Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (8)

Глава 7

Зюмбюл. Грейс седна на стълбището пред къщата на сестра си и се загледа в розовите и бели цветове на зюмбюла. Беше благодарна, че ароматът им е лек и приятен. Достатъчно се бе наситила на благоуханията на цветя в този ден. Зюмбюлите изглеждаха по-различно — сигурни и надеждни, облегнати на пропукания бетон. Не й напомняха за белия ковчег и за риданията.

Не можеше повече да стои с родителите си. Мразеше се за това, но ги остави сами с безкрайните им чаши чай. Просто избяга. Имаше нужда от свеж въздух, слънце и самота. Трябваше да престане да скърби поне за час.

Мина кола и тя вдигна поглед. Няколко съседски деца се радваха на хубавото време, и караха велосипеди и скейтбордове надолу по улицата. Виковете им сякаш бяха повикът на лятото, което вече идваше. От време на време някое от тях поглеждаше към къщата с разширени, любопитни очи. Вече всички знаят, мислеше си Грейс, предпазливите родители са предупредили синовете и дъщерите си да стоят настрана от този дом. Ако къщата останеше празна за по-дълго време, тези деца, окуражавайки се едно друго, щяха да се промъкнат в нея, да се докоснат до забранения плод. Най-храбрите от тях може би щяха да се покатерят до прозореца и да проникнат вътре.

Къщата на духовете. Къщата на убийството. И дланите на децата ще се потят, сърцата им ще бият до пръсване, когато изтичат да разкажат на останалите какво са видели. Като дете тя беше правила същото.

Убийството е толкова вълнуващо нещо, как да устоиш?

Грейс знаеше, че в малките тихи домове надолу по улицата говорят за убийството на Катлин. Знаеше, че хората, които живееха в тях, ще си купят нови ключалки и ще ги поставят. По-внимателно ще проверяват затворени ли са вратите и прозорците. А като минат няколко седмици, ще забравят. В края на краищата това не беше се случило с тях.

Но тя нямаше да забрави. Грейс разтърка слепоочията си. Тя не можеше да забрави.

Когато позна колата на Ед, въздъхна с облекчение. До този момент не бе осъзнала, че чака именно него. И сега не искаше да си го признае. Стана, прекоси тревата и стигна почти до колата точно когато той излизаше от нея.

— Много работиш, детективе.

— Обиколихме района — каза той и дрънна с ключовете, преди да отвори багажника. От грима й беше останало само малко от спиралата на миглите. — Добре ли си?

— Засега. — Тя погледна назад към къщата. Майка й току-що бе запалила лампата в кухнята. — Ще закарам родителите си до летището утре сутринта. Като стоят тук, не се чувстват по-добре, нито пък аз мога да им помогна. Така че ги убедих да си тръгват. Те взаимно си дават кураж. — Прокара ръка по спортния си панталон и като не намери какво друго да направи с ръцете си, сложи ги в джобовете. — Знаеш ли, досега не бях разбрала колко здраво е тяхното семейство, колко здраво са свързани.

— При такива случаи помага, ако има на кого да се опреш.

— Мисля, че ще се справят… Те… те се примириха.

— А ти?

Грейс вдигна поглед към него и отново погледна настрани. Той прочете отговора в очите й. Примирението беше твърде далеч.

— Ще постоят вкъщи няколко дни и след това ще отидат до крайбрежието, за да видят Кевин, сина на сестра ми.

— Ти ще отидеш ли с тях?

— Не. Мислех за това, но… не сега. Не знам, струва ми се, че погребението ги успокои малко.

— А теб?

— Мразя го. Първото нещо, което ще направя, когато се върна в Ню Йорк, ще бъде да проуча как стоят нещата с кремирането. — Прокара и двете си ръце през косата. — Господи, звучи ужасно.

— Не, не е ужасно. Погребенията ни карат да се замислим за смъртта. Това е целта им, нали?

— Цял ден се опитвах да разбера каква е целта им. Мисля, че предпочитам начина, по който са го правили викингите. Пускат те в една горяща лодка надолу по морето. Мразя мисълта, че сестра ми е поставена в тази кутия. — Обърна се към него. Беше по-добре, много по-добре да мисли за децата, които играеха надолу по улицата, и за разцъфналите цветя. — Съжалявам. Излязох, за да се откъсна от тези мисли. Казах на родителите си, че ще се поразходя. Но май не отидох много далеч.

— Искаш ли да се разходим?

Грейс поклати глава и докосна ръката му. Скромен. Точно така можеше да го опише човек с една дума.

— Ти си чудесен. Искам да ти се извиня, че се нахвърлих така върху теб миналата вечер.

— Няма нищо. Ти имаше своите основания.

Една майка извика от терасата детето си, а то измоли за още петнадесет минути.

— Не съжалявам за това, което казах, а за начина, по който го казах. Дълго време прекарвам, без да общувам с хора, а когато го направя отново, винаги ставам досадна. — Обърна се да погледне отново децата. Спомни си как и тя беше играла като тях. Тичаше бързо, за да стигне до слънцето. Тя и Катлин играеха на улицата. Не бяха по-различни от тези деца. — Е, все още ли сме приятели?

— Разбира се.

Той пое протегнатата й към него ръка и я задържа в своята.

Точно от това имаше нужда. Разбра го едва сега, когато почувства ръката му.

— Означава ли това, че може да вечеряме заедно, преди да си тръгна?

Не пусна ръката й. Само попита:

— Кога заминаваш?

— Все още не знам. Чувствам се много объркана. Вероятно другата седмица.

Без да мисли, тя импулсивно вдигна хванатите им ръце към лицето си. Почувства се добре от този допир. Знаеше, че се нуждае от него толкова, колкото се нуждае и от време, което да прекара сама с мислите си. Но точно сега не искаше да мисли за самотата.

— Ходил ли си някога в Ню Йорк?

— Все още не. Ще настинеш — каза той и ставите на пръстите му докоснаха кожата й. — Не трябваше да излизаш без връхна дреха.

Тя се усмихна и пусна ръката му. Неговата се задържа още няколко секунди на бузата й.

Грейс винаги беше действала импулсивно. Приемаше неприятностите, както приемаше и удоволствията. Преди той да успее да дръпне ръката си, тя обви ръце около него.

— Имаш ли нещо против? Имам нужда от нещо, което да ми покаже, че още съм жива.

Тя вдигна лице към него и допря устните си до неговите.

Солиден. Това беше първата мисъл, която мина през главата й. Беше сигурен и реален. Устните му бяха топли и я приемаха. Не ги притискаше, не търсеше слепешката, нито се опитваше да й направи впечатление с разни техники. Той просто отвърна на целувката й. Меката му брада й донесе успокоение. А внезапното притискане на пръстите му върху кожата й я развълнува. Колко хубаво беше, че все още имаше нужда от това и го приемаше. Тя беше жива. Да. И се чувстваше прекрасно.

Тя го бе изненадала, но той бързо се окопити. Беше искал да я държи в прегръдките си точно както сега, беше искал да зарови пръстите си в косата й. Студът ги обгръщаше заедно с мрака и той я притисна по-силно, за да я стопли. Усети как пулсът му се учести, когато тялото й се притисна към неговото.

Тя бавно се отдръпна, малко изненадана от собствената си реакция. Ед й позволи да отстъпи назад, въпреки че романтичната мисъл да я вземе на ръце и да я отнесе в къщата си не го беше напуснала.

— Благодаря — успя да каже младата жена.

— Винаги си добре дошла.

Засмя се. Беше учудена, че е нервна, но пък и доволна, че се е разчувствала.

— По-добре да те оставя да се прибираш. Знам, че работиш по цяла нощ. Светлините — обясни тя, когато той вдигна въпросително вежди.

— Оправям банята. Почти съм стигнал до тапетите.

Грейс погледна в багажника и видя четири галона с лепило.

— Трябва да е огромна баня.

— Имаше разпродажба.

— Мама би те харесала — каза тя, като се усмихна. — Сега е по-добре да се прибирам. Не искам да ги тревожа. Ще се видим пак.

— Утре ще ти приготвя вечеря.

— Добре.

Тя тръгна през поляната, спря и погледна през рамо:

— Да не забравиш сока от моркови.

 

 

Роксана всъщност беше Мери. Винаги бе таила известно негодувание за това, че родителите й нямаха въображение. Ако й бяха дали по-екзотично име, не толкова тривиално, може би щеше да бъде по-различна.

Мери Грайс беше на двадесет и осем години, живееше сама и беше дебела. Беше започнала да напълнява още в юношеските години и, разбира се, обвиняваше за това родителите си. Майка й обикновено казваше, че родът им е такъв. Истината беше, че всички от семейство Грайс с удоволствие се отдаваха на добрата храна. Яденето беше като религиозен ритуал, а мама, татко и Мери бяха добри богомолци.

Мери израсна в къща, чийто шкаф за продукти и хладилник винаги бяха пълни с чипс, кутии с различни сокове, консерви, течен шоколад. Правеше си сандвичи, които бяха истинско гастрономическо чудо — на няколко етажа от хляб, месо, сирена. А след това обилно ги поливаше с мляко с какао и все още имаше място да похапне кутийка „Хо-Хо“.

По време на пубертета кожата й се беше разбунтувала и приличаше на повърхността на любимата й пица. И сега, макар да наближаваше тридесет години, тя все още имаше белези и пъпки по лицето. Беше принудена да ги прикрива с дебел слой крем и когато времето станеше много горещо и тя започнеше да се поти, гримът й се стичаше, както се стича разтопен сладолед.

Докато учеше в училище и в колежа, не беше излизала с момчета. А характерът й беше такъв, че не успя да си намери приятели. И яденето отново зае първо място. Когато чувствата й бяха наранени или сексуалните й желания пренебрегнати, тя изяждаше двойно количество сандвичи или препълнена чиния с шоколадови сладки с орехи.

Шията й беше престанала да се вижда още когато беше на двадесет години. Тя просто бе изчезнала в множеството гуши. Носеше дългата си права коса хваната отзад с шнола. От време на време посещаваше салоните за разкрасяване, за да си боядиса косата ту червена, ту гарвановочерна. Веднъж се направи дори блондинка. Всяка промяна на цвета на косата й я караше да се чувства като нов човек. Всякакъв друг, но не и Мери Грайс.

Когато лекарят й я предупреди, че вдига кръвно и че това се отразява на сърцето й, тя нагласи стрелката на кантара си така, че да показва с двайсет килограма по-малко. Така се радваше на тази илюзия, че съвсем скоро даже повярва в нея и коригира кантара с още двайсет килограма. Реши, че вече има нормално тегло.

Тогава откри Роксана.

Роксана беше страстна. Роксана беше, господ да я благослови, уличница. Роксана носеше сутиен последен номер. Роксана можеше да превърне айсберг в лава, ако айсбергът е мъжки. Никакви задръжки, никакви претенции и никакъв морал — това беше Роксана.

Роксана обичаше секса по всяко време, навсякъде и всякакъв секс. Ако някой мъж искаше да си говори за по-твърд секс, за нещо по-мръсно, Роксана беше подходящото момиче.

Мери беше отишла във „Фентъзи“ от каприз. Тя не се нуждаеше допълнително от пари. Беше учила дълго и упорито в колежа, над чиниите с печено месо и сирене. Завърши икономика и сега работеше в една от най-добрите брокерски къщи в страната. За повечето от клиентите си тя беше просто един глас по телефона. И точно затова й хрумна идеята да отиде във „Фентъзи“.

Вероятно беше ирония на съдбата — да я дари с такъв красив глас. Гласът й бе топъл, гальовен. Започваше да се задъхва, когато беше много развълнувана, и това създаваше впечатлението за малка, деликатна жена. Мисълта да използва гласа си не само за да продава данъчни облигации и дялове на акции беше прекалено привлекателна, за да й устои.

Мери мислеше за себе си като за телефонна проститутка. Знаеше, че Айлин смята бизнеса си за обществена услуга, но на Мери й харесваше идеята да е проститутка. Беше влязла в бизнеса заради секса. Всяко напрежение, всяко желание, всеки сън можеше лесно да се сбъдне в един седем минутен разговор.

В мечтите си тя беше спала с всеки мъж, с когото беше говорила по телефона. В действителност никога не беше правила секс. Разговорите с непознатите мъже отваряха клапата на напрежението, предизвикано от собствените й желания. Тя изпълняваше фантазиите на своите клиенти и получаваше много повече от пари.

През деня наблюдаваше борсовите индекси, продадените акции, купените търговски артикули. През нощта като Фредериковите героини от Холивуд се превръщаше в Роксана.

Това й харесваше.

Мери или Роксана беше една от малкото жени, работещи за „Фентъзи Инкорпорейтид“, която приемаше телефонни повиквания през седемте нощи на седмицата. Ако някоя от другите жени намираше, че някой е прекалено напрегнат или че вкусовете му са малко странни, Роксана с удоволствие запълваше този луфт. Парите, които изкарваше, отиваха за червено копринено бельо, за ванилов тамян и за храна. Предимно за храна. Между телефонните разговори Мери беше в състояние да изяде огромни количества пържени картофки с чеснов сос и кисела сметана.

Познаваше гласа на Лоурънс, както и предпочитанията му. Макар че не беше сред най-ексцентричните й клиенти, той нямаше нищо против да бъде изненадван от време на време с представи за камшик или белезници. Беше честен с нея за външния си вид. Никой не би излъгал за обратна захапка и за астигматизъм. Говореше с него по три пъти седмично. Веднъж три минути и два пъти по седем. Беше счетоводител, така че освен секса, ги свързваше и професионално разбирателство.

Из цялата спалня на Роксана горяха свещи. Червени. Обичаше да си създава атмосфера, докато се изтягаше на широкото си легло с една двулитрова бутилка кока-кола. Подпираше се на възглавнички от сатен. Докато говореше, навиваше телефонната жица около пръстите си.

— Знаеш, че обичам да говоря с теб, Лоурънс. Възбуждам се само като чуя гласа ти. Сложила съм си нова нощница. Червена е. Всичко се вижда през нея.

Тя се засмя и се облегна на възглавничките.

— Толкова си палав, Лоурънс. Ако това е, което искаш да направя, точно него правя сега. Въобразявам си, че си ти. Добре. Само слушай. Слушай и аз всичко ще ти казвам.

 

 

Знаеше, че избързва, но по дяволите, трябваше да опита дали ще се случи отново. Роксана звучеше толкова красиво. Щом чу гласа й, вече знаеше. Плътта на ръцете му се набръчкваше и болката между краката му ставаше непоносима.

Тя трябваше да е следващата. Тя го чакаше. Тя не го дразнеше и не обещаваше като Дезире. Това беше следващата стъпка. Роксана говореше за неща, които неговото въображение все още не си бе представяло. Тя искаше да я заболи. Как можеше да устои?

Но трябваше да е много внимателен.

Мястото, където живееше Роксана, не беше така спокойно, както предишното. По улицата минаваха много коли, а по тротоара имаше много пешеходци. Може би така даже беше по-добре. Имаше опасност да го видят и да го разпознаят, но това правеше приключението още по-вълнуващо.

Апартаментът й гледаше към Уисконсън Авеню. Джерълд паркира два блока по-надолу. Когато се отправи към сградата, се опитваше да ходи бавно — не толкова от предпазливост, а по-скоро за да изживее всеки миг от вечерта. Имаше облаци и духаше лек ветрец. Лицето му беше студено, но ръцете му — в джобовете на ученическото му сако, бяха горещи и влажни. Здраво стисна въжето, което купи от отсрещния магазин. Роксана щеше да оцени това, че той е запомнил какво обича и как го обича.

Сега трябваше да е в библиотеката и да търси материали за доклада за Втората световна война. Беше го написал още миналата седмица, но майка му не знаеше. Тя беше заминала за Мичиган, за да участва в предизборната кампания на баща му.

Родителите му очакваха, че когато свърши училище, ще се присъедини към тях за горещите летни месеци на предизборната кампания. Все още не беше решил как да се измъкне от това, но не се съмняваше, че ще успее. Оставаха му още шест седмици до завършването.

Шибаните превзети ученички не го интересуваха. Веднъж да влезе в колежа и ще бъде това, което иска. Нямаше да има нужда да се извинява с библиотека или среща в клуба, или с кино, за да излезе от къщи за няколко часа през нощта.

А когато баща му спечели изборите, ще си има работа и с тайните служби, но Джерълд можеше да измисли как да се отърве от тях.

Когато влезе във фоайето, извади едно флаконче с кокаин. Смръкна бързо и почувства как в мозъка му изкристализира една-единствена мисъл.

Роксана.

Усмихна се и не си направи труда да се огледа. Внимателно изряза стъклото на прозореца на хола — вече никой не можеше да го спре. Беше прекалено силен. А и Роксана го чакаше.

Поряза се на стъклото, докато отваряше ключалката. Не обърна внимание на раната. Беше тъмно и сърцето му заби още по-бързо. Джерълд се надигна и прескочи вътре. Не си направи труда да затвори прозореца след себе си.

Тя го чакаше, чакаше го, за да я нарани, да я накара да се изпоти и да пищи. Тя го чакаше, за да я накара да се чувства на върха на възбудата.

Мери Грайс не го чу. Беше стигнала до върховния момент в разговора си с Лоурънс и самата тя беше на ръба на оргазма.

Видя я, изтегната на възглавничките от сатен, кожата й блестеше на светлината на свещите. Бързо затвори очи, заслуша гласа й. Когато отново ги отвори, дебелата като бъчва жена с тресящите се тлъстини беше изчезнала. Тя беше стройна, с дълги крака и червенокоса. Усмихвайки й се, той се приближи до леглото.

— Време е, Роксана.

Очите й леко се отвориха. Те все още бяха замъглени от собствените й фантазии. Втренчи се в него. Едрите й гърди се надигнаха.

— Кой сте вие?

— Ти ме познаваш. — Все още се усмихваше, когато разтвори краката й и я възседна.

— Какво искате? Какво правите тук!

— Дошъл съм да ти дам всичко, за което си молила. И повече.

Повдигна ръцете й и разкъса тънката нощница на гърдите й.

Тя започна да пищи и да го блъска. Слушалката падна, когато успя да се добере до края на леглото.

— Лоурънс, Лоурънс, в стаята ми има мъж! Обади се в полицията! Обади се на някого!

— Ще ти хареса, Роксана.

Беше три пъти по-едра от него, но беше непохватна. Опитваше се да се измъкне, блъсна го в гърдите, но той изобщо не почувства удара. Започна отново да пищи, този път с истински ужас. Сърцето й беше твърде слабо, за да издържи тежестта на тялото й. Заби силно и изведнъж сякаш замря. Лицето й почервеня, когато Джерълд го удари.

— Ще ти хареса — каза й отново той, когато тя падна на възглавниците.

Инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си от следващия удар.

— Друг път няма да имаш възможност да преживееш подобно нещо.

— Не ме наранявай.

Сълзите се стекоха от очите й и оставиха пътечки от грима. Дъхът й пресекна, когато той изви ръцете й към облегалката на леглото и ги завърза с въжето.

— Ти го харесваш по този начин, нали! Помня, чух те да го казваш. — Той навлезе в нея, а по лицето му беше изписана грозна гримаса. — Искам да ти хареса, Роксана. Искам да бъде най-доброто.

Тя плачеше с глас, със силни, разтърсващи ридания, от които цялото й тяло се тресеше, и това му достави зашеметяващо удоволствие. Клатеше се отгоре й. Почувства го твърде голям, извисяващ се. Разбра, че мигът е настъпил.

Усмихна й се, очите му бяха притворени, обви телефонната жица около врата й и я стегна.

 

 

Ед се протегна за телефонната слушалка при първото позвъняване. И окончателно се разбуди при второто. Насреща Дейвид Летърман представяше късното си нощно шоу. Ед разтри ръката си, която беше изтръпнала, погледна към телевизионния екран и се изкашля.

— Да. Джаксън е.

— Обувай си панталоните, партньоре. Имаме нов труп.

— Къде?

— На Уисконсън Авеню. Ще мина да те взема. — Бен послуша малко и добави: — Ако при теб имаше жена, нямаше да заспиш, докато гледаш Летърман.

Ед му затвори телефона и отиде до банята да измие главата си със студена вода.

След петнадесет минути седеше до Бен в колата.

— Знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина. Вече седмица не ни бяха викали посред нощ.

— Кой се обади?

— Двойка униформени полицаи. Някой се обадил по телефона, че нещо не е наред в апартамента на първия етаж. Жената живеела сама. Проверили и открили, че стъклото на прозореца е изрязано. Когато влезли, я открили. Повече няма да живее сама.

— Грабеж?

— Не знам. Не ми казаха нищо повече. Полицаят, който се обади, е новобранец. Деск каза, че бил зает с продължителна почивка за кафе. Докато не съм забравил — Тес каза, че я пренебрегваш. Защо не дойдеш на кафе или на едно питие? Доведи и писателката.

Ед хвърли на Бен смразяващ поглед.

— Тес мен ли иска да види или писателката?

— И двамата. — Бен се подсмихна и преглътна последното парче шоколад. — Знаеш, че е луда по теб. Ако аз не изглеждах много по-добре от теб, можеше и да получиш един куршум. Така е. Виж тези момчета, като че ли искат всички в околността да разберат, че тук е извършено убийство.

Спря до бордюра зад две полицейски коли. Светлинните реклами на покривите просветваха, а радиоапаратите на колите разкъсваха тишината. Бен кимна на първия униформен полицай, щом пристъпи вътре в сградата.

— Апартамент 101, сър — докладва той. — Очевидно извършителят е минал през прозореца в хола. Жертвата е била в леглото. Полицаят, който пръв е дошъл на местопрестъплението, е вътре.

— А екипът от съдебните лекари?

— Те са на път, сър.

Бен го изгледа и му даде не повече от двадесет и две години. Започваха да приемат все по-млади момчета. Следван плътно от Ед, той влезе и апартамент 101. Двамата полицаи стояха в хола, единият от тях дъвчеше дъвка, а другият се потеше.

— Ние сме детективите Джаксън и Парис — каза Ед. — Можете да излезете на чист въздух.

— Да, сър.

— Помниш ли първия си случай? — попита Бен, когато влязоха в спалнята с Ед.

— Да. Като ми свърши дежурството, веднага се напих.

Ед не зададе същия въпрос на Бен. Знаеше, че първият труп, пред който се е изправил партньорът му, е бил на родния му брат.

Пристъпиха в спалнята. Видяха Мери и след това се спогледаха.

— По дяволите! — каза Бен.

— Изглежда, имаме друг сериен убиец. Капитанът ще се вбеси.

 

 

Ед беше прав.

В осем часа на следващата сутрин двамата детективи стояха в кабинета на капитан Харис. Началникът им седеше зад бюрото си и проучваше рапортите им с новите си очила за четене. Благодарение на диетата си беше отслабнал десет кила, но беше вкиснат. Барабанеше монотонно с пръстите на едната си ръка по бюрото.

Бен се подпираше на стената. Искаше му се да беше имал време и сили да се полюби с жена си тази сутрин. Ед беше седнал. Беше изпънал краката си и потапяше пакетче чай в чашата с гореща вода.

— Рапортът на съдебния лекар още не е готов — каза най-накрая Харис. — Но не мисля, че в него ще има някаква изненада.

— Мъжът се е наранил, когато е минавал през прозореца. — Ед отпи от чая си. — Предполагам, че кръвта ще съвпадне с тази, която намерихме при убийството на Брийзуд.

— Ние скрихме изнасилването от пресата и оръдието на убийството — продължи Бен. — Този път не е имало такава съпротива. Или той е бил по-хитър, или тя е била прекалено изплашена, за да се съпротивлява. Била е едра жена, но той успял да завърже ръцете й.

— От вестниците научихме, че е работела в брокерска къща. Ще проверим това тази сутрин и ще видим дали може да открием някаква връзка. — Когато допи чая си, Ед забеляза, че Бен пали третата си цигара тази сутрин. — Жената, която се е обадила в полицията, не е оставила името си.

— Лоуенщайн и Ренок могат да проверят съседите.

Харис взе две хапчета, намръщи се, после ги пусна в чашата си с вода. Отпи и я остави на бюрото.

— Докато не докажем нещо различно, търсим един и същ човек. Парис, съпругата ти много ни помогна при предишния случай миналата година. Има ли някаква идея сега?

— Не. — Бен издуха дима от цигарата си, но не каза нищо повече.

Харис допи водата в чашата. Стомахът го свиваше — отделяше киселини и стомашни сокове, а той не беше хапвал свястна храна от месец.

— Искам рапортите ви до четири часа.

— Лесно му е да го каже — промърмори Бен, когато Харис затвори вратата след себе си. — Мисля, че беше достатъчно досаден и преди да започне тази диета.

— Въпреки една популярна теория, това да си дебел не те прави по-добродушен. Излишното тегло тежи, кара човек да се чувства потиснат и обикновено го държи в лошо разположение на духа. Правилното хранене, упражненията и добрият сън правят човек щастлив.

— Глупости.

— Това също помага.

— Аз черпя! — Лоуенщайн пристъпи между тях и ги прегърна през кръста. — Съпругът ми се издигна. Три хиляди на година. Отиваме до Мексико веднага щом децата свършат училище.

— А какво ще кажеш за един заем до заплата? — попита я Ед.

— Нямаш шансове. Дойде рапортът на съдебния лекар. С Фил отиваме да разпитаме съседите. Може би ще успея по време на обедната почивка да се отбия в някой магазин. Вече три години не съм си купувала бански.

— Не ми казвай това, че се развълнувах. — Бен я остави да отиде и да вземе рапорта от бюрото му.

— Изяж се от яд, Парис. След шест седмици отивам на юг да пия маргарита и да ям фажита.

— Не забравяй да си вземеш тетрациклин. — Ед седна на бюрото на Бен.

— Имам железен стомах. Хайде, Ренок, да тръгваме.

Бен отвори папката.

— Как мислиш изглежда Лоуенщайн по бански?

— Чудесно. А какво имаме насреща?

— Кръвта върху счупеното стъкло е от група „А“. Виж това — отпечатъците от пръстите по перваза на прозореца. — Той извади и папката по делото на Брийзуд. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си приличат.

— Да, същите са. — Бен постави двете снимки една до друга. — Сега просто трябва да го открием.

 

 

Грейс хвърли чантата си на дивана, после се отпусна до нея. Не си спомняше да е била някога толкова уморена, даже и след четиринадесет часа писане, нито след нощно парти, нито даже след обиколката на дванадесетте града.

От момента, в който се беше обадила на родителите си във Финикс, до часа, в който ги качи на самолета, беше изразходила и последната си капчица енергия, за да ги изправи на крака. Благодареше на Бога, че двамата бяха заедно, защото на нея просто вече не й беше останала никаква сила.

Искаш й се да си отиде вкъщи. Да се върне в Ню Йорк, в шума и в своя ритъм на живот. Искаше й се да си опакова багажа, да заключи къщата и да хване първия самолет. Но това щеше да бъде все едно да затвори вратата под носа на Катлин. Имаше още хиляди подробности, с които трябваше да се справи. Осигуровката, собствеността на земята, банката, всички лични вещи, които Катлин беше оставила след себе си.

Реши да започне с книжата. Със съболезнователните картички, получени на погребението. Вероятно майка й би искала да ги има и да ги прибере в някаква малка кутия. Това беше най-безболезненото нещо, от което би могла да започне. Повечето от имената щяха да са й непознати. Веднъж да успее да разчупи леда и ще може да погледне и по-личните вещи на Катлин.

Но първо щеше да се зареди с кафе.

Грейс взе каничката в стаята си. Погледна с тъга към своя компютър. Вече няколко дни не беше го включвала. Ако не успееше да свърши романа в определения срок, което беше много вероятно, издателят й щеше да я разбере. Вече няколко пъти бяха се обаждали от Ню Йорк, за да й предложат помощ и съчувствие. Спомни си за снимката във вестника тази сутрин. И заглавието:

„Известна писателка погреба сестра си. Дж. Б. Маккейб присъства на погребението на брутално убитата си сестра“.

Не си направи труда да прочете статията.

Заглавието няма значение, помисли си тя. Беше очаквала подобни заглавия. Сензацията е част от играта. А допреди няколко вечери за нея това също бе игра.

Грейс изпи една чаша кафе и си наля друга. Посегна и взе плика. Беше претъпкан с картички. Изкушаваше се направо да ги изпрати на майка си. Но вместо това, седна на леглото и започна да ги преглежда една по една. В някоя от тях можеше да има нещо лично, отправено към нея, на което би трябвало да отговори. По-добре да го направи сега, отколкото майка й да се сблъска с това по-късно.

Имаше съболезнователна картичка от всички ученици от училището на Катлин. Докато я четеше, Грейс реши да дари пари за учредяване на стипендия на името на сестра си. Остави картичката настрана, за да го обсъди по-късно с адвоката си.

Позна няколко имена на хора от Калифорния от богати и влиятелни семейства. Нека Джонатан да им отговори, реши тя и ги сложи на една купчинка.

Имаше една картичка от тяхна стара съседка, която напълни очите й със сълзи. Бяха живели врата до врата с госпожа Брекълмен в продължение на петнадесет години. Тя и тогава беше възрастна или поне така й се беше струвало на Грейс. Винаги имаше сладки в печката или парченца плат за куклите. Грейс отдели и тази картичка.

Взе следващата. Втренчи се в нея, разтърка очи и отново се вгледа. Не беше честно. Беше картичка от цветарски магазин с надпис: В памет на… На гърба имаше нарисуван букет от червени рози, а по средата беше написано на ръка:

„Дезире. Никога няма да забравя“.

Докато се взираше в нея, картичката се изплъзна от ръцете й и падна на пода.

Дезире. Името сякаш постепенно ставаше по-голямо, докато изпълни цялата картичка.

„Аз съм Дезире — небрежно беше й подхвърлила в първата вечер Катлин. — Аз съм Дезире.“

— Господи! — Грейс започна да трепери и продължаваше да се взира в картичката на пода. — О, господи!

 

 

Джерълд седеше в час по английска литература и слушаше как учителят разказва с монотонен глас за пророчеството и символизма на „Макбет“. Джерълд винаги беше харесвал тази драма. Беше я чел няколко пъти и нямаше нужда господин Бенер да му я обяснява. Беше за убийство и лудост. И, разбира се — за власт.

Той беше израснал до властта. Баща му беше най-влиятелният човек в света. А самият Джерълд знаеше всичко за убийството и лудостта.

Господин Бенер щеше да получи разрив на сърцето, ако неговият ученик му обяснеше как се прекършва човешкият живот. Ако му разкажеше за това какви звуци се издават или как изглежда човешкото лице, когато жертвата разбере, че животът си отива. Очите. Очите са най-невероятните.

Беше решил, че му харесва да убива. Както на Джон Лауел, който седеше зад него, му харесваше да играе баскетбол. Можеше да се приеме, че това беше подобен спорт. Още повече, че той залагаше хиляди.

Наистина Роксана не означаваше за него толкова, колкото Дезире. Но беше му харесал моментът, когато оргазмът и смъртта се съединяваха. Но Дезире… Дезире означаваше много повече за него.

Само ако можеше отново да изпита същото нещо. Ако можеше да я върне. Нямаше да е честно, ако не успееше да го преживее отново.

Джерълд реши, че всичко е било заради очакването. Както Макбет, и той беше извършил усилена подготовка — имаше го ужаса, имаше я и съдбата. Роксана бе по-скоро експеримент. Както в химията правиш опит, за да докажеш някоя теория.

Имаше нужда да го направи отново. Още един експеримент. Още един шанс за прецизност. Баща му щеше да го разбере. Неговият баща никога не се беше съгласявал на нещо по-малко от перфектното, а той в края на краищата, беше син на баща си.

Господин Бенер четеше лекция за лудостта на лейди Макбет. Джерълд разтриваше с пръсти гърдите си и се чудеше къде ли се е натъртил.