Нора Робъртс
Безсрамна добродетел (15)

Глава 14

Бен вече беше потънал в телефонните разговори и в книжата, когато Ед дойде в участъка. Той хвърли един поглед на закъснелия си колега и отхапа по-голямата част от поничката си.

— Знам — каза Бен, като запуши с ръка телефонната слушалка, — будилникът ти не е иззвънял. Кучето ти е изяло значката.

— Отбих се при Тес в кабинета й — кротко отвърна Ед.

По-скоро тонът, с който беше казано това, а не самата новина, накара Бен да се изправи до бюрото.

— Ще ти се обадя по-късно — каза той в телефонната слушалка и затвори. — Защо?

— Заради нещо, което Грейс ми каза тази сутрин. — След като набързо прегледа бележките и документите на бюрото си, Ед реши, че те могат да почакат. — Исках да споделя идеята си с Тес и да видя дали тя пасва в един психопатски профил.

— И?

— Бинго! Помниш ли Билингс? Работеше в отдел „Кражби“?

— Разбира се, този трън в задника. Стана частно ченге преди години. Специалист по следенето.

— Хайде да се отбием при него да го видим.

 

 

— Изглежда голяма работа — отбеляза Бен, като огледа офиса на Билингс. Стените бяха в цвят на слонова кост и сребро, а подът беше застлан с дебел килим. По стените висяха няколко картини. Бен си помисли, че Тес би ги харесала. А през широките прозорци се виждаше шикозният Потомак.

— Това е да си частно ченге, мой човек — каза Билингс, като натисна един бутон на бюрото си. Обърна се с гръб към телевизионните монитори. — Светът е нещо, от което може да се извлече полза. Ако някога решите да зарежете полицията, обадете ми се. Винаги имам работа за две умни момчета.

Както беше казал Бен, Билингс винаги е бил трън в нечий задник. Ед не му обърна внимание и седна на ръба на бюрото му.

— Добре си се обзавел.

Единственото нещо, което Билингс обичаше повече от това да се прави на тузар, беше свързано с професионалната му гордост.

— Шпионирам! Това, което виждаш, не е и половината от моето царство. Имам пет офиса на този етаж и мисля да основа още един клон. Политици, приятели, съседи. — Бившето ченге направи жест с дългата си тясна ръка. — В този град винаги има хора, които плащат добре, за да узнаят нещо за някого.

— Мръсна работа!

Билингс показа белите си зъби на Бен. Беше дал две хиляди долара, за да му направят нови мостове и сега те блестяха като бисери.

— Да, но търсена… Е, какво правят тук две от най-добрите ченгета на отдела? Може би искате да разберете кой си играе с шефа ви, когато жена му не си е вкъщи?

— Може би някой друг път — процеди Ед.

— Ще ти направя професионална отстъпка.

— Ще го имам предвид. А сега искам да ти разкажа една малка история.

— Изплюй камъчето.

— Представи си, имаме един, който обича да подслушва. Умен е, но погрешно се е свързал. Обича да слуша. Знаеш ли за такова нещо?

— Разбира се. — Билингс се облегна в кожения си стол.

— Обича да слуша жени — продължи Бен. — И обича да ги слуша, когато си говорят за секс, но той не разговаря с тях. Натъкнал се е на златна мина, когато открил разговорите на „Фентъзи“. Сега може просто да седи и да слуша с часове, докато жената говори на другите мъже. Възможно ли е подобно нещо, Билингс, възможно ли е, без другите мъже или жената да разберат това?

— Ако има необходимата апаратура, той може да се включи във всеки разговор, който си пожелае. Имам подобни съоръжения, с които мога да ви подслушвам оттук чак до западното крайбрежие, но те струват много пари.

Бяха го заинтригували. Всичко, свързано с подслушването, го интересуваше. Билингс би се замесил и в шпионаж, ако се намереше някое правителство да го наеме за това.

— Върху какво работите, момчета?

— Нека да ти разкажем още малко от историята. — Бен взе една кристална пирамида от бюрото на Билингс и внимателно я разгледа. — Ако този подслушвач иска да открие някоя от жените… без да знае името й, нито къде живее или как изглежда, но иска да й гостува, а всичко, с което разполага, е нейният глас и проникването в линията… може ли стигне до нея?

— Има ли достатъчно акъл?

— Ти ще кажеш.

— Ако има акъл и добър компютър, светът е в неговите ръце. Дай ми телефонния си номер, Бен Парис.

Билингс се завъртя към работната си апаратура и набра на клавиатурата номера на телефона. Машината бръмчеше и пиукаше, докато Билингс я програмира.

— Не си в списъка. Толкова по-голямо е предизвикателството.

Бен си запали цигара. Беше изпушил едва половината, когато адресът му се появи на екрана.

— Познат ли ти е? — попита го Билингс.

— Може ли някой друг да направи това?

— Всеки, който се занимава с тази работа. Нека да ви обясня нещо — с тази красавица и с малко въображение мога да открия всичко. Дайте ми още една минута. — Билингс отново се залови за работа. Използваше името и адреса на Бен. — Балансът на разплащателната ти сметка е малко нисък. На твое място не бих написал чек за повече от петдесет и пет долара. — Той отново се отдалечи от монитора. — Един наистина добър в подслушването човек има нужда от известни умения и много търпение, но също така има нужда и от добра апаратура. Само няколко часа работа с това тук и мога да ти кажа и кой номер обувки носи майка ти.

Бен изтръска пепелта от цигарата си.

— Ако те наемем за тази операция по примамването на нашия човек, ще можеш ли да определиш къде се намира подслушвачът?

Билингс оголи белите си зъби. Знаеше, че струва скъпо.

— За стари момчета… и на разумна цена… ще мога да ви кажа и какво е ял за закуска.

 

 

— Ужасно съжалявам, че ви притеснявам, сенаторе, но госпожа Хайдън е на телефона. Каза, че е важно.

Хайдън продължи да чете речта, която се канеше да произнесе днес следобед пред Лигата на жените избирателки.

— На коя линия, Сюзън?

— На трета.

Хайдън натисна бутона, като придържаше телефонната слушалка с рамото си.

— Кажи, Клер, но малко съм притеснен с времето.

— Чарлтън, става дума за Джерълд.

След двадесетгодишен брак той добре познаваше жена си и веднага усети тревогата в гласа й.

— Какво?

— Чарлтън, деканът Уейт лично ми се обади. Джерълд се е сбил с един ученик.

— Клер, не само че ми е трудно да повярвам, като познавам темперамента на Джерълд, но освен това мисля, че е доста досадно да ми се обаждаш само защото Джерълд и някакво друго момче са се скарали. Ще поговорим за това, когато се прибера вкъщи.

— Чарлтън! — Беше се приготвил да затвори телефона, но остротата в гласа й го спря. — Според Уейт това не е било просто спречкване. Другото момче… е било откарано в болница.

— Това е нелепо. — Хайдън беше престанал да преглежда речта си. — Струва ми се, че просто се преувеличават няколко юмрука и синини.

— Чарлтън. — Клер усети как стомахът й се сви. — Казват, че Джерълд се опитал да го удуши.

Двадесет минути по-късно Чарлтън П. Хайдън седеше в кабинета на декан Уейт. Зад него седеше Джерълд, свел поглед и стиснал зъби. Бялата му памучна риза беше изцапана и раздърпана, но беше успял да оправи вратовръзката си. Драскотините по лицето му сега бяха съединени от тъмни сини петна. Кокалчетата на ръцете му бяха подути.

Един поглед бе достатъчен за Хайдън, за да се увери, че инцидентът е бил просто едно сбиване. Със сигурност Джерълд щеше да бъде наказан. Трябваше да му прочете една лекция и да го лиши за известно време от някои привилегии. Но все пак бащата мислеше повече как инцидентът да не стане достояние на пресата.

— Надявам се, че ще успеем бързо да оправим нещата.

Уейт въздъхна. Оставаха му само две години до пенсия. През двадесетте години, прекарани в „Сент Джеймс“, той беше преподавал, възпитавал и учил на дисциплина синовете на богати и привилегировани хора. Много от предишните му ученици също като родителите си бяха станали обществени фигури. Ако бе научил нещо със сигурност досега, това бе, че всички тези мъже, които пращаха наследниците си при него, не обичаха да ги критикуват.

— Знам, че сега работите много усилено, сенатор Хайдън. Не бих настоявал за тази среща, ако не бях уверен, че тя е за доброто на сина ви.

— Убеден съм, че си разбирате от работата, декан Уейт. В противен случай Джерълд нямаше да бъде тук. Но все пак съм принуден да кажа, че целият сценарий е малко изкривен. Разбира се, не мога да намеря извинение за факта, че синът ми е участвал в юмручен бой. — Това бе казано направо над главата на Джерълд. — Мога да ви уверя, че ние сериозно ще поговорим за това вкъщи.

Уейт намести очилата си. И Джерълд, и Хайдън видяха нервността в този жест. Хайдън търпеливо изчакваше, а Джерълд злорадстваше.

— Оценявам това, сенаторе. Но като декан нося отговорност за „Сент Джеймс“ и учениците в него. Нямам друг избор, освен да освободя Джерълд.

— Намирам тази мярка за много крайна. Аз също съм посещавал такова училище. Мръщеха се на сбиванията помежду ни, но не ни изключваха.

— Това едва ли би могло да се нарече сбиване.

Уейт беше видял очите на Джерълд, беше видял погледа му, когато с две ръце стискаше гърлото на Литгоу. Беше се изплашил, страшно се беше изплашил. Дори и сега, като погледнеше сведеното надолу лице на момчето, се чувстваше неловко. Рандолф Литгоу се отърва с няколко наранявания по лицето. А когато мистър Бърнс се опита да ги разтърве, Джерълд го нападна с такава жестокост, че старият човек падна на земята. Опита се да удуши почти изпадналия в безсъзнание Литгоу, докато няколко момчета успеят да го издърпат.

Уейт се изкашля в шепата си. Знаеше колко са големи властта и богатството на човека срещу него. По всяка вероятност Хайдън щеше да бъде следващият президент. Да имаш за ученик сина на президента и той да се дипломира в „Сент Джеймс“ си беше огромен успех. Само това, наистина само това бе причината сега Уейт да изключи Джерълд от училище.

— Досега, вече четири години, откакто Джерълд е при нас, той никога не ни е създавал проблеми.

Разбира се, Хайдън не бе и очаквал друго.

— В такъв случай излиза, че той е бил предизвикан.

— Вероятно. — Уейт отново се изкашля в шепите си. — Въпреки че не може да се намери извинение за жестокостта на нападението му, бихме искали да чуем Джерълд, преди да предприемем някакви дисциплинарни мерки. Уверявам ви, сенаторе, тук не освобождаваме нашите ученици току-така.

— Добре, но какъв е проблемът?

— Джерълд отказа да даде обяснение.

Хайдън прехапа долната си устна. Всяка година плащаше няколко хиляди долара, за да бъде синът му правилно обучаван и възпитаван, а този мъж нямаше дори способността да измъкне от един ученик някакво прилично обяснение.

— Бихте ли ни оставали за малко насаме, декан Уейт?

— Разбира се. — Изправи се и с удоволствие се отдалечи от мълчаливия, студен, втренчен поглед на сина на сенатора.

— Декане… — Властният глас на Хайдън го спря на вратата. — Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност по случая.

Уейт много добре знаеше приноса на семейство Хайдън за „Сент Джеймс“ през последните четири години. Освен това знаеше колко лесно личният живот на един кандидат може да съсипе политическата му кариера.

— Училищните проблеми си остават в училище, сенаторе…

Щом Уейт излезе от стаята, Хайдън се изправи. Беше съвсем автоматичен жест, дори твърдо установен навик. Чувстваше се по-властен, когато стоеше изправен.

— Добре, Джерълд. Готов съм да чуя обяснението ти.

Джерълд притискаше здраво ръце към бедрата си. Погледна баща си. Видя в него нещо повече от висок, силен и красив мъж. Видя крал с окървавен меч, носещ справедливост.

— Защо не му каза да се шиба? — кротко попита Джерълд.

Хайдън зяпна от учудване. Щеше да бъде по-малко шокиран, ако синът му беше станал и го беше зашлевил през лицето.

— Моля?

— Не му влиза в работата какво правим — продължи Джерълд със същия разумен тон. — Той е само една малка тлъста невестулка, седнала зад бюрото, придаваща си много важност. Той изобщо не знае нищо за това как стоят нещата в действителност. Той е незначителен.

Тонът на Джерълд беше толкова любезен, усмивката му — толкова искрена, че Хайдън отново зяпна от учудване.

— Декан Уейт ръководи тази институция и докато си ученик в „Сент Джеймс“, той заслужава уважение.

Докато е ученик тук. Оставаше още един месец. Ако баща му иска да изчака още няколко седмици, преди да срита Уейт по задника, Джерълд можеше да прояви търпение.

— Да, сър.

Хайдън кимна с облекчение. Момчето очевидно беше много разстроено, може би страдаше и от побоя. Хайдън не обичаше да го притиска, но трябваше да получи отговор.

— Кажи ми защо се сбихте с Литгоу.

— Той ме дразнеше.

— Очевидно. — Хайдън се почувства в свои води. Младите момчета имаха излишна енергия и често я отприщваха в отношенията си един към друг. — Предполагам, че той е започнал инцидента?

— Той беше ме яхнал. И е идиот. — Джерълд нетърпеливо взе да проявява недоволството си. Но се хвана навреме. Трябваше да се овладее. Баща му искаше да се владее. — Казах му да се махне от гърба ми. Честно беше да го предупредя. — Джерълд се усмихна на баща си. Без да знае защо, Хайдън усети как кръвта му се смразява. — Каза, че ако нямам уговорка с някое момиче за абитуриентския бал, ще ми уреди една своя братовчедка, танцьорка в някакъв клуб. В този момент исках да го убия. Исках да размажа красивото му лице.

Хайдън се опитваше да повярва, че това е само един младежки гняв, че това са само детски приказки, но не успя. Не съвсем.

— Джерълд, да раздаваш юмруци невинаги е правилен отговор. Имаме система и трябва да работим според нейните правила.

— Ние управляваме системата. — Джерълд вирна глава. Но какви бяха очите му! Дори баща му видя в тях лудост, видя нещо диво и свирепо. После клепачите му отново ги скриха. Хайдън се успокои, трябваше да се успокои, че просто си е въобразил. — Казах му, казах му, че не искам да ходя на превзети училищни танци, да пия пунш и да бъбря. А той се засмя. Не трябваше да ми се присмива. Отговори ми, че изглежда, не харесвам момичетата. — Джерълд се изкикоти тихо и облиза слюнката от устните си. — Вече знаех, че ще го убия. Казах му, че не харесвам момичетата. Харесвам жените. Истинските жени. После го ударих така, че от носа му потече кръв и се размаза по цялото му лице. Продължих да го удрям. — Джерълд продължи да се усмихва, а лицето на баща му пребледняваше все повече. — Не го винях за това, че ревнува, но не трябваше да ми се присмива. Щеше да се гордееш с това как го наказах, че ми се присмиваше.

— Джерълд…

— Можех да ги убия всичките… — продължи Джерълд. — Можех, но не го направих. Не си заслужаваше, нали?

За миг Хайдън си помисли, че стои в стаята с някой непознат. Но това бе неговият син, неговият добре възпитан, добре образован син. Вълнението е виновно, успокояваше се Хайдън. Всичко се дължеше на напрежението от този следобед.

— Джерълд, не мога да намеря извинение за това, че си изпуснал нервите си днес, но подобни неща се случват с всеки. Освен това разбирам, че когато ни провокират, казваме и правим неща, които не мислим и които при други обстоятелства няма да направим.

Джерълд изкриви устни в една почти мила усмивка. Обичаше богатия ораторски тембър на гласа на баща си.

— Да, сър.

— Уейт каза, че си се опитал да го удушиш.

— Така ли? — Погледът на Джерълд за миг стана празен. После сви рамене. — Е, това е най-добрият начин.

Хайдън усети как се изпотява, под мишниците му потекоха струйки. Страхуваше ли се? Но това е нелепо. Той е баща на момчето пред него. Нямаше причини да се страхува. Потта продължаваше да се стича надолу по гърба му.

— Ще те закарам до дома.

„Въпрос на малка почивка“, каза си Хайдън, когато изведе сина си от стаята. Момчето работеше прекалено усърдно. Просто имаше нужда от почивка.

 

 

Грейс въздъхна тежко, когато телефонът иззвъня. За пръв път днес бе успяла да поработи. Наистина да работи. Беше се затворила с часове само в собственото си въображение и написа нещо, от което наистина беше доволна.

Дълбоко в себе си тайно се беше страхувала, че няма да може да пише повече. Не и за убийства и жертви. Но вдъхновението отново я бе обзело. Отначало написаното беше по-сурово, но после всичко потече постарому. Историята, самото писане. Създаваният от нея свят нямаше нищо общо с Катлин и все пак изцяло беше свързан с нея. Още час-два и щеше да има какво да изпрати на издателя си в Ню Йорк и да успокои изопнатите му нерви. Но телефонът иззвъня и я върна в действителността. А действителността изцяло бе свързана с Катлин.

Грейс вдигна слушалката и след това си записа номера. Извади си цигара и го набра.

— Запиши обаждане за Дезире.

Почака, докато повикването бе прието и операторът се включи.

— Здрасти, Майк, какво мога да направя за теб?

Какъв отвратителен начин да прекарва вечерта, помисли си тя. Ед седи долу с Бен, играят на джин, а тя се прави на прислужница на сър Майкъл.

Безвреден. Повечето от мъжете, които се обаждаха, бяха такива. Самотници, търсещи компания. Бяха предпазливи и затова търсеха безопасността на електронния секс. Бяха напрегнати, притиснати от семейни и служебни проблеми, решили, че телефонното обаждане е по-евтино от таксата на проститутките или на психиатъра. Това бе най-простият начин, по който човек можеше да погледне на всичко това.

Изрезката от вестника със скицата на момчето лежеше на нощното й шкафче. Колко ли пъти вече я беше изучавала? Колко ли пъти беше поглеждала към нея, опитвайки се да види… нещо? Убийците, изнасилвачите трябваше да изглеждат различно от другите хора. И все пак те изглеждаха като тях… нормални, незабележими. Това беше… ужасно. Човек може да ги задмине по улицата, да бъде с тях в асансьора, да се ръкува с тях на някой коктейл, без да разбере какви са.

Дали ще го познае, като го чуе? Гласът му ще бъде нормален и безобиден като на сър Майкъл и все пак по някакъв начин тя ще го познае. Сигурна бе в това. Взе рисунката в ръце и отново се загледа внимателно в нея. Гласът трябваше да приляга на това лице и тя щеше да го свърже с него.

Навън Бен пресече улицата и се отправи към едно микробусче. Ед вече го беше победил с петдесет на двадесет и той си помисли, че е време да провери има ли нещо ново при Билингс. Отвори вратата, Билингс го погледна и го поздрави.

— Забавна работа — промърмори той.

— Да, сър, забавна с главно З. Искаш ли да послушаш?

— Ти не си наред, Билингс.

Той му се ухили и схруска един лешник.

— Мадамата е страхотна, старче. Трябва да ти благодаря, че ме запозна с нея. Изкушавам се и аз да й се обадя.

— И защо не го направиш? Забавно ще е да погледам как Ед ти извива врата. Правиш ли нещо тук, освен да се въртиш?

— Не ставай досаден, Бен Парис. Помни, че вие дойдохте при мен. — Преглътна лешника. — О, да, тя наистина го накара… — Билингс спря. — Задръж. — Притисна с ръка слушалката към ухото си и започна да набира някакви номера на апаратурата си. — Изглежда, някой иска да слуша безплатно.

Бен приближи и се надвеси над рамото на Билингс.

— Хвана ли го?

— Може би. Може би. Леко прищракване, леко бръмчене. Погледни стрелката. Да, да, включил се е. — Билингс долови превключване и кикот. — Имаме „menage à trois“^[1].

— Можеш ли да го проследиш?

— По дяволите, разбира ги тия работи. Умно копеле. Бързо се придвижва. По дяволите!

— Какво?

— Тя затвори. Предполагам, че са изтекли трите й минути.

— Проследи ли го, Билингс?

— За бога, необходими са ми повече от тридесет секунди. Ще почакаме да видим дали отново няма да се включи. — Билингс отново бръкна в купичка с лешници. — Знаеш ли, Парис, ако момчето прави това, което мислиш, той съвсем не е глупав. Не, напротив, сече му акълът. Има и късмет, че притежава последната дума на техниката и знае как да я използва. Ще си покрие следите.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да можеш да го приковеш?

— Не. Просто ти казвам, че е добър. Но аз съм по-добър от него.

 

 

Джерълд не можеше да повярва. Дланите му се изпотиха. Беше станало чудо. И той го бе направил. Никога не бе преставал да мисли за нея, да я желае. И ето отново тя се бе върнала само за него. Дезире се бе върнала. И го чакаше.

Зави му се свят. Замаян, отново си сложи телефонните слушалки и пак се включи.

Този глас. Гласът на Дезире. Само фактът, че го чува, го изпълваше с напрежение. Беше напрегнат, потен и безразсъден. Единствено тя можеше да го накара да се чувства така. Само тя можеше да го доведе до ръба на вълната. Тя притежаваше силата и властта, които и той притежаваше. Притвори очи и я остави да изпълни цялото му тяло. Позволи й отново и отново да се разлее по вените му. Тя се бе върнала. Тя се бе върнала за него, защото той бе върхът.

Господи, всичко си идваше на мястото. Прав е бил, като свали маската си и показа на тези превзети училищни пикльовци от какво е направен той. Дезире се бе върнала. Тя го желаеше. Желаеше да го почувства вътре в себе си. Желаеше отново да й даде върховното удоволствие.

Той сякаш я почувства под себе си, да се опъва и крещи, да го моли. Беше се върнала, за да му покаже, че той има власт не само над живота, но и над смъртта. Беше я върнал обратно. Когато този път отидеше при нея, щеше да бъде още по-хубаво. Щеше да бъде върховно.

Другите жени бяха просто един опит, една проверка. Сега го разбираше. Другите просто му бяха доказали, че двамата с Дезире си принадлежат. В този момент тя говореше на него, обещаваше му тялото си, обещаваше му се цялата.

Не можеше да не отиде при нея. Но първо трябваше да се подготви за това.

 

 

— Махна се. — Билингс изруга и натисна някакъв бутон. — Малкото копеле се откачи. Хайде включи се отново, върни се! Почти те хванах.

— Дай ми това, което вече откри, Билингс.

Все още ругаейки, Билингс измъкна една карта на града. Без да маха слушалките от ушите си, начерта четири линии, които свързваха в един четириъгълник шест къщи.

— Той е тук вътре. Докато отново не го засека, това е всичко, което мога да ти кажа. Господи, нищо чудно, че се махна. Това момче реве като бебе.

— Просто продължавай. — Бен сложи картата в джоба си и изскочи от микробуса.

Не беше достатъчно, но беше повече от това, което имаха преди няколко часа. Почука на входната врата и прекрачи вътре, когато Ед отвори.

— Сведохме местонахождението му до един квадрат от шест къщи.

Като хвърли поглед към горния етаж, Бен се разположи в дневната и разгърна картата на масичката за кафе. Ед седна на ръба на дивана и се наведе над нея.

— Първокласно обкръжение.

— Да. Дядото на Тес живее тук. — Бен посочи с показалец едно място малко извън квадрата. — А тук живее конгресмен Морган.

— Може би не е било случайно, че неговата кредитна карта е била използвана за цветята — промърмори Ед. — Може би нашето момче го познава, него или децата му.

— Синът на Морган е на същата възраст — подхвърли Бен, като си взе чашата с пепси.

— Но той има много солидно алиби.

— Да, но си мисля какво ли ще каже, като го накараме да разгледа скицата на нашия човек.

— Училището, което посещават децата на Морган, е „Сент Джеймс“, нали?

— Да. То е реномирано и консервативно училище.

Ед си спомни подстрижката на момчето от скицата. Взе си бележника и стана.

— Ще се обадя.

Бен отиде до прозореца. Оттук се виждаше микробусът на улицата. В него Билингс ядеше лешници и може би, може би стесняваше вероятностите. Нямаха много време. Чувстваше го. Нещо щеше да се пропука, и то много скоро. Ако нещата не вървяха както трябва, Грейс щеше да бъде притисната от двете страни.

Погледна през рамо към Ед, който говореше по телефона. Знаеше как се чувства човек, колко разстроен е, какъв страх изпитва, когато любимата му е в центъра на нещо, което е извън неговия контрол. „Опитваш се да бъдеш ченге, добро ченге, но няма как да останеш обективен, все едно е, че се мъчиш да се качваш по мокро въже. Непрекъснато се изхлузваш…“

— Майката на Морган е починала тази сутрин — каза Ед, като затвори телефона. — Семейството ще бъде извън града за няколко дни.

В очите на Бен Ед видя това, което чувстваше вътре в себе си. Те нямаха няколко дни.

— Искам да я измъкна от това.

— Знам.

— По дяволите, тя не трябва така да се излага на опасностите. Тя дори не живее тук. Трябваше да се върне в небостъргача си в Ню Йорк. Колкото повече остане…

— Толкова по-трудно ще ти бъде да видиш как си отива — довърши мисълта му Бен. — Може би тя няма да си тръгне, Ед.

Човек не можеше да избяга от партньора си.

— Обичам я толкова много, че ще е по-добре да знам, че е в безопасност далеч от мен, отколкото, че е тук с мен.

Бен седна на облегалката на дивана и си извади цигара. Осемнадесетата за днес. По дяволите, Ед му създаде този проклет навик да ги брои.

— Знаеш ли на какво най-много ти се възхищавам… освен на умението на ръцете ти?… На това, че дяволски добре преценяваш хората, Ед. Обикновено ти трябват само десет минути, за да прецениш някого. Предполагам, знаел си, че Грейс няма да отстъпи.

— Може би не съм я убеждавал достатъчно сериозно. — Ед пъхна големите си ръце в джобовете.

— Преди няколко месеца и аз сериозно се бях замислил дали няма да направя грешка, като отпратя Тес, само и само да бъде настрани оттук. — Бен съсредоточено гледаше върха на цигарата си. — Сега, като си спомням за онова време, преценявам много по-трезво. Нямаше да се получи. Тя е именно Тес, защото когато реши да направи нещо, го прави. Бях изплашен до смърт и й внуших много от моя страх.

— Може би ако беше по-настоятелен, нямаше да се стигне до това почти да я изгубиш. — Просто му се изплъзна от езика и Ед дълбоко съжали за казаното. — Извинявай. Не съм прав.

Ако беше някой друг, Бен би дал воля на гнева си. Но това беше… Ед и той се овладя.

— Нищо. И аз самият съм се питал хиляди пъти. Не мога да забравя какво изпитах, когато я видях в ръцете му. Никога няма да го забравя. — Смачка цигарата си, изправи се и закрачи из стаята. — Искаш да държиш Грейс настрани от тази част на своя живот, изцяло да я отделиш от нея. Искаш тя да не бъде докосната от всичките лайна, с които се занимаваш цял ден — банди, експлозиви, сутеньори. Искаш ли да ти кажа нещо? Това никога не може да стане. Няма значение какво работиш, но когато се връщаш у дома, винаги носиш частица от него със себе си.

— Но това, че човек носи нещо със себе си вкъщи, не означава, че другият трябва също да ври в казана.

— Не, но тя сега е вътре. — Бен прокара ръка през косата си. — Господи, знам как се чувстваш и ме боли за това. Не само заради теб, но и заради мен самия. Но това, което най-много ме притеснява, е, че тя може да пострада. Независимо колко силно желаеш да не участва, тя е в играта и тя е тази, която ще пипне убиеца.

— Точно това смятам да направя — каза Грейс от вратата. И двамата обърнаха глави към нея, но тя погледна само Ед. — Съжалявам, но докато разбера, че водите личен разговор, бях чула твърде много. Отивам да си направя кафе. Но преди да го направя, искам само да ви кажа нещо. Винаги довършвам това, което съм започнала. Винаги.

Бен взе сакото си, когато Грейс излезе от стаята.

— Излизам. Ще мина покрай Билингс и ще се разберем как ще продължим тази нощ.

— Да. Благодаря.

— Ще те взема сутринта. — Кимна към вратата. — Бих ти казал да се успокоиш, но ще се въздържа. Ако трябваше да го направя отново, щях да го направя по същия начин.

Грейс чу как външната врата се затвори. След минута чу Ед да се отправя към кухнята. Веднага се залови с кафеварката, в която досега само се взираше.

— Не мога да разбера защо, по дяволите, Кет не си е купила микровълнова фурна. Всеки път, като реша да сготвя нещо, се чувствам като пещерен човек. Мисля си за една замразена пица. Гладен ли си?

— Не.

— Кафето сигурно вече има вкус на кал. — Тя дрънна с чашите в шкафа. — Може би в хладилника има някакъв сок.

— Благодаря, нямам нужда от нищо. Защо не седнеш и не ме оставиш аз да го направя?

— Стига. — Тя се обърна и тръсна чашата в чинийката. — По дяволите! Престани да се опитваш да ме поставяш на място и да ме потупваш по рамото. Не съм дете. С години сама съм се грижила за себе си, и то дяволски добре. Не желая да ми правиш кафето или каквото и да е.

— Добре. Търсиш кавга. Чудесно. — Той самият бе готов за това. — Какво, по дяволите, искаш?

— Искам да се махнеш от пътя ми. Искам да престанеш да ме гледаш така, все едно че щом направя една крачка и ще си падна на носа.

— Щеше да бъде по-лесно, ако гледаше къде стъпваш.

— Знам какво правя и не искам ти или който и да било да се върти около мен и да чака да ме хване. Аз съм можеща, разумна, интелигентна жена.

— Вероятно си, когато нямаш капаци. Ти гледаш само пред себе си, Грейс, но не знаеш какво, по дяволите, става от двете ти страни или зад теб. Никой няма да се махне от пътя ти, особено пък аз, докато всичко това не приключи.

— Тогава престани да ме караш да се чувствам виновна, че правя единственото нещо, с което мога да помогна за залавянето на убиеца.

— Какво искаш от мен? Да спра да се притеснявам за теб? Да не ми пука какво може да ти се случи? Да не би да си мислиш, че мога да пускам и спирам чувствата си като с кранче?

— Ти си полицай! — извика тя. — Предполага се, че трябва да си обективен. Предполага се, че искаш да го хванеш, независимо какво ти струва.

— Искам да го хвана — процеди през зъби той. Грейс видя студения израз на лицето му и разбра, че е отишла твърде далеч.

— Тогава знаеш, че „възкръсналата“ Дезире може да ти го достави на тепсия. Помисли и за това, Ед. Може би някоя жена е жива тази нощ, защото той се е насочил към мен.

Вярваше й. Но проблемът беше друг. Не можеше да понася това тя да е примамката.

— Щеше да бъде дяволски по-лесно, ако не те обичах.

— Тогава обичай ме достатъчно, за да ме разбереш.

Искаше да бъде разумен. Искаше отново да стане хладнокръвният, умерен човек, какъвто винаги е бил. Но сега не можеше да бъде разумен. Ако тази история не приключеше скоро, може би той никога повече нямаше да бъде същият човек. Внезапно се почувства уморен и притисна с длан челото си. Един квадрат от шест къщи и бледа скица. Трябваше да бъде достатъчно. Щеше да сложи край на всичко това. Длъжен бе да намери начин да му сложи край или до утре вечер трябваше да намери начин да качи Грейс на самолета за Ню Йорк. Отпусна ръце.

— Ще ти изври кафето.

Тя сдържа една ругатня, обърна се и изключи газта. Протегна се за дръжката на кафеварката. Не я улучи и си опари пръстите.

— Не — каза тя, като разбра, че Ед стана. — Изгорих се, но ще се оправя.

Хвърли му бърз поглед и обля пръстите си със студена вода.

— Видя ли? Мога и сама да се справя. Не е необходимо да ги целунеш, за да ми мине.

С гневно движение тя затвори крана на чешмата. Стоеше и гледаше как водните капчици се стичат от пръстите й.

— Съжалявам. О-о, господи, съжалявам. Мразя, когато се държа отвратително.

Тръсна глава и се приближи до масата.

— Предполагам, че бях изнервена. И когато слязох и те чух да говориш с Бен, това ме изкара от равновесие. — Взе една кърпа и започна да я мачка в ръцете си. — Не знам как да се оправя с твоите чувства и с моите. Никой преди не се е отнасял така с мен.

— Това е добре.

Думите му я накараха да се усмихне и да го погледне в очите.

— В интерес на истината трябва да ти кажа, че аз никога не съм изпитвала към друг това, което изпитвам към теб.

Изчака един миг.

— Но? — подкани я Ед.

— Ако аз съчинявах всичко това, щях да се чудя как да го опиша. Работата е там, че искам да ти кажа какво чувствам, но се страхувам нещата да не станат по-сложни и за двама ни.

— Направи ми един намек.

— Изплашена съм. — Затвори очи и не се отдръпна, когато ръцете му докоснаха нейните. — Толкова съм изплашена. Когато бях горе на проклетия телефон, ми се прииска да затворя и да избягам. Но не можах. Аз дори вече не съм сигурна, че това, което върша, е правилно. Но трябва да продължа да го правя. Много по-лошо е, когато ти ме притискаш от другата страна, а аз не искам да те нараня.

— Искаш да те подкрепя, искаш да ти кажа, че това, което вършиш, е правилно. Но аз не знам дали бих могъл да го направя.

— Тогава поне не ми казвай, че греша, защото ако ми го повториш няколко пъти, ще ти повярвам.

Той гледаше вплетените им ръце. Нейната бе малка и деликатна, ноктите й бяха дълбоко изрязани и без лак. На кутрето си носеше голям диамант.

— Ходила ли си някога на къмпинг?

— На палатка? — Озадачено поклати глава. — Не. Никога не ми е било ясно защо хората отиват да спят в мръсотията.

— Знам едно място в Западна Вирджиния. Има река и много скали. И диви цветя. Бих искал да те заведа там.

Усмихна му се. Това бе неговият начин да й предложи мир.

— На палатка?

— Да.

— Предполагам, това изключва всякакъв рум сървис.

— Мога да ти нося чая до спалния чувал.

— Добре… Ед? — Тя искаше да му върне жеста. — Защо не целунеш пръстите ми? Знам, че можеш да ги излекуваш.