Лей Грийнууд
Лаура (14)

Глава четиринадесета

Гъмжащите от народ улици придаваха на града празничен вид. На всеки му се искаше да види кого води. Жените, приключили с пазаруването, момчетата и мъжете, зарязали работата си, се мотаеха насам-натам да разменят някоя клюка. Лаура успя да зърне Адам и Джорди, преди да побегнат нанякъде. Толкова му бе отпуснала юздите напоследък, че вече не можеше да очаква той да стои до полата й.

— Много хора сякаш имат причина да са тук — отбеляза Грейс Уърти.

Лаура стреснато се обърна. Улисана в очакване да види Хен, не бе забелязала приближаването на Грейс.

— Надявам се това да сложи край на кражбите.

— Никой не се тревожи за конекрадците така, както Питър и Уоли. Умират да разберат кого е хванал.

— Защо? — попита Миранда Трескот, която се бе появила след Грейс.

Лаура притеснено се сви. Винаги, когато беше край Миранда се чувстваше малоценна. Знаеше, че е по-хубава от нея, че има по-големи гърди и заоблени, предизвикателни фирми, но все пак й се струваше, че е направо грозна пред тази жена. Миранда бе млада, хубава, елегантна, спокойна, приветлива и с добро сърце — истинска дама.

Лаура не се опитваше да отрече надеждата за нещо повече от обикновено приятелство с Хен, но в присъствието на Миранда й ставаше ясно колко невероятни бяха подобни очаквания.

— Надяват се да е хванал Блекторнови — каза Грейс Уърти и додаде: — Също така се надяват и да не е.

— Но в това няма логика — заяви Миранда.

— Ако познаваш хората в този град, ще разбереш, че има. Те подозират, че Блекторнови имат пръст в кражбите на добитък, а може и така да е. Но те никога не се делят и ако се опитаме да обесим, който и да е от тях, останалите ще си го изкарат на целия град.

— Това е противозаконно — прецени Миранда.

— Ето го закона — посочи Грейс към приближаващия се на кон Хен.

— Разбира се, хората от града…

— Те наеха Хен Рандолф да свърши онова, което те не успяха — каза Грейс.

Лаура бе поразена от думите на Грейс Уърти. Виждаше само злините, причинявани от оръжията, мислейки за смъртта на Карлин и за онези хора, които използваха оръжието за собствените си цели. И през ум не й бе минало, че ако мъже като Хен не се възползваха от силата му, престъпниците безнаказано щяха да грабят и убиват.

Хен веднъж й го каза, но тя заслепена от твърдото си решение, че Адам никога няма да има вземане-даване с оръжия, а и от собствения си страх да не остане отново сама, не го разбра. Добрите, дори и да не искат, трябва да си служат с пистолет, за да не го правят лошите.

Хен се приближаваше и тълпата се придвижи напред.

Зад него яздеха двама мъже. Ръцете им бяха вързани отзад, а краката — отдолу за седлото. Питър Колинс и Уоли Регън яздеха най-отзад усмихнати.

— Уилям смята, че кражбите няма да престанат, но поне ще затихнат за известно време — отбеляза Рут Нортън, любопитна като всички останали.

— Зависи как ще реагират хората — уточни Грейс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Някой е освободил Деймиън Блекторн от затвора, след като нападна Лаура — каза Грейс и добави: — Ако хората продължават да се отнасят към тези мъже така, както досега, няма да се намери кой да помогне на шерифа, освен Питър и Уоли.

— И Уилям — допълни Рут и продължи: — Че как ще бъдат в безопасност децата му, ако той самият не е?

Лаура бе принудена да признае, че все някой трябва да се изправи срещу Блекторнови. Самата тя едва ли можеш да го направи, а и хората от града като че ли бяха като него, но защо този някой трябва да е Хен? Не може да няма други смелчаци, които биха използвали оръжието си за 250 долара на месец.

— Онези мъже от Блекторнови ли са? — попита Миранда.

Лаура поясни:

— Братовчеди са на Карлин. Казват се Корбет и Дойл.

— Откъде знаеш? — учуди се Грейс.

— Не забравяй, че бях омъжена за един Блекторн. Цял месец прекарах сред тях, преди да…

Тя млъкна. На никого не бе разкривала онова, което й стори Карлин. И сега нямаше да го направи.

— … преди да си тръгна.

— Блекторнови ще застанат ли на тяхна страна?

— Няма да се стигне дотам, ако се намери някой да ги пусне на свобода — увери ги Грейс.

— Но тук не става въпрос за същото. Не че не сториха нещо ужасно, като те нападнаха — побърза да се застрахова Миранда, — но това е кражба на добитък.

Грейс се развесели:

— Бързо схващаш! Така е, кравите са по-важни от жените. В това е разликата.

 

 

Тайлър пристигна след около час. Той заобиколи града и мина край реката, за да стигне до конюшнята. Джес не беше наблизо и Чък Уилсън дойде да вземе коня му.

— Дай му малко овес — заръча Тайлър.

— Май се е поизморил — подхвърли Уилсън.

— Така е.

— Видя ли нещо?

— Да. Блекторнови стоят зад тази работа с краденето на добитък.

— Ще кажеш ли на шерифа?

— Мисля засега да си пасувам. В момента с шерифа сме в много добри отношения.

— Не му е по вкуса да приема съвети от по-малкия си брат, а?

— Нещо такова — отвърна Тайлър и на сериозното му лице се появи лека усмивка.

 

 

— Не знам кой е, но се кълна в честта на баба си, че е от Блекторнови — каза Грейс на Хен. — Много ми прилича на такъв, особено с тези отвратителни жълтеникави очи.

— И не направи нищо друго, ако не броим това, че си е платил вечерята и си е тръгнал, така ли?

— Поне аз не съм видяла, но бъди сигурен, че има хора, които са по-прозорливи. Този човек не е дошъл току-тъй.

— Не е. Особено ако е от Блекторнови — съгласи се Хен. И добави: — Ще се наложи да проуча по-отблизо тая работа.

— Май ще трябва, ако искаш да запазиш главата на раменете си и онова малко момче да остане при майка си.

— Смяташ ли, че иска да вземе Адам?

— Ами не виждам никаква причина този Блекторн да е различен от останалите.

 

 

— Да, видях Ейвъри — каза ковачът, докато поправяше един ремък на хамут и допълни: — Остави коня си за малко тук.

— Накъде хвана?

— Търсеше работа. Казах му да попита Фил Бекър. На него винаги му трябва помощ.

— Качвал ли се е някой друг от Блекторнови на дилижанса ти? — обърна се Хен към кочияша Сам Овъртън, който не сваляше очи от ковача.

— Няколко пъти, но не съм обръщал особено внимание.

— Ще бъда благодарен и на двама ви, ако си отваряте малко повече очите, когато наоколо се навъртат непознати — каза Хен.

— Неприятности ли очаквате, шерифе?

— Надявам се да няма, но все пак трябва да съм подготвен за всичко.

 

 

— Преди да започнем, искам всички да са наясно с правилата. Ако не ги спазвате, няма да можем да направим канала — каза Хен.

— Много ли са важни тези правила? — поинтересува се някой.

— Не са, ако не ги нарушавате — отвърна Хен. Конюшнята беше побрала около двайсетина души. Бяха натоварили няколко коли със суров дървен материал от камарата, натрупана зад конюшнята през последните дни. Въоръжени с триони, чукове и пирони, те имаха готовност да започнат изграждането на канала, чрез който щяха да получават вода от Сикамор Кениън.

— Колко време ще трае тая работа? — обади се един мъж. — Защото си имам и собствена за вършене.

— Месеци — отговори друг и продължи: — Тоя проклет каньон е поне на около половин миля оттук.

— Ще имаме нужда от огромно количество дървен материал.

— Това ще ни струва цяло състояние.

— Не чак толкова, колкото би ни струвало да построим наново града — отбеляза Хен. — Време е да тръгваме. И запомнете — никой да не се приближава до входа на каньона.

Лаура наблюдаваше със смесени чувства върволицата хора, приближаващи каньона. Беше доволна, че строителната работа най-после потръгна. Колкото по-бързо свършеха, толкова по-скоро щяха да имат вода и тя щеше да си получи парите.

С наслада предвкусваше удоволствието от настъпването на този ден. Толкова дълго се бе чувствала беззащитна и отчаяна, че възможността да има свободата да прави това, което желае, и да ходи там, където си иска, изглеждаше прекалено красива, за да е истина. Не знаеше нищо за света около нея. Мечтите й бяха нереални, но затова пък толкова хубави, защото там не я разпитваха за брака й и не гледаха сина й с предубеждение. Тя и Адам бяха просто като всички останали.

Присъствието на мъже в убежището й я притесни, най-вече това на Хен. Но въпреки всичко тя се радваше да го вижда наоколо. Беше се отказала да се преструва, че не го харесва и че не мисли за него почти през цялото време. Спря да си повтаря, че се надява той да не се интересува от нея и, че е много лош пример за Адам. И вече не се залъгваше, че не се влюбва.

Но и не беше толкова глупава да си мисли, че той я обича.

Адам дотърча. Лаура го сграбчи за яката и му каза:

— Трябва да се връщаш на работа. Чакат ни още много дрехи.

— Не мога ли да погледам?

— Видя достатъчно. Като свършиш работата, можеш да яздиш коня си с Джорди.

— Добре.

Много бързо отстъпи. Нещо го тревожеше и тя не знаеше какво е. Може и да си въобразяваше, но той понякога изглеждаше толкова самотен и затворен в себе си, сякаш се мъчеше да разгадае нещо. Точно такъв бе и сегашният му вид.

— Според теб татко би ли искал да помагам на братята му срещу шерифа? — попита Адам.

Въпросът бе толкова неочакван, че Лаура не знаеше как да реагира. Какво, за бога, го е накарало да мисли за такива неща?

— Баща ти не беше като братята си.

— Дали не би искал да им помогна?

— Грешно е да се помага на някого, пък бил той и от семейството ти, ако това наранява други хора.

Лаура с облекчение видя, че думите й са задоволили любопитството на Адам. Лицето му грейна и той се затича.

— Няма да ми отнеме и минута да напълня количките — извика той, докато слизаше към реката. — Ще съм готов, преди да успеете да закарате и една от тях до каньона.

Лаура се засмя. Настроението й се беше подобрило.

Хен забеляза Адам да наднича между чинарите и му извика:

— Не искаш ли да слезеш долу да гледаш? — Момчето цяла сутрин не се мярна наоколо и това го караше да се чуди.

Адам поклати глава:

— Мама каза да стоя настрана.

Не го изненада заръката на Лаура, а това че Адам я спазва.

— Тя няма да има нищо против, ако си близо до мен.

Адам не помръдна.

Хен събра няколко дървета, натовари ги в една ръчна количка и тръгна нагоре по пътеката.

— Мама каза, че нямало да строите в каньона.

— Това е нещо специално — отвърна Хен.

— И какво е то? — Адам вече ни можеше да сдържа любопитството си.

— Ела и ще ти покажа.

Адам тръгна след Хен, без да се обръща назад. Лаура вдигна очи изплашена, когато Хен се появи на сечището, тикайки количката. Усети буца в гърлото си. Вече не можеше да е в присъствието на Хен и да не изпита тази прииждаща възбуда, това замайващо усещане, спиращо дъха й. Облечен бе, както винаги — шапка, бяла риза, черна жилетка и панталони, но ефектът беше поразяващ. Лаура не знаеше как въобще й мина през ум, че може да не го погледне и да прекара остатъка от живота си, без да го види отново. Той вече беше част от него.

Тя сбърчи чело при вида на пълната с дърва колички. Не трябваше да правят нищо тук. Погледна надолу по пътеката и установи, че никой не идва след него. Какво ли смяташе да прави?

— Днес започнахме изграждането на канала — отбеляза той, докато оставяше количката.

Никога не й беше хрумвало да поиска собствен канал, а и не бе се сетила да помоли Хен да го направи. Та той е стрелец и какво ли разбира от тези неща?

— Нямам нужда от канал.

— Сигурен съм, че Адам ще е доволен, ако не му се налага постоянно да носи вода.

— Хайде де, мамо, позволи му — помоли Адам.

— Страхувам се, че не ми е по джоба.

— Няма да ти струва нищо. Приеми го като един приятелски жест.

— Но те вече ми плащат за водата.

— Това е част от сделката. Искаш ли да помагаш? — обърна се той към Адам.

Лаура още веднъж осъзна, че нещо в отношението на Адам към Хен се е променило. Сякаш въобще не му се искаше да помага, а тя знаеше, че не е мързелив. Сигурно му бяха казали, че да помогне на шерифа, би било против волята на баща му и това го е разтревожило. Лаура се чудеше дали не го е чул от Шорти Бейкър, но знаеше със сигурност, че не е излязло от Джорди. Той обожаваше Хен.

— Наистина нямам нужда от канал.

— Така или иначе ще го направя.

Лаура не можа да прикрие усмивката си. Хен й се усмихна в отговор.

— Знам, че ще го направиш. Никога не си ме послушал, когато съм те помолила за нещо.

Изглежда думите й го смутиха.

— Просто правя това… — започна той.

— Просто правиш това, което мислиш, че е най-добре за мен — довърши Лаура вместо него и додаде: — Всеки мъж, когото съм познавала, все това е правил. Преживях останалите, предполагам и теб ще преживея.

— Надявах се да се разбираме малко по-добре.

Защо му трябваше да я гледа с тази закачлива, едва доловима усмивка? Караше я да направи нещо крайно глупаво, като например да му се хвърли на врата и да го разцелува страстно и пламенно. Нямаше да посмее, а от толкова време й се искаше. Изгаряше от желание всеки път, когато той се връщаше от някое преследване на крадци.

Опита се да прогони това чувство, но не успя и промълви:

— Сигурно можем. Ще се опитам да не се засягам, когато желанията ми се пренебрегват.

— А аз ще се опитам да забравя, че съм лош пример.

Лаура се изчерви:

— Съжалявам, че го казах. Не бях права.

— Значи одобряваш стрелците? — усъмни се той.

— Не, но когато доведе конекрадците, разбрах, че има разлика между убиец и служител на закона. Все някой трябва да върши тази работа и аз се радвам, че си ти.

Знаеше, че той иска да поговорят малко повече на тази тема, но не се чувстваше достатъчно уверена.

— Трябва да се захващам за работа. Ако ще правите канал с Адам, по-добре започвайте.

Гледаше как се отдалечават надолу към реката и Адам сега си беше пак същия — задаваше хиляди въпроси и се въртеше покрай Хен така, сякаш той е център на Вселената. Това я накара да се успокои. Вече изпитваше необходимост от помощта на Хен, за да се справя с Адам. Трудно беше да се примири с мисълта, че той постига такива неща със сина й, каквито тя не можеше, но си казваше, че е губене на време да съжалява за онова, което така или иначе не е възможно да промени. Вместо да се безпокои, трябваше да се радва, че Адам се учи от човек като Хен.

И макар да не искаше да го признае, тя също ставаше прекалено зависима от Хен. А това я плашеше.

Надявам се, че ще остане. Ако не, по-добре ще е още сега да си върви.

Докато го наблюдаваше как работи, си припомни, че не бе ставало дума за това дали я харесва. Може би отдава голямо значение на действията му, но все пак той вършеше всичко посвоему. Тя просто го чувстваше. Беше нещо много лично, сякаш го правеше специално за нея.

Това чувство й харесваше. Можеше да е груб, арогантен, да не зачита желанията й, така както и да е мил и загрижен. Тревожеше се за нея и за начина, по който останалите се отнасяха с нея. Тревожеше се за безопасността й. Това чувство й харесваше толкова много, че тя дори го ревнуваше от Адам за времето, което прекарват заедно, и за вниманието, с което обгръщаше сина й. Но за това, че Хен прекарваше времето си с други хора, можеше да вини единствено себе си. Тя го отблъскваше всеки път, когато той се приближи.

Взе една рокля и я натопи в горещата сапунена вода. Докато дрехата се намокри и стана толкова тежка, че трудно можеше да се повдигне, тя взе решение повече да не го отблъсква. Щеше да позволява на Адам да ходи до Сикамор Флетс, за да вижда Хен винаги, когато пожелае. Искаше синът й да прилича колкото се може повече на този невероятен мъж.

Наблюдаваше с изненада как канала бавно започни да се оформя. Макар че беше стрелец, Хен очевидно знаеше да борави с чука толкова добре, колкото и с пистолета. Тя се надяваше, че ще знае как да спечели и сърцето й. Страхуваше се, че то ще остане завинаги негово.

 

 

Когато пристигна на следващия ден, Хен се изненада като не намери нито Лаура, нито Адам в къщата. Сигурно са свършили работата си и са тръгнали заедно. Надаваше се да не са стигнали далече. Той се запъти към ливадата. Не смяташе да се връща долу, при работещите мъже. Работата по канала бързо напредваше. Все още бяха на голямо разстояние от града, но минеха ли веднъж скалистата местност, на практика щяха да го прокарват по самата земя.

Приближавайки до ливадата, Хен видя Адам да язди Санди. Той се гордееше, че момчето толкова напредва. Трябваше да се вгледа малко по-внимателно, за да забележи Лаура. Бе намерила една вдлъбнатина в скалата, наподобяваща малка пещера, която я скриваше от слънчевите лъчи и същевременно й откриваше гледка към цялата ливада.

— Имаш ли нещо против да дойда при теб? — извика той, изкачвайки се по пръснатите камъни, водещи до пещерата.

— Ами, ако смяташ, че мъжете могат да се справят без теб…

— Те предпочитат да работят без мен — отбеляза Хен стъпвайки на скалата, образуваща пода на пещерата и добави: — За тях все още съм чужд човек.

— Ела, тук има още храна. Гладен ли си?

Лаура бе постлала едно одеяло на твърдата, студена скала. Тя извади парче хляб и студено месо от една малка кошница и му ги предложи.

— Не, благодаря. Хоуп вече се постара да напълнея.

— Но не го е постигнала.

Лаура извърна очи, но Хен успя да забележи онова нещо в тях, което накара сърцето му да подскочи от вълнение. Гневът, презрението, неодобрението, възмущението, раздразнението, враждебността и каквото и да е друго, показващо желание той да я остави на мира, се беше стопило. Вместо това в погледа й се четеше такъв копнеж, такава нужда и голямо желание, че Хен не знаеше дали да вярва на очите си. Никога не я бе смятал за студена жена, но до този момент бе получавал само хладината на отказа й.

Така и не разбра защо никой мъж не е дошъл да завладее сърцето й. Тя бе красива жена. Черните й коси и блестящите, кестеняви очи ярко контрастираха на гладката, бяла кожа. Не е възможно никой да не е жадувал да погали нежно лицето й и да прокара пръсти през пищните, гладки коси. Не е възможно да не е съществувал поне един мъж, жадуващ да потъне в дълбините на тези очи. Трябва да е имало поне един, който е могъл да прецени, че Лаура е жена, нуждаеща се от най-нежни грижи.

Хен се отпусна на скалата до нея. Тя се бе втренчила в Адам и не се отдръпна. Той усети напрежението в него изведнъж да се засилва и една болезнена топлина бавно да се разлива по тялото му. Не я бе докосвал от онзи първи ден. Лаура се извърна към него и попита:

— Къде си бил, преди да дойдеш тук? Ти не си част от това място. Готова съм да се закълна, че никога преди не си бил шериф.

Изражението на лицето й с нищо не издаваше онова, което може би чувстваше. Дори очите й бяха непроницаеми.

— Толкова ли съм калпав?

— Не, просто си различен от шерифите, които сме имали. Известен си като убиец, но не си убил никого. С хората се държиш нетактично, дори грубо, а пък си приютил в дома си Джорди. Всеки в този град знае, че не пиеш и не си нито комарджия, нито развратник.

— Толкова ли е важно да разбереш какъв човек съм?

Защо ли й трябваше да задава този въпрос? Докато не се интересува от това, какво мислят хората, може да управлява живота си. И въпреки, че се почувства като човек, стъпил на твърда почва, която в най-скоро време е възможно да превърне в плаващи пясъци, не можеше да си вземе думите назад.

— Важно е.

Той въздъхна и заразказва:

— Родом съм от Вирджиния, но се преместихме в Тексас, когато бях на единайсет. През последните дванайсет години ходих на толкова много места, че вече едва ли мога да кажа откъде съм.

— Това ли е всичко?

— Интересуваш се как започнах да стрелям ли?

Нямаше нужда да се изчервява, да кима с глава или пък да показва, че е смутена. На него му беше ясно какво я интересува.

— Неочаквано хванах двама конекрадци точно когато се опитваха да обесят брат ми. Почти бяха затегнали въжето около шията му. Разполагах с броени секунди, за да реша.

— А после защо не престана?

— Хората ламтяха за онова, което имахме, и бяха готови на всичко, за да ни го вземат. Някой трябваше да защити семейството. Жребият се падна на мен.

— Значи имаш семейство?

Чудно му бе, че всички се изненадваха, когато научеха, че има семейство.

— Имам шестима братя.

— А сестри? Предполагам, че затова не харесваш жените.

Да беше го ударила, нямаше да е така учуден, както на това, което чу.

— Не е вярно, че не харесвам жените.

— Какво срамно има в това? Много мъже не харесват жените.

Той понечи да се оправдае, да опровергае обвинението, но замълча. Не бе истина това, че не харесва жените. Просто живота го бе научил да не им вярва.

— Майка ми бе обсебена единствено от мисълта за баща ми и бе сляпа за всички останали. Когато той я напусна, тя умря. Монти и аз бяхме на тринайсет, а Тайлър и Зак много по-малки от нас. Никога не можах да й го простя.

С никого не бе говорил за това. Дори и пред себе си си беше го признавал. И все пак, въпреки срама от тези си мисли, изпита облекчение. Мразеше я за това, че не ги бе обичала достатъчно, за да намери сили да продължи да живее заради тях, ако не за себе си, и си го изкарваше на всяка жена, която се изпречваше на пътя му. С Роуз нещата стояха другояче, но и тя не успя да изкорени гнева му и да го научи да обича.

— Не всички жени са такива — прошепна Лаура.

— Знам.

Искаше му се Лаура да разбере, че той не желае жените да са такива, каквито бяха. Просто той си беше такъв и не можеше да направи нищо против това.