Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (6) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Шеста глава
О, тия митничари

Отдавна бяха отминали Гйедзер.

Митническият преглед и проверката на паспортите бяха извършени още преди качването на ферибота. Параходът и железопътните вагони в неговия търбух плаваха през Балтийско море и датският бряг все повече избледняваше.

Месарят Кюлц стана и посегна към куфара си.

— Накъде тръгнахте? — запита Щорм.

— Към трапезарията. Огладнях. Ще дойдете ли и вие, господин Щорм? Ракията е от мен!

Кюлц се засмя бащински.

— Трябва да потраете още малко, господа — обади се един от пътниците. — Корабните митничари не са минали още.

— Нима! — извика Щорм и се престори на много учуден.

— Но нали с митническата проверка вече се свърши! — рече Кюлц.

— На ферибота контролират още веднъж — обясни добре осведоменият пътник.

— Не проумявам — каза Кюлц. — На идване нямаше такова нещо.

— С немския ферибот ли дойдохте? — запита друг от спътниците му.

— Да, с немския!

— Това е то — рече добре осведоменият. — А сега пътуваме с датски. Те винаги са по-големи педанти.

— Тия проклети бюрократи! — измърмори Филип Ахтел.

— Двойно счетоводство — забеляза иронично друг пътник.

— Е, няма що — примири се Кюлц и си седна пак на зелените панталони. — Ще се въоръжим с търпение.

Господин Ахтел свали куфара си, сложи го на пейката и го разтвори.

— Дано само мине бързо. Жаден съм.

Господин Карстен погледна през прозореца и след малко каза:

— Оттам се задава някакъв човек с униформа. Изглежда, че той е въпросният чиновник.

Вратата на купето се отвори. Влезе човек със синя моряшка шапка със златни ширити и широка пелерина. Той козирува и почна да дава дълги обяснения на някакъв чужд език.

Филип Ахтел му отговори нещо, поклати глава и посочи с ръка куфара си.

Митничарят порови из него и лицето му стана зло. Сетне отново козирува и другите пътници също разтвориха куфарите и чантите си. Униформеният чиновник изпълняваше службата си.

— Да не би да прекарвате контрабанда цигари или шоколад? — обърна се Щорм шепнешком към Кюлц.

— Не — отговори месарят и с натежало сърце отвори своя куфар.

Чиновникът пристъпи към него и го попита за различни неща на своя език.

Господин Ахтел се яви на помощ и заговори оживено с човека. При това той сложи ръка на рамото на Кюлц.

Чиновникът бръкна в куфара, извади оттам някакъв обемист бял ленен вързоп и запита нещо.

— Иска да знае какво е това — обади се Филип Ахтел.

— Това, ако няма нищо против, е нощницата ми — отвърна раздразнено Кюлц.

Останалите се засмяха. Ахтел обясни на чиновника предназначението на ленената дреха. Човекът я набута обратно в куфара, после затръшна капака, погледна строго пътниците, отривисто козирува и напусна вагона.

Кюлц си отдъхна, заключи с облекчение куфара си и грижливо прибра ключа в портмонето си.

— Неприятен тип — каза той — Много съм ви признателен, че бяхте така мил да ми помогнете. Мислех си вече, че иска да конфискува нощницата ми!

— А сега можете да вървите в трапезарията, драги Кюлц — рече дребният Щорм. — Аз ще остана тук, долу. Днес не мога дори да погледна вода. А пък за ракия да не говорим!

— Ние ще ви пазим мястото — добави Карстен.

— Много благодаря! — каза Кюлц. — Всички сте тъй страшно любезни към мене. Сякаш съм ви роден дядо.

Той взе куфара си и отвори вратата на купето. Преди да слезе, бръкна в джоба на якето си, извади оттам една кутия и злорадо се усмихна.

— Ето, виждате ли — рече той, — все пак промъкнах контрабанда едни цигари.

— Вие сте цял дявол! — извика възхитен господин Щорм.

И татко Кюлц гордо слезе от купето върху дъсчения под на кораба.

 

 

Пътниците от първа и втора класа се бяха настанили в елегантната светла трапезария или пък стояха прави и истински се възхищаваха от дългата трапеза, върху която имаше всичко, което сърцето и стомахът биха пожелали — като се почне от омари и се стигне до „шведски плодове“ със сметана. Те изобилно пълнеха порцелановите си чинии с великолепните неща, които им се предлагаха и с вълчи апетит се упътваха към масите си.

Мнозина твърде често се връщаха по тоя път. Защото нямаше никакво значение дали не ще куснат нещо, или ще излапат цяла кола ядене — цената беше една и съща.

Балтийско море надигаше вълните си. В рамката на прозореца се появяваше ту небето, ту морето. Особено чувствителните пътници оставяха уморено ножа и вилицата настрана и стисваха здраво устни. Ах, каква загуба!

Но общо взето инциденти нямаше…

Господин Щруве се бе настанил до Ирене Трюбнер, при все че когато се приближаваше към масата й, тя не го погледна много гостоприемно. Сега той усърдно ядеше. Тя пък ровеше с вилицата си в различните салати.

— Страхувате се за стройната си линия, нали? — запита той.

— Не — отвърна тя. — Изобщо не се страхувам от нищо!

— Това е много ценно — рече той.

Двамата се погледнаха изпитателно, замълчаха и продължиха да ядат. В този миг се появи месарят Кюлц, заедно с чепатия бастун и куфара, и се огледа, сякаш търсеше някого. Когато откри госпожица Трюбнер, лицето му просия. Той предпазливо закрачи по огледално гладкия паркет и най-сетне се намери пред нейната маса. Поклони се и помоли за разрешение да седне.

Тя се усмихна внимателно и кимна.

— Кюлц — каза старият тиролец и повдигна велурената си шапка.

— Щруве — обади се младият човек.

— Аха! Значи, тук сме на самообслужване. Също както в народната кухня. — Кюлц се изправи отново. — Мога ли да ви помоля да бдите добре над куфара ми? — запита той младата дама и многозначително й намигна. След това се отдалечи.

— Познавате ли тоя мъж? — попита Щруве.

— От вчера. Извънредно почтен човек.

— Към мен вие се отнасяте с по-малко доверие.

Тя изправи тялото си като свещ и величествено каза:

— Всяко нещо идва с времето си!

Той замълча и посвети цялото си внимание на своята салата с птиче месо.

Сетне татко Кюлц се завърна. Крепеше с мъка в равновесие една тежко напълнена догоре чиния, погледна изкосо куфара си и уморено се отпусна на стола.

— Истински магазин за деликатеси — заяви той. — А пък аз вече се опасявах, че тая глупава втора митническа контрола ще ми попречи изобщо да хапна!

— Какво щяло да ви попречи? — запита младият човек.

— Втората митническа контрола — каза Кюлц — На немските фериботи я няма. Само на датските има такова нещо. Е, това е то бюрокрацията. И двойното счетоводство.

Той се изсмя развеселен и се залови с яденето си.

— Втора митническа контрола ли? — попита Щруве.

— Че кога?

Кюлц дъвчеше.

— Преди десетина минути. Беше човек с отвратителна физиономия. И с пелерина. Не идва ли и при вас?

— Не — прошепна госпожица Трюбнер. — Не е идвал при нас, господин Кюлц.

— Изглежда, тук важи индивидуалният подход — констатира Руди Щруве. — Започвам да смятам, че тая втора контрола е проверила само едно купе.

Пастетът от гъши дроб заседна в устата на господин Кюлц. Той преглътна с усилие хапката и запита:

— Какво искате да кажете?

— Че за багажа във вашето купе са се интересували повече отколкото за куфарите на останалите пътници — обясни младият човек. — Естествено, аз не зная защо. Но все ще е имало някаква причина.

Кюлц впери поглед в госпожица Трюбнер и безмълвно раздвижи устни. Рунтавите му сиви мустаци затрептяха като листа на трепетлика. Той грабна бързо куфара си, сложи го на коленете си, измъкна портмонето и извади от него ключа.

— Не тук! — каза госпожица Трюбнер.

Думите й прозвучаха като заповед.

Господин Щруве поглеждаше нервно ту единия, ту другия.

— Ще полудея — измърмори Кюлц. — Ако господинът излезе прав, остава ми да се обеся.

— Е, не губете ума и дума! — каза госпожица Трюбнер и стана. — Аз ще се разположа вън на един от лежащите столове. Вие, драги господин Кюлц, ще установите някъде, където няма да бъдете наблюдаван, дали втората митническа контрола… е преминала нормално. А след това, моля ви, елате веднага при мен на палубата!

Месарят Кюлц се изправи, взе куфара си и с морни крачки напусна разкошната трапезария. Чинията, гарнирана с вкусни ястия, остана зад гърба му като сираче.

Ирене Трюбнер се оттегли през страничната врата към палубата, предназначена за разходки.

Младият човек, който се казваше Руди, тръгна на известно разстояние след Кюлц, застана на пост пред умивалнята и зачака.

Госпожица Трюбнер беше седнала на палубата. Столовете до нея бяха празни, вятърът свиреше и облаците се носеха бързо. На хоризонта се полюшваше рибарски катер. Понякога той изчезваше зад стъклено зелените гребени на вълните. Понякога се издигаше високо. Чак до небето.

Тежки стъпки се приближиха. Тя извърна глава.

Бяха Кюлц и Щруве.

Младият човек беше хванал под ръка стареца, сякаш водеше някой болен. Освен това носеше и куфара. Оттам се подаваше парче бяло ленено платно.

Кюлц седна до младата дама.

— Няма! — можа да каже той. — Няма я!

— Незабавно трябва да се уведоми капитанът — каза енергично господин Щруве. — Втората митническа контрола е била блъф. Господин Кюлц е ограбен. Никой не бива да напуска парахода във Варнемюнде, преди да бъде претърсен от полицията.

— Моля ви не се бъркайте в моите работи! — обърна се към него госпожица Трюбнер.

— Как така във вашите работи? — запита той. — Ограбен е господин Кюлц, а не вие!

— Не, тя! — промърмори месарят. — Госпожицата е ограбена! Миниатюрата беше нейна!

— Миниатюрата ли?

— За шестстотин хиляди крони — продължаваше да мълви отчаяно и на пресекулки старият човек. — Никога не бих могъл да ви ги платя. Никога, уважаема госпожице.

— За това изобщо не става и въпрос — рече тя. — Отговорността е само моя.

— Великолепно! — заяви господин Щруве. — И въпреки това вие не искате да ми разрешите да уведомя капитана?

— В никакъв случай!

Татко Кюлц беше скрил лице в дланите си и главата му се тресеше.

— О, колко са лоши хората! — стенеше той. — Да ме излъжат така! Значи чиновникът не е бил истински митничар! И пътникът, който започна да говори за втората контрола, не е бил истински пътник.

— Успокойте се, драги господин Кюлц — каза госпожица Ирене Трюбнер. — Миниатюрата също не беше истинска!