Лей Грийнууд
Лаура (9)

Глава девета

Лаура се отдръпна стреснато назад пред неприкрития гняв, който се разгоря в очите на Хен. Вече не можеше да ги опише като студени или безизразни. Почувства се като опърлена от яростта им. Ако беше имала някакви съмнения относно благородническия му произход, те се разсеяха сега на мига.

— Ще имаш ли нещо против да обясниш това — каза Хен с едва овладяна ярост.

Лаура бързо се съвзе. След всичко, което той беше направил за нея, тя съжаляваше, че се налага да бъде толкова директна, но бъдещето на Адам беше по-важно от наранените чувства на Хен.

— Не искам Адам да започне да зависи от теб. Не знам защо си дошъл тук, но не смятам, че ще се задържиш. Изпрах дрехите ти. Чух те как говориш, видях как действаш. Никога няма да станеш част от това общество. Догодина ще си заминал. Тогава Адам ще трябва да започне да изгражда наново живота си, но вече без теб. — Лаура не харесваше начина, по който Хен я гледаше. Изведнъж си спомни изражение на втория си баща, когато биеше нея и майка й, докато уталожеше беса в себе си. А Хен беше пребил Деймиън — жестоко, системно и методично. — Би могъл да спреш да ме гледаш, сякаш искаш да ми извиеш врата. Казах ти да стоиш далеч от нас още първия ден. Следващият път, когато се появи, ти казах, че не обичам професионалните стрелци и, че не те искам наоколо. Въпреки това, ти пак дойде. Е, не можеш да продължаваш така да пренебрегваш желанията на хората и от време на време да не ти натрият носа.

— Да кажеш, че не съм достойна компания за сина ти едва ли може да се нарече просто натриване на носа.

— Предполагам, че е така, но и да убиваш хора също е доста сериозно.

— Аз не убивам хора — каза Хен. — Не съм застрелял никого, преди той да се е опитал да ме убие пръв.

— Навярно си имаш основания за това, което си правил, но не това е най-важното. Мразя това, което причиняват оръжията и не искам Адам да се възхищава на хора, които умеят да ги използват. Понеже е малък, той е много възприемчив и податлив.

— Особено след като си го излъгала за баща му.

Обвинението му беше толкова неочаквано, че Лаура загуби самообладание. Винаги се беше страхувала някой да не открие какво е направила.

— Откъде знаеш? — прииска й се да се ритне. С въпроса си на практика признаваше лъжата.

— Няма значение откъде знам. Важното е, че ти толкова се страхуваш да не би Адам да убие някого някой ден, че лъжеш относно миналото и относно бъдещето. Онова, което не разбираш, е, че непреодолимо го тласкаш към злокобната участ да бъде убит той самия.

— Не мисля, че имаме какво друго да си кажем повече.

— Аз мога да кажа още много — изстреля Хен. Той я хвана здраво, когато тя се опита да го загърби. — Единственият проблем е, че не искаш да слушаш. Твоя работа си е, ако искаш да вършиш глупости, но не е честно спрямо момчето. Той заслужава да има шанс. И ако нямаш вяра в съвета на един убиец, а ти очевидно нямаш, защо не попиташ някоя от онези жени, с които ще пиеш чай. Господи, дори Хоуп разсъждава по-трезво от теб.

С тези последни думи Хен се обърна и си замина, като я остави сама. Отново.

В този момент Лаура беше в плен на противоречиви чувства, но най-силното беше вина заради лъжата й пред Адам. Винаги се беше чувствала виновна, фактът, че Хен бе узнал, вгорчи още по-силно съжалението й.

Чувстваше се виновна също и заради начина, по който се бе отнесла с Хен, който винаги се бе държал любезно и загрижено към нея и Адам. В него се криеше много доброта. Тя вече не поставяше под съмнение това. Именно тази доброта беше направила невъзможно за нея да се придържа към решимостта й да няма нищо общо с него.

Възпираше я готовността му да убива. Също и яростта му. Когато беше разгневен, вторият й баща я биеше по същия начин, по който Хен бе набил Деймиън. Тя не можеше, нямаше да се подложи отново на такова отношение. Нито пък Адам. Нито пък щеше да живее с професионален стрелец. Рано или късно някой щеше да го убие.

И тогава тя отново щеше да остане сама. Нямаше да позволи отново да бъде изоставена. Няма да разреши сърцето и мечтите й да бъдат разбити от един пистолетен изстрел. Трябваше да го отблъсне сега, преди тя и Адам да започнат да разчитат на него.

Когато навлизаше в каньона, Лаура осъзна, че е пристъпила в опасна близост до възможността да бъде привлечена от Хен. Харесваше го. Налагаше се да си го признае. И как би могла да не го харесва? Всичко, което беше направил от първия миг, когато го видя, се бе оказало само за нейно добро, и за първи път от много години тя се бе почувствала като желана жена.

Беше забравила колко е красиво това усещане, как променяше цялостното възприемане на нещата от живота. Беше забравила, че то дава надежда. Прекрасно, но и толкова опасно нещо — надежда!

Тя се изкачваше бавно, без да забелязва нито резкия спад в температурата под чинарите, нито шумното придвижване на една мишка през изсъхналите листа, нито пък гърмящата змия, която се плъзна през тревата току пред нея. Не забелязваше и многоцветните оттенъци на скалните отломъци наоколо, слънчевата пелена, която като паяжина се процеждаше измежду разлистените клони, жизнерадостното бълбукане на потока, който на подскоци се опитваше да преодолее големите каменни блокове, препречващи пътя му надолу.

Тя мислеше единствено за Хен Рандолф.

Беше най-привлекателният мъж, когото бе виждала. Дъхът й продължаваше да се спира в гърлото всеки път, когато го зърнеше. Сякаш беше изпратен да я измъчва, демонстрирайки неща, които не можеше да има. Физическата му привлекателност беше като въже, с което я придърпваше към себе си против волята й, като вятър по пътя й, отнасящ я там, където тя не искаше да отиде. Когато я докоснеше можеше да забрави всичко, освен че е човек на бързия револвер.

От него се излъчваше усещане за компетентност, кое: то бе чудно успокояващо. Когато беше с него, тя имаше чувството, че той може да се справи с всичко, да реши всеки проблем, да отговори на всеки въпрос. Товарът, който бе носила в продължение на толкова години, в негово присъствие сякаш олекваше.

Беше безсмислено обаче да размишлява върху нещата, които харесваше у него. Не беше типът човек, който да се заседи в Сикамор Флетс. Беше привлякла интереса му за момент и то не много силно при това. Сякаш му беше по-интересно да научи Адам да язди. И да използва пистолет.

Лаура стигна до къщата си, но Адам не отговори на повикването й. Надяваше се да е на поляната със Санди. Беше му забранила строго да ходи сам в града. Тръгна нагоре по пътеката.

Не разбираше защо Хен смята, че Адам трябва да се научи да стреля сега. Би могъл да овладее оръжието, когато стане младеж. Не искаше момчето да расте с убеждението, че пистолетът е начин за изход от положението. Точно така бе възпитаван Карлин и накрая това го бе убило.

Неволно стресна една катеричка, която си търсеше храна. Тя се втурна на върха на една скала и записука гневно срещу нарушението на спокойствието й.

Лаура се изсмя.

Ако само можеше тя и Адам да останат в този каньон завинаги! Нямаше да се налага да се тревожат за оръжия или за това, как ще ги приемат в обществото, нито пък, че ще бъдат изоставени от хора, които обичат.

Но даже и докато размишляваше колко спокоен би бил животът им, тя знаеше, че няма да задържи Адам тук, дори и да можеше. Той заслужаваше шанса да опознае света. Що се отнася до нея, тя се бе оттеглила тук като начин за самозащита. Никога не се бе питала, дали иска да остане тук.

А ако Хен й предложеше да замине?

Лаура се разгневи на себе си заради тази непозволена мисъл. Нямаше да си губи времето да мъдрува над отговора на този опасен въпрос. Никога нямаше да се случи. Те двамата нямаха нищо общо.

Наближи поляната и видя Адам и Санди. Нещата не вървяха така добре, както с Хен, въпреки че Адам очевидно се опитваше да прави всичко, което Хен му бе показал. Адам наведе коня до майка си.

— Не ми позволява да го яхна.

— Може би трябва да почакаш известно време — каза Лаура, обезпокоена от представата за Адам, кацнал на гърба на огромното животно.

— Искам да покажа на шерифа колко добре мога да се справям. — Адам заведе Санди до една скала. — Дръж го, докато се кача.

Лаура хвана оглавника.

— Ще е по-лесно, ако си по-голям.

— Аз не съм бебе. Шерифът каза, че мога да яздя сам.

— Шерифът не знае всичко — тросна се Лаура.

— За конете знае всичко.

Адам изглеждаше малко неуверен в себе си, докато се качваше на гърба на Санди, но все пак успя. Лаура беше горда от смелостта и решимостта на сина си, но не беше доволна от авторитета на Хен над момчето.

— Трябва да имаш седло — каза Лаура, когато Адам сграбчи гривата на Санди в ръцете си.

— Шерифът обеща, че ще ми намери, но каза, че всяко момче трябва да може да язди неоседлани конете. Пусни го сега.

— Не можеш да яздиш Санди сам.

— Шерифът каза, че всичко, което трябва да правя, е да го направлявам с коленете си.

— Може би това ще е възможно, когато станеш по-голям, но не и сега.

— Шерифът каза, че…

— Не ме интересува какво е казал! — избухна Лаура. — Не позволявам да яздиш без седло и юзди.

— Но аз искам да му покажа какво мога. Той каза, че ще дойде да ме види много скоро.

Трябваше да му каже веднага. Не беше честно да отлага. Освен това, колкото по-рано узнаеше, толкова по-скоро щеше да се примири и нещата щяха да се върнат към нормалния им ритъм.

— Той няма да се върне.

— Каза, че ще дойде. Обеща ми. Той каза…

— Аз му забраних да идва.

Адам се взря в майка си с невярващ поглед.

— Защо? — Това беше изтерзано и обидено стенание, вопъл на протест от страна на едно малко момче, което се нуждаеше отчаяно от това, което Хен му даваше.

— Той не е добър човек. Той…

— Не е вярно! — извика Адам. — Добър е! Добър е!

— Той е професионален стрелец — каза Лаура на сина си. — Той убива хора.

— Не ме интересува! — изплака Адам, разтърсвайки буйно глава. Беше затворил плътно очи, тъй като в ъгълчетата им започваха да се събират сълзи.

— Не искам да дружиш с хора от този тип — каза Лаура. — Не искам да останеш с убеждението, че оръжията са начин да…

— Не ме интересуват оръжията — извика Адам. — Аз го харесвах. Ти нямаше никакво право да го пропъждаш.

Адам пусна гривата на Санди и се плъзна надолу. Не беше елегантно приземяване, но все пак се задържа на краката си. Той се затича, препъвайки се, надолу по пътеката.

— Ще отида да му кажа, че го харесвам.

— Адам Блекторн, веднага се върни тука! — извика Лаура, но Адам не намали скорост. Лаура пусна оглавника на Санди и се спусна след сина си, но нямаше никаква надежда, че ще го настигне. Макар и само на шест, той беше силен и бърз.

— Адам, върни се! — извика отново тя, без да очаква наистина, че ще й се подчини. Спря да тича. Стоеше там, поемайки въздух на пресекулки, хапейки кокалчетата на здраво стиснатите си юмруци, и гледаше как синът й изчезва зад завоя на каньона.

Беше изгубила сина си.

Трябваше да си го върне. Адам беше всичко, което имаше. Без него нямаше за какво да живее на този свят. За свой ужас Лаура се улови, че мисли за Хен. Как бе възможно да позволи на мъж, който застъпваше всичко, което тя мразеше, да спечели чувствата й? А той тъкмо това бе направил. Даже когато казваше на Адам, че Хен не е добър, нещо в нея се надигна, за да отрече собствените й думи.

По същия начин се бе държала и с Карлин. Тогава беше само едно глупаво момиче, отчаяно копнеещо да се отърве от бруталността на втория си баща, но би трябвало да прояви достатъчно здравомислие и да осъзнае, че дивото изражение в очите му, пренебрежението му към законността, безразсъдността му, готовността му да бъде воден от емоциите си, а не от здравия разум, ще го превърнат в ужасен съпруг.

Е, но не беше проявила здравомислие. Беше виждала само очарованието да бъде с мъж, който не се страхува от нищо, който заплашваше, че ще убие втория й баща, ако я докосне само веднъж още, мъж готов да избяга с нея и никога да не се обърне назад.

Изглежда, че проявяваше същата липса на трезва преценка и спрямо Хен. Трябваше да намери начин да се махне от Сикамор Флетс. Адам не беше достатъчно силен, за да е защитен срещу очарованието на Хен, нито пък тя. Единственият сигурен начин бе да не го вижда никога отново.

Но тя нямаше къде да отиде, нито пък с какво. Можеше единствено да остане и да се изправи лице в лице с проблемите си.

 

 

Седмица по-късно Хен беше все още толкова бесен, че хората пресичаха улицата на другата страна, за да отбягнат заплашителния му поглед. Хоуп беше неестествено тиха по време на съвместните им вечери. Джорди беше потиснат и унил.

След като приключи обяда си в пълна тишина, Хен реши, че се нуждае да остане насаме с мислите си за известно време. Никога не беше ставал център на внимание, но отвратителното му настроение привличаше интереса на по-любопитните. Нямаше намерение да обяснява на никого причините за раздразнението си, но усещането, че започва да става източник на подозрения и клюки, разваляше още повече настроението му.

— Ще отида да пояздя — каза той на Хоуп. — Джорди може да довърши обяда ми.

Хоуп блокира ръката на Джорди, когато той се пресегна за чинията на Хен.

— Той яде прекалено много — рече тя.

— Не е вярно! — възкликна Джорди възмутено. Пак посегна към чинията и отново пропусна.

— Просто наваксва за годините, когато не се е дохранвал — обясни Хен.

— Трябва ли да го направи само за един месец?

Намек за усмивка се появи в ъгълчетата на устата му.

— Малките момчета обикновено са такива.

Джорди грабна чинията със стремително движение, което свари Хоуп неподготвена.

Искрицата добро настроение у Хен угасна. Децата му напомниха за Адам. Обърна гръб на Хоуп, за да не забележи тя как се вкамениха чертите му.

— Пак ли ще ходиш да търсиш крадците на добитък? — попита го Хоуп.

— Да. На Питър Колинс пак са му изчезнали животни.

— Тогава трябва да се насочиш към Сиенега Уош.

— Че какво мога да намеря сред блатата?

— Ако търсиш конекрадци, значи търсиш Блекторнови. Цяла тумба от тях обитават онова място.

Хен грабна шапката си и се насочи към конюшнята през почти празните улици. Очевидно никой не обядваше толкова бързо като него.

Хен не знаеше защо мнението на Лаура за него го измъчваше така. Хората не го одобряваха през целия му живот, включително и семейството му. Господи, Джеф и досега не можеше да му каже дори една любезна дума, но това не го безпокоеше. С Монти се караха толкова често, колкото разговаряха. Дори Роуз смяташе, че животът му е бъркотия и му го каза.

— Добро утро, шерифе.

Хен излезе рязко от унесените си спомени и отвърна на двете дами, излизащи от хлебарницата на Естел Рийд. Явно не всеки обядваше по това време. Една от тях се усмихна и се закикоти нервно. Хен отмина бързо. Можеше да познае разгонена жена от стотина ярда. Не търсеше постоянни връзки, особено пък от този род.

Тогава защо го болеше от мнението на Лаура? Защо го откъсваше от Адам?

Не го беше особено грижа за хората нито преди, нито сега, но изпитваше топли чувства към децата. Той знаеше колко много се нуждаеше това момче от вниманието и одобрението на един мъж. Беше прекарал по-голямата част от юношеството си в търсене на мъж, когото да уважава, когото би могъл да следва в примера му. Не беше намерил. Може би това беше причината да се превърне в аутсайдер с неконтролируеми настроения. Ако Адам не намереше някого, той би могъл да свърши по същия начин.

Хен не искаше това. Живот като неговия си вземаше своето. Не може очите ти да са широко отворени и невинни едновременно, не можеш да търсиш доброто у хората, да ги обичаш, да разчиташ на тях, да пускаш корени. Той трябваше да е недоверчив към всекиго, да се държи настрана, да не се застоява.

— Ранни обиколки, а? — попита Скот Елгин, когато Хен наближи кръчмата му.

— Искам да видя дали мога да науча какво се случва с кравите на Питър. Хоуп ме посъветва да съм тръгнел към Сиенега Уош.

Приятната усмивка на Елгин се стопи.

— Блекторнови считат това място за тяхна лична собственост.

— Според Хоуп именно затова трябва да проуча този район.

— Знам, че си добър с пистолета, но се пази. Имаме нужда от шериф като тебе. Не бих искал да идвам на погребението ти.

— Ще го имам предвид — каза Хен на тръгване. — Никога не ми е харесвала идеята да се установя шест стъпки под земята.

Ако хората от Сикамор Флетс го ценяха заради уменията му с оръжията, то защо Лаура не можеше? Какво право имаше тя да издава присъди за това, което правеше или как живееше живота си? Не си ли даваше сметка, не можеше ли да оцени, че ако не беше той, готов да използва пистолета и юмруците си, тя щеше да е загубила сина си?

Тя осъзнаваше това. Беше му го казала, но въпреки това не го одобряваше. Това правеше нещата още по-безнадеждни. Тя виждаше доброто и все пак го отхвърляше категорично като човек.

— Изведи Бримстоун — каза Хен на Джес Маккафърти, конярчето в конюшнята на Чък Уилсън. Това беше постоянна шега помежду им. Никой не смееше да доближи Бримстоун.

— Изведи си го сам, ако ти трябва — отвърна Джес. — Не съм пипвал този кон, откакто си дошъл, и не смятам да започвам точно сега.

— Досега вие двамата трябваше да сте станали най-добрите приятели — подсмихна се Хен, като взе седлото си и се запъти към мястото, където Бримстоун дъвчеше блатна трева.

— Искаш да кажеш той и дяволът — каза Джес. — Не разбирам как те допуска до себе си, след като едва не избива всичко живо наоколо.

— Може би аз съм дяволът. — Хен постави одеялото, после седлото на гърба на Бримстоун. Животното ритна със задния си крак. Силен удар по задницата му го накара да се поукроти само за да се опита да ухапе Хен след това.

— Не виждам заради какво го търпиш — почуди се Джес.

— Защото е най-добрият кон, който съм яздил.

— И най-долният.

— И това също. — Хен изведе Бримстоун навън и го яхна. — Когато съм там, в пустинята, не ме интересува дали конят е хубав, а дали може да ме върне жив и здрав там, откъдето съм тръгнал.

Мъжът винаги трябва да е готов да посрещне опасността, да знае какво да търси, какво да избягва, кога да отстъпи. Това беше нещо, за което Лаура не знаеше нищо. Не беше същото за жените. Въпреки че бе изкарала тежки времена, това, че е жена, й предлагаше вид защита, каквато мъжете нямаха.

От мъжете се очакваше да следват друга линия на поведение. Това беше нещо, на което Лаура не можеше да научи Адам. Нямаше значение дали е съгласна или не. Мъжете го очакваха. Жените също. Понякога те бяха по-лошите. Един мъж би могъл да прости на друг слабостта. Една жена никога. Може би защото те бяха толкова уязвими, се нуждаеха от силен мъж да ги закриля. Може би защото, макар и по-слаби физически, те бяха по-силни емоционално от повечето мъже. Той само знаеше, че понякога те можеха да бъдат непоносимо взискателни към един мъж.

Както Лаура, а тя дори не го съзнаваше.

 

 

След около половин миля Хен премина пояса от реки, заобикалящ Сикамор Флетс, и навлезе в пустинята. Пред него се простираха храсталаци, високи само няколко стъпки, които скоро отстъпваха място на безкрайни кактусови полета. След още няколко мили релефът се спускаше към Сиенега Уош, област, осеяна с канадски тополи и малки езерца. На около седемдесет мили планинските хълмове образуваха причудлива нащърбена линия по хоризонта.

Хен подкара Бримстоун в лек галоп. Бързаше.

Не, беше просто раздразнителен, и конят изглежда долавяше настроението му. Той направи няколко опита да ухапе Хен, нещо, което правеше рядко, след като го яхнеха.

— Престани! — каза Хен. — Винаги мога да измисля нещо по-злобно от теб.

Очевидно конят си спомни поне един от въпросните примери и възприе наложеното му темпо. Въпреки коварния нрав на животното, Хен никога не бе обмислял възможността да си купи друг кон. Когато дойдеше време да си заминава, едва ли би могъл да си намери по-добър компаньон от него.

Хен винаги бе знаел, че Сикамор Флетс е само временна спирка. Лаура беше права. Нито тя, нито Адам можеха да разчитат на него. Щеше да е там само докато нещо друго не го завлечеше нататък, докато празнотата в душата му не станеше непоносима и не го тласнеше в нова посока. Бягаше от всичко към нищо. Беше типът човек, какъвто не искаше Адам да стане.

Беше чувал веднъж, че жените са цивилизаторите на човечеството. Не знаеше много за това, но те определено имаха навика да пускат корени и да се придържат към себеподобните си. Ако видиш някъде жена, бъди сигурен, че има и други наоколо.

Жените мразеха да се преместват, а не обичаха и другите хора да го правят. В природата им беше да се придържат към нещо за постоянно — хора, земя, градове, с очакването това да продължи цял живот. И мразеха промените почти толкова много, колкото и преселването.

Сближаването с Адам и Лаура нямаше да е толкова неприемливо, ако той беше от уседналия тип хора. Щеше да му хареса да гледа Адам как расте. Баща му може и да е бил некадърен нехранимайко, но той беше добро момче. И се нуждаеше от известно направляване и добър пример.

Не че Лаура му влияеше лошо. Тя просто не разбираше мъжете. Беше си навила на пръста, че те можеха да я гледат единствено с похотливи намерения. Не разбираше, че никой мъж не би могъл да остане безразличен към нея. Той предполагаше, че е имало някои мъже в града, готови да се задомят и да станат като баща на Адам, но Лаура не бе им дала шанса да изявят готовността си.

Тя беше много привлекателна. Никой пълноценен мъж не би могъл да я погледне, без да си помисли неща, които би се засрамил да каже. Също като него, а той в течение на години се беше учил да гледа на жените, без да изпитва нещо. Даже и с насинено и натъртено лице той я намираше привлекателна. А сега, когато белезите практически отминаваха, той я намираше направо смущаващо красива. Чудеше се какво ли би казала тя, ако й признаеше, че бе сънувал тях двамата.

Вероятно щеше да се шокира толкова, колкото и той. Не беше привикнал на такива сънища. Приличаха на тези на Монти, преди да се ожени. Дори мисълта за тях караха тялото му да се напряга.

Следи от добитък! Хен рязко спря Бримстоун. Скочи долу и застана на колене, за да проучи следите. Половин дузина животни бяха минали по този път, а също и два подковани коня, придружаващи кравите откъм ранчото на Питър Колинс.

Той се метна на коня и тръгна по следите. Кой си въобразяваше Лаура, че ще научи Адам как да бъде фермер, да проследява собствения си откраднат добитък, да отстоява собствеността си срещу крадците? Блекторнови можеха да го научат, но тя не искаше да чуе за тях. Той също би могъл да го научи, но тя не искаше да чуе и за него! Тя не харесваше това, което той беше.

И защо да го харесва? Самият той не се харесваше. Нито сега, нито преди. Ето защо беше в непрекъснато движение. Той бягаше от себе си.

Мисълта го разстрои толкова силно, че едва не пропусна пътеката между мескитовите храсти. Скочи на земята и запроучва прохода към пустинята. Беше се натъкнал на мястото на действие на голяма активност на крави и коне. Разпръсна пясъка и чакъла от една малка купчинка и откри останките от неотдавнашен огън.

Някой беше жигосвал добитък тука. Или по-скоро беше подправял белезите със своето си клеймо. Това беше доказателство за престъпна дейност. Сега трябваше да открие кой я упражнява.

Но когато Хен се метна отново на коня и го обърна към вкъщи, той не мислеше за крадците и жертвите им. Мислеше за Лаура Блекторн. По един или друг начин той щеше да й докаже, че е нещо повече от майстор на бързата стрелба. Същевременно би могъл да го докаже и на себе си.