Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир

История

  1. — Добавяне (сканиране и редакция: moosehead)

Не знам вашето село как е, но нашето е разположено на двата бряга на една река. Някога тя течеше буйна и голяма, но сега коритото й е пълно с пясък и през лятото пресъхва. Само тук-там по гората остават малки вирове. По реката нагоре има път, който води за общинската гора. На едно място пътят се раздвоява като панталон — единият крачол води за участъка, разрешен за сечене, а другият — за забранената гора. На кръстопътя има круша, а под крушата разгърден седи и дялка с ножче една клечка Пеньо — горският. Пеньо е отскоро на служба. Преди него беше Дели Станчо, а още по-рано — оня черният — не му помня името.

Зазорява се. Отдолу, откъм село, се задава голям керван, съпровождан от кучи лай и от дрезгавия глас на помощника. „Наши хора“ — казва си под нос Пеньо и става, посреща ги, пожелава им добър път и керванът завива по пътя за забранената гора. Помощникът му подава тютюн, а Тинко Сербезът успява да му втикне в пояса бардуче с ракия. Керванът като голяма гъсеница потъва в усойната на забранената гора. Пеньо се протяга лениво, бърка в пояса и дига бардучето към устата си. Слънцето надниква през чукара и лизва мустака му като малко котенце. Отдолу заскрибуцват пак коли и след малко пристига нов керван: бившият кмет, зет му, Дели Станчо и други двама още от опозицията. Пеньо ги посреща строг и мълчалив, проверява позволителните им и те поемат към участъка на разрешената гора. След това откъм село се дига пушилка от селските говеда. Минават те, минава свинарят, минава и куц Петко с магарето — настава пак тишина. Слънцето, отскочило над чукара, гледа вторачено. Прежуря. Пеньо се почесва по врата, свива нова цигара и се чуди накъде да тръгне. Вчера ходи в лещака да види дали са узрели лешниците, предния ден си пече кукуруз на Стайков дол при кладенчето. Да легне да спи, рано е още, не му се и яде. Да беше дошла поне вдовицата Стана да скубе боб на Мандрата: отгде измисли това пране днес!

Пеньо се навежда, взема чантата и пушката си и тръгва бавно под сенките край реката. „Служба — мисли си из пътя той, — проста работа!“ Така си и знаеше от по-рано — най-лесно е човек да е чиновник. Половин час работа и после цял ден почивка. А може и хич да се не работи. След два-три дни ще заобиколи граничната линия на гората и пак ще вземе някой и друг лев от контрабандистите. Пустите му другоселци — научени и всякой си носи в пояса каквото трябва! И не им взема по много — според материала. Ако краде греди — толкова лева, ако е на̀плати — толкова, ако пък е дърва — пак таксата се знае. Жена му се страхува, че щял да се научи лесничеят и щял да го уволни — смее ли? Залудо ли е тичал по изборите? Тъй ли лесно се уволнява наш човек? Не знае ли той кой раздава сега службите?

А бившият кмет с другите от опозицията нека се потят да търсят дърва по голия участък. Хак им е! Малко ли са лапали преди? Нека се помъчат малко, па после ще има частична амнистия. Ей Дели Станчо и другите преди него къщи си направиха, без брадви да са хванали. По-рано нямаха един лев да развалят на човека, а сега и парици си имат скътани. Да му докарат по две-три кола материал — и тях ще пусне в забранената. Само че в празничен ден — никой да не види… Имал си къща, а синът му няма ли да порасне! И знае ли се колко ще властват техните? Кой горски стражар досега е останал без къща? Че щяла да се изсече гората, че общинските приходи пресъхнали, той ли ще мисли за това! Две години да може само да седи на служба, па ако ще, и дърво по земята да не остане!… Само той ли е такъв? Преди да дойдат на власт, само шест души бяха верни хора на партията, а я ги виж сега колко се намъкнаха с помощника в забранената гора! Кога не е било така? Всякога в разрешения участък влизат пет-шест души, а в забранената — цялото село.

Потънал в мисли, неусетно Пеньо горският стига до Раков вир, сваля чантата, опира пушката до дървото, сяда на един камък, съблича се и бавно се потопява в хладката вода. Наоколо — безкрайна горска тишина. Една голяма зелена муха само се завъртва около главата му, но като съглежда пушката под дървото, бръмва тревожно и се изгубва из усойната…

Не знам вашето село как е, но нашето е разположено на двата бряга на една река. Тя някога течеше голяма и буйна, а сега няма и жаби где да се разхладят. Само нагоре, по гората, тук-там има останали вирове, гдето се къпят горските стражари.

Край
Читателите на „Синекур“ са прочели и: