Флора Спиър
За любов и чест (13)

Глава 12

Новините от Нормандия дойдоха неочаквано бавно до Палермо Като че ли тяхната важност бе предизвикала тяхното забавяне и когато пристигнаха, вече бяха изминали два месеца от случилите се събития. Крал Хенри I бе мъртъв. Неговият племенник Стефан най-сетне бе преминал Ламанша и се бе провъзгласил за крал. Благородниците отказваха да подкрепят дъщерята на Хенри — Матилда — като владетелка и нарушавайки клетвата си, се вдигнаха срещу Стефан.

— Сега ще има война в Англия — каза Алейн, когато чу за всичко това. — Матилда няма да се откаже от трона без съпротива. Не когато нейният баща й го бе обещал и не след като има син, който да я наследи. Трябваше да бъда в Уортъм сега при моя баща. Парис, ние и двамата трябваше да сме там.

— Не можем да се върнем — противопостави се Парис, — не още. Ние се заклехме на Роджър и сме му длъжни. Вместо да се отправим към Англия, сме задължени да защитаваме Италия — аз с Роджър, а ти с Джордж.

— Знам това. — Алейн с неохота потисна желанията си. — Не, харесвам благородниците от Англия, но няма да наруша клетвата, която дадох, и никога няма да се откажа от намерението си един ден да се върна в Англия.

Алейн нямаше да се откаже и от мечтата си да види Джоан отново, да помилва златните й коси и нежното лице, да се огледа в сапфиреносините й очи. Споменът за Джоан го караше да гледа с пренебрежение на всички сицилиански красавици, които срещаше. Той дори отказа да се ожени за дъщерята на един от братовчедите на Джордж, твърдейки, че се е заклел никога да не встъпва в брак.

По-късно обаче тази измислица бе станала ненужна. Роджър предложи на Алейн да вземе за съпруга една знатна дама, която щеше да бъде награда за вярната му служба. В личен разговор Алейн обясни на Роджър за Джоан и как тя бе омъжена за най-добрия му приятел и братовчед. Роджър, все още страдащ по покойната си съпруга кралица Алвира, разбра чувствата на Алейн.

— Съветниците ми настояват да се оженя отново. Те също смятат, че най-подходяща за мен е византийската принцеса, защото така ще имам още един съюзник срещу Римската империя. Но аз не искам друга жена. Прости ми, Алейн. Не знаех за тази твоя любов. Сега излиза, че ние двамата имаме нещо общо. Така, както аз не искам да бъда оженен насила, и ти не искаш да бъдеш насилван. Ако все пак промениш желанието си в бъдеще, просто ми кажи и ще направя за теб всичко, което е по силите ми, а междувременно продължавай да бъдеш верен на мен и на Джордж.

Последните думи на краля не бяха необходими, тъй като за Алейн не бе тежест да служи на Сицилия. Имаше много неща, които можеше да научи от Джордж, а будното му съзнание бързо научаваше всичко за законите и обичаите, които царуваха на острова. В престоя си от една година той вече бе създал добри приятелства. На първо място бяха Роджър и Джордж, но имаше и други като Абдул Амид — кралския мисионер, който бе разговарял с него и приятелите му през първия ден, прекаран в Сицилия. Алейн не намираше за странно да нарича един арабин свой приятел и да се наслаждава на компанията на Абдул Амид.

Имаше, разбира се, и жени, но не много. Всички те бяха с тъмни кожи и тъмни очи и не му напомняха за образа, който таеше дълбоко в сърцето си. Като всеки млад мъж той се нуждаеше понякога от тях, бе мил и им плащаше добре, но нито една не се задържаше за дълго в мислите му.

Парис бе по-голям щастливец, тъй като сърцето му бе изцяло в Сицилия. Положението му се улесни след един дълъг разговор с Джордж. Парис престана да ругае себе си и да се възприема като пресметлив глупак. Вместо това той оцени възможностите, които щяха да му бъдат предоставени при един евентуален съюз със семейството на Джордж от Ентайх. Самата Юланда бе невероятно жизнерадостна и приветлива, което го правеше щастлив. Знаейки, че изкушението ще е твърде голямо и за двамата, той си обеща да не остава насаме с нея преди сватбата. Опитваше се да запази девствеността й за самия себе си. А и тя бе твърде заета и не им оставаше време да флиртуват.

— Тео Джордж реши, че сватбата трябва да е след две седмици, преди да са започнали великите пости — съобщи Юланда. — Още толкова много неща трябва да се направят. Имам нужда от нови рокли и диадеми, а шивачките едва ли ще успеят да се справят навреме. Не мога да имам и нова къща преди сватбата, а не знам дали искаш да прекараме първата си брачна нощ тук, в къща, която не е наша.

— Не се тревожи, мила.

Парис взе ръцете й и ги поднесе към устните си, а после много бързо целуна нейните — стремеше се Лезия и останалите да не забележат действията му. Къде бяха всички тези жени, когато Юланда бе толкова лесно достъпна за него? Дали Юланда, или чичо й бяха осигурили тяхното отсъствие? Това всъщност не го интересуваше толкова. Той не обичаше Юланда, но я харесваше много и щеше да се ожени за нея. Парис дълго бе мислил за онези благороднически бракове, при които родителите уреждат всичко и свързват в съюз две съвсем непознати едно на друго същества. Представяйки си, че съдбата му можеше да бъде и такава, той потръпна. Знаеше, че няма причини да се оплаква от каквото и да било.

— Юланда, не трябва да се тревожиш за къщата. Аз ще се погрижа за това.

Парис бе разговарял с Джордж, който въпреки заетостта си винаги намираше време да се занимава с проблемите около Юланда, а също и с тези на многобройните си роднини, които живееха в Палермо. Той изпрати някои от своите слуги да почистят новия дом на влюбените. Всичко щеше да бъде готово няколко дни преди сватбата.

Уверен, че всичко около къщата върви както трябва, Парис отиде до пазара, откъдето купи кръгла маса и два стола с удобни облегалки, към които добави и сини копринени възглавнички. Той взе и едно арабско килимче в червено и синьо. След като изпрати всички тези предмети в новия си дом, купи едно прекрасно бижу и няколко други подаръка за Юланда. Всичко това щеше да прибави към перлените огърлици и другите скъпоценности, с които се бе сдобил по време на битките през изминалото лято. Тези битки му изглеждаха толкова далеч сега, като нереални, и той ги бе оставил някъде дълбоко в паметта си. Така можеше да се радва само на плячката, спечелена от тях, и в настоящия момент това не му причиняваше болка. Баронът на Аскол и я бе щастлив, защото имаше положение, собствена къща и достатъчно златни монети в джоба си, че да може да купи каквото си пожелае. Той даде перлената огърлица на Юланда, а останалите неща остави, за да й ги подари друг път.

 

Празненството по случай сватбата на Парис и Юланда се състоя в къщата на Джордж, където бяха поканени много гости. Роджър бе още в Италия, но всички членове на неговия парламент присъстваха. Алейн носеше светлочервена копринена туника и панталони в същия цвят. Той бе свидетел на Парис. Самият младоженец беше в синя коприна със златна верига около врата си и пръстени на ръцете. През времето, прекарано в Сицилия, той се бе наслаждавал на лукса, предлаган от тукашния начин на живот, и с малко тъга се бе разделил с вълнените одежди, които носеше в родината си.

Хванала Джордж под ръка, Юланда влезе с него в просторния салон, където щеше да бъде церемонията. Косата й бе вдигната много по-високо от обичайния кок и бе защипана със сребърни панделки. Около шията си имаше перлена огърлица, която Парис два пъти бе накъсявал, за да не й е голяма. На ушите си носеше две овални перли, които бяха сватбен подарък от Джордж. Роклята бе с дълги ръкави и изрязано деколте и бе обшита със сребърен брокат.

Парис очакваше да я види сияеща от щастие, но вместо това лицето на Юланда бе толкова бледо. В очите й се четеше страх. Младоженецът искаше да поговори с нея. Да й каже да не бъде нервна и изплашена. Да я увери, че винаги ще я защитава и ще се грижи за нея, ала предстоящата церемония нямаше да му даде възможност да останат насаме.

Сватбеният договор бе доста обемен. Въпреки че Роджър бе взел земите, които някога бащата на Юланда е владеел, тя имаше солидна зестра, защото той й бе дал други земи тук, в Сицилия. Досега Джордж управлявал тези земи, а сега те щяха да са контролирани от Парис. Всички детайли бяха уточнени и договорът бе официално прочетен пред гостите. През цялото време Парис наблюдаваше Юланда и забеляза колко силно се бе вкопчила в облегалките на стола. Мислейки единствено как да я успокои, той преодоля късото разстояние, което ги разделяше, и обгърна ръката й, която бе съвсем бяла. Тя го погледна крадешком и продължи да слуша договора. Джордж седеше до четящия секретар и се усмихна окуражително на младата двойка.

Парис не бе сигурен, че Юланда забелязва всичко, което ставаше около нея. Тя се бе втренчила в ръката на Парис, която обвиваше пръстите й. После я стисна силно, като че ли искаше да се увери дали е истинска. Изглежда, така се отпусна поне малко. Ръката й не трепереше, когато подписа договора. Не трепереше и когато коленичиха пред отец Еймбрас, който ги благослови. Последва молитва за щастлив и плодовит брак. След това Парис обгърна раменете й и леко я целуна. Сега те бяха съпруг и съпруга и гостите започнаха да поднасят своите поздравления.

Пиршеството започна със смехове, благопожелания и шумни разговори. Музиката и шегите придаваха пищност на атмосферата. Юланда твърде често бе отдръпвана настрана от Парис от едни или други гости, които искаха да говорят с нея. В един от тези моменти Парис потърси Алейн.

— Бих искал да се измъкнем незабелязано — каза Парис. — Не бих желал тълпата гости да се изсипе в спалнята на новата ни къща. Юланда е нервна до припадък и бих искал да й спестя обичайната врява. Възнамерявам да я отвлечем и заведем в къщата. Поръчах една специална носилка за нея, за да сме в безопасност.

— Излез и доведи носилката и тези, които ще я носят. Аз ще се погрижа за Юланда.

Алейн изпълни казаното. Съвсем скоро той изведе Юланда извън къщата.

— Е, стари сър Парис, ти си щастливец. Може ли за последно да целуна красивата дама, преди тя по закон да стане твоя съпруга? — обърна се Алейн към приятеля си.

При думите му за бъдещото й положение Юланда се изчерви, но със съгласието на Парис, тя предложи бузата си на Алейн.

— О, не. Имам позволението на съпруга ти за нещо повече от това. — Той я прегърна и целуна устните й. После каза: — Бъди щастлива. А сега те оставям на грижите на твоя съпруг. Обичайте се.

— Алейн, звучиш като отец Еймбрас — изкикоти се Парис на приятеля си, който бързо изчезна зад ъгъла.

— Отпратил съм прислугата до сутринта — каза Парис малко по-късно, когато вече бяха в къщата, подарък от Джордж. Той грижливо заключи входната врата, така че да е сигурен, че никакви неканени гости не ще успеят да се промъкнат до тях. Желаеше той и Юланда да останат сами, необезпокоявани от никого. — Единствените мебели, които имаме, са подредени в голямата спалня. Ела, искам дати я покажа.

Понеже Юланда изглеждаше дори по-бледа и изплашена, отколкото бе по време на церемонията, Парис не направи никакви опити да я докосне. Вместо това, с тържествен жест, той я покани да мине преди него по стълбите към няколкото, все още празни, стаи на горния етаж. В обзаведената стая бе уютно, а през широките прозорци се разкриха близките планински върхове.

— Избрах точно тази стая за наша спалня, защото ако гледаш през балкона, можеш да видиш градината долу.

— Прекрасно е! — Тя скръсти ръцете си. — Много съм щастлива.

— Тогава защо изглеждаш толкова изплашена? — попита той, приближавайки се към нея.

— Толкова дълго чаках този момент — да бъдем женени, да бъдем сами в една спалня и да ни предстои щастлив съвместен живот. Мечтаех за нощта, през която най-сетне ще можем да се любим, а сега се страхувам.

— Нямаш никакви основания да се плашиш. Юланда, добре знаеш какво ще се случи и как ще се чувстваш, когато те докосвам. Вече сме правили почти всичко.

— Почти всичко, без най-важната част — тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Сърцето на Парис се сви. Той знаеше какво иска тя от него, но не можеше да й каже, че я обича. Не искаше да я лъже. Той взе лицето й между ръцете си и я целуна — нежно, бавно, така че да прогони всички следи от страх. Когато усети, че тя се отпуска, той я привлече по-близо до себе си, целувайки я все по-страстно. Не отстъпи от завоюваната територия и тя започна да отвръща на ласките му. Парис знаеше, че тя ще го направи. Бе твърде пламенна, за да устои за дълго на желанието.

Той изгаряше от желание по нея, но знаеше, че тази нощ трябва да бъде внимателен. Измъчваше го болезненото усещане, че трябва да я притежава по-скоро, същевременно разумът го съветваше да се овладее.

Беше въпрос на няколко секунди да съблече роклята, бельото и чорапите й. Единствените неща, които останаха върху нея, бяха бижутата и панделките в косите й. Тя цялата се изчерви и се опита да покрие себе си с ръце, ала той я спря.

— Позволи ми да те погледна — помоли той, отдръпвайки ръцете й от бедрата и гърдите. Ако не бе червенината, която се появи върху бузите и раменете й, с нейната деликатност, тя изглеждаше като малка кукла. Гърдите й бяха високи и добре оформени, с розови зърна, които настръхнаха, когато той докосна първо едното, а после другото. Талията й бе толкова тясна, а бедрата стегнати — о, тези бедра… той добре ги познаваше. Бе ги докосвал, бе галил мястото, което преди бе забранен плод, а сега по право му принадлежеше и само след миг неговата ръка щеше да е там.

Тя не каза нищо, докато той я поглъщаше с поглед. Стоеше тихо и чакаше следващите му действия.

— Все още си наполовина облечена — каза той и докосна перлите. — Твоята кожа е много по-истинска от тези неща.

Той свали всичките й накити и ги остави на масата. Когато се обърна, тя разплиташе панделките от косите си.

— Не, позволи на мен. — Парис нежно отстрани пръстите й. — Мечтая да направя това от мига, в който те видях.

— Наистина ли? Не знаех.

Той внимателно издърпа панделките и тежък водопад коси се разпиля чак до бедрата й.

— Ето, това е, което исках да видя — той бе опиянен от гледката. — Господи, ти си приказно създание.

После той я вдигна без усилие и я понесе към леглото. Свали собствените си дрехи и се върна при нея. Тя гледаше изплашено неговата мъжественост.

— Виждала съм мъжки статуи, но никога преди — истинско мъжко тяло. — Тя прокара език по устните си. — Не е ли много голям? Сигурно е болезнено за теб.

— Поносимо е — отсече той. — Поне за момента.

— Ще трябва… да ми помогнеш да свикна… и да ми кажеш какво да правя.

— Радвам се да разбера, че не си толкова нервна вече. Не се тревожи, аз не съм едно от твоите ранени животни, не се чувствам зле, напротив, всичко това е истинско удоволствие за мен. Не ме гледай толкова изненадано, скъпа моя. Доколкото те познавам, съвсем скоро ще разбереш как се чувствам. Можеш да ме докосваш където пожелаеш. Нека ти покажа.

Предпазливо тя коленичи до него. Парис обви ръцете й около мъжествеността си, а после я остави да се ръководи от инстинкта си.

В началото тя бе малко срамежлива, но благодарение на леките му напътствия бързо свикна и пръстите й нежно го галеха. Юланда го докосваше също така нежно, както преди бе превързала раненото крило на птичката.

— Спри! — Парис я спря, защото усети, че няма да издържи още дълго време.

— Нещо погрешно ли направих? — Тя звучеше разочаровано, като че ли бе събудена от сладък сън.

— Не, напротив. Така е, защото се справяш отлично — каза той и я събори по гръб. — Направи всичко, което трябваше, за мен. Сега е мой ред да ти доставя удоволствие.

След като бе успял да прогони страха й, той започна сладострастно изучаване на тялото й. Кожата й бе толкова мека, устните — сочни, а начинът, по който отговаряше на ласките му, бе мечта за всеки мъж. Когато той целуна гърдите й, тя затвори очи.

— Като онзи следобед на хълмовете — промърмори. — Без дрехи е толкова по-хубаво.

— Хубавото предстои. — Парис се разтапяше от страст. Точно сега той не би спрял за нищо на света, дори ако от това зависеше животът му. Контролът, който се бе опитал да си наложи, се стопи за миг.

Леко усмихвайки се, легна до нея и я притегли към себе си, изпълнен с желание. Ръцете му се движеха, милваха нейната нежна, кадифена кожа, устните му покриха с целувки нейните, езикът му търсеше сладостта на нейната уста. След миг той плъзна ръката си надолу под гърдите й, мина нежно по плоския корем и слезе надолу между бедрата й, а пръстите търсеха нейната топла женственост. Юланда потръпна от неговото докосване, а тялото й започна да се отдръпва от неговото. Той бързо махна ръката си от там. Не искаше да я плаши. Тя трябваше да изпита същото удоволствие, което и той, и да усети сладостта на любовта. Затова плъзна ръката си отново нагоре, милвайки гърдите й, и отново надолу, галейки бедрата й, докато накрая я почувства отново отпусната до него. Тялото й се притискаше към неговото, посрещаше го и му се доверяваше.

Парис прехвърли тежестта на лактите си, премести бедрата си между краката на Юланда, а тъмната му глава се наведе надолу, за да погали зърното й с език, след това се повдигна и отново намери устните й, хапейки ги нежно, докато те се разтвориха жадно и обхванаха неговите.

Нежно, внимателно, той се плъзна надолу, готов да влезе в нейното тяло, а бедрата му се люлееха леко до нейните. Юланда не бе първата девственица, която обладаваше. Той знаеше, че всяко нетърпение или грубост от негова страна щяха да бъдат болезнени за нея. Затова си наложи да действа бавно, макар да бе мъчително за него. Челюстите му бяха стиснати, а устните — побелели от усилие да контролира страстта си. Той влезе нежно в нея, а стенанията й ставаха все по-силни, по-настойчиви и по-бързи. Лицето й пламна, а тялото й се извиваше под неговото. Най-после той изостави своята предпазливост и потъна напълно в нея. Мъчителното търпение, което бе наложил на тялото си, бе възнаградено от радостния и страстен прием, който тя му даде.

Очите на Юланда бяха изпълнени с учудване, докато вълна от удоволствие се разля по цялото й тяло. Силната болка не можеше да намали екстаза. В почуда, когато това чувство накрая заглъхна, тя се вгледа в тъмнокосата глава на Парис, заровил лице в рамото й, движещ се бясно в нея. Желаейки и той да изпита същото, тя покри черната му коса с целувки, обгърна силно с ръце врата му, свивайки инстинктивно коленете си нагоре, за да му позволи да влезе по-дълбоко в нея. В ритъма на пулсиращото си сърце, тя почувства как той потрепва в ръцете й, от гърдите му се изтръгна тих стон, преди да се отпусне тежко притихнал върху нея. Тя внимателно погали с ръка гъстата му черна коса, отметна един кичур от влажното му чело и го целуна нежно, искайки да благодари, но не бе сигурна в думите си.

Най-после Парис вдигна главата си, една ленива усмивка се появи на лицето му и той целуна още веднъж устните й.

— Колко странно и красиво е всичко това — прошепна тя, едва събрала сили да говори. — Обичам те, Парис.

— Не съм и мечтал за жена като теб. Ти си неоценима, Юланда, истинско съкровище.

— Обичам те, Парис. — Тези нейни кратки, прости думи отвориха вратите към сърцето му, така както нищо друго не би успяло. Сега той знаеше, че може да довери на тази жена всичко, дори и най-съкровените си тайни.

— Освен Алейн, отец Еймбрас и мъртвия Крайспън, досега не съм обичал никой друг — призна той. — Бях третият син в семейството и родителите ми не ми обръщаха никакво внимание, тъй като винаги бяха привлечени от по-големите ми братя. Когато бях малко момче, майка ми бе толкова студена към мен, че аз реших никога да не разчитам на жена.

— Можеш да разчиташ на мен. Никога не бих се възползвала от теб, не бих те наранила, защото те обичам.

— Юланда, аз не съм сигурен дали ще мога да те обичам така, както ти ме обичаш, и така, както заслужаваш.

— Аз ще те науча да обичаш. Не е нужно да казваш нищо, докато не дойде от сърцето ти. Когато го кажеш, а аз съм сигурна, че с времето ти ще се промениш и ще го направиш, думите ти трябва да са истински. Не ме лъжи за чувствата си. Това е единственото обещание, което искам от теб.

— Как е възможно да знаеш толкова много за любовта? — попита той, вярвайки, че обещанието, което тя изисква от него, ще бъде по-трудно за изпълнение от всички други клетви.

— Може би знам толкова много за любовта, защото винаги съм била обичана. Майка ми, доведеният ми баща, тео Джордж, Лезия — толкова мили хора са ме обичали. Благодарение на тяхната любов, аз съм силна и умея да обичам.

— Може би защото ми е липсвала обич, аз съм по-слаб емоционално — отговори той. — Дали твоята любов ще ме направи по-силен?

— Моята и любовта на децата ни.

— Деца! — Парис се изненада. Той внезапно осъзна важността на стъпката, която бе направил, като се бе оженил, а и сериозността на акта, който току-що бяха извършили. Юланда бе преодоляла страха си от дървата брачна нощ и дори я бе изпълнила с любов и нежност докато той бе отказал да приеме истината и да се изправи смело пред отговорностите, които следиха след сключването на брак.

— Не те заслужавам — пребори се той с първоначалната изненада.

— Напротив. Мисля, че наистина ме заслужаваш.

— Никога преди не съм мислил, че ще открия щастието, но ето, че то е тук. Какво трябва да правя сега?

— Да го приемеш — каза тя и го прегърна. — Можеш да се опиташ да го подплатиш с целувка… с милувка или… Парис, нека направим това отново.

 

Император Лутер бавеше нападението си към Южна Италия и не премина Алпите до края на лятото, така че ситуацията в Неапол не се променяше. Там обсадата продължаваше. Липсата на каквито и да било сериозни събития бе благоприятна за Парис, тъй като той можа да прекара пролетта и почти цялото лято при Юланда, без да се връща обратно в Италия. Наредбата на новия дом напредваше бързо, благодарение на многото сватбени подаръци, които двойката бе получила.

— Всички тези подаръци улесняват работата ни, въпреки че ми харесва да ходя с теб на пазар — рече Юланда на съпруга си. — Интересно е да откриваме неща, които харесват и на двама ни, а и ти си ненадминат при сделките, Парис.

Двамата влюбени почиваха в градината, която Юланда за няколко седмици превърна в райско кътче, изобилстващо от екзотични цветя и храстчета. В центъра й бе фонтанът, който пръскаше струйки вода.

Парис се усмихна непринудено. Радваше го топлият вечерен бриз и присъствието на красивата му съпруга. Животът бе чудесен. Жестокостите на войната бяха толкова далеч, въпреки че той често се сещаше за Алейн, който отново бе в открито море като капитан на един от корабите, участващи в обсадата при Неапол.

— Скъпи мой, имаме един малък проблем — съобщи Юланда, нарушавайки тишината. — Отнася се до отец Еймбрас. Той ме помоли да го наричам чичо, както правите ти и Алейн.

— Надявам се, че не е болен. Трябваше да отида при Джордж този следобед, но имах работа в кралския дворец. Какво не е наред? Защо не ми каза веднага?

— Първо мислих за това, как можем да му помогнем. Не, чичо Еймбрас не е болен, но е някак си разтревожен. Къщата на тео Джордж е достатъчно голяма, за да може да намери усамотение, но все пак ситуацията го кара да се чувства неудобно особено през нощта.

— Каква ситуация? — Парис бе учуден, че тя толкова дълго увърта, без да дойде направо на въпроса. — Кажи ми най-сетне, Юланда.

— Ако се колебая, то е, защото самата аз съм малко объркана — обясни тя. — В спомените ми тео Джордж не е останал като такъв човек. Никога преди не е правил подобни неща.

— Какви неща? — запита Парис с нарастващо нетърпение.

— Тео Джордж е приютил две метреси. Държи ги при себе си в къщата.

— Две? Та той е почти на петдесет. Господи, те ще го изтощят и той няма да бъде годен да служи на крал Роджър — Парис избухна в смях, но видя неодобрителното изражение на Юланда и спря, опитвайки се да обясни. — Когато Джордж и аз разговаряхме за тази къща, той спомена нещо за промяна в начина на живот, така че аз не съм съвсем изненадан. Той е вдовец, Юланда, и сигурно е криел интимната страна от живота си, докато ти си била в къщата. Той има право на малко лично щастие, след като вече не е отговорен за млада девица. Но все пак две жени наведнъж? — накрая Парис не се сдържа и избухна в гърлен смях.

— Любими, не можеш ли да бъдеш малко по-сериозен? — оплака се Юланда. — Чичо Еймбрас живее в тази къща. Той не влиза в контакт с жените, но знае за каква цел са те там и тяхното присъствие го обижда. Сигурна съм, че не би се оплакал от тео Джордж, не каза нищо и на мен, но знам, че не му е приятно. Мисля, че чичо Еймбрас ще иска да се премести някъде другаде, ала това е невъзможно, защото Роджър не позволява на католическата църква да строи големи общежития в Сицилия.

— И за това има основателни причини — каза Парис. — Роджър твърди, че католическите свещеници са нетолерантни към останалите вери. Ако им даде свобода да построят свои манастири, те ще започнат да изявяват претенции към представителите на гръцката църква. Това би означавало край на мира в кралството на Роджър. Ако чичо Еймбрас иска да напусне дома на Джордж, освен в католическата катедрала в Цефалия, не мога да си представя друго място, където той ще се чувства добре. Най-важно е да му намерим място, което ще му харесва и където ще бъде като у дома си.

— Това е, което исках да обсъдим двамата — каза Юланда. — Няма да е толкова трудно да намерим място за чичо Еймбрас. Той вече си има такова. Може да дойде тук. Имаме достатъчно стаи, а и не мисля, че той ще има нещо против романтиката, която цари между съпруг и съпруга. Вземи предвид и това, Парис — когато заминеш отново за Италия, а това ще е съвсем скоро, чичо Еймбрас ще бъде една чудесна компания за мен и няма да се чувствам самотна.

— Ти си склонна да направим това? Да го вземем тук, в нашия дом? — изненада се Парис.

— Какво значи това „да го вземем тук“! — Юланда бе ядосана. — Как се осмеляваш да кажеш подобно нещо? Чичо Еймбрас е част от твоето семейство, а следователно и от моето. Разбира се, че искам той да дойде тук. През деня ще може да ползва библиотеката на тео Джордж, а нощем ще бъде спокоен, далеч от двете метреси на тео. Парис, престани да ми се смееш! Отвратителен си!

— Не се смея на теб. Аз съм във възторг — ти си забележителна жена, Юланда. Добре, щом така искаш чичо Еймбрас ще дойде при нас. Ще говоря с него утре. А сега ми кажи какво беше това за романтиката между съпруг и съпруга?