Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (9)

9.

Джордж Винсент и още трима от хората на Габриел бяха останали живи. Винсент се упрекваше за това, че се е намесил.

Все пак целта им беше съвсем друга. Трябваше да отидат до дома на китаеца и да измъкнат оттам Джулия. Русокосата бе разказала на дон Габриел това, което знаеше. В замяна на предателството си тя бе поискала да сключи с него писмен договор. В него между другото бе записано, че донът ще я направи своя жена веднага щом Джулия бъде спасена. А освен това бе уточнена и една доста голяма парична сума, в случай че той се откаже от сватбата. Без да се замисли, дон Габриел подписа всичко, което тя поиска от него.

Тази глупава гъска! Как е възможно да е толкова заслепена? Щеше да си получи по-късно пердаха, който заслужаваше. Дон Габриел не можеше да позволи да го изнудват. Няколко изпечени мошеници вече напразно се бяха опитвали. Но с него бе по-добре човек изобщо да не се захваща.

Всичко това обаче не засягаше Джордж Винсент.

Той знаеше, че Джулия все още е в дома на китаеца. Те щяха да я измъкнат от там. Китаецът нямаше дори телохранител. Заведението му беше известно с това, че там все още никога не се бе стигало до престрелки или други някакви насилия.

Самите му клиенти се грижеха за това там да бъде спокойно. Те винаги водеха по няколко надеждни хора със себе си, които незабелязано караулеха отвън, докато шефът им се забавляваше.

Тази нощ в луксозния хотел нямаше много посетители. Само няколко прозореца от задната му страна все още светеха.

Затова пък в центъра на Ел Пасо кипеше оживление. Изпълнени с любопитство, хората се събираха на големи тълпи.

Нямаше друга тема за разговор, освен престрелките през последните нощи.

— Двама от нас ще се промъкнат изотзад — каза Винсент. — Ваго, ще дойдеш ли с мен? Като доброволец.

— Разбира се, Джордж.

Не им представляваше никаква трудност да се доберат до голямата сграда. Знаеха и как с извита желязна тел да отворят заключената врата.

От различните стаи все още се чуваха шумове. Имаше още няколко клиенти, на които им бе безразлично какво става навън и искаха само да се забавляват.

Русокосата им беше описала много точно всички помещения. Затова двамата откриха много лесно стаята на Джулия.

Лампите вътре не светеха. Момичето стоеше изправено пред един полуотворен прозорец и гледаше напрегнато в тъмнината отвън.

Тя се извърна, когато вратата се отвори и двамата мъже влязоха.

Изплашено се дръпна назад, когато ги видя да пристъпват към нея.

— Моля, запазете спокойствие, мис Джулия! — прошепна строго Винсент. — Аз съм Джордж. Помните ли ме?

— Джордж! — възкликна изненадано тя. — Как се озовахте тук? Боже мой, какво се е случило?

— Много неща — отвърна Джордж. — Но най-добре да ви разкажа за това по-късно. Сега, моля ви, елате с мен! Ще ви заведа в имението на баща ви, за да бъдете най-сетне в безопасност.

— Как успяхте да ме намерите?

— Получихме тайно съобщение. От човек, който ви желае доброто.

— Ласитър искаше да се свърже първо с баща ми — прошепна възбудено тя. — Преди малко чух изстрели. Случило ли му се е нещо, Джордж?

— Да, за съжаление. Опитахме се да му помогнем, но вече го бяха простреляли.

— О, боже мой!

— Това не може вече да се промени, Джулия — прошепна Винсент. — Моля ви, нека да тръгваме! Не бива да губим време.

Тя наметна едно тъмно палто върху светлата си рокля. Движеше са като в сън. Ласитър значи беше мъртъв. Заради нея е трябвало да се раздели с живота си.

Но Джордж Винсент имаше право. Сега тя трябваше колкото е възможно по-бързо да тръгне с тях към Мексико, където най-сетне щеше да бъде в безопасност.

Джордж Винсент въздъхна с облекчение, когато видя, че Джулия запази спокойствие. Беше се опасявал, че ще изпадне в нервна криза.

Тогава щеше да му бъде трудно да я изведе незабелязано.

Те напуснаха хотела по пътя, по който бяха дошли.

Навън беше спокойно. Тук, от задната страна, Лу бе засадил една малка горичка. На около петдесетина метра от нея започваше мексиканският квартал „Барио де Латинос“.

Винсент, Ваго и Джулия се насочиха към храсталака. Там се бяха скрили другите двама човека на Габриел, които бяха останали на стража отвън.

Винсент ускори крачките си. Сега трябваше да побързат, за да стигнат колкото се може по-скоро до реката. Имаше същия план, както и Ласитър. И той искаше да се прехвърли с лодка на отсрещния бряг. Там те щяха да си набавят коне и да препуснат с бързината на вятъра към хасиендата. Едва там Джулия щеше да бъде недостъпна за врага им.

Русата предателка бе казала, че не знае кой е този враг. Джордж Винсент бе изразил съмненията си във връзка с това, но дон Габриел не искаше нищо да чуе.

Засега го интересуваше само и единствено това да може най-сетне отново да прегърне любимата си дъщеря.

Едва когато тя бъде вън от опасност, той щеше да се захване истински със зловещия си противник. Нямаше да пести нито усилията, нито парите си, докато не го унищожи.

Винсент и Ваго стигнаха до дръвчетата и храсталаците на малката горичка.

— Всичко чисто ли е, момчета?

— Всичко е чисто — отвърнаха му също така тихо и Джордж Винсент въздъхна с облекчение.

Но в следващия момент той внезапно почувствува как един силен, железен юмрук се впи в гърдите му.

Двамата мъже, изникнали пред тях, не бяха братята Грег и Сам Джеткинс.

За части от секундата Винсент разбра, че се бе случило нещо ужасно.

Той блъсна настрани Джулия и вдигна револвера си, който през цялото време бе държал готов за стрелба в ръката си.

Ваго направи същото.

Но зад гърба им вече се бяха появили и други фигури.

Свистенето на дълги ножове разцепи въздуха и нито Винсент, нито Ваго успяха да улучат с изстрелите си някого от своите противници.

Те рухнаха безмълвно на земята.

— По дяволите — извика приглушено някой. — Не трябваше да се стреля. Хайде! Вземайте я!

Джулия се опита да избяга, но пред нея изникнаха двама мъже и препречиха пътя й.

Негодяите я грабнаха бързо и запушиха с кърпа устата й, за да не може да вика.

Почти безсилна от ужас, тя се свлече в ръцете на мъжете, които я бяха хванали.

— Бързо! Да се махаме! — процеди през зъби Ягуара Джексън. — След малко тук ще настъпи истински ад — и те изчезнаха с плячката си в нощта. Познаваха с подробности всяко кътче, така че успяха да достигнат бързо и незабелязано до „Щастливият ангел“ — бара на старата Франка.

В големия салон на кръчмата беше както винаги препълнено. Старата Франка усърдно се грижеше за това да има винаги много посетители. Говореше се, особено сред по-бедните слоеве от населението, че нея човек можеше много лесно да я измами. Тя се правеше, че не вижда, когато някой плащаше само едно питие, а бе погълнал вече десет пъти по толкова.

Старата Франка много добре забелязваше всичко. Но тя се нуждаеше от своите клиенти. Само така можеше да се концентрира напълно върху отмъщението си. Затова жертвуваше цялото си състояние, а то съвсем не беше малко.

Когато преди две години бе освободена от затвора, вече я очакваше нейната част от наследството й. Изчислено в пари, то възлизаше на 80 000 долара и с тях Франка финансираше единствено само своето отмъщение.

За съжаление умът й бе доста размътен. Това, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за отмъщението си, я бе превърнало в душевно болна. Безброй пъти си бе представяла как дон Габриел на колене пред нея ще хленчи за милост.

Но тя щеше безпощадно да го накаже. Със смърт. И то с възможно най-жестоката смърт.

Как щеше да изглежда всичко това в подробности, все още не знаеше.

Нямаше и най-малка представа, как би могла да подмами жертвата в дома си.

Ягуара Джексън трябваше да уреди това вместо нея. Естествено! В замяна той щеше да получи плана на подземния лабиринт.

И така в „Щастливия ангел“ както всяка нощ цареше добро настроение. Затова никой не видя как Джулия Габриел за втори път бе завлечена в подземния затвор.

Тя изпитваше смъртен страх.

Тежкоподвижният Лу тъкмо бе влязъл в хотела си, когато чу двата изстрела.

Веднага го обзе силна тревога. Въпреки пълнотата си, той изкачи с невероятна скорост стъпалата и разтвори със замах вратата на Джулината стая.

От пръв поглед разбра, че не е нужно да я вика по име. Ясно защо се бе стреляло отвън. Изстрелите бяха свързани с Джулия.

Но какво, за бога, се бе случило тук по-точно?

Лу изтича в канцеларията и грабна рязаната си пушка. Знаеше, че тя едва ли щеше да му послужи, но следваше инстинкта си. Нуждаеше се от нещо, с което да може да се защитава.

Въпреки това не се втурна, заслепен от ярост, навън. Отвори предпазливо задната врата, която вече не беше заключена. Ослуша се в нощната тишина. Дочу приглушени стонове. Идваха от малката горичка отсреща.

Не се чуваше нищо друго и Лу разбра, че похитителите на Джулия се бяха измъкнали. Избягали! При тази мисъл лицето му се изкриви от ужас. Той със сигурност не би могъл да ги възпре. Дори и с тази стара испанска рязана пушка.

Малко по-късно приклекна до Винсент и го обърна по гръб. Джордж беше все още жив. Той дори успя да му се усмихне разкривено.

— Хи, китаецо!

— Винсент — изръмжа Лу. — Каква каша сте забъркали?

— Исках да заведа Джулия в безопасност — простена Джордж. — Направих го за добро…

Не можа да продължи. Изпадна в безсъзнание.

Лу го повдигна и го завлече до хотела. В стаите всичко беше останало спокойно. Никой не бе забелязал драмата, разиграла се отвън. Тук не беше нещо необичайно да се стреля понякога. Особено в последно време, така че хората вече бяха привикнали с това.

Лу завлече ранения мъж в стаята, в която бяха спали Джулия и Ласитър. Положи го върху леглото и изтича отново навън, за да провери за други ранени.

На тях за съжаление вече с нищо не можеше да им се помогне. Тримата мъже бяха мъртви. Винсент бе имал невероятен късмет, за да оживее. Тези убийци обикновено си вършеха работата докрай. Вероятно, бързайки да се измъкнат, не бяха успели да проверят още веднъж жертвите си. Освен това са били твърде уверени в делото си.

Лу отново се върна при леглото на ранения и махна от тялото му напоената с кръв риза, като я разкъса. Раната не изглеждаше толкова зле. Виждаше се само едно тясно бодване, сякаш кожата се бе разпукала от само себе си.

Лу донесе превръзки, алкохол за дезинфекциране и едно гърне със специална паста за рани. Направи всичко, което бе по силите му. Ако Винсент имаше добър ангел-пазител, щеше да оживее. Зависеше от това, доколко тежки бяха вътрешните увреждания.

Лу поднесе една бутилка към устните на изпадналия в безсъзнание мъж. Беше същото онова силно питие, което бе помогнало и на Ласитър да се съвземе.

Винсент също се посъвзе донякъде. Необходимо му бе обаче известно време, за да осъзнае къде се намира.

— Съжалявам, Лу — прошепна той. — О, боже! Исках да заведа Джулия на сигурно място. Опасявам се, че в случая се касае за по-вероломно предателство, отколкото си мислех досега.

— Предателство ли? — запита Лу мрачно. — Разказвай, Винсент!

— Русокосата — прошепна Винсент с отпаднал глас. — Наричаме я Ла Рубия. Още през онази нощ се опита да подмами Ласитър в клопката. Разбрала е по някакъв начин къде са се подслонили двамата. Тя съобщи на дон Габриел. И той ме изпрати тук с няколко от момчетата. Трябваше да измъкнем Джулия, а Ласитър…

Джордж замълча и поклати глава. Без малко да издаде всичко.

Но вече беше казал твърде много.

— Трябвало е да убиете Ласитър, нали? — процеди през зъби китаецът. — Това е искал дон Габриел. Не отричай, Винсент! Чета истината по лицето ти. Ти не умееш да се преструваш.

— Да, по дяволите — изстена той. — Аз бях против, но тогава дон Габриел ми напомни, че все още му дължа голяма благодарност за това, което е направил за мен. И нямаше как да кажа не. Но не исках да убия Ласитър, кълна се, Лу. Исках само да му отнема момичето. И след това щях да го посъветвам да не се мярка повече в хасиендата.

Китаецът седеше тъжно загледан пред себе си. После промълви тихо с дрезгав глас:

— Известно ли му е на дон Габриел, че заради него този мъж слезе в преизподнята, в ада, който нито един човек не би могъл да си представи? Джулия ми разказа всичко. Ако не е бил Ласитър, тя е щяла да бъде загубена завинаги. Той съвсем сам е разбил на пух и прах тази опасна шайка и й е причинил огромни загуби. Твоят дон Габриел с ума си ли е изобщо?

— Той мрази Ласитър — прошепна Винсент, — защото го унижи в хасиендата пред целия му персонал. Такива неща дон Габриел никога не преглъща. Той прие помощта му само за да може по-късно да му отмъсти за всичко.

Лу гледаше втренчено пред себе си. От устата му неволно се изплъзна това, което мислеше в момента:

— А той сега е на път към хасиендата. Не знае какво се е случило междувременно. Дон Габриел също не знае нищо.

Винсент се втренчи в него с недоумение.

— За кого говориш, Лу? Кой е на път към хасиендата?

— Ласитър естествено — ядосано отвърна китаецът. — Кой друг?

— Нима е жив? Мислех, че е застрелян.

— И аз така си помислих в началото. Но вече е добре и се отправи към дон Габриел. Беше тръгнал, за да поиска подкрепление. Само с помощта на една силна команда може да се ликвидира това свърталище на плъхове.

Те се спогледаха.

— Мога ли да те помоля за нещо, Лу? — запита Винсент след известно време, преминало в напрегнато мълчание. — Мога ли?

Лу поклати глава.

— Не е необходимо, Джордж. Аз и сам вече стигнах до тази идея. И ще я осъществя по собствена инициатива, а не защото ти си ме помолил за това.

— Кажи му, че русокосата играе двойна игра. Тя е една проклета усойница.

— Сигурен ли си?

— Само чрез нея бандата може да е разбрала къде са се подслонили двамата.

— Тогава значи и моят живот е в опасност.

— Боя се, че ще ти бъде трудно да убедиш дон Габриел — простена Винсент. — Той е от хората, които никога не искат да осъзнаят, че са сгрешили.

— Знам. Той е един обладан от зли духове човек.

— Побързай, Лу!

— Ще наема кола. С кочияш. Надявам се, че дон Габриел ще заплати за това.

— По-добре на първо време изобщо не го питай!

— Ще видим. Ще поръчам на готвача си да се грижи за теб. Кажи ми как е успяла русокосата да разбере за това?

— Мисля, че го е научила от някое от момичетата, които работят при тебе.

— Проклета женска паплач!

— Младите момичета често си падат по клюките. Не вярвам да е било преднамерено предателство. По-скоро се касае може би за случайност. Не мисли повече за това!

Лу промърмори нещо неразбрано и излезе от стаята. После предупреди готвача си, китаец като него, човек, на когото можеше да се разчита.

Половин час по-късно Лу, седнал на задната седалка на един лек файтон, премина по моста на Рио Гранде.

Никога не беше си и помислял, че един ден ще му се наложи да помага на този проклетник дон Габриел. Затова и мислите, които го занимаваха в момента, не бяха особено весели. Но нямаше друг начин.

Той беше изпълнен със загриженост за Ласитър.

От дона можеха да се очакват всякакви мерзости, когато наистина изпаднеше в ярост.