач. На бара тя помаха с ръка, за да привлече вниманието на ниския червендалест барман. Той се приближи до нея с лека усмивка на лицето.

— Работа ли търсиш? — попита той. Погледът му бе бърз и преценяващ. — По-добре да опиташ в бараките на страничната улица.

Разгневена, Доминик погледна право в самодоволното лице на мъжа.

— Аз съм тук, защото търся Бриджит Лавал, и ако си търсех работа, това щеше да е последното място, където щях да погледна!

Устните на бармана се разтегнаха в още по-широка усмивка. Той вдигна ръка и посочи някъде над главата на Доминик. Тя се обърна и погледна натам. Стълбите зад гърба й водеха към балкон, където се виждаше редица от малки ложи. Тежки кадифени завеси висяха от двете страни на всяка ложа. Завесите се използваха тогава, когато двойките в ложите имаха нужда от усамотяване. Всяка ложа бе оградена с парапет, така че обитателите й можеха да гледат, когато поискат, какво ставаше в голямата зала. Доминик си спомни, че бе чувала за нещо подобно. Наричаха ги „златни кралски купета“, но тя никога не ги бе виждала преди. В тези „купета“ героите на златната треска в Клондайк черпеха жените с хайвер и шампанско. Мъже, които бяха известни в района на Юкон и за които пишеха във вестниците, бяха гордите обитатели на златните кралски купета. Тези мъже носеха имена като Големия Алекс, Бил Бързата Вода, Антоан Стендър — всички притежатели на повече от един милион долара, те бяха заслужили правото да наемат една от ложите на горния етаж. Златотърсачите, които още не бяха завоювали тази чест, поглеждаха нагоре към кралете на деня и мечтаеха за времето, когато самите те щяха да изкопаят достатъчно злато от парцелите си. Повечето от тях никога нямаше да получат тази привилегия.

Доминик гледаше изумено нагоре към покритите с кадифе парапети на ложите. В този ранен час много от тях бяха още празни. Но във втората ложа от нейната страна седеше жена с тъмна коса, в която Доминик незабавно позна майка си. Доминик пристъпи крачка напред. Тя протегна врат, за да може да наблюдава майка си в действие. Бриджит бе облечена с красива смарагдово зелена рокля, която за учудване на Доминик изглеждаше почти прилично. Вдигаше с едната си ръка чаша шампанско и усмивка сияеше на лицето й, докато се навеждаше към мъжа, който седеше насреща й. Погледът на Доминик се спря върху чашата, после се плъзна към лицето на мъжа.

Приглушен вик заседна в пресъхналото й гърло. Мъжът — макар и с чисти дрехи и силно подстригана брада — беше без съмнение Джек Скрогинс! За момент Доминик не бе в състояние да отмести поглед. За нея нямаше значение, че видът му бе малко по-порядъчен, нито това, че заемаше кралското купе, което означаваше, че бе един от най-богатите мъже в района на Юкон. Това си беше Джек Скрогинс и той седеше с майка й!

Доминик се завъртя и без да губи време, се запъти към вратата. Страхът, че майка й или Джек можеха да погледнат надолу и да я видят, я караше да бърза. След като избягаше от това място — и от тях, щеше да реши какво да прави по-нататък.

Когато излезе на улицата обаче, съдбата отново се намеси в живота й. Тя се сблъска с пълна скорост с един мъж, който бързаше към вратата точно срещу нея. Въздухът почти бе излязъл от дробовете й, а мъжът падна назад от удара. В момента, в който той залитна над ръба на пешеходната пътека, тя видя кой бе това. Цялото му тяло — от глава до пети, се потопи в гъстата кал, която още не бе замръзнала при този ранен снеговалеж.

— Коул! — изкрещя тя, когато най-после се оказа в състояние да си поеме дъх. Тя се наведе на края на пътеката, докато той започна бавно да се надига от калта. Изглеждаше като чудовище, излизащо от недрата на ада, помисли си Доминик.

Кашляйки и плюейки, Коул седна в калта и тръсна глава. Мръсотията се стичаше по лицето му и Доминик инстинктивно закри очите си, за да се предпази от пръските лепкава кал, които се разхвърчаха наоколо. Когато отпусна ръце, видя големите му очи, които се бяха втренчили в нея през маската от кал. Преди да може да си помисли колко глупаво изглеждаше, седнал там в тинята, той започна бързо да говори:

— Аз те обичам, Доминик! — извика той, като от устните му хвърчеше кал. — Постъпих неправилно и те моля да ми простиш, и един ден ще мога някак си да достигна до теб. И няма повече да бягаме един от друг — нито аз, нито ти! — той поклати решително глава. Калта отново се разхвърча във въздуха от косите му.

Доминик го гледаше с отворена уста. Не беше паднал на колене, за да я моли за прошка, но тя съобрази, че го бе натикала в калта. Протегна ръка към него. Без колебание той сграбчи ръката й с калните си пръсти. Тя го дръпна, но тинята го всмука обратно. Доминик почувства, че самата тя залита напред към него. Извика, но викът й бе заглушен от звуците на калта, която се разплиска при падането й. Плюейки и бършейки лицето си, тя се опита да се изправи на крака. Беше още твърде изненадана, за да е в състояние да мисли спокойно. Почувства как нечии пръсти нежно бършеха калта от очите й и видя лицето на Коул пред себе си.

— Удари ли се? — попита той. Тя поклати отрицателно глава. — Още ли ми се сърдиш? — този път тя кимна енергично. — Ще можеш ли да намериш в сърцето си сили да ми простиш някога? — гласът му бе почти умоляващ. Ако не бе нежната усмивка на калните му устни, Доминик може би щеше да се поколебае да му отговори — сега обаче тя отново кимна бързо. Коул се усмихна по-широко. Белите му зъби се открояваха ярко на черното му от калта лице. — Хайде да се махаме оттук, по дяволите, преди снегът да ни е засипал — каза той, след което протегна ръце й я вдигна във въздуха. Трябваше да положи всички усилия, за да се измъкне от калта с Доминик в ръцете си. Но не искаше да я остави да му избяга отново. Докато вървеше надолу към пристанището, не си даваше сметка за странната гледка, която представляваха, нито пък за широката кална следа, която оставяха след себе си. Единствената му мисъл бе да напуснат Даусън Сити завинаги — и да остане завинаги с Доминик. Минавайки покрай Лутър, Коул му нареди да вдигнат котва. Видя израза на изненада на лицето на Лутър, но приятелят му не каза нито дума. Той само се усмихна и поклати глава.

Чак когато беше вече на носа, Коул остави Доминик да стъпи до него на палубата. Покрита с калта на Юкон, тя представляваше най-смешната гледка, която Коул някога бе виждал. Но когато тя започна да се смее, той осъзна, че той самият навярно изглеждаше доста забавно. Мелодичният й смях звънтеше в ушите му и той изпита желание да я целуне, но покритите й с кал устни не изглеждаха твърде привлекателни.

— По-добре да отидем да се измием — коза Коул, след като спряха да се смеят.

Доминик кимна в знак на съгласие. Чу се изсвирването на корабната сирена, което възвестяваше, че „Корабът на свободата“ след малко щеше да започне да се изтегля от пристанището. Тя се обърна и хвърли един последен поглед към Даусън Сити.

— Освен това е добре да поговорим — каза тя, след като отново се обърна към Коул. — Разговорът, който все отлагаме — за съвместното ни бъдеще — гласът й бе сериозен.

Коул въздъхна дълбоко. Той взе калната й малка ръка в своята и погледна Доминик в очите.

— Не мога да ти обещая дом, в който приятели и роднини ще се събират на обяд след неделната служба — той погледна надолу към палубата и отново вдигна очите си към нейните. — Този кораб засега е единственият дом, който мога да ти осигуря. Когато бъдем готови да се установим някъде и да създадем семейство, домът ни може да бъде и сламена колиба някъде по южните брегове на Пасифика или Карибско море — той стисна по-силно ръката й. Искаше му се да види по-добре израза на лицето й, скрит под калната маска. — Но аз мога да ти дам едно от нещата, които ти искаш, Доминик. Ти искаш да водиш почтен живот, аз пък искам да останем заедно завинаги — той падна на коляно пред нея и отметна глава назад, за може да я гледа в очите в момента, в който я запита: — Ще се ожените ли за мен, мадмоазел Лавал?

Нежните му думи и действията му бяха тъй неочаквани, че Доминик не можа да проговори няколко минути. Тя гледаше надолу към мръсното му лице и от чувствата, които се надигаха в нея, палубата се залюля пред очите й. Ако приеме това предложение, трябваше да се откаже от мечтата да живее в такава къща, каквато си беше представяла. Но той наистина й предлагаше почтен живот и, освен това, предлагаше й себе си завинаги… и това „завинаги“ бе всичко, което тя действително бе искала от него. На устните й се появи усмивка.

— Да, господине, ще се омъжа за вас!

„Корабът на свободата“ започна да се изтегля от главното пристанище на Юкон. Коул се изправи на крака. Въпреки калта по лицата им, той знаеше, че решението им да се оженят трябваше да бъде скрепено с целувка.

В далечината червените отблясъци на залеза си пробиваха път през облаците.

Очакваше ги щастливо пътуване към далечни хоризонти.