Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (5)

5.

Развалините на някогашната мисия се намираха в западния край на мексиканския квартал. Всичко тук беше обрасло с високи храсталаци и гъсти бурени. Странно, но никой вече не го бе грижа за това изоставено от монасите малко парче земя. И на никого не му беше дошло наум да си го присвои.

Развалините представляваха един вид естествена граница между мексиканския квартал и останалата част на Ел Пасо.

Беше почти полунощ, когато Ласитър пристигна там. На светлината на полумесеца все още донякъде добре запазената камбанария се извисяваше призрачно в небето. Ласитър се движеше с невъзмутимостта на човек, който няма от какво да се бои. В лявата си ръка стискаше торбата с откупа. Дясната се намираше върху дръжката на револвера му.

Близо до камбанарията той се спря. Ослуша се. Вятърът шумеше в гъсталака. Нямаше нищо, което да напомня, че наблизо има хора.

Но изведнъж чу леко изсвирване. След това — глас.

— Мръдни надясно, човече!

Той се напрегна. Сега трябваше да дебне като котка. Нужно бе да запечата в паметта си всяка подробност, било то и най-незначителната.

Естествено той щеше да предаде откупа. И същевременно щеше да се опита да размени няколко думи с похитителите.

Само едно не искаше да допуска в никакъв случай. Трябваше да внимава да не се открие за нападение. С такива хора човек не би могъл да се бие открито. Това бяха чакали, които винаги нападаха из засада.

Ласитър си спомни думите на Джордж Винсент. Тексасецът го бе предупредил изрично: „Бъди предпазлив! Не се впускай в нищо. И в никакъв случай не ги провокирай!“

Ласитър се придвижи в указаната посока. Непрекъснато се натъкваше на останки от зидове.

— Стоп! — заповяда му някой, който, изглежда, се намираше на известно разстояние зад него. — Сега наляво, човече!

Той отново се подчини. Това продължи близо пет минути. Непрекъснато от различни места прозвучаваха гласове и му заповядваха да се движи нанякъде. Така го накараха да обиколи надлъж и нашир развалините на църквата.

Докато от всичко това на Ласитър най-сетне му писна. Той спря и изръмжа:

— По дяволите! Аз съм тук с откупа. В торбата има сто хилядарки. Какво означават тези тъпи шеги?

— Още четири крачки право напред и после си свободен — чу доста далеч пред себе си един глас. — Точно четири крачки. Виждаш ли квадрата отпред? Там ще оставиш торбата и после можеш да изчезваш. И не си прави никакви илюзии!

Ласитър пристъпи към квадратния камък, който се открояваше като черно петно между храсталаците.

Постави върху него торбата с откупа. Нямаше никакви трикове. Дон Габриел беше изключил тази възможност. В никакъв случай не искаше да излага на опасност живота на скъпата си дъщеря.

Ласитър едва се бе освободил от скъпоценния си товар, когато изведнъж му се стори, че губи почва под краката си.

Всичко стана така изненадващо бързо, че не съумя да реагира правилно.

Нещо твърдо го удари по главата. Пред очите му сякаш изскочиха звезди.

Това беше последното нещо, което успя да възприеме.

Не забеляза как се сгромоляса в една бездънна пропаст. В истинския смисъл на думата.

Бе се озовал в една от многото галерии на Подземието на смъртта.

Ягуара Джексън най-напред завърза ръцете на Ласитър отзад. След това го обърна по гръб, за да види лицето му.

Някой от бандитите бе запалил фенер.

Всички се втренчиха в непознатото лице.

— Кой пък е този?

Никой не познаваше едрия мъж, който лежеше пред тях в безсъзнание. Те нямаше откъде да узнаят за това, което се бе случило през последната нощ извън престъпленията, които сами бяха извършили.

— Някакъв новак — установи Джой Барни.

— Няма що, забелязваш всичко — подигра го Ягуара Джексън. — Разбира се, че е нов.

— И какво ще правим с него? — запита Барни.

— Идиот! — изръмжа Джексън. — Естествено, че пак ще го освободим. Би било чиста работа, как мислиш?

Джой Барни сбърчи чело. Чувствуваше се неловко. Непрекъснато трябваше да преглъща куп обиди, защото мислеше по-бавно от другите в бандата.

В яда си Барни удари пленника с приклада на пушката си. Тялото на Ласитър се отпусна съвсем.

Барни изсумтя:

— Е, сега проблемът е решен.

Понечи да го удари още веднъж, но Джексън го възпря със светкавична бързина, като го удари по брадата така, че той се строполи на колене и зави от болка.

— Полудя ли, Барни? — изруга го Джексън. — Да не искаш да ми отнемеш цялото удоволствие!

— Какво удоволствие? — изпъшка Джой Барни, хванал с две ръце главата си. — Не постъпих ли правилно, като исках да го довърша?

— Искам да му отсека главата, идиот такъв — изфуча Джексън, побеснял от яд. — Сега го махнете оттук! Занесете го в залата за екзекуции.

Двама мъже сграбчиха грубо Ласитър и го повлякоха през подземните галерии.

За палачите от Подземието машината на смъртта вече се бе задвижила…

Вече за втори път обливаха Ласитър с вода, но той не даваше никакви признаци на живот. За него би могъл да съществува само един-единствен минимален шанс, ако се преструваше колкото е възможно по-дълго на умрял.

Как, по дяволите, се бе случило всичко това? Откъде така внезапно се беше появил този, който го бе ударил изотзад?

А след това Ласитър бе имал чувството, че пропада в някаква дълбока шахта. Това усещане съществуваше винаги при такъв удар, но въпреки това му се струваше, че този път бе съвсем различно.

Този път наистина беше паднал в някаква шахта. Той забеляза, че се намира в подземие. И това подземие вероятно се намираше под развалините на старата църква.

Ласитър не помръдна дори тогава, когато трябваше да изтърпи няколко ритника. За щастие той така или иначе почти не усещаше болките, защото все още беше твърде замаян.

Най-сетне негодниците го оставиха на мира.

После ги чу как се съвещаваха помежду си:

— Той може би все някога ще дойде на себе си — отбеляза един от мерзавците. — Ти определено ще си получиш удоволствието, Ягуаре.

Ласитър се заслуша напрегнато.

Познаваше само един бандит, който носеше прякора Ягуара. Казваше се Джексън и се славеше с това, че е особено брутален и кръвожаден, което в средите на престъпниците вече означаваше нещо.

Ако тук наистина беше замесен Ягуара Джексън, то Ласитър още отсега можеше да се подготви за особено жестока смърт.

И докато тази мисъл преминаваше през главата му, чу един друг глас да казва:

— Но аз искам той наистина да го усети. И искам да знам кой е. Не открихте ли наистина в него нищо, което да издава името му?

— Съвсем нищо.

— Е, добре, няма значение — отбеляза Джексън.

— Сигурно е някой от онези типове, които искат да спечелят бързо някой друг долар. Вероятно доброволно е предложил услугите си, защото е още новак. Не е знаел, че никой от куриерите на дон Габриел не остава жив.

Той се разсмя гръмогласно и смехът му прозвуча смразяващо. Другите също се присъединиха към него. По смеха им Ласитър прецени, че са седем или осем мъже. Когато утихнаха, един от тях отбеляза бавно:

— Смяташ ли, че постъпваме правилно, Ягуаре? Мислиш ли, че отново ще се намери някой, който да ни донесе пари? Ако всички знаят какво правим с куриерите, никой вече няма да изяви готовност да дойде.

— Остави това на мене, Симсън — отряза го язвително Джексън. — Аз съм този, който е упълномощен да обмисля всички тези неща тук. Ще ви кажа само едно. Това, което искам да постигна, е Габриел да не може да намери нито един човек, готов да дойде заради него в Ел Пасо. Донът трябва да се принуди да дойде сам. Тогава ще постигнем истинската си цел. Оттам нататък ние ще бъдем господарите на Подземието на смъртта. Тогава ще настъпи кошмарът за Ел Пасо. Всяка нощ ще си водя по една жертва тук. Ха, ха, ха…

Смехът му звучеше страховито.

Сега вече Ласитър окончателно знаеше, че си има работа с умопобъркан. Но той все още не можеше да си обясни как стояха нещата с това така наречено Подземие на смъртта.

Щеше ли някога да разреши тази загадка?

Ласитър не се залъгваше. Той знаеше, че само чудо би могло да го спаси оттук.

Някой опипваше черепа му.

— Тук, изглежда, няма нищо счупено — промърмори мъжът. — Мисля, че се касае за един вид нервна парализа. Събрал съм известен опит през войната.

— И какво означава това на прост език, Гада? — запита Джексън.

Гада опипа още веднъж черепа на Ласитър. Направи го доста опитно, явно имаше понятие от тези неща. Може би беше следвал няколко семестъра медицина или беше работил някога като санитар. Между бившите санитари се срещаха и определено ловки момчета, които бяха усвоили доста знания в тази област. Имаше дори неколцина такива бивши санитари, които преживяваха доста добре като почитани лекари в малките градчета на Запада. Времената бяха сурови и човек без особени затруднения можеше да си набави необходимите за това документи. Но в повечето случаи дори и това не беше нужно. Ако човек можеше да докаже, че знае как да извади куршум от тялото на някой ранен, да сложи шина на счупен крайник или да акушира при раждане, той вече си бе набавил разрешителното за лекарска практика.

Ласитър дишаше съвсем леко. Дано този Гада не забележи, че сърцето му отново бие нормално!

— Е, докторе? — запита Джексън в настъпилата напрегната тишина.

Доктор — значи и така го наричаха този Гада. Това означаваше, че той заема особено място в бандата.

Гада опипа и пулса на Ласитър, а после го обърна по гръб, за да сложи ухо на сърцето му.

Ласитър лежеше напълно неподвижен. След известно време чу „доктор“ Гада да казва:

— Всичко е наред. Ще го наблюдавам през следващите няколко часа. Това е доста интересен случай. Имало е вече подобни случаи на привидна смърт. Много от хората дори са били заравяни живи. Такива неща впрочем се случват непрекъснато.

— Откъде ги знаеш тези работи, докторе? — запита Джексън, като се кискаше. — Да не си говорил с някой, който е бил заровен жив?

— Не — отвърна Гада. — Но съм чувал за такива невероятни от медицинска гледна точка случаи. Понякога едва в последния момент са забелязвали, че мъртвецът съвсем не е действително мъртъв. И оттам човек може да заключи, че някои от тези мъртъвци са се събуждали едва в ковчега под земята и за съжаление е нямало как вече да привлекат вниманието на околните върху себе си.

— Ами че това настина е идея! — възкликна един от тях. — Защо да не си устроим една нова играчка? И то с този тук.

Всички се разсмяха и се разкрещяха гръмогласно. Явно бяха в доста добро настроение. Някои от тях вече стабилно си бяха пийнали. Нищо чудно, все пак празнуваха печалба от 100 000 долара. А ако прогнозата на техния главатар се сбъднеше, скоро парите им щяха да станат и много повече.

Това, което Ласитър бе чул досега, беше напълно достатъчно, за да изправи косите и на най-коравия мъж.

Те искаха не само да унищожат дон Габриел, а и да хвърлят в страх и ужас цяло Ел Пасо. Всяка нощ Ягуара Джексън искаше да си получава по една жертва.

Този умопобъркан!

Неговите съучастници вероятно бяха като него. В противен случай нямаше да реагират така, както сега, когато стана дума за погребаните живи.

— Да, това би било нещо интересно — обади се Джексън, когато врявата отново поутихна. — Ще го сложим в ямата при другите трупове.

Отново избухна предишният пъклен смях.

— Да, така и ще направим — реши Джексън. — Но ми трябват няколко часа за размисъл. Докторе, ти ще го наблюдаваш и ще ме държиш в течение, ако настъпят някакви промени. Валтер и Час остават с теб. Стигат ли ти?

„Доктор“ Гада се ухили пренебрежително.

— С този тук бих се справил и сам по всяко време.

— Е, нека не преувеличаваме — каза Джексън. — Нищо не се знае, Гада. Може пък и да се съживи внезапно и да те хване за гушата.

— С вързани ръце ли? — запита „доктор“ Гада пренебрежително.

— Въпреки това Час и Валтер ще останат тук — отсече главатарят. — Като сте трима, няма да ви бъде толкова скучно. Е, тогава… Утре рано сутринта ще дойда пак. Нетърпелив съм още отсега да видя какво ще стане дотогава.

Ласитър чу как част от мъжете напуснаха подземното помещение. Стъпките им заглъхнаха навън.

Той започна да оглежда предпазливо през тесните процепи на клепачите си. Трима от мъжете бяха останали при него, но изобщо не му обръщаха внимание. Не подозираха нищо, още повече че „доктор“ Гада току-що бе отбелязал:

— На първо време няма от какво да се притесняваме. Аз и бездруго не вярвам, че той отново ще дойде на себе си. В специализираните среди наричат това мнима смърт.

— Ти се оправяш дяволски добре, Гада — каза един от останалите двама. — Приличаш ми на истински дипломиран доктор.

— Аз наистина съм такъв — заяви надуто Гада. — Завършил съм университета в Батън Рийдж. През гражданската война бях военен лекар с ранг на капитан.

— На чия страна?

— На страната на справедливостта, естествено — изръмжа раздразнено той. — Един истински луизианец никога няма да се бие на страната на проклетите янки.

— Извинявай, Гада. Недей да кипваш веднага! И защо не си остана доктор? Би могъл да се установиш в някой град. Чувал съм, че с такава практика могат да се натрупват купища пари. И освен това щеше да бъдеш уважавана личност. Нямаше да има защо да се криеш.

— Нямах късмет — отвърна мрачно Гада. — Малко след войната се спречках с един майор от янките. Стигна се до дуел. Със саби. Оказах се по-добър от него и въпросният янки вече не се изправи. Той се случи син на един генерал. Така че трябваше да се покрия някъде. Тогава приех и сегашното си име. Приятелите ми отдавна вече ме мислят за мъртъв.

— Това е знаменита история — възкликна възхитено другият. — Защо не си ни я разказвал досега?

— Защото това са си мои лични неща, приятели — отговори Гада. — Ще ви помоля за една услуга. Не разправяйте на другите за това! О’кей?

— Нямаш проблеми, Гада. Какво ще правим тази вечер? Долу изобщо не ми харесва. Особено пък точно тук.

Той се поразкърши и погледна към дръвника, до който стоеше опряна огромната екзекуторска секира. Ласитър също вече бе зърнал с крайчеца на окото си чудовищното приспособление.

— Да отидем в съседната стая — предложи Гада. — Ще вземем и този тук.

Двамата му съучастници веднага се съгласиха с него, и то далеч не само защото той беше началникът в момента. Радваха се да напуснат това злокобно място.

Ласитър също почувствува облекчение. Той отново се престори на вдървен, когато го помъкнаха като чувал с картофи към съседната стая, при което вързаните му ръце се разраниха до кръв в острите ръбове на твърдия каменен под. Болката беше ужасна, но цялото това изтезание имаше и още една последица. Ласитър я забеляза едва когато го тръшнаха на земята в съседната стая и отново на първо време го зарязаха на произвола на съдбата. Въжетата се бяха разхлабили и протрили до такава степен, че той отново можеше да пораздвижи малко ръцете си. Усети го съвсем ясно.

Изпита неописуемо желание веднага да се нахвърли с триумфиращ вик върху тримата негодници, но се овладя.

Това, което му предстоеше сега, бе чисто изпитание за търпението му. Започнеше ли да действува, той трябваше да е съвсем сигурен, че ще може отново да движи правилно ръцете си във всички посоки. И да бъде уверен, че рефлексите няма да му изневерят точно когато се касаеше за борба на живот и смърт.

Той все още беше твърде замаян. Проклетото бучене в главата му не бе отслабнало осезаемо.

Започна със съвсем бавни упражнения. Разтваряше непрекъснато пръстите си и незабелязано, милиметър по милиметър, променяше положението на ръцете си.

Така измина близо час.

Гада и двамата му партньори играеха карти и пиеха. Запасите в това подземие, изглежда, бяха неизчерпаеми.

Гада бе един от онези средни на ръст, но невероятно жилави, франко-американци от южната част на Щатите. Те се славеха като жизнерадостни момчета и страстни картоиграчи. И освен това като разпалени разказвачи на всякакви истории. Гада го бе доказал преди малко, когато им бе поднесъл трагичната история на своя живот.

Ласитър не повярва на нито една дума от нея. Но в момента това така или иначе беше без значение.

Сега най-важното беше да скочи светкавично бързо, и то точно в най-подходящия момент, и да се нахвърли върху тримата негодници.

Това съвсем нямаше да бъде така просто. Те бяха въоръжени, а Ласитър не знаеше дали силите и реакциите му са отново поне наполовина възстановени.

В това отношение имаше някои непредвидими моменти, които можеха да се окажат фатални за него.

Непрекъснато все някой от тримата поглеждаше Ласитър. Но това бе по-скоро по навик. Бдителността им всъщност отдавана беше приспана. Те не вярваха, че е възможно да ги заплашва каквато и да било опасност.

Освен това вече се бяха и понапили. Особено дребничкият французин. Впрочем той, изглежда, здравата си пийваше.

Ласитър реши, че е настъпил неговият час. Не биваше да отлага повече. В случай че успее да се справи с тези тримата, преднината му по-късно щеше да бъде по-голяма.

Той още веднъж си пое дълбоко дъх.

Всичките му сетива и мускули бяха напрегнати до крайност.

Сетне внезапно и напълно безшумно излезе от полусянката и се изправи в светлия кръг на лампата, висяща над масата на картоиграчите.

Тримата тъкмо се бяха смели на нещо.

Сега за части от секундата се вцепениха и ужас сви гърлата им.

Явно им се струваше, че той току-що, пред очите им, бе възкръснал от мъртвите.

А Ласитър се нахвърли върху им като бесен дявол. Всякакви съображения и всякаква почтеност от негова страна биха били не на място в случая. Касаеше се за това да бъде или да не бъде, да живее или да умре. И за унищожаването на една от най-жестоките престъпни банди, срещу която някога се бе изправял.

И неговото единствено оръжие бяха юмруците му.

Той цапардоса първо с дясната си ръка единия от тях така силно, че се чу само едно недвусмислено хрущене и улученият извъртя очи.

Ласитър вече беше пред втория си противник, който тъкмо се опитваше да вдигне револвера си и вече почти бе натиснал спусъка.

Но точно тогава Ласитър се озова при него. Той строши с върха на ботуша си китката му и ръката му се изви неестествено назад и нагоре.

Беше зловеща гледка. Едновременно с това изтрещя изстрелът, предназначен за Ласитър.

Мъжът изкрещя с широко отворени, ужасени очи, политна назад и притисна с две ръце раната в простреляното си тяло.

Но Ласитър не го погледна вече. Със следващата си бясна атака той се насочи към малкия, жилав французин.

За щастие той беше пил твърде много. Не бе в състояние да реагира достатъчно бързо и в безпомощното си отчаяние само вдигна ръце, когато Ласитър се нахвърли върху него.

— Моля ви — запелтечи Гада. — Моля ви, недейте…

Побелял от ужас, той бе отстъпил назад до стената.

Ласитър го сграбчи за гушата и му взе револвера. След това обра пистолетите и ножовете и на двамата, които вече бяха мъртви.

Гада се беше облегнал на стената, бял като платно. Цялото му тяло се тресеше и той не се осмеляваше да помръдне от мястото си.

— Аз мислех, че ти…

— Къде е Джулия? — рязко го прекъсна Ласитър.

Той не биваше да губи никакво време. Не знаеше дали изстрелът не е бил чут. Останалите убийци може би вече бързаха насам.

— Там, оттатък — едва успя да продума Гада и посочи вратата, водеща към залата за екзекуции, където бяха първоначално. — Аз, аз ще ти покажа…

Ласитър го хвана като заек за врата и го раздруса яко.

— Хайде, върви напред! Имаш ли ключ?

— Той е на вратата.

Ласитър го блъсна пред себе си. В залата на ужасите все още гореше една лампа и едва сега той успя да види съвсем ясно цялата тази зловеща картина.

В края на помещението, в тъмната му част, се намираше една врата, която Ласитър преди това не бе забелязал.

В ключалката й стърчеше ключ.

Той така трескаво го завъртя, че едва не го счупи. Опомни се, овладя се. По дяволите, точно сега не биваше да си изтърва нервите. Все още всичко висеше на косъм. Всеки момент тук, в Подземието, можеха да изникнат и другите убийци. Тогава шансовете на Ласитър отново щяха да се сведат до минимум. А също и шансовете на Джулия.

Най-сетне той успя да отвори с трясък тежката, обкована с желязо врата. Надникна в малкия затвор.

Дъщерята на Габриел седеше върху леглото. Тя се бе свила на кълбо и бе скрила глава в ръцете си.

Пред погледа му проблесна червеникавата й коса и той забеляза, че роклята й бе разкъсана. По кожата на момичето ясно личаха следи от удари.

Дива ярост избухна в гърдите му. И това за един кратък момент отклони вниманието му.

Малкият, жилав Гада посегна и със светкавична бързина извади от колана му един от револверите, които Ласитър бе отмъкнал.

— Върви по дяволите, ти…

Искаше да стреля, но Ласитър беше по-бърз от него. Той не се нуждаеше от револвер, нито пък от някакво друго оръжие. Достатъчни му бяха юмруците.

Цапардоса го по главата и „доктор“ Гада се свлече на земята като ударен от гръм.

Ласитър отново прибра револвера. С един поглед установи, че на първо време няма защо да се страхува от Гада.

Той пристъпи в подземния затвор.

— Джулия, аз…

Тя се метна встрани и насочи острите си нокти към лицето му. Очите й горяха с убийствен огън.

— Махай се, мръсник такъв! Остави ме на мира!

Това бяха очи на човек, загубил разсъдъка си. Ласитър разбра веднага какво означаваше тази отбрана. Разбра го по разкъсаната й рокля и по следите от брутални удари по лицето й. Сигурно беше изтърпяла много ужаси, бедната. Въпреки това Ласитър не биваше да проявява никакво състрадание.

Той блъсна встрани ръцете й, хвана я здраво и яко я разтърси.

— Джулия, опомни се! Аз съм Ласитър, приятел на баща ти. Тук съм, за да ти помогна. Аз…

Тя го погледна неразбиращо. Разсъдъкът й, изглежда, отказваше да възприеме правилно всичко това.

— Какво каза, човече? Къде е баща ми?

В този момент Ласитър дочу стъпки и ругатни и пусна Джулия.

На вратата на стаята за екзекуции се появи един от убийците. Той държеше в ръцете си къса пушка и я надигна за стрелба.

Проклятие! Това съвсем не беше истинско оръжие, а рязана пушка за сачми.

Мъжът изобщо не успя да изправи хоризонтално двойната й цев. Куршумът на Ласитър го улучи точно по средата на челото. Въпреки това в предсмъртната си агония убиецът натисна спусъка. Разнесе се страхотен трясък, който отекна в цялото подземие. Човек с право можеше да се уплаши, че ще му се спукат тъпанчетата на ушите.

Всичко, случило се през последните няколко минути тук, в това подземие, се струваше на Ласитър като някакъв кошмар.

Но беше действителност. Ужасяваща истина, пред която вече никой не можеше да си затваря очите.

Сега всяка секунда беше скъпоценна. Оттук нататък долу щеше да се разрази борба на живот и смърт. Вече нямаше да има пощада. От нито една от страните.

Джулия се бе свлякла върху леглото. Тя лежеше там напълно неподвижна, като мъртва. Ужас разтърси Ласитър.

Дали не я бе улучила някоя сачма?

Не. За щастие тя беше жива.

Инстинктивно бе потърсила убежище в припадъка. Изтощените й нерви не бяха издържали докрай целия този ужас.

Ласитър не изгуби и секунда.

Той повдигна Джулия от леглото и я метна на раменете си.

Трябваше да изчезва от Подземието на смъртта, защото скоро тук щеше да настъпи истински ад.

Но как да намери пътя за навън?

Той грабна рязаната пушка на мъртвия бандит и отдели известно време, за да извади от чантата му мунициите.

После с Джулия на рамо излезе от стаята. В неизвестността.