Кихару Накамура
Спомените на една гейша (32)

Втората ми сватба

По онова време най-важният промишлен клон на Япония беше въгледобивът. Без въглища другите видове промишленост не можеха да работят. По тази причина профсъюзът на миньорите „Танро“ беше най-могъщият в страната.

Когато открих магазина си и любовната ми мъка поотслабна, във фирмата се заговори, че К. ще стане следващият директор. И двамата бяхме много заети и срещите ни се разредиха още повече.

Въпреки това той продължаваше да владее мислите ми.

Магазинът ми се развиваше добре, бях много доволна от Айко и Йошико. Даже напълнях — дотогава бях само кожа и кости.

Синът ми също се забавляваше с многото млади хора, които ни посещаваха. Докато беше отворено и влизаха клиенти, не му беше позволено да се мотае в магазина и той спазваше забраната. Ала след края на работното време, когато всички заедно пиехме чай, идваше при нас и се радваше на компанията на младежите.

Най-после в сърцето ми се възцари мир. Не се измъчвах така силно, когато не виждах К., защото имах много работа в магазина си.

Изведнъж започнаха да ме следят.

Нямах представа защо. В Индия, малко преди началото на войната, беше нормално да ме следват полицейски агенти, защото бяхме във вражеска страна. Но по каква причина японци вървяха подире ми на Гинза?

По цял ден около къщата ни се мотаеха трима подозрителни мъже. Един стоеше пред магазина ми, вторият на каменната стълба на издателство „Романс“, а третият се криеше зад един телеграфен стълб.

Скоро разбрах причината.

Хората от профсъюза „Танро“ наблюдаваха кога К. ме посещава. Очевидно искаха да го хванат натясно с любовницата му.

Когато един ден се върнах от магазина, от който купувах материал за куклите, мама ме чакаше на ъгъла, бледа като платно.

— Двама напълно непознати мъже проникнаха в къщата ни и си взеха разни неща от хладилника — изплака тя.

Когато влязох вкъщи, един от мъжете, който имаше вид на работник, се обърна към мен на ужасен северояпонски диалект:

— Ей ти, нали ти си метресата на К.?

— Това не е смешно. Аз храня семейството си със собствения си труд, затова ви забранявам да ме наричате метреса.

Бях толкова разгневена, че се разтреперих. Така ми се искаше да му зашлевя един!

— Явно е, че не живее в разкош — промърмори колебливо другият.

— Аз работя и се грижа за две възрастни жени и едно дете. Не мога да си позволя нищо луксозно — отговорих аз с цялата надменност, на която бях способна. — Защо ме шантажирате? Знам, че цял ден стоите навън и ме наблюдавате. Защо не повикате и третия, който ви чака зад стълба? Хайде, ще пием заедно чай.

Двамата ме погледнаха смутено. Инициативата бе преминала у мен.

— Мъжът ми загина във войната и аз трябва да издържам баба, мама и сина си. Затова работя упорито. Няма да ви позволя да ме тормозите!

Двамата подвиха опашки.

— Никой няма да ви види. Знам, че не сте от босовете на профсъюза, затова ви каня на чай. Повикайте колегата си.

Двамата размениха несигурен поглед.

— Това беше добре… ние и профсъюзни босове… ха-ха-ха… — Лицата им се разведриха.

— Моля ви, поднесете чай на гостите. Донесете и сладкиши — подканих мама и баба, които трепереха от страх. — Няма от какво да се страхувате. Мисля, че ще се разберем с тези мъже.

Като мърмореха нещо неразбрано, двамата събуха износените обувки, които досега неучтиво бяха оставили на краката си. После седнаха на местата, които им предложих.

Мама им поднесе чай и те засърбаха доволно. Явно бяха ожаднели от много работа.

— От Хокайдо ли сте? — Двамата се погледнаха и кимнаха. Не бяха млади момчета, а по-скоро застаряващи мъже. Онзи, който стоеше отвън, беше почти старец. Очевидно им беше неловко да го повикат. След малко запалиха цигари. През това време синът ми се върна от училище.

— Имаме гости. Ела тук и кажи добър ден — подканих го аз, той се приближи, поклони се като възпитано дете и поздрави двамата мъже.

— Ти си добро момче — усмихнаха се те. Възползвах се от случая.

— Баща му загина във войната, видяхте и двете стари дами, които вече не могат да работят. Животът ми не е лесен. Смея да твърдя, че е дори по-труден от вашия.

Подарих им оризовите кракери и сладкишите, които бях получила от Касуга-сан (жената сандвич). Явно и те имаха деца, защото ги взеха, благодариха и си отидоха.

Докато бършех следите от кални обувки в кухнята, гневът ме обзе с нова сила и се разплаках. За щастие бях успяла да се справя с тези мъже, но сигурно щяха да дойдат нови и пак щяхме да треперим от ужас. Така ми се искаше да захвърля всичко и да избягам. Мама и баба бяха много уплашени и настояваха да се преместим.

Не е в характера ми да бягам и да се призная за победена, след като не съм направила нищо лошо.

На следващия ден, когато мама взе сина ми от детската градина и двамата се върнаха вкъщи, пред вратата чакаха други съгледвачи, не тези от предишния ден. Въпросите им бяха повече от нагли.

— Това хлапе със сигурност е на К.

— Колко пъти седмично ви посещава К.?

Накрая ми стана смешно. Мама обаче плачеше горчиво и за всичко обвиняваше мен.

— Нима не ти е съвестно? — питаше ме сърдито тя.

Беснеех от гняв, но какво можех да направя? Да отида в профсъюзната централа в Хокайдо? Каква полза? Или в полицията? По онова време профсъюзите изобщо не се съобразяваха с полицията. Членове на комунистическата партия бяха нахлули в двореца с плакати, на които пишеше: „Главното е императорът да има какво да плюска“, и бяха направили големи поразии. Никой нямаше да се застъпи за беззащитна жена като мен.

Тъй като не познаваха ситуацията, съседите ми решиха, че мъжете, които по цял ден наблюдаваха магазина ми и ме преследваха, са полицейски шпиони. Никой не можеше да си представи, че са от профсъюза.

— Каква причина има полицията да преследва дъщеря ви? — питаха те мама. Положението ни се влоши още повече.

Шантажираха ме така, както шантажират всички слаби хора, и това продължаваше ден след ден, а аз не знаех на кого да се оплача. С К. почти не се виждахме, а когато говорехме по телефона, се стараех да не го товаря с моите неприятности. Пък и той не можеше да ми помогне с нищо. По-добре беше да си мълча.

Всеки ден беше изпълнен с тревога и страх и бях много близо до нервна криза. Но поне магазинът процъфтяваше, момчето ми растеше и се развиваше добре.

Имаше и един човек, който ме утешаваше, без да се натрапва, и непрестанно се опитваше да подобри настроението ми.

В неделя водеше момчето ми в увеселителните паркове Тошимаен и Коракуен и двамата се забавляваха чудесно.

Този някой беше младият фотограф Н.

Той беше десет години по-млад от мене. Днес е обичайно жените да се омъжват за по-млади мъже, но преди тридесет и пет години почти нямаше мъж, който да събере смелост да се ожени за десет години по-стара жена, на всичкото отгоре с дете.

Към това се прибавяше и фактът, че той беше едва двадесет и пет годишен, неженен и имаше пред себе си обещаващо бъдеще. Можеше да вземе всяко красиво момиче.

Синът ми беше луд по „големия си брат“ и беше залепнал за него като репей. В дните, когато Н. не идваше, беше потиснат и когато го видеше отново, радостта му беше неописуема. Когато бях „депримирана“, за да употребя модерната дума, Н. знаеше как да ме утешава и окуражава. Скоро и аз започнах да очаквам с нетърпение посещенията му.

Тъй като бях десет години по-голяма от него, изобщо не си помислях, че той може да изпитва към мен нещо повече от съчувствие. Вярвах, че се интересува от двете млади момичета Айко и Йошико.

Дори насън не си представях, че Н. може да бъде влюбен в мен…

Той познаваше жалкото ми положение. Не се оплаквах никому, само на него изповядвах ежедневните си грижи.

— Хайде да се оженим — предложи един ден той. — Така никога вече няма да имаш неприятности.

Тъй като той знаеше колко ме бе измъчила историята с К., помислих, че иска само да ми помогне.

— Не искам да се ожениш за мен от съжаление — отговорих.

— Досега мълчах, но трябва да знаеш, че те обичам. Обичам и момчето ти. Ще бъда много щастлив, ако се оженим. Това ще бъде добре и за детето.

Не можах да сдържа сълзите си.

Реших да бъда искрена докрай и му разказах всичко. Дори това не промени желанието му да се ожени за мен.

Предполагах, че родителите и близките му ще създадат затруднения, но той можа да ги убеди. Мама и баба бяха много изтормозени от историята с К. и приеха с въодушевление раздялата ни. Ала когато чуха за намерението ми да се омъжа за някакъв си неизвестен фотограф, десет години по-млад от мен, се ядосаха още повече и бяха категорично против.

Тъй като дядо ми беше светски човек, баба беше престанала да живее семейно с него още от двадесет и осмата си година и беше свикнала да се смята за съвършена съпруга и майка, която се грижи за домакинството, децата и дори за метресите на мъжа си.

Татко беше осиновен от семейството, за да стане съпруг на мама, и двамата живееха разделени още след двадесет и шестата й година. Мама беше възпитана изцяло в духа на „висшето училище за девици“^[1] и беше на мнение, че жената е длъжна да се грижи за домакинството и децата, без да мисли за мъже. Затова и мама, и баба бяха убедени, че жена като мен, която се е влюбила в женен мъж, не е наред с главата. А когато разбраха, че Н. ме е „предумал“ да се омъжа за него, както се изразяваха, направо побесняха. Според тях беше пълна лудост да стана съпруга на толкова млад мъж.

Аз се интересувах от мъжете още от най-ранната си младост. Любовта им ме направи зряла жена. Те ме научиха как да се наслаждавам на живота си. (Разказах за това още в първата част на книгата си. Любовта на мъжете ме оформи като личност. Не можех да живея без любов. Това не се е променило и до днес.)

Мама и баба упорито държаха на своето.

— Не ни трябват мъже. Когато жената навърши двадесет години, главната й задача става да отгледа децата си. Ти имаш прекрасен син. Основен дълг на жената е да посвети целия си живот на възпитанието на детето си. Това е и най-голямото й щастие. Не проумяваме защо държиш непрекъснато да имаш мъж до себе си. Много по-хубаво е, когато сме си само четиримата, така е и по-удобно. За щастие имаш работа и можеш да ни храниш. Живеем много добре. Защо искаш да ни натрапиш мъж?

Какво толкова хубаво има да живееш с две баби и едно малко дете и да се изтрепваш от работа, за да ги храниш? Защо се смята, че най-голямото щастие е да посветиш целия си живот на възпитанието на детето си? Това обезличава жената. Но нямаше смисъл да споря с тях, защото не можеха да ме разберат. Колкото и да разговаряхме, те продължаваха да ме наричат „луда“. Реших да сложа край. Аз бях още млада. Не можех да посветя оставащите ми години на издръжката на две упорити старици и едно дете. Исках животът ми да има по-богато съдържание. Нима това беше безумие? Говорехме си, без да се чуваме.

Реших, че на всяка цена ще се омъжа за Н.

Обясних на К., че е дошло времето да се разделим. Само така можехме да запазим добър спомен един за друг. За съжаление взаимното желание и нежната любов бяха угаснали. Външният натиск беше твърде силен и един ден неизбежно щяхме да се намразим. Това беше най-страшното. В момента можехме да се разделим като приятели, но ако страданията ми продължаха, един ден непременно щеше да се стигне до мръсна битка. Сега беше най-удобният случай да се разделим. Казах му също, че смятам да се омъжа и да взема сина си в новото си семейство.

Децата на К. също растяха и той явно споделяше мнението ми, че е дошъл моментът да се разделим. Според мен най-доброто е да се разделиш с любимия, докато още се обичате. Не съм променила мнението си и до днес.

Продадох магазина и построих малка къща в Сангения-чо в Азабу.

В тази връзка трябва да спомена дърводелеца Такахаши. Този изключително честен и почтен мъж и брат му бяха много мили с мен, макар че не разполагах с много пари. Построиха ми солидна и красива къща и взеха пари само за материалите.

Макар че беше много млад, Н. имаше вкус към японската традиция. Пред къщата, скрита зад боядисана в черно дървена ограда, засадихме върба, която се виждаше отвън. Къщата беше от страната на парка Арисугава, малка, но много стилна.

Много ни се искаше да отпразнуваме сватбата си скромно и без шум, но това беше първата сватба на Н. Вярно е, че бях булка с дете, но той беше само на двадесет и пет години и дължеше на родителите и роднините си поне официална сватбена церемония. Ако имахме дете, един ден непременно щеше да ни поиска снимки от сватбата. Решихме да организираме тържеството в паметната зала Мейджи.

Омъжих се официално в бяло сватбено кимоно. Тъй като според будисткия календар неделята обещаваше щастие, залата беше пълна с двойки, които се бракосъчетаваха една след друга като на конвейер. Бях много изненадана.

Тъй като бяхме поръчали най-скъпото тържество, включващо музика гагаку^[2], сватбата премина под гръмките придворни звуци на жо, вид бамбукова флейта, и хичирики, която може да се сравни с блок-флейта. Американските ни гости бяха въодушевени от видяното.

Аз бях единствено дете и нямах роднини. Мама и баба категорично отказаха да дойдат. Тъй като не е много прилично да не присъства никой от страната на булката, поканих американските си приятели: родителите на полковник Шайра, който пръв щеше да забие американското знаме на Луната^[3] (те обичаха много и мен, и сина ми), освен това директорката и заместник-директора на „Уошингтън Хайтс“ и един адвокат със съпругата си.

Дойде и дъщерята на старата ми приятелка Коейрио от Шимбаши, която се бе омъжила за Янагия Кингоро. Масако беше съвсем младо момиче. Присъстваха също майстор Секисекитей Момотаро, жена му, магьосницата Шокиокусай Киоко и вентрилокът Ханашима Сабуро. Тъй като денят беше чудесен, празненството се състоя в градината и мина с голям успех. Всички присъстващи артисти показаха изкуството си. Единствената неловкост беше, че докато козметичката на зала Мейджи ме гримираше, камериерката Фуми посочи с пръст една дама в западна булчинска рокля и извика високо:

— Миналия път бяхте облечена като нея, нали?

Понякога показвах на приятелите си албума със снимки от сватбата с първия ми мъж, при която носех западна рокля, и Фуми си го спомни в най-неподходящия момент.

От страна на Н., както беше редно, дойдоха родителите, братята и сестрите и всички роднини. При мен бяха само американците и артистите, което на пръв поглед може би изглеждаше пъстро и екзотично, но все пак ме караше да се чувствам самотна.

За разлика от сватбите, на които всички седят сковано, държат се дълги речи и гостите скучаят, атмосферата на нашата сватба беше ведра и присъстващите се забавляваха чудесно.

Исках да присъства и синът ми, но мама и баба спориха с мен, докато се отказах.

След сватбеното тържество се прибрахме в новия си дом. Детската стая беше точно до нашата спалня. Синът ми беше много щастлив от новото си убежище, защото Н. беше поръчал специален гардероб, бюро и стол, съобразени с неговия ръст.

В старите ни жилища синът ми спеше при баба си и постоянно се оплакваше. Затова сега беше прещастлив, че има собствена стая. Мама и баба бяха твърдо против детето да живее в собствена стая.

С последните си пари направихме тъмна стая, където работеше Н. Аз също бърках проявител и разнасях готовите снимки. Н. взе за помощник младия Ямада Казуо и беше много доволен от прилежанието му.

Синът ми беше най-щастлив от всички. Ходеше по петите на татко си и му подражаваше във всичко. Големият брат се бе превърнал в баща.

Н. беше много привързан към семейните ценности. Често излизахме тримата, ходехме да плуваме или правехме дълги излети. Когато валеше сняг, отивахме в парка Шиба, за да се наслаждаваме на гледката, а за нова година посещавахме храма Мейджи, както изисква традицията.

Когато малкият правеше бели, получаваше без бавене хубаво шамарче по дупето. След това двамата отиваха в банята, сякаш нищо не се бе случило, и си търкаха гърбовете. Това беше най-щастливото време за мен и за момчето ми.

За съжаление мама и баба много скоро се намесиха в хармоничния живот на малкото ни семейство.

Построихме им малка къща точно зад нашата, наехме прислужница за двете семейства, за да не им липсва нищо (две стари жени имат малко домакинство) и им определихме месечна издръжка, за да живеят спокойно.

Ала мама и баба не можеха да понесат, че внукът им всяка сутрин се облича сам за училище, следобед седи сам в стаята си и учи, а нощем спи без надзор.

Докато завърших шести клас, аз спях в стаята на баба. Когато ядяхме риба, тя изваждаше костичките от моето парче със специална пинсета. Естествено е, че искаше да се грижи по същия начин и за правнука си. Като че ли най-неприятно й беше, че тримата се разбираме толкова добре. Сигурно щеше да се зарадва, ако малкият беше отишъл разплакан при нея и се бе разхленчил, че мама и татко не го искат. Баба беше твърдо убедена, че аз не разбирам нищо от възпитание на деца и не правя нищо добро за сина си.

 

Тъй като къщата ни имаше чудесно разположение, реших да открия малък козметичен салон.

Исках да давам добра издръжка на мама и баба. Освен това Н. желаеше да има кола и му купих форд на старо. По онова време беше изключение фотограф да има собствена кола.

Н. работеше добре и снимките му имаха успех. По поръчка на „Чуокорон“ двамата със Сакагучи Анго^[4] пропътуваха цяла Япония. Сакагучи пишеше всеки месец по едно есе, а Н. доставяше снимките към него. Серията беше успешна и Н. стана известен на цялата страна.

Той обичаше рози и садеше в градината ни различни сортове. Полагахме за тях най-нежни грижи.

Малкият ми салон процъфтяваше и тъй като двадесетгодишната Токуе, двадесет и четири годишната Киохара и красивите ученички Омо и Пеко (на шестнадесет) живееха и работеха там, винаги беше весело и оживено.

Ходехме заедно на плуване, излизахме с колата, изобщо се забавлявахме чудесно.

Както разказах още в началото, при евакуацията ни помогна много една приятелка на баба от Нумацу. Внучката й искаше да посещава училище за мода в Токио, но по онова време беше немислимо момиче от заможно буржоазно семейство да живее само в столицата. Позволиха й да се запише в желаното училище само след като обещахме, че ще я подслоним в дома си и ще следим за възпитанието й. На неомъжените момичета, които си вземаха самостоятелни жилища или живееха под наем, не се гледаше с добро око.

Разбира се, Н. нямаше нищо против. Приехме момичето с радост. В дома ни имаше и други млади хора и под нашето покровителство тя можеше да осъществи желанието си да следва.

Кинуе беше седемнадесетгодишна, тъкмо завършила училище. Днес, след тридесет и пет години, тя е омъжена за преуспял лекар и е майка на четири деца. Кинуе имаше късмет да си намери чудесен мъж, ръководител на голяма болница. Двете й най-големи дъщери също станаха лекарки…

Кинуе ми е много близка и до днес. Синът ми изпитваше дива ревност, че открито показвах привързаността си към нея.

Кинуе пътуваше всеки ден до училището за мода, което се намираше в Мегуро. В годините след войната градският транспорт беше зле организиран, колите бяха препълнени, а хората безогледни. Бях много загрижена за младото момиче, което не познаваше Токио. Обикновено Кинуе се връщаше с една приятелка, но сутрешното пътуване ме безпокоеше и не смеех да я изпращам сама. Н. предложи да я откарва с колата ни до вратата на училището и това беше огромно облекчение за мен. Веднага писах на родителите й в Нумацу, че могат да бъдат спокойни за дъщеря си.

Кинуе се сприятели бързо с „чичо“ си. В къщата ни цареше хармонична, извънредно весела атмосфера, особено на масата, където сядахме всички заедно.

Една сутрин мама и баба ме повикаха в дома си, защото имали да обсъдят с мен нещо много важно. Изненадах се, но веднага отидох при тях и узнах, че една съседка дошла да ги предупреди. Всички съседи клюкарствали за мен и съжалявали нещастната съпруга. В началото не разбрах за какво говорят.

Десет години по-младият съпруг всяка сутрин излизал от дома си и се качвал в колата с някакво младо момиче. Възрастната съпруга явно била почтена жена и понасяла това положение, без да мърмори. Всички съседи оплаквали участта й.

Ала тъй като не можели да останат равнодушни пред това явно несправедливо отношение към добрата съпруга, решили да говорят с мама и баба.

Гледах ги смаяно. Не можех да повярвам на ушите си.

Най-после разбрах какво ми говореха. Съседите клюкарстваха, защото Н. всяка сутрин качваше в колата си младата Кинуе и я откарваше на училище.

Тази проклета подозрителност е едно от най-лошите качества на японците и според мен почти не се е променила за последните тридесет и пет години. Това ми прави впечатление всеки път, когато идвам от Ню Йорк в Япония. Тогава направо побеснях. Самата аз бях помолила Н. и му бях безкрайно благодарна, че водеше Кинуе на училище…

Почувствах се предадена от мама и баба, които нарочно ме бяха повикали, за да ме поставят в неловко положение.

И в Осака, и в Токио, преди и след войната, това натрапчиво любопитство и тези мръсни клюки, тази еснафска атмосфера ми бяха дълбоко отвратителни. Животът в Япония ставаше все по-непоносим за мен.