Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (5) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Пета глава
Сбогуване с Копенхаген

На следващия ден по обяд Кюлц пристигна пръв на гарата. Започна да патрулира нагоре-надолу из чакалнята и следеше внимателно да не изпусне госпожица Трюбнер и господин Щорм. Същевременно той изпитваше оная страшна жажда, която настъпва след пиянство и на драго сърце би се отбил в бюфета на гарата, за да изпие чаша бира. Поне една чаша! Но не смееше да напусне поста си и пазеше тъй добросъвестно контролата, през която се излизаше на перон №4, сякаш го бяха поставили там на стража.

При главния портал се появи една доста голяма група господа с куфари, одеяла за път и чанти. Господин Карстен, който беше в тая компания, каза:

— Ето нашият тиролец е вече там!

Веднага след това неколцина от неговите спътници се отделиха и заобикаляйки месаря Кюлц, минаха през контролата.

Татко Кюлц, разбира се, не забелязваше нищичко. Забелязваше само едно, че Щорм и госпожица Трюбнер не идваха.

„Само това ми липсваше! — мислеше той. — Накрая да замина сам за Берлин! Тъй ми се пада за моето добродушие! А защо ли да се връщам вкъщи? Нали Емилия и децата вече знаят, че не съм при Зелбман в Бернау, а в Дания. Кога ли са получили картичката с хубавия пристанищен изглед?“

В тоя миг му хрумна, че съвсем не бе пуснал картичката в пощенската кутия, а я беше оставил в хотел „Д’Англетер“!

„Всичко върша наопаки — помисли си разочаровано той. — Това е то одъртяването. Е, човек не може да живее вечно на тоя свят.“

Сетне мисловният му процес изведнъж секна. Защото под портала се появи госпожица Трюбнер. И не идваше сама. Крачеше между двама едри, яки мъже с черни шапки на главите. Впрочем те и иначе отговаряха на представата, която хората имат обикновено за криминалните чиновници в цивилно облекло.

Съгласно уговорката, Оскар Кюлц конвулсивно полагаше усилия да не изглежда, че познава госпожица Трюбнер. Но това бе толкова трудно за него, че за да опрости работата, реши да гледа другаде. От друга страна, беше необходимо да не изпуска от очи младата дама. Иначе как би могъл да нареди тъй, че да се промуши през контролата едновременно с нея?

Той вдигна куфара си, стисна по-здраво бастуна в ръка, приготви се да потегли и колкото можеше по-незабелязано погледна през рамо.

Госпожицата тъкмо се сбогуваше с двамата си придружители и дружелюбно им кимна с глава.

Кюлц се набута с цялата си ширина в портичката на контролата и, за да спечели време, остави куфара си на земята.

— Един момент, господин кондуктор — каза той на чиновника при гишето. — Трябва да потърся билета си!

И макар отдавна да го беше намерил, той почна да тършува из всичките си джобове, като при това леко се поизвърна.

„Е, най-сетне — помисли си той. — Идва вече!“

Сега госпожица Трюбнер стоеше зад него. Кюлц подаде билета си на чиновника, усети как тикнаха в другата му ръка някакво пакетче, посегна непохватно, взе продупчения билет, вдигна куфара, изпусна бастуна си, наведе се да го вземе и най-сетне се измъкна из портичката на контролата.

Господин Карстен, който вървеше след двамата, с усилие сподави една мефистофелска усмивка.

 

 

На перон №4 владееше оживление.

Кюлц беше прибрал пакетчето, тикнато скришно в ръката му и бе заключил грижливо куфара си. Вярно е, че пакетчето беше леко, но куфарът изведнъж натежа и стана сякаш цели сто килограма. Кюлц запристъпва тромаво покрай влака и затърси третокласния вагон.

— Ало! — извика някой зад него.

Беше господин Щорм.

— Най-сетне! — каза с облекчение Кюлц. — Страхувах се вече да не сте се успал. Как е махмурлукът?

Щорм, който все още изглеждаше предоволно зелен, само махна с ръка. После му благодари, загдето го беше предал в пансион „Курциус“.

— Научих за това едва тая сутрин.

— Направих го с удоволствие, любезни приятелю.

— Разбрах, че хазаите ми изобщо не били там.

— Точно така. Само някакъв възрастен господин с тъмни очила.

— Не го познавам.

— Той каза, че живеел там едва от завчера.

— Аха, значи затова.

Кюлц спря пред едно третокласно купе.

— Ето, тук има място!

Но господин Щорм не беше съгласен.

— Не мога да понасям бабичките — промърмори той. Думите му се отнасяха за някаква дама с бели коси, седнала до прозореца. — Бабичките носят само нещастие.

Двамата продължиха по-нататък.

Изведнъж Щорм спря, погледна нагоре към някакъв господин, който беше подал глава от едно купе и го запита.

— Извинете, има ли в купето ви място за още двама души?

Господинът, който впрочем приличаше на бивш тенор и беше с твърде зачервен нос, погледна в купето, след това отново към перона и каза:

— Ще се сместим някак.

Щорм се качи, извърна се и пое куфара на своя спътник.

— Внимателно! — изръмжа загрижен Кюлц.

Сетне се качи, пъшкайки, след него. Господинът с червения нос услужливо му помогна. Ако се съдеше по първото впечатление, хората в купето бяха очарователни.

И по една случайност се оказаха все мъже.

Те се сместиха с готовност и подхвърлиха няколко любезни забележки.

Щорм запита господина с червения нос дали и той ще пътува за Берлин.

— Не, само до Варнемюнде — отвърна учтиво господинът. — Там е съпругата ми с децата. На почивка.

— Милите дечица — каза човекът, който седеше в ъгъла и глупаво се ухили.

Останалите пътници го погледнаха, крайно изненадани. Той се смути и се скри зад един вестник.

— Може би ще остана няколко дни във Варнемюнде — продължи пътникът с червения нос. — При все, че неотложни работи ме зоват в Берлин.

Друг от пътниците каза, че Северно море му се харесвало повече. Водата му била по-варовита. А въздухът съдържал повече соли. Допадал му най-вече Зюлт.

Кюлц запали пура и погледна нагоре дали куфарът му все още е на багажната мрежа.

Куфарът беше още там.

Скоро всички пътници в купето завързаха разговор, сякаш бяха все добри стари приятели.

(Пък и така си беше.)

Госпожица Ирене Трюбнер намери едно доста свободно второкласно купе. Заети бяха само местата до прозореца. От една съвсем млада брачна двойка американци, които четяха вестници и списания и от време на време си ги разменяха.

Тя се настани в единия от ъглите до коридора и твърде често поглеждаше ръчния си часовник.

От прозорците в коридора се бяха надвесили пътници и разговаряха със свои близки и познати, които оставаха в Копенхаген. Някои вадеха вече носните си кърпички.

Сетне влакът потегли. Кърпичките се размахаха в надпревара. Американската брачна двойка вдигна поглед от четивото си. Двамата се усмихнаха един-другиму, прекратиха автоматично усмивките си и продължиха пак да четат.

Госпожица Трюбнер почувства, че някой я наблюдава. Тя се огледа.

Вън, в коридора на вагона стоеше едрият, строен господин, който се казваше Руди!

Той й кимна и свали шапката си.

После влезе в купето, седна насреща й и запита:

— Искате ли да се сдобрим?

Тя мълчеше.

— О — каза той, — вие сте с новите обувки! Очарователни са! Толкова малък изглежда кракът в тях!

Госпожица Трюбнер мълчеше.

— Токовете биха могли да бъдат малко по-ниски — рече той. — Ниските токове са по-здравословни.

— Ортопед ли сте? — запита тя.

— Не. Но имам братовчед, който е лекар.

— В Лайпциг ли?

— Защо в Лайпциг?

Ъгълчетата на устните й се свиха нагоре.

— Бях почти убедена, че става дума за брат на вашата братовчедка Ирене.

Той се засмя. Смехът му обезоръжаваше. Звучеше тъй, като че се смееше цял клас абитуриенти.

— Вие подценявате рода Щруве — рече сетне той. — Не искам да се хваля. Но родът ни е много работлив и пръснат из цялата страна.

— Интересно.

— Моят братовчед например живее в Хановер. Той е специалист по уши-нос-гърло.

— Аха. И затова разбира толкова от токове на обувки!

— Именно, именно!

Той се облегна назад, преметна бавно крак връз крак, извади вестник и каза:

— Сега, понеже съм си срамежлив, ще помълча малко. Дочуване след един час.

И усилено се залови да чете.

Влакът се носеше през остров Зееланд. На юг. Пътуваха през градини.

Госпожица Трюбнер енергично притисна голямата си чанта под мишница и без да обръща внимание на американската брачна двойка, зарея поглед през прозореца.

От своето купе месарят Кюлц също тъй гледаше навън. Поне с едното око. С другото вардеше куфара си и неговата тайна.

„Хич не е лесна тая работа“ — помисли си Кюлц. И едва не го каза гласно.

Той изтри потта от челото си.

— Горещо ли ви е? — запита угрижено Щорм.

И още преди Кюлц да успее да отговори, друг от пътниците скочи и свали прозореца.

— Много любезно — каза Кюлц и се огледа наоколо. Рядко бе виждал толкова много мили, будещи доверие хора, събрани на едно място. Наистина беше имал късмет!…

Посочи с ръка към прозореца.

— Още като идвах насам ми направи впечатление — рече той — датският добитък е първокласен. Никога в живота си не съм виждал такова нещо!

Стадо кафяви говеда сякаш почувстваха, че ставаше дума за тях. Животните се загледаха внимателно във влака, а едно теленце потича няколко крачки наред с вагона.

— Вие се интересувате от скотовъдство? — запита господинът, комуто принадлежеше червеният нос.

— Разбира се — рече Кюлц. — Аз съм месар. От трийсет години!

— Е, тогава е ясно — каза вежливо господинът.

— Всъщност в момента професията ми вече не ми се нрави особено — продължи Кюлц. — Някой ден на човек му идва най-сетне до гуша да се намира непрекъснато сред говеда!

Той се засмя самодоволно.

Спътниците му го погледнаха със сладникаво-кисели усмивки.

— Надявам се, че това не е намек? — скромно запита господин Щорм.

Когато най-сетне разбра въпроса му, месарят Кюлц изпадна в леко отчаяние.

— Как можахте да допуснете, че ще кажа такова нещо? — извика извън себе си той. — Съвсем не съм имал предвид вас, господа! Говорех за истински говеда! Не за вас! Ако знаехте само колко неприятно ми е това недоразумение. Никога не бих си позволил такова нещо.

Той наистина беше извън себе си.

— Но аз само се пошегувах — заяви господин Щорм.

— Действително ли? — запита с облекчение Кюлц.

Останалите кимнаха.

— Слава богу! — рече Кюлц. — Камък ми пада от сърцето. Такова нещо наистина никога не бих казал гласно.

 

 

Господинът, който се наричаше Руди, се беше облегнал удобно назад. Лежеше със затворени очи и спокойно дишаше.

Ирене Трюбнер разглеждаше лицето му. Разглеждаше го дълбокомислено и си разсъждаваше:

„Всяка дума, която ми е казал досега, навярно е лъжа. Защо ме преследва от вчера насам? И щом го върши, защо ме лъже? При това тоя долен мошеник има лице като Архангел Михаил! Вятър работа е прехвалената взаимна зависимост между физиономия и характер!“

Тя се извърна рязко към прозореца и в продължение на няколко минути се взира навън. Ала сетне пак обърна глава.

„Какви изразителни ръце! — помисли неволно тя. — А при това е долен тип! Но с мен ще си счупи зъбките, тоя Руди!“ Ирене се поправи мислено: „Тоя господин Руди!… Тоя сънльо, ха!“

В последното обаче тя се мамеше. Тоя господин Руди съвсем не спеше! Само така изглеждаше. Изпод дълбоко спуснатите си клепки той непрекъснато наблюдаваше младото момиче. Беше възмутен.

„Защо ли пък тъкмо тая Ирене Трюбнер — мислеше той. — Защо ли пък тъкмо тя трябваше да излезе такова красиво създание? Защо не е някое бостанско плашило? Години наред мечтаеш да срещнеш такъв човек. И когато най-сетне ти кацва право в ръцете, моментът е съвсем неудобен. Дявол да го вземе. Холбайн-младия и всички жени на Хенрих VIII — и обезглавените, и необезглавените! Ах, какво сложно нещо е животът!“

Тя се наведе доста напред и впи странен поглед в него. Стори му се, че очите й стават все по-големи и замислени. Какво толкова имаше да го гледа? Изведнъж тя сведе очи и се изчерви като ученичка.

При това младият човек вече изгуби самообладание и се събуди.

— Изтече ли часът? — запита той.

Тя се стресна и приглади косата си.

— Какъв час?

— Заплануваната пауза в нашия разговор — рече той, — за която станаха причина моите роднински връзки.

— Ах, тъй… — Тя погледна часовника си и каза: — Имате още време. Лека нощ!

— Нима съм спал?

— Мисля, че да — отговори тя.

— А хърках ли?

— Не.

— Каква осъдителна небрежност!

В този миг по коридора мина някакъв човек. Господин с бяла брада и тъмни очила. Той надникна в купето и бавно продължи нататък.

Госпожица Трюбнер запита:

— Познавате ли този господин?

— Не — отвърна господин Щруве. — Но изпитвам смътното чувство, че много скоро ще имам честта да се запозная с него.

 

 

Съдено му бе да излезе прав.

Когато влакът се намираше на ферибота между островите Зееланд и Лааланд и господин Щруве напусна купето, за да се поразтъпче малко, натъкна се пак на същия господин. Той тъкмо бе спрял пред един от пътниците и молеше за огън. На всеки, предразположен към съмнение, би направило впечатление, че човекът, който поднесе цигарата си на белобрадия, същевременно му пошепна нещо.

Обикновено непознати хора не шепнат помежду си. Прекалената предпазливост също е лекомислие.

Старият господин продължи пътя си.

Руди Щруве тръгна след него.

Старият господин оглеждаше прозорците на купетата.

Щруве проследи погледа му и забеляза как някакъв човек, който се бе подал от едно третокласно купе, намигна с едно око, когато старият господин мина край него.

А под окото, с което тоя човек намигна, имаше забележителен червен нос.

На Щруве този нос се стори познат. Той пристъпи до желязната ограда на ферибота и в продължение на пет минути разглежда Балтийско море, сребристите чайки и шамандурите, маркиращи пътя на ферибота… После се извърна и разгледа третокласното купе, което го беше заинтригувало.

До човека с червения нос той откри господина с клепналите уши. А и третия, когото бе видял пред Амалиенборг.

Срещу тях, сред пъстър букет от разбойнишки лица, се бе настанил добродушният исполински турист с дрехи от лоденов плат, който беше седял заедно с Ирене Трюбнер в „Д’Англетер“!

Тази групировка бе непонятна на Руди Щруве. Какво търсеше тоя честен и безобиден атлет след толкова много мошеници? Или пък съвсем не беше толкова безобиден?

Щруве бързо премина към отстъпление. Той изтича към своето купе, без да спира. Дано само през време на отсъствието му не се е случило нещо непредвидено! Скочи във вагона и се втурна по коридора. На няколко крачки пред купето той спря и си наложи да продължи съвсем спокойно.

Госпожица Трюбнер все още седеше на старото си място, унесена в мисли.

Той седна в своя ъгъл.

Тя извърна лицето си към него и внезапно погледът й се премести над главата му.

Руди Щруве проследи очите й и погледна мрежата за багаж. Не, куфарът си беше още на мястото.

Тя се усмихна и запита:

— Да не би да си играете сам на „весела поща“?

Той не разбра какво искаше да каже.

— Става въпрос за шапката ви — рече тя.

Той я свали. Под панделката беше подпъхнат един плик.

— Странно — каза той, взе писмото и го отвори.

На листа беше написано с едри печатни букви:

КОЙТО СИ ТИКА САМ ГЛАВАТА В ТОРБАТА ОСТАВА БЕЗ НЕЯ!

Той сгъна листа, пъхна го в джоба на сакото си и смръщи вежди.

— Нещо неприятно ли? — запита тя.

— Ами! — рече той и направи усилие да се усмихне безгрижно. — Просто шега на един стар познайник!