Дон Келъндър
Огнегадателят (12)

Глава дванадесета

Болезнено слаб човек се влачеше болезнено по леден син коридор, осветен от студено синьо излъчване, идващо едновременно от всички страни. Той взе един остър завой и насреща му се изпречи висок, едър мъж. Двамата спряха, за да се изгледат подозрително.

Кльощавият трепереше от вечния студ. Носеше избледнели окъсани останки от панталони от копринен брокат и тънък син плащ, наметнат върху отворен до кръста кадифен жакет. Пръстите му бяха увити в парцали от старо одеяло, а през обувките му се виждаха пръстите на краката, придобили нездрав синьо-сив цвят.

По-младият беше облечен в топли вълнени и кожени дрехи. На главата си носеше подплатен с вълна и украсен с хермелинова опашка стоманен шлем. Обувките му бяха с дебели подметки и лъщяха от ваксата, която ги правеше водонепроницаеми.

— Блейдър? — проскимтя Юнисед, а гласът му бе тъничък и студен като тялото му. — Блейдър, намери ми топли дрехи. Или я по-добре смъкни тия неща, дето си ги навлякъл. Откакто дойдох тук, така премръзнах…

Блейдър, бившият генерал от армията на Херцогството, отметна назад рошавата си глава и жестоко се разсмя.

— Юни — изпъхтя той между неудържимия си кикот, — Юни…

— Аз съм твоят Херцог! — изпищя другият и размаха увитите си ръце. — Подчинявай ми се, защото може да ти коства живота!

— На теб ли, кльощаво невестулско недоносче? — вбеси се онзи и очите му станаха жестоки. — Ти вече не си Херцог на нищо, така че не се осмелявай да раздаваш заповеди и да се държиш така надменно. Не разбираш ли, че си загубил и Херцогството, и силата, и богатството си? Ти си нищо! Боклук! Мърша!

Лицето на Юнисед се сгърчи и треперенето му стана тъй сърцераздирателно, че дори загрубелият ексгенерал се трогна. В края на краищата тая трепереща развалина беше издигнала Блейдър до висок пост.

— Хайде, старче, нещата не са чак толкоз зле, нали? Ето, облечи това — и той даде на ридаещия мъж своя обточен с кожа плащ. — Какво ще кажеш? Ела да пийнеш нещо топло и да се сгрееш… дотолкова, доколкото е възможно на това място.

— Отидох да видя Фриджън — рече му Юнисед, когато приседнаха край малкия мангал с дървени въглища в жилището на Блейдър. — Той ме накара да го чакам! По-рано беше винаги „Юнисед, приятелю“ или „Ваша Светлост, опитайте сгряващия ликьор“. Сега ме накара да чакам цели три дни!

— Но накрая все пак го видяхте. Той наистина е много зает Крал.

— Да, за около две минути. Не, даже по-малко. Дори не ми благодари за това, което направих за него. Гледаше ме с тези ужасни, хладни очи и нито веднъж не се усмихна. Само ми изръмжа: „Юнисед, глупако тъп! Какво да те правя сега?“

Помислих, че иска да ме убие на място. Опитах се да му обясня…

— Искате да кажете — прекъсна го с усмивка Блейдър, — че сте се опитали да измолите прошка от него. Че сте се унижавали.

— Е… да, признавам. Защо пък не? Аз… ние… направихме всичко, каквото можахме. Всъщност и той го рече.

— Кое? Че сме направили, каквото сме могли?

— Да. Каза: „Свършил си я ни повече, ни по-малко точно както очаквах.“ Това значи, че сме направили това, което той е искал, нали?

— Карайте да върви. Нали не Ви е изхвърлил гол сред Леденото поле, както му е любимият начин за убиване. Той и неговите хора щяха да Ви гледат как замръзвате от студ през големите ледени прозорци зад трона му.

Юнисед посиня още повече, ако това изобщо бе възможно.

— Не, просто ме освободи. Не ми даде храна. Нито огън, нито дори такова местенце, за да има къде да спя.

Блейдър снизходително кимна и смени темата. Фриджън не беше ли намекнал какво ще прави с бившия си съюзник? Не му ли беше дал някое поръчение?

— Никакво! Аз ще умра тук! Не мога да открия стълбите, за да се изкача на по-топлите етажи. Бродя тук от дни!

В очите му имаше ненормален блясък, който сепна и изплаши бившия му офицер. Блейдър намери и му даде чифт изхвърлени обувки и парче баят, замръзнал хляб.

— Е, сир, предполагам, че след като Фриджън няма работа за Вас, мога да Ви използвам аз…

— Да ме използваш? Мен да използваш? Аз съм Херцог! Във вените ми тече благородна кръв. Другите ми служат, не аз на тях. Как смееш…?

Внезапно той се успокои. Дори неговият полупобъркан разум осъзнаваше, че за да оцелее, ще трябва да се храни и да си заработи топли дрехи. А Леденият крал очевидно бе по-благосклонен към Блейдър, отколкото към него. Нека се нахрани, облече и настани, пък после може да изчака да му дойде времето, нали така?

— Какво ще искаш от мен, добри ми стари Блейдър?

— Намери къде да седнеш да пишеш. Имам нужда от човек, който може да чете и да пише, за да ми стане секретар. Ти си човекът! Познавам и добрите ти страни, Юнисед, и лошите, така че внимавай. Най-малкото предателство и аз ще направя това, което Фриджън не е направил — ще те изхвърля на Леденото поле!

Стана и се заразхожда.

— Дръж се прилично. Работи добре. Бъди почтителен — каза той. — В замяна ще бъдеш хранен — не с най-доброто, но достатъчно добре — и почти стоплен. Сега излез оттук и намери наблизо стая, където да работиш. Ако някой те пита, кажи, че действуваш от мое име. Веднага ще разбереш колко почитано е моето име тук! Хайде, шавай! Скоро ще имаме работа.

С тези думи избута бившия херцог, облечен в изхвърлени дрехи и обувки, навън, в синия коридор, а той самият се забърза за срещата си с Ледения крал.

— Блейдър, нали? — запита безразлично Леденият крал.

— Дддда, сир. Ъ-ъ… изцяло на Вашите услуги…

— В това няма абсолютно никакви съмнения — рече Фриджън топло като ледена висулка. — Какво ще речеш да се върнеш още днес в Херцогството?

— Сир, Ваше Величество, защо… защо, ами те сигурно ще ме разкъсат на парчета, ще ме опекат на шиш, ще разпилеят пепелта ми в Морето…

— Може би… а може би не. Тия прости Хора са непредвидими. Могат да бъдат меки като облаци или жестоки като змии!

— Какво имате предвид, сир? — попита един слаб и покрит с отвратителни белези човек, който стоеше наблизо. Носеше сребърна корона с диамантени връхчета и те проблясваха на рязката светлина в залата.

Фриджън се обърна със смразяваща усмивка към питащия. Натруфеният ласкател се разтрепери.

— Палестро, скъпи мой недоубити баронете, добрите хора от Херцогството могат да разкъсат на части този крадец на дребно, ако го намерят, ала ако имат малко време да размислят, биха могли да сторят нещо много по-лошо.

— Ммможе ли да има нещо по-жестоко от сссмъртта? — запелтечи Блейдър.

— Колко слабо познаваш своите събратя, Хората — провлече Фриджън и прекара пръсти по подлакътника на ледения си трон.

— Нали не мислите, че ще го обесят на бърза ръка? — попита царедворецът Палестро.

— Много по-зле — изсмя се Ледения крал. — Те ще го съдят по закона, ще го намерят виновен и ще го пратят с доживотна присъда в затвора. В каторгата!

Блейдър потръпна — както и мнозина от присъстващите създания.

— И туй все още не е най-лошото! След време някои от тях ще започнат да го съжаляват. И дори може би… ще му простят!

Из цялата зала се понесе ужасен шепот. Блейдър пребледня и се разтрепери от неизпитван досега ужас.

— И сетне, когато той се превърне в работлив, наплашен, тъп крепостник, привързан към земята като унизен, оскотял роб, ще стоварят върху му още едно потресаващо наказание — най-голямото, най-непоносимото, най-обидното и най-унизителното от всички… Ще го забравят!

Дали причина бяха думите му, или начинът, по който ги изрече, ала Блейдър сякаш изневиделица потъна в черна яма, която изчезна, едва когато някакъв противен фаворит със студена ноктеста лапа повдигна главата му и тикна под носа му стъкленица с гаден, но проясняващ съзнанието амоняк.

С изненада видя, че Фриджън още седи на трона си, гледа го и се усмихва презрително. На Блейдър страшно му се искаше да бъде забравен, но Леденият крал не бе приключил с него.

— С кккакво мммога да ви бббъда полезен, сир? — избъбри, без да чака да бъде попитан.

— Добре, добре! Блейдър, можеш да бъдеш щастлив, че ще си ми от полза. Ще се върнеш в Херцогството.

Блейдър беше на снежинка от повторния припадък, но слугата тикна пак вонящата течност под носа му и той дръпна глава назад, като без да иска, още веднъж сплете взор с Краля.

— Нали ще подредиш нещата така, че да не те хванат, драги Блейдър?

— О, ддда, разбира се, сир!

— Аз несъмнено ще те наградя, ако успееш. Как ти звучи собствено Херцогство?

Алчността избухна в дебелия череп на Блейдър.

— Да! О, да, сир!

— Ако успееш, момчето ми, ще се намери едно свободно Херцогство. — Сега Фриджън изглеждаше настроен почти приятелски. — Всичко, което трябва да сториш, е да ми докараш Флеърмън Господаря на огъня жив.

Все още зашеметеният Блейдър само кимна и избъбри:

— Разбира се, сир.

— Просто като фасул — добави категорично Фриджън. — Сега върви и ми доведи Флеърмън. Нямаш ли въпроси?

— Не, никакви… но, а-а-а, ами какво… — канеше се да запита какво да прави с Юнисед, ала размисли. Леденият крал се извърна, за да поднови заседанието на съвета си.

Блейдър изтърча при Юнисед. В края на краищата той се бе изхитрил да оцелее като херцог години наред, като почти винаги беше правил каквото му скимне.

— Ей, разбери къде мога да открия Кралския Управител — нареди Блейдър вместо поздрав. — Какво прави досега?

— Търсих Кланджън, Кралския Управител — рече сухо Юнисед, — тъй като само той може да разреши отпускането на мебели, хартия за писане, писалки, мастило, храна, дървени въглища и дрехи.

— Добре, зарежи всичко освен храната и дрехите. Имаме поръчение. Намери тоя Кланджън и измъкни от него топли дрехи за двама ни, бърз кораб и екипаж. Трябва да се върнем в Херцогството.

— Хекубо кръвопийце! Знаеш ли какво ще ни направят?

— Разбира се, че знам! Нали ти казах, че получихме поръчение. Трябва да заловим Вълшебника от Хълма. Побързай! И внимателно. Запиши вярно инструкциите и след час да си тук.

Юнисед хукна по ледения коридор да търси повторно Главния Управител. Блейдър седна на табуретката и курдиса мангала така, че да го затопли, без да направи дупка в ледения под. Откъде да знаеш какво страшилище живее отдолу.

— Връщаме се в Херцогството — мърмореше той и трепереше. — Поне отново ще се стоплим.

 

 

В библиотеката на Вълшебника Бронзовият Бухал разви една голяма карта.

— Ето го Хълма на Вълшебника — каза птицата, сочейки с края на крилото средата на картата. — На запад е Старото кралство, а пък…

— Всъщност, Бухале, аз мога да разчитам карти. Това е Пертсайд, а тук е град Трънкети.

— Нахално момче! — сгълча го Бухалът. — Искам да ти покажа това, дето очевидно не го виждаш. Ако вървиш направо на североизток, оттук за Дуелмленд няма шосе, нито някакъв пряк път.

Дъглас се надвеси, за да разгледа въпросния район, проследи Кривия поток до извора му на Първата височина, а после и спускащата се към Морето земя.

— Ако тръгна нагоре по Потока и през Височините до Морето и след туй карам по крайбрежието, не виждам как мога да пропусна страната на Брайърмот.

Целият район е съвсем пуст и изоставен. Парч му е името и доколкото си спомням, няма нито села, нито пристанища, нито замъци, нито реки или езера, няма Хора, няма дори птици или животни.

Флеърмън влезе в библиотеката и остави един наръч книги върху и без туй претоварената маса.

— За какво спорите?

— За най-добрия начин един Пътуващ магьосник да се добере до Дуелмленд — отвърна Бухалът. — Аз казвам, че трябва да тръгне на север до Столицата, после на изток по старото Източно шосе до владенията на Брайърмот. Единственото затруднение ще бъде пресичането на Възвишенията.

— Хммм. Затова пък е достатъчно голямо. Възвишенията на Джуджетата… даже армията на Юнисед заобиколи Дуелмленд, за да избегне минаването през която и да е част на Възвишенията. Там има някаква много силна магия. Ужасна и от черна по-черна.

— Сигурно не е толкова голяма, че един Пътуващ магьосник, който е Господар на огъня, да не може да се справи? — попита с увереност Дъглас. — Аз знам туй-онуй от Черната магия. Вие ме научихте.

— Помня, че едва не ми разцепи главата, когато се опитвах да те уча на левитация — изръмжа Майстора. — А това пък, дето го направи с малкия прашен дявол, си беше направо скандал. Ти, моето момче, имаш нужда от доста внимателно учене и практикуване, преди да бъдеш готов да се пребориш с Черна магия. Освен това ще трябва да избегнеш бегълците от битката при Хайлендорм. Не, не ти препоръчвам северния маршрут за Дуелмленд.

— Тогава откъде?

— Те ще очакват да минеш с товара си по Морето. Огурян трябва да съсредоточи вниманието си върху наближаващата битка. Ако Перлата трябва да се движи по Морето, ще се разсейва. Ще почувства, че трябва да изпрати войски да осигурят преминаването ти, а с това само ще привлече вниманието към теб и твоя товар. Едва ли можем да си го позволим, така че, Пътуващ магьоснико, пътуването по Морето е изключено.

Дъглас загриза кокалчето на пръста си.

— Значи остава пътят, за който мислех отначало, сър.

— Точно така, каквото и да разправя Бухалът.

— Има всевъзможни опасности… — накани се да спори Бухалът.

— Всевъзможни смъртоносни опасности ще има, откъдето и да тръгне момъкът — отсече Вълшебникът. — Струва ми се, че ще се оправи по-добре по крайбрежието на Парч, отколкото през Възвишенията или открито Море. Освен това ти ще си с него.

— Правех си сметка да те следвам — призна си Бронзовият Бухал.

— А, естествено! Само че последния път, когато ме придружаваше — ти и Черният Пламък — о, зная за него — не ми помогна много.

— Но бяхме наблизо в случай, че ти беше притрябвала помощ.

— О, не се оплаквам, стари друже. По време на онова пътешествие многократно оцених твоята загриженост. Пътуването на Дъглас е по-важно от моето. Мен ще ме водят Чайките.

Така и решиха.

Първите четири дни пътуваха заедно на изток към Морето, а Бронзовият Бухал и Чайките размахваха криле и планираха над тях вместо стража. С напредването на есента дните бяха станали приятно хладни. В горната част на Долината, която се издигаше към Височините, дърветата бяха започнали да се пременяват в златисто, алено и пурпурно. Изключение правеха тъмните горички от потайни борове, скупчени около оголените скали и скритите скокливи малки ручейчета, които стремливо се носеха, за да се присъединят към Кривия поток.

Щом се смрачи, си избраха една борова горичка край бреговете на такова чисто и студено ручейче. Дъглас извади от джоба си голяма бяла носна кърпа и я разстла на равно място. Дума, магически жест — тъканта увеличи двадесет пъти обема си и се превърна в ослепително бяла палатка — напълно обзаведена и готова за обитаване. Дъглас сам се удиви колко лесно, почти без да мисли, му се отдаваха сега подобни заклинания.

Флеърмън събра дърва и запали малък, жизнерадостен и ухаещ огън. Дъглас призова обилна апетитна вечеря по любимите рецепти на Синия Чайник. Седнаха и похапнаха под звездите, малко поговориха и помислиха, преди да се увият в одеялата, направени чрез магия от есенни листа.

Точно преди зазоряване закусиха, опаковаха малкото си истински съдинки, върнаха на палатката предишните й размери, а на спалните чували същинския им вид на листа, след което продължиха да изкачват Височините.

На третия ден следобед изкачиха Първата височина и забелязаха две дузини въоръжени Хора. Те вървяха в нестройна група на югозапад между двете височини.

— Това без съмнение са бегълци от армията на Юнисед — рече Бухалът на Флеърмън, — но са твърде надалеч, за да ни попречат. Все пак ще трябва да предупредим Патрула на Долината. Насочват се или към Долината, или към Уейнес.

— Мислех си, че ще се върнат към Столицата — каза Дъглас.

— Едва ли. Те трябва да са наясно, че Торнууд скоро ще се върне в Херцогството. Сега са се запътили на юг — без пари, нежелани и гладни. Можеш ли да предупредиш Посумтейл, Бухале?

След по-малко от два часа Бронзовият Бухал се върна, а междувременно групичката на Вълшебника се бе спуснала в плитката долина между Средната височина и Крайбрежната височина. Спряха да пренощуват под една извисяваща се скална игла, надвиснала над кристален поток. Потокът мирно течеше край скална цепнатина, скачайки щастливо от вир във вир.

На следния ден пътешествениците изкачиха Крайбрежната Височина и прекараха четвъртата нощ току до билото, високо над Морето.

Дъглас за пръв път съзираше открито Море. Видя му се напълно различно от блестящия, с малки вълнички залив Фаранго, където беше роден. Водата тук бе много тъмносиня, без крайбрежни островчета и рифове, като на по-голямо разстояние ставаше тъмно пурпурна, а на хоризонта очертаваше рязка, ясна черна линия. Успоредни бели дъги се търкаляха към пясъчния бряг. По небето на запад се движеха кълбести облаци, а черните им сенки ги следваха във водата. Тъмните им тумбаци подсказваха за края на ясното сухо време, на което досега се радваха.

— Е, сега ще научиш как се пътува под дъжда — рече Флеърмън, като оглеждаше препускащите облаци. — А аз ще трябва да си припомня моя специалитет срещу морска болест.

— Една щипка алое се изгаря с един инч миризливче и се изпива един напръстник вода от Морето — автоматично изрецитира Дъглас. — После се диша дълбоко.

— Хубаво, хубаво, сега се сещам. А ти откъде знаеш? Не си спомням някога да съм те учил на това.

— Аз го научих, естествено, — каза Бронзовият Бухал, който точно се бе завърнал от един полет на север и на запад.

Бронзовият Бухал заописва разузнавателната си експедиция, а Вълшебникът сънливо закима — нямаше нищо интересно. Докато разположат бивака си, задуха бурен вятър и заваля силен дъжд. Страните на палатката се издуваха и плющяха от поривите, а силният дъжд барабанеше по плата. Дъглас заспа с гръмотевици в ушите.

На сутринта на петия ден почти не просветля. Облаците бяха ниско — с ръка да ги пипнеш — и разпръснати светкавици раздираха небето над Морето. Вятърът духаше като пощурял палатката, а дъждът напразно се опитваше да влезе вътре. За пръв път Дъглас долови неспокойния шум на Морските вълни, които се разбиваха на брега под тях. Усещаше звука през масивната скала, където си бе направил легло.

— Боя се, че ще се наложи да изчакам бурята тук — каза Флеърмън, — ала корабът ми ще дойде утре вечер. Колкото и да ми се ще да остана дотогава, Дъглас, синко, опасявам се, че трябва да настоя утре да потеглиш. Бухалът разправя, че на север бурята утихва. Подозирам, че е пратена от Фриджън, за да прекъсне всяка връзка с Херцогството. Ако е тъй, закъснял е с пет дни. Чайките дойдоха навреме, за да ни накарат да се размърдаме.

След като приготвиха багажа си, Дъглас направи тъмнокафяв дъждобран от един мек лист Саргасово водорасло. Дъждобранът го покриваше от главата до петите и по думите на Бухала го правеше да изглежда като крачеща скала. Това беше цветът на Височината.

— Точно туй е идеята. Камуфлаж — рече Дъглас.

Той се обърна към Флеърмън Флоуърстолк, пристъпи напред и прегърна стареца с любов.

— Пазете се, Магистре. Ако водата е достатъчно дълбока, може да угаси огъня.

— Спомням си този урок — каза Флеърмън. — Оттогава науката ми бе подложена на много изпитания. Още ли й имаш вяра?

— Имам… и във вас, Магистре.

— Благодарение на Огурян Морето обикновено е приятелски настроено — заяви Флеърмън и духна от носа си няколко дъждовни капки, за да скрие, че е трогнат от топлите думи на момчето. — Въпреки това, момчето ми, ще внимавам. Внимавай и ти. Уроците ще ти свършат работа. Поздрави Брайърмот и роднините му.

— Къде и кога ще се видим пак, Магистре?

— Ама и аз съм един тъп, недорасъл и надценяван Пътуващ магьосник! На острова на Огурян, разбира се. Доведи и Брайърмот.

— Ще го доведа, Магистре, приятелю, втори татко. Време е да потеглям — каза Дъглас с пресекващ глас.

— Хайде, тръгвай. Бих могъл да ти дам хиляди наставления, но мразя дългите сбогувания. Прощавай!

И се върна в палатката, за да избяга от усилилия се дъжд и да скрие страховете и сълзите си. Впрочем поне половината сълзи бяха от гордост.

Дъглас се спусна по гладкия каменист склон, чувствувайки Бронзовия Бухал над себе си. Дори тази яка птица трябваше да се бори, за да лети високо и право срещу вятъра. Когато стигнаха тясната ивица между влажните скали и ревящия прибой, се обърнаха за малко да погледнат назад. Виждаше се малкото квадратче бял лен върху хълма, а над бурята се чуваха крясъците на Чайките. След толкова много дни „навътре в сушата“ птиците очевидно се наслаждаваха на въздушните вихри и солените пръски.

Брегът бе осеян с изхвърлени от бурята парчетии и боклук — късове от дрехи, счупени стрели, трески от дръжки на копия и дори един необтегнат лък, който Дъглас пригоди за тояга, за да си помага като върви. Видя метален блясък и щом поразрови пясъка с крак, откри една катарама за брониран нагръдник, усукана около дъска от корпус на кораб. Дали всичко това беше издухано и отнесено дотук от крайбрежието на Хайлендорм след Битката край Кораба на феите?

Запокити катарамата в Морето и продължи по пътя си. Бронзовият Бухал често кацаше на рамото му и към пладне докладва, че бурята стихва, както бе предрекъл.