Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерални детективи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brazen Virtue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Безсрамна добродетел

ИК „Бард“, 1999

Оформление на корицата: Петър Христов

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 954-585-054-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекции от Еми

Глава 5

Грейс се събуди с първите утринни лъчи. В душата й сякаш нямаше и помен от объркване или приспано безпокойство. Смъртта на сестра й беше единствената мисъл в съзнанието й, когато ставаше от леглото и се опитваше да свикне с новото положение.

Катлин вече я нямаше и тя не можеше да промени това. Както никога не бе успяла да промени взаимоотношенията им. Сега беше още по-трудно да погледне истината в очите — сега, когато първият изблик на скръбта бе изпепелил всичко.

Бяха сестри, но никога не станаха приятелки. Истината беше, че изобщо не познаваше Катлин така, както би се заклела, че познава поне една дузина хора. Никога не е била човекът, с когото сестра й е споделяла мечтите и надеждите си, неуспехите и разочарованията си. Никога не бяха споделяли тайните си лудории или малки мистерии. И тя никога не се бе опитала наистина да преодолее тази бариера.

А сега вече никога нямаше да разбере нещо повече за сестра си. Грейс скри лице в дланите си. Опита се да събере сили. Никога вече нямаше да има възможност да разбере дали би могла да преодолее пропастта помежду им. Единственото нещо, което можеше да направи сега, беше да си припомни всички подробности, които смъртта коравосърдечно бе разпиляла, оставяйки живите да ги съберат.

Отметна одеялото, с което Ед я беше завил през нощта. Трябва да му благодари. Сигурно е направил за нея много повече, отколкото полицейските му задължения изискват. Останал е с нея, докато заспи. Сега имаше нужда от един галон кафе, за да може да вземе телефона и да проведе необходимите разговори.

Не искаше да спира пред вратата на кабинета. Искаше да мине покрай него, без дори да поглежда натам. Но спря. Сякаш нещо я принуди да спре. Знаеше, че вратата ще бъде заключена. Полицията вече беше залепила лепенка на вратата, но писателското й въображение с лекота видя всичко зад нея. В съзнанието й постепенно изплува всичко, което то, въпреки шока, беше попило. Обърнатата маса, купчината тетрадки, счупеното преспапие, телефонният апарат, отвореният телефон на пода.

Видя сестра си. В синини, кръв, полугола. Накрая дори не й е било позволено да запази достойнството си.

Сега Катлин се беше превърнала в криминален случай, в заглавие на първите страници на вестниците за любопитните, които ще изчетат всички подробности, докато си пият кафето. Не й помогна мисълта, че ако Катлин бе някоя непозната, Грейс също щеше да чете заглавията във вестниците по време на сутрешното си кафе. Щеше да запомни дребните подробности, а после сама щеше да изгради собствена история.

Убийството винаги я вълнуваше. В края на краищата тя си изкарваше прехраната от това.

Обърна се и се отправи към кухнята. Подробности, щеше да запълни времето си с подробности, докато се почувства достатъчно силна, за да се обърне към чувствата. Поне веднъж в живота си щеше да бъде практична. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

Не очакваше, че ще завари Ед в кухнята. За мъж с неговите размери се движеше много безшумно. Колко странно! Почувства се неловко. Не си спомняше откога не се е чувствала неловко с някого.

Той беше останал не само докато заспи, но и през цялата нощ. Беше останал с нея. Може би точно неговото внимание я караше да се чувства неловко. Стоеше до вратата и се чудеше как се благодари на някого за това, че е чудесен човек.

Ръкавите на ризата му бяха навити. Стоеше бос пред печката и бъкаше нещо, чийто аромат напомняше на овесена каша. Освен това Грейс с благодарност долови аромата на кафе.

— Здравей.

Той се обърна. Само един бегъл поглед му беше достатъчен, за да забележи, че тя все още е потисната, с празен поглед, но се опитва да изглежда по-спокойна от предишната нощ.

— Здравей. Мислех, че ще успееш да поспиш още някой и друг час.

— Има много неща, които трябва да свърша днес. Не очаквах да те намеря тук.

Ед се протегна за чаша и й сипа кафе. И той не беше очаквал, че ще остане, но не можа да си тръгне.

— Ти ме помоли да остана.

— Знам. — Защо отново имаше чувството, че всеки момент ще заплаче? Грейс трябваше да преглътне няколко пъти, да поеме дълбоко дъх. — Съжалявам. Сигурно не си успял да поспиш.

— Откраднах няколко часа сън на стола. Ченгетата могат да спят навсякъде. — Тя не бе помръднала от мястото си. Той се приближи към нея и й подаде чашата. — Съжалявам, правя отвратително кафе.

— Тази сутрин мога да изпия и машинно масло. — Взе чашата, а после хвана и ръката му, преди да успее да се обърне. — Ти си много добър човек, Ед. Не знам какво бих правила без теб миналата нощ.

Понеже никога не знаеше какво точно трябва да се каже в такъв момент, той просто й стисна ръката.

— Защо не седнеш? Можеш да хапнеш нещо.

— Едва ли… — Когато телефонът иззвъня, тя подскочи и изсипа кафето върху ръката си.

— Седни. Аз ще се обадя.

Ед я върна обратно в стола, преди да вдигне слушалката. Слуша известно време, погледна към Грейс, после спря пламъка под тигана.

— Госпожица Маккейб няма да коментира.

Постави обратно телефонната слушалка и започна да сипва овесената каша в купата.

— Не им е трябвало много време, нали?

— Не. Грейс, цял ден ще ти звънят така. Пресата е научила, че си сестра на Катлин и че си тук.

— Криминална писателка намира трупа на сестра си — кимна тя. — Да. От това може да стане хубава история за първа страница. — Загледа се в телефона. — Мога да се справя с пресата, Ед.

— Може би ще е по-добре да отидеш за известно време на хотел.

— Не — поклати глава тя. Не беше мислила за това, но веднага реши. — Трябва да остана тук. Не се притеснявай. Разбирам репортерите. — Успя да се усмихне, преди да започне да спори с него. — Не мислиш, че мога да изям всичко това, нали?

— Да. — Той постави купата пред нея, после й подаде лъжица. — Ще ти трябва нещо повече от студени спагети.

Грейс се наведе напред и помириса.

— Мирише като нещо първокласно. — Загреба с лъжицата си. — Мислиш ли, че трябва да дойда до участъка и да подпиша показанията?

— Когато се почувстваш готова за това. Фактът, че и аз бях тук, улеснява нещата.

Тя кимна и успя да преглътне една лъжица. Вкусът на кашата не беше като на тази, която приготвяше майка й. Беше й сложил още нещо — мед или горена захар, нещо различно. Но овесената каша си беше овесена каша. Грейс посегна към кафето си.

— Ед, ще ми отговориш ли честно?

— Ако мога.

— Мислиш ли, имам предвид като професионалист, мислиш ли, че който и… който и да го е направил, е избрал тази къща случайно?

Той беше огледал стаята още веднъж миналата нощ, когато се увери, че Грейс е заспала. Вътре нямаше много ценни неща. Но например новата електронна пишеща машина не беше докосната. Освен това си спомни, че беше видял малък златен медальон на шията на Катлин, преди да приберат тялото й в полиетиленовия чувал. Можеше да каже на Грейс една успокояваща лъжа или да й каже истината. Очите й го накараха да реши второто. Тя вече знаеше.

— Не.

Грейс кимна и се загледа в кафето си.

— Трябва да позвъня в „Our Lady of Hope“. Надявам се, че игуменката ще ми препоръча свещеник и църква. Кога, мислиш, че ще ми разрешат да прибера тялото на Катлин?

— Ще завъртя няколко телефона. — Искаше му се да направи нещо повече, но само сложи ръката си върху нейната. Ама че недодялан жест, помисли си той. — Бих искал да ти помогна.

Грейс погледна ръката му. Двете й ръце спокойно можеха да се съберат в нея. Тя излъчваше сила. С такъв човек можеш да се чувстваш сигурен. При тази мисъл устните й леко се усмихнаха. Имаше толкова малко хора в този живот, с които човек можеше да се чувства сигурен.

— Знам. — Грейс докосна с ръка бузата му. — Ти вече ми помогна. Следващите стъпки трябва да направя сама.

Не му се искаше да я остави. Доколкото си спомняше, никога досега не бе изпитвал това чувство с друга жена. И защото сега го изпита, реши, че трябва да си тръгне веднага.

— Ще ти оставя номера на участъка. Позвъни ми, когато решиш да дойдеш.

— Благодаря за всичко. Наистина много ти благодаря.

— Поставили сме полицаи отвън, но ще се чувствам по-сигурен, ако не стоиш тук сама.

Беше живяла прекалено дълго сама, за да се чувства уязвима.

— Родителите ми скоро ще пристигнат.

Ед надраска на салфетката номера, преди да стане.

— Ще бъда наблизо.

Грейс изчака, докато вратата се затвори след него, после стана и се отправи към телефона.

 

 

— Никой нищо не е видял. Никой нищо не е чул. — Бен се облегна на вратата на колата и извади цигара.

Цяла сутрин бяха обикаляли къщите поред и все един и същ резултат. Нищо. А сега можеше да открадне няколко мига и да изучи околността с нейните уморени къщи и малки дворчета.

„Нима тук няма от тези хора, дето са на всяко гърне мерудия?“, чудеше се той. Къде са любопитните, които стоят до прозореца и надничат през пердетата при всяко отваряне на вратите за всеки новодошъл и излязъл? Беше израснал в квартал, който не беше по-различен от този. Спомняше си, че ако някой си купи нова лампа, новината за това се разпространява, преди още собственикът да е успял да включи щепсела. Вероятно животът на Катлин Брийзуд е бил толкова сив, че никой не се е интересувал от него.

— Според съседите никой не е посещавал Брийзуд. Тя винаги се е прибирала между четири и половина и шест. Водила е много затворен живот, миналата нощ всичко е било спокойно. Освен кучето от номер 634, което е лаело много настървено към девет и половина. Времето съвпада, може би мъжът е паркирал пред съседна къща и е минал през техния двор. Няма да навреди, ако проверим на съседната улица дали някой е забелязал непозната кола или мъж.

Бен погледна към партньора си. Ед напрегнато гледаше надолу по улицата. Пердетата в къщата на Брийзуд все още бяха спуснати. Изглеждаше празна, но Грейс си беше вкъщи.

— Ед?

— Да?

— Ако искаш, можеш да отскочиш, докато аз разпитвам на следващото място.

— Просто мразя мисълта, че тя стои там съвсем сама.

— Е, иди при нея. — Бен хвърли угарката си на улицата. — Мога да се справя сам.

Ед се поколеба и тъкмо реши да отиде да я види, когато по улицата отби една кола. Тя намали ход и спря три къщи по-долу. Видяха как от нея слязоха мъж и жена. Жената бавно тръгна по тротоара. Дори и отдалеч Ед забеляза приликата й с Грейс — в телосложението, в цвета на косата. Тогава от къщата излезе Грейс. Хълцанията на жената се чуваха даже и от прегръдките на Грейс.

— Тате.

Ед видя как Грейс протегна ръка и стисна ръката на баща си. Тримата стояха безмълвни, потънали в скръбта си.

— Господи! — промърмори Бен.

— Да вървим. — Ед се обърна и пъхна ръце в джобовете си. — Може този път да имаме по-голям късмет.

Почука на вратата. Овладя желанието си да се обърне и да погледне към Грейс. Да я наблюдава в този момент би било натрапване. Беше го правил достатъчно в своята професия, но с непознати.

— Лоуенщайн проверява останалите — каза Бен. — Дано открие нещо за нас.

— Да. — Ед разтри врата си. Беше се схванал от спането на стола. — Трудно ми е да повярвам, че някой непознат би минал през задната врата и би нападнал жената.

— Случват се и странни неща. Помниш ли… — Бен спря, защото вратата се открехна със скърцане. Видя кичур бяла коса и старчески пръсти с евтин стъклен пръстен. — Полиция, мадам. — Показа значката си. — Бихте ли ни отговорили на няколко въпроса?

— Влезте. Влезте. Чаках ви. — Гласът пресекна от старостта и вълнението. — Прибирайте се, Борис, Лилиан! Да, имаме гости. Влизайте. Влизайте — повтори тя. Наведе се. Костите й изпукаха. Вдигна една пухкава котка. — Есмералда, не се страхувай. Те са полицаи. Седнете. Седнете тук.

Жената си проправи път между котките. Бен успя да преброи пет. Беше малка прашна стая с дантелени пердета и овехтели покривчици.

— Казах тази сутрин на Есмералда, че можем да очакваме посещение. Седнете, седнете. — Посочи им към дивана, пълен с котешки косми. — Идвате заради онази жена, разбира се. Горката жена, дето живееше надолу по улицата.

— Да, мадам. — Ед внимателно седна на крайчеца на дивана. Една оранжева котка изскочи отдолу и изфуча.

— Дръж се прилично, Бруно. — Жената се усмихна и бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки. — Не е ли тайнствено? Аз съм госпожа Клепингер, Ида Клепингер, но вие вероятно знаете това. — Някак церемониално извади очилата си и ги постави на носа си, внимателно ги огледа. — Вие не сте ли младият човек, който живее две къщи по-надолу? Купихте мястото на Фоулер, нали? Ужасни хора. Не обичаха котки. Вечно се оплакваха, че събаряли боклукчийската им кофа и разпръсквали боклука. Казах им, че ако си поставят капак, моите момчета няма и да си помислят да се ровят в техния отвратителен боклук. Те не са някои улични котки. Моите момчета имам предвид. Радваме се, че напуснаха. Нали, Есмералда?

— Да, мадам. — Ед се изкашля. Опита се да не поема много дълбоко дъх. Из цялата къща се виждаха сламени постели за котките. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— За бедната госпожа Брийзуд, знам. Чухме за случилото се по радиото тази сутрин, нали, скъпи? Нямам телевизор. Винаги съм вярвала, че телевизорът прави човек стерилен. Удушили са я, нали?

— Питаме се дали не сте забелязали нещо миналата нощ? — Бен се опита да не мърда, докато една котка се мушна в крачола му и опасно напредваше към чатала му.

— Борис ви хареса. Симпатичен е, нали? — Старата жена седна и загали котката си. — Миналата нощ ние медитирахме. Бях се върнала в осемнадесети век. Бях една от фризьорките на кралицата. Толкова мъчителни времена…

— Уф. — Това вече беше прекалено. Бен стана и се опита да се отърве от котката. — Благодаря за времето, което ни отделихте.

— О, няма нищо. Разбира се. Изобщо не се изненадах, когато чух какво се е случило. Трябваше да се очаква.

Ед, който с безпокойство гледаше как Борис се готви да се изпикае на обувката му, вдигна поглед към нея.

— Така ли?

— Да, абсолютно. Горката, нямаше късмет. Миналите грехове винаги се плащат.

— Миналите грехове? — Бен бе заинтригуван и се поколеба. — Познавахте ли добре госпожа Брийзуд?

— Много добре. Заедно оцеляхме при Виксбург. Беше ужасна битка. В ушите ми още звучи канонадата на стрелбата. Но нейната аура… — Госпожа Клепингер тъжно поклати глава. — Страхувам се, че беше обречена. Беше убита от янките.

— Мадам, повече ни интересува какво се е случило с госпожа Брийзуд миналата нощ. — Търпението на Ед, обикновено много голямо, беше започнало да се изчерпва.

— Разбира се, че се интересувате повече от това. — Очилата й бяха паднали на върха на носа и тя гледаше над тях с късогледите си очи. — Толкова тъжна жена. Потисната сексуално. Сигурна съм. Помислих си, че е щастлива, че сестра й пристигна на гости, но не изглеждаше да е така. Виждах я, като отива сутрин на работа, докато поливах гардениите си. Беше много напрегната. Жената беше много напрегната. Нервите й бяха изопнати, точно както я помня от Виксбург. Една сутрин видях една кола, която я проследи.

Бен отново седна. По дяволите котките!

— Каква кола?

— О, една тъмна кола, от тези скъпите коли, голяма и безшумна. Не бих обърнала внимание, но поливах гардениите си. Човек трябва да бъде много внимателен с тях. Те са толкова крехки. Както и да е. Аз поливах и видях как колата се спусна надолу по улицата и последва колата на госпожа Брийзуд. Получих такова сърцебиене. — Жената повя с ръка пред лицето си, сякаш да се разхлади. Стъклото на пръстена й беше прекалено евтино, за да отрази светлината. — Сърцето ми така силно заби, че трябваше да седна. Точно както при Виксбург… по време на революцията, разбира се. Единственото нещо, за което можех да мисля, беше бедната Люсил… така се казваше тя преди — Люсил Грийнсборф. Бедната Люсил, това щеше да се случи отново. Нищо не можех да направя! — възкликна тя и отново започна да гали котката си. — В края на краищата съдбата си е съдба.

— Видяхте ли кой караше колата?

— О-о, господи, не. Очите ми не са вече като на младини.

— Видяхте ли марката на колата?

— О-о, момче, аз едва ли бих видяла и слон в съседния двор. — Старицата отново сложи очилата си и той с изненада видя втренчения й поглед. — Аз имам усещанията си, чувствата. Тази кола предизвика у мен лоши чувства. Смърт. О, да, аз изобщо не се изненадах, като чух новината по радиото тази сутрин.

— Госпожо Клепингер, можете ли да си спомните кой ден забелязахте колата?

— Времето не означава нищо. Всичко е един цикъл. Смъртта е обикновено природно явление и много временна. Тя ще се върне отново и може би най-после ще бъде щастлива.

 

 

Бен затвори входната врата зад себе си и пое дълбоко въздух.

— Господи, каква миризма! — Внимателно опипа с ръка бедрото си. — Помислих си, че това малко копеле ме е издрало до кръв. — Докато крачеше към колата, напразно се опитваше да изчисти панталоните си от котешките косми. — Какво мислиш за нея?

— Изглежда, си е загубила ума при Виксбург. Но може и да е видяла кола. — Погледна към къщата и забеляза, че от няколко прозореца може да се наблюдава улицата. — Но колата може и да е карала след Брийзуд, а може и да не е. И в двата случая това не означава нищо.

— Аз ще карам. — Бен седна на мястото на шофьора. — Искаш ли да спрем за малко? — попита, като кимна с глава към къщата на Брийзуд. — Или ще я чуеш по-късно?

— Ще се обадя по-късно. Вероятно има нужда да остане известно време насаме с родителите си.

 

 

Грейс настойчиво наливаше на майка си чай с малко коняк в него. Държеше баща си за ръка. Плакаха заедно, докато просто не им останаха сили за повече. Имаха нужда от това. Грейс ги излъга. Каза им, че Катлин е била на път да започне нов живот. Не спомена изобщо за хапчетата или за овладяната горчилка. Грейс знаеше нещо, което Катлин надали би разбрала — че родителите й възлагаха големи надежди на по-голямата си дъщеря.

Винаги бяха смятали Катлин за по-уравновесената, за дъщерята, на която можеха да разчитат. А за Грейс мислеха с усмивка и се забавляваха с историите й. Радваха се на творческите й способности, но не ги разбираха. Изгодният брак на Катлин, красивият й съпруг, синът й бяха неща, които лесно можеха да разберат.

Наистина нейният развод ги разтърси. Но те бяха родители, любещи родители, и вярваха, че един ден нещата ще се оправят и дъщеря им отново ще се събере със семейството си.

Сега трябваше да приемат факта, че това никога няма да стане. Трябваше да погледнат истината в очите и да осъзнаят, че по-голямата им дъщеря, тази, на която възлагаха надеждите си, е мъртва. А това е прекалено много за тях, мислеше си Грейс. Повече от прекалено.

Затова изобщо не им спомена за променящите се настроения на Кет, за валиума, нито за обидата, която разяждаше сестра й отвътре.

— Беше ли щастлива тя тук, Грейс? — Луис Маккейб се беше сгушила до съпруга си и късаше вестника на малки парчета.

— Да, мамо. — Грейс вече не знаеше колко пъти бе отговорила на този въпрос през последния час, но продължаваше да утешава майка си. Никога не я беше виждала да изглежда толкова безпомощна. През целия си живот Луис Маккейб бе тази, която вземаше решенията и ги изпълняваше. А баща й винаги бе до нея. Той беше този, който скришом пъхваше в ръката й по пет долара или пък почистваше, след като кучето направеше беля на килима.

А сега, като го погледна, Грейс сякаш за пръв път видя колко е остарял. Косата му беше оредяла. Беше почернял от часовете, прекарани в градината. Лицето му все още бе пълно. Мислеше си, че е човек в разцвета на силите си, здрав, енергичен. Сега раменете му се бяха смалили, а жизнеността в очите му беше изчезнала.

Искаше й се да прегърне родителите си, които бяха направили всичко, за да тръгне добре животът й. Искаше й се да върне времето назад и те отново да са млади, да живеят в красивата си къща в края на града с пухкавото куче.

— Канихме я да дойде и да поседи във Финикс — продължи Луис, като бършеше очи с крайчеца на кърпичката си. — Мич говори с нея. Тя винаги беше слушала баща си. Но този път не го послуша. Толкова се радвахме, когато й дойде на гости. Тези неприятности, които имаше, ни измъчваха. Бедният малък Кевин. — Затвори очи и здраво стисна клепачи. — Горкичкият малък Кевин.

— Кога ще можем да я видим, Грейс?

Грейс стисна ръката на баща си и го гледаше напрегнато, докато той говореше. Той внимателно огледа стаята. Грейс си помисли, че иска да запечата в съзнанието си всичко, което бе останало от по-голямата му дъщеря. А в стаята имаше толкова малко неща от нея. Няколко книги, сребърна вазичка с цветя. Тя се обърна към него. Надяваше се, че не е забелязал колко студено, неприветливо е всичко наоколо.

— Може би тази вечер. Помолих отец Доналдсън да дойде следобед. Той е от старата енория. Мамо, ела горе, би могла да починеш малко, докато той дойде. Ще се почувстваш по-добре, когато поговориш с него.

— Грейс е права, Лу. — Той също беше забелязал. И той като нея имаше око за подробностите. Единственото нещо, от което лъхаше живот в тази стая, беше сакото на Грейс, небрежно хвърлено на облегалката на стола. Това го разстрои още повече, но не можеше да й го обясни. — Ще те заведа горе.

Луис тежко се облегна на съпруга си. Беше слаба и стройна, с тъмна коса. Грейс ги гледаше как се качват по стълбите. Разбра, че в скръбта си те оставяха нея за глава на семейството. Надяваше се, че ще има достатъчно сили да се справи с тази отговорност.

След дългия плач чувстваше празнотата в себе си. Беше уредила много неща, но все още имаше много работа. Знаеше, че когато скръбта отмине, родителите й ще намерят утеха в религиозната си вяра. А Грейс за пръв път в живота си се сблъскваше с истината, че животът невинаги е игра, която можеш да играеш с хладен и бистър ум. Оптимизмът не всякога можеше да бъде щит срещу най-лошото и приемането на нещата такива каквито са, невинаги беше достатъчно.

Никога не бе изпитвала толкова силни чувства нито в личния си, нито в професионалния си живот. Никога не бе смятала, че животът й е чаровен, но не разбираше тези хора, които вечно се оплакваха, че съдбата ги е ощетила. Всеки сам постига щастието си. Винаги беше мислила, че накрая човек намира правилния изход. Може да се разпали, може и да изругае, но накрая намира най-верния път.

Когато реши, че ще започне да пише, просто седна и го направи. Вярно е, че имаше талант, богато въображение и желание да работи, но също така твърдо вярваше, че ако човек иска нещо достатъчно силно, ще го постигне. Не е умирала от глад по мансардите, нито е преживявала творчески страдания. Не е изпадала в агониите на артиста. Просто изтегли спестяванията си и се премести в Ню Йорк. Работеше на час, за да си плаща наема, докато написа първия си роман — на един дъх, за три месеца.

Когато реши, че е време да се влюби, направи го по същия начин и със същата енергия. Нямаше колебания, нямаше съжаление. Опиваше се от чувствата, докато те съществуваха, а когато всичко свърши, просто си отиде, без сълзи и без взаимни обвинения.

Наближаваше тридесет години, но досега нищо не беше успяло да разбие нито сърцето й, нито мечтите й. Може би един-два пъти се беше почувствала разтърсена, но бе успяла да се овладее и отново да погледне напред. Сега за пръв път в целия си живот беше изправена пред стена, която не можеше да преодолее. Смъртта на сестра й не беше нещо, което можеше да промени, нещо, от което да намери изход. Не можеше да приеме убийството на сестра си като една от малките превратности на живота.

Имаше желание да крещи, да хвърля, да чупи. Ръцете й трепереха, когато вдигна чашите от масата. Ако беше сама, сигурно щеше да го направи. Нещо повече — сигурно би й олекнало. Но вместо това, опита да се овладее. Родителите й имаха нужда от нея. За пръв път в живота си имаха нужда от нея. И тя нямаше да ги изостави.

Когато звънецът на външната врата иззвъня, тя остави чашите и отиде да отвори. Ако отец Доналдсън идваше по-рано, биха могли първо да поговорят за погребението. Но когато отвори вратата, видя не отчето, а Джонатан Брийзуд Трети.

— Грейс. — Той й кимна, но не подаде ръка. — Мога ли да вляза?

Трябваше да се пребори с желанието си да тръшне вратата под носа му. Не го е било грижа за Катлин, когато е била жива, защо ще го е грижа сега, когато е мъртва? Не каза нищо, а отстъпи назад.

— Дойдох веднага щом научих.

— В кухнята има кафе. — Обърна му гръб и се запъти към хола. Спря пред кабинета на Катлин не само защото той сложи ръка на рамото й. По-скоро защото не искаше да се покаже слаба пред него.

— Тук?

— Да. — Задържа погледа си на лицето му достатъчно дълго време, за да забележи, че нещо пробягна по него. Скръб, отвращение, съжаление. Беше твърде уморена, за да я интересува. — Не си довел Кевин?

— Не. — Той продължаваше да се взира във вратата. — Не, реших, че е по-добре да остане с родителите ми.

Беше принудена да се съгласи и затова не каза нищо. Той беше още дете, прекалено малък, за да се сблъска с погребения и плач.

— Родителите ми си почиват на горния етаж.

— Добре ли са?

— Не. — Тя се раздвижи. Трябваше да се отдалечи от заключената врата. — Не мислех, че ще дойдеш, Джонатан.

— Катлин беше моя съпруга, майка на сина ми.

— Да. Но очевидно това не ти е било достатъчно, за да й бъдеш верен.

Той я гледаше със спокойните си очи. Без съмнение беше красив мъж, с правилни черти, строен. Калифорнийски блондин с добре поддържана фигура. Но очите му бяха непривлекателни. Спокойни, винаги хладни, почти ледени.

— Не, не ми беше достатъчно. Сигурен съм, че Катлин ти е разказала своята версия за нашия брак. Но сега едва ли е най-подходящото време да ти разкажа моята. Дойдох, за да те попитам какво се е случило.

— Катлин е била убита. — Като се опитваше да се овладее, Грейс сипа кафе. — Била е изнасилена и удушена в кабинета си миналата нощ.

Джонатан взе подадената му чаша и бавно се отпусна на кухненския стол.

— Тук ли беше, когато… когато се е случило това?

— Не. Бях излязла. Дойдох си малко след единадесет и я намерих.

— Ясно. — Каквото и да бе изпитал, ако изобщо беше почувствал нещо, то не можеше да се разбере в тази една дума. — Полицията има ли някаква идея кой може да го е извършил?

— Все още не. Ти, разбира се, можеш да поговориш с тях. Със случая се занимават детективите Джаксън и Парис.

Отново й кимна. С неговите връзки можеше да получи копие от докладите за един час и без да се обажда на детективите.

— Насрочихте ли погребението?

— Вдругиден. В единадесет часа. Ще отслужим литургия в църквата „Сент Майкълс“. Ще има поклонение утре вечер. Това е важно за моите родители. В Памфри. Можеш да намериш адреса в указателя.

— Ще се радвам, ако мога да помогна с нещо или за разходите.

— Не.

— Тогава добре. — Стана, без да е опитал кафето си. — Отседнал съм в хотел „Вашингтон“, ако поискаш да ме чуеш.

— Не, няма.

Вдигна едната си вежда. Никога не беше видял и най-малка прилика между Катлин и Грейс като сестри.

— Никога не си могла да ме понасяш, нали, Грейс?

— Почти. Но едва ли сега това има значение. Искам да ти кажа едно нещо. — Взе последната цигара от пакета и веднага я запали. Ненавистта й даваше сила. — Кевин ми е племенник. Очаквам, че ще мога да го виждам, когато идвам в Калифорния.

— Естествено.

— И моите родители също. — Здраво стисна устни. — Кевин е всичко, което им остана от Катлин. Ще имат нужда да го виждат.

— Това се разбира от само себе си. Винаги съм смятал, че връзките ми с родителите ти са били много разумни.

— Ти се мислиш за разумен човек? — Изненада се от горчивината, която се изплъзна от устата й. За един кратък миг прозвуча точно като Катлин. — Да не би да мислиш, че е разумно да вземеш Кевин от майка му?

Отначало той замълча. Въпреки че лицето му запази любезен израз, тя сякаш чуваше как мисълта му работи. След това дойде отговорът му — кратък и безизразен:

— Да. А сега тръгвам.

Тя го изруга. Залитна, облегна се на шкафа и продължи да го ругае, докато отново почувства празнотата в себе си.

 

 

Ед потопи лицето си в студената вода в мивката и задържа дъха си. Пет секунди, после десет. Почувства как умората му постепенно изчезва. Десетчасов работен ден не беше нещо необичайно. Десетчасов работен ден при два часа сън също не беше нещо необичайно. За разлика от тревогата. Откри, че тя изсмуква силите му много повече от всичко друго.

Какво трябваше да й каже? Вдигна глава и водата потече надолу по брадата му. Не бяха открили следа. Нищо. А тя беше достатъчно умна, за да разбере, че ако в първите двадесет и четири часа не открият някаква следа, много скоро всичко ще замре.

Имаше само една побъркана старица, която може да е видяла, може и да не е видяла подозрителна кола, която може да е следила, а може би не, колата на сестра й по някое време. Едно лаещо куче. Катлин Брийзуд нямаше близки приятели или познати. Поне нито един по-близък от самата Грейс. Ако тя им бе казала всичко, което знаеше, значи следата водеше към някой непознат. Някой, който бе видял Катлин, когато отива на работа, на пазар, в двора. Градът си имаше своята престъпност и Катлин изглеждаше като една от поредните й жертви.

Бяха разпитали няколко „отхвърлени“ тази сутрин. Двама пуснати под гаранция, чиито адвокати успяха да ги върнат на улицата след опити за изнасилване на жени. Събирането на доказателства и арестуването не означава наказание, както законът не означава справедливост. Нямаха достатъчно улики, за да задържат когото и да било от тях и, въпреки че Ед знаеше, че рано или късно ще изнасилят някоя друга жена, не те бяха сторили това с Катлин Брийзуд.

Не беше достатъчно добре. Взе една кърпа от гардероба. Вратите, които беше избрал за него, стояха, подпрени на стената на долния етаж. Чакаха да бъдат изстъргани с пясък. Беше планирал същата вечер да се занимава с тях един-два часа, така че на другия ден само да ги постави. Но сега си мислеше, че този път работата няма да му помогне да избистри съзнанието си.

Зарови лице в хавлиената кърпа. Мина му мисълта да й се обади по телефона. И какво ще й каже? Беше проверил дали са я уведомили, че ще й предадат тялото сутринта. Когато днес около шест часа се отби в участъка, на бюрото му лежеше докладът от аутопсията.

Нямаше смисъл да я запознава с подробностите. Била е изнасилена и удушена. Смъртта беше настъпила между 21.00 и 22.00 часа. В кръвта й бяха открити само кафе и валиум. Беше нулева група. Което означаваше, че кръвната група на мъжа е „А“ резус положителен. Катлин не беше го оставила да се измъкне недокоснат. Беше откъснала парче кожа и коса и под ноктите й имаше от неговата кръв. Така че те знаеха със сигурност, че е бил бял. Освен това е бил млад, под тридесетте.

Бяха успели да вземат и няколко отпечатъка от телефонната жица. Ед заключи, че или убиецът е бил много глупав, или убийството е било непредумишлено. Но отпечатъците помагаха само ако бъдат намерени в картотеките. До този момент компютърът не беше открил нищо.

Ако го хванеха, имаха достатъчно улики, за да го изправят пред съда. Може би дори достатъчно, за да бъде осъден. Но ако го хванат.

Хвърли хавлиената кърпа на ръба на мивката. Дали беше толкова напрегнат, защото убийството беше станало в съседната къща? Или защото познаваше жертвата? Или може би защото бе започнал да си фантазира разни неща за сестра й?

Ед отметна глава назад и с едва доловима усмивка слезе на долния етаж. Не, не мислеше, че това, което изпитва към Грейс, каквото и да бе то, има нещо общо с необичайното му напрежение. Инстинктът му подсказваше, че в този случай има нещо противно и мръсно.

Може би имаше значение и това, че убийството е свързано с познат, но той беше загубил много по-близки за него хора от Катлин Брийзуд. Хора, с които беше работил, хора, чиито семейства познаваше. Тяхната смърт го бе разгневила, но не и изнервила.

По дяволите, щеше да се чувства по-добре, ако знаеше, че тя не е в тази къща.

Отиде в кухнята. Чувстваше се много по-добре в стая, която сам бе построил наново със собствените си ръце. Мисълта му беше някъде далече, когато взе купата със зеленчуци, за да направи салата. Работеше сръчно, като човек, който почти през целия си живот се е грижил сам за себе си, и то добре.

Повечето от мъжете, които познаваше, бяха доволни, ако хапнат консерва или замразена храна над мивката. За Ед това бе най-потискащото нещо от живота на самотниците. А микровълновите печки го правеха още по-потискащо. Можеш да си купиш напълно готова храна в пакетче, да я затоплиш за пет минути, а след това да я изядеш, без да използваш тигани и чинии. Спретнато, практично и много самотно.

Той често ядеше сам. Само книгата му правеше компания. Но грижата му за себе си не се изразяваше само в това да внимава за холестерина си или за въглехидратите. Беше въпрос на възгледи и той отдавна беше взел решението си. Истинските чинии и сервираната маса превръщаха самотната вечеря във вечеря за един човек.

Пусна малко моркови и целина в сокоизтисквачката и я включи. Почукването на задната врата го изненада. Бен често използваше задния вход, но никога не чукаше. Партньорите, както съпружеските двойки, ставаха особено близки. Ед изключи машинката, взе кърпата за чинии, за да си избърше ръцете и тогава отвори.

— Здравей! — Грейс му се усмихна, но остана с ръце в джобовете. — Видях, че свети и прескочих през оградата.

— Заповядай, влез.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Съседите понякога могат да бъдат много досадни.

Влезе в кухнята и за пръв път от часове се почувства уверена и сигурна. Убеждаваше се, че беше дошла заради въпросите, които трябваше да зададе, но добре знаеше, че идва и за да потърси утеха.

— Прекъснах вечерята ти. Ще се отбия по-късно.

— Седни, Грейс.

Тя кимна с благодарност и си обеща, че няма да заплаче.

— Родителите ми отидоха на църква. Не бях осъзнала колко самотна се чувствам вкъщи. — Седна и премести ръцете си от скута върху масата, после отново ги постави в скута си. — Исках да ти благодаря, че си придвижил документите и всичко необходимо. Не бях сигурна как родителите ми ще могат да издържат още един ден, докато видят Кет. — Отново постави ръцете си на масата. — Не ме оставяй да бавя вечерята ти.

Той изведнъж си даде сметка, че може с часове да я наблюдава и това да го прави щастлив. Когато се улови, че се е втренчил в нея, започна да бърка салатата.

— Гладна ли си?

Тя вдигна глава и почти успя да се усмихне отново.

— Ние вечеряхме. Единственият начин да накарам родителите си да ядат е като дам пример. Странно как подобни неща могат да сменят ролите в едно семейство. Какво е това?

Тя погледна към чашата, която Ед постави на масата.

— Сок от моркови. Искаш ли?

— Пиеш моркови? — Тя дори се засмя. — Имаш ли бира?

— Разбира се. — Той извади една бутилка от хладилника. Сети се за чаша и постави и нея на масата. А когато извади от шкафа пепелник, тя го погледна с благодарност.

— Ти си приятел, Ед.

— Да. Имаш ли нужда от помощ утре?

— Мисля, че ще се оправя. — Грейс пренебрегна чашата и пи направо от бутилката. — Съжалявам, но трябва да те попитам открихте ли нещо?

— Не. Все още сме в началото, Грейс. Това изисква време.

Макар че кимна, тя също знаеше, че при такива случаи времето е враг.

— Джонатан е в града. Ще го разпитате ли?

— Да.

— Имах предвид дали ти ще го разпиташ? — Взе си цигара, докато той сядаше срещу нея. — Сигурна съм, че имате много добри ченгета във вашия участък, но би ли могъл ти да го направиш?

— Добре.

— Джонатан крие нещо, Ед. — Той не отговори и тя отново взе бирата си. Нямаше да й помогне, ако се отдадеше на истерията. Нямаше да може да обясни всичко онова, което занимаваше мислите й през целия ден. И освен това Ед, макар да е мил и състрадателен, нямаше да вземе на сериозно това, което му разкажеше, разгорещена от емоциите си.

Истината бе, че й се искаше да вярва, че Джонатан е виновен. Тогава нещата щяха да бъдат по-лесни и по-реални. Толкова по-трудно е да мразиш някой непознат.

— Виж, знам, че не съм в най-добрата си форма. Знам, че изхождам от предубеждението си към Джонатан. — Грейс си пое въздух, за да успее да продължи с равен тон. Гласът й беше спокоен и разумен. За разлика от Ед, тя не долавяше в него леките нотки на отчаяние. — Той крие нещо. Това не е просто интуиция, Ед. Ти имаш опит и наблюдаваш хората. Аз ги усещам. Така съм се родила, преценявам и разбирам хората. Не мога да го спра.

— Когато си твърде близко до нещо, виденията могат да изглеждат много реални, Грейс.

Тя настръхна. Притъпените й през последните двадесет и четири часа сетива се изостриха. Усети, че не може да овладее темперамента си.

— Добре. Точно затова те моля ти да говориш с него. Сам ще се убедиш. И тогава можеш да ми кажеш.

Ед бавно ядеше салатата си. Колкото повече продължеше разследването, толкова по-трудно щеше да стане.

— Грейс, не мога особено да те осведомя за работата си, не и за подробностите. Не бих могъл да ти кажа нищо повече от това, което управлението реши, че може да бъде предоставено на пресата.

— Но аз не съм някакъв проклет репортер. Аз съм й сестра. Ако Джонатан има нещо общо с това, което се е случило на Катлин, нима нямам право да разбера?

— Може би. — Очите му я гледаха много спокойно, но между тях вече имаше дистанция. — Аз нямам право да ти кажа каквото и да е, ако то не е официално.

— Разбирам. — Много бавно й много прецизно, нещо, което правеше само когато успяваше да овладее темперамента си, Грейс изтръска пепелта от цигарата си. — Сестра ми е била изнасилена и убита. Аз открих тялото й. Аз съм единственият човек, който би могъл да утеши родителите ни. Но полицаят казва, че разследването е секретно. — Стана. Усещаше, че е на ръба на нов пристъп на плач.

— Грейс…

— Не, не ми давай някое банално обяснение. Със сигурност ще те намразя за това.

Искаше й се да се успокои отново, докато го изчакваше.

— Имаш ли сестра, Ед?

— Да.

— Помисли си за това — каза тя, като се отправи към задната врата. — Кажи ми, какво биха означавали за теб процедурите на полицейския участък ако й се случеше нещо?

Когато вратата се затвори, Ед сложи настрана чинията си. Вдигна шишето с бира, което беше отворил на Грейс, и го пресуши на две глътки.