Кихару Накамура
Спомените на една гейша (38)

Модел в художествената академия

— Промени позата! — заповяда професорът. Обърнах се и сложих разтвореното ветрило, което дотогава беше протегнато напред, пред гърдите си. — Прекрасно, прекрасно! — извика въодушевено той, а студентите си зашепнаха.

Променях позата си всеки пет минути. Намирахме се в училището по изобразително изкуство на Двадесет и трета улица в Манхатън.

Тук преподаваха много известни учители и освен няколко китайци, нямаше азиатски студенти, което значи и нито един японец.

Работех там като модел.

Когато имахме курса по портретиране, трябваше да остана в една поза в продължение на петнадесет минути, след това имах право на пет минути почивка. На уроците по скициране променях позата си на всеки пет минути. Силата ми бяха японските танцови пози. Американските модели се ограничаваха в седящи, стоящи и лежащи пози, заставаха в профил и в гръб. Ако трябва да променяш позата на всеки пет минути, репертоарът бързо се изчерпва. Затова учителите и студентите сменяха моделите всеки ден.

Аз можех да им представям нови пози в продължение на няколко часа. Дори само ръкавът на кимоното може да заема съвсем различни положения, а с чадърчето за слънце или ветрилото става още по-лесно.

Тъй като получавах много похвали и възнаграждението беше значително за онези години, не можех да си пожелая по-добър източник на доходи. Намерих си тази работа съвсем случайно.

В съседната къща живееше младата Нанси. Типична американка, тя се държеше с мен напълно непринудено още от самото начало. Водеше ме на покупки, показваше ми разни неща, посвещаваше ме в подробностите на живота в Америка.

Нанси работеше в счетоводството на художествената академия. Един ден ме бе поканила в италианския ресторант, който се намираше в близост до училището.

Малко преди дванадесет влязох във фоайето на училището и зачаках Нанси. След малко входната врата се отвори и влезе едър, красив мъж.

Беше не само грамаден, но и дебел, с кръгло лице и приличаше на шофьор на камион или борец. Изведнъж спря и ме загледа втренчено. Сигурно беше виждал японки на снимки или на кино, но за първи път се озоваваше пред жива японка в кимоно.

Без да се притеснява, той дойде при мен и ме огледа с възхищение. Това беше преди около тридесет години и сигурно не съм изглеждала много зле. Обясних смутено, че имам уговорка с Нанси за обед, след малко се появи и тя.

Нанси ме представи и с изненада узнах, че се намирам пред директора на художествената академия. Мъжът беше толкова впечатлен, че веднага ме помоли да позирам на студентите му.

Странно, но той никак не приличаше на човек на изкуството. Когато си подадохме ръка, забелязах, че десницата му е като на бейзболист. По-късно посетих музея в Бруклин, където бяха изложени картините му и се смаях. Живописни платна с цветя, деца и природни картини в меки тонове, които никак не подхождаха на създателя си.

Той имаше чудни меки очи и след време, когато започнахме да се срещаме всеки ден, разбрах, че има и изключително добро сърце. Всичките му ученици го обичаха.

Получавах по четири долара на час. По онова време билетът за метрото струваше петнадесет цента (днес е един долар). Университетските професори получаваха за едночасова лекция пет долара. Бях много благодарна за щедрото възнаграждение, макар че наскоро бях дошла от Япония и още нищо не разбирах.

С посредничеството на професора бях представена на преподавателите и в други училища по изкуствата. Като се започне от „Студентската лига“ на Петдесет и седма улица, работех във всички възможни училища по изкуствата, както и в отдела по изкуство на нюйоркския университет.

Бях особено благодарна за тази работа, тъй като всеки месец изпращах доста голяма сума на баба, мама и сина ми.

Наех стая в апартамент в Уест Енд, който принадлежеше на вдовица на име мисис Даймънд. Тя живееше сама с подрастващата си дъщеря Дайна и беше изключително интелигентна и отзивчива дама. Когато визата ми изтече, тя ме придружи до имиграционната служба и гарантира за мен. Така без проблеми удължиха визата ми с още половин година.

По онова време всички японци мразеха посещенията в имиграционната служба, защото у американците все още се таеше съзнанието, че са победители във войната, и много от тях се държаха надменно и презрително.

Аз имах голямото предимство, че мисис Даймънд ме придружаваше с готовност и никога не се страхувах от отиването в имиграционната служба като другите японци. Късметът, който описвам и в първите две части на книгата си, никога не ме е напускал.