Дон Келъндър
Огнегадателят (14)

Глава четиринадесета

Няколко минути насаме с майката на Брайърмот убедиха Дъглас, че това, което я отличава от всички останали, е нейното достойнство — нещо, което й позволяваше да полива цветята с градинарска престилка, докато си говореха — както и спокойната й самоувереност. Дългогодишна самоувереност, резултат от опита и любовта, реши Пътуващият Магьосник. Той я хареса от пръв поглед и беше очевидно, че и тя го е харесала.

— Много е жалко — каза Файнсголд, като навеждаше дългата шийка на медната си лейка над една саксия с червени рози, — че тези проблеми ще те отведат много скоро далеч оттук, точно когато се запознахме. Исках да си поговорим за градинарство и огнени магии и за това как живеят сега хората в долината. Страхувам се, че ние тук в Дуелмленд късно научаваме новините.

Тя остави лейката и се обърна към него.

— Е, Дъглас, млади човече, нека те погледна сега на светло! Флеърмън сам те избра за Чирак и Пътуващ Магьосник, нали? Аз във всичко се доверявам на здравия разум на Флеърмън. Случвало му се е да прави понякога грешки, но не и този път, струва ми се. Благословен да е за всичко това.

Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата и се засмя, когато той се изчерви от изненада и удоволствие.

— Синият Чайник все още ли е при нашия Флеърмън?

— О, да! Все още там, макар че сега, като ни няма и двамата, вероятно няма много работа — каза Дъглас. На него му беше приятно да си говори за дома с тази прекрасна дама.

— Знаеш ли — каза Файнсголд, — аз лично дадох Синия Чайник на Флеърмън преди много, много години. Обучих го да готви и да поддържа ред в къщата, защото реших, че един Магьосник-ерген има нужда от редовна топла храна и чисти чаршафи в леглото си.

— Не знаех това, госпожо.

— Ако не ми вярваш, просто попитай Синия Чайник.

— Вярвам ви. Нещо във вас ми напомня за Синия Чайник. Подозирам, че и Бронзовият Бухал знае тази история. Той знае твърде много неща за Флеърмън Флоуърстолк.

— А, ето го и бронзовото клепало! — извика Файнсголд, като сочеше през прозореца.

Бронзовият Бухал влетя в широката закрита градина и кацна на облегалката на едно от малките, дамски кресла. Той им кимна за добро утро.

— Току-що разбрах, че Принцеса Файнсголд е подарила Синия Чайник на Магьосника — му каза Дъглас.

— Да, разбира се. Спомням си това — каза Бронзовият Бухал, като кимна със скърцане. — А тя каза ли ти какво й даде Флеърмън в замяна?

— Не, не съм.

— Той й даде едно клепало за врата…

— Да не би да си ти! — извика Дъглас изненадано.

— Не, не! Друго! То е на вратата й, хей там — и той посочи вратата, през която Дъглас току-що беше влязъл. Момчето си спомни, че го беше забелязало на влизане — представляваше една голяма бронзова ръка.

— В него има магия — обясни Файнсголд гордо. — То ще се пресегне и ще задържи всеки, който се опита да влезе без разрешение, и ще вдигне страхотна аларма, ако някой се опита да проникне в стаята.

— Но за приятели звъни чудесно — каза Бухалът. — Винаги ми е харесвал звука му.

Файнсголд хвана Дъглас за ръка и го заведе да му покаже цветята си.

— Искам да те попитам нещо — каза тя изведнъж. — Добре ли е Флеърмън?

— Бих искал да мога да отговоря „да“ със сигурност — поклати Дъглас глава. — Но той се е оставил да бъде пленен от хората на Фриджън и Чайките са казали на нашия приятел Каспар Мерлин, че ще бъде отведен до Вечния Лед.

— О, за Бога! — възкликна Файнсголд, макар да не изглеждаше толкова притеснена от новините на Дъглас, колкото той бе очаквал. — Надявам се, че се е сетил да си вземе галоши и топло наметало. Фриджън винаги е бил немарлив по отношение на студа и теченията, да знаеш. Това беше и една от причините да не го харесвам, дори в Старите Времена.

— Ти си познавала Фриджън! — попита Дъглас изненадано.

— Разбира се! Преди много години ние всички бяхме съседи. Фриджън и тогава, и сега беше припрян и обичаше да командва и все да се налага, вместо да остави нещата сами да се оправят, нещо, което обикновено дава по-добри резултати, както сам знаеш.

— А, Брайърмот — каза тя, когато видя сина си да влиза. — Кажи да донесат чая тук, ако обичаш. Знам, че бързаш, но този Магьосник толкова ми харесва, че не ми се ще да го пусна да ходи в бой.

— Да, разбира се, че знам за плановете на Фриджън и всичко останало — продължи тя, когато се настаниха на балкона. — Но не съм особено притеснена за изхода, защото тук са синът ми и моите Магьосници.

— Мамо, ти с оптимизъм ли очакваш този бой? — попита с уважение Брайърмот. — Знаеш, че ще бъде доста кръвопролитен. Много хора ще умрат, а и — което е още по-лошо — много може да бъдат поробени, преди всичко това да свърши.

— Знам — въздъхна Принцеса Файнсголд, след което обаче веднага се усмихна. — Но аз съм убедена, че ще успеем да победим Фриджън, независимо от Силите, с които той е се е обградил. Аз ги познавам всичките, и от двете страни, и винаги бих заложила на Флоуърстолк и Компания!

Като целуваше Дъглас за довиждане, тя каза:

— Отнеси едно съобщение от мен за Флеърмън, Дъглас. И, между другото, не се притеснявай за него — той ще се оправи. Стига, разбира се, да се сети за галошите и да се пази от течения. Кажи на Флеърмън, че след сина ми и паметта на покойния ми съпруг все още него обичам най-силно. Кажи му, че като свърши тази история искам да дойде да ми гостува цял месец.

Тя ги изпрати махайки им с ръка, а когато Дъглас се обърна назад за последен път, тя му изпрати въздушна целувка.

На здрачаване те се качиха на „Диамантеното острие“, шхуната на Брайърмот, и отплуваха, хващайки попътния бриз, който ставаше все по-силен, колкото по̀ на югоизток отиваха.

Каспар, който сега беше Старши Матрос, беше страшно горд от новата си длъжност. Брайърмот, капитанът, не го биваше много за Моряк. Няколко минути след като отплуваха, Каспар доказа своите качества. „Диамантеното острие“ цепеше водите към Уотъранд и Топлите Морета с опънати платна.