Кихару Накамура
Спомените на една гейша (27)

Учителка в „Уошингтън Хайтс“

Един известен издател на вестник даде прием, където ме представиха на елегантна дама на средна възраст. Освен това се запознах с двама или трима души от GHQ и двама журналисти. Отговарях главно за обслужването на мис Х. Когато в банкета участваха дами, правилото беше да бъдат обслужвани първи.

Мис Х. беше учителка в „Washington-Heights-Elementary School“, което се намираше в близост до жилищата на офицерите и семействата им.

По-късно „Уошингтън Хайтс“ беше преустроено в олимпийско село. За съжаление не знам как изглежда сега, защото по това време вече живеех в Америка.

По-рано тук беше площадка за маневри и мястото беше много просторно. На свободния терен бяха построили стотици еднофамилни къщи за офицерите от GHQ, училището също беше на голяма площ.

По-рано в Япония почти нямаше жени директорки на училища. Освен това мис Х. беше много енергична личност и изобщо не отговаряше на представите на японците за ръководителка на основно училище. Тя беше красива, руса, обличаше се с вкус, най-вече в плетени костюми, носеше обици, гривни и верижки, ноктите й бяха лакирани.

По време на споменатия банкет бяха показани традиционни танци, а аз обяснявах действието.

Мис Х. ме гледаше внимателно с красивите си сини очи. Тъй като японските танци са символични и силно стилизирани, аз отидох при нея и попитах дали е разбрала всичко. Да, отговори ми тя и похвали английския ми. Бил ясен и разбираем, което било рядкост при японците.

След това ме попита дали не бих искала да преподавам в училището й. Загубих ума и дума.

— Да стана учителка? Да преподавам…

— Вие работите вечер, нали? Училището е само сутрин. Ще свършвате най-късно в три часа.

— Но аз съм била гейша!

— Е, и? — отговори съвсем спокойно тя.

Това ме изненада, защото имах много неприятности с бившата си професия. Очевидно американските училищни директори изобщо не се интересуваха от миналото на учителките си.

Преди войната ме бяха поканили да изнеса няколко урока в училището по изкуствата, днешната държавна художествена академия. Учителите по нихонга Ивата Сентаро и Шимура Тацуми, които бяха мои постоянни клиенти, ме помолиха да изпълня някои танци.

— Кихару, днешните студенти често рисуват кимоното затворено надясно и изобщо нямат представа как изглежда един хакама. Ела някой път при нас и им обясни какво представляват японските национални дрехи.

Донесох собствения си нагледен материал, който се състоеше от кафеникаво ошима-кимоно, ожия-кимоно от ленен креп и юки-кимоно от коприна на фини шарки. Обясних как се произвеждат различните кимона, показах как се носят отделните части на облеклото, изясних, че макар и скъпи, кимоната, донесени от мен, са за всекидневна употреба и никога не се обличат за официални случаи.

Втория път заех няколко перуки от Окайоне и обясних какви са фризурите на неомъжените жени и на съпругите, какви прически имат гейшите, съпругите на самураите и буржоазните дами.

Уроците ми бяха веднъж седмично. Втория път стаята беше препълнена.

Внезапно професорите ми заявиха, че повече няма да имат нужда от услугите ми. Обяснението беше, че учениците и учителките протестирали, защото явяването на една гейша на учителската катедра било кощунство, след като в училището имало толкова учени професори.

След края на войната преживях нещо подобно в една голяма болница. Заместникът на главния лекар, който ценеше високо особения ми метод на преподаване, организира курс по английски за участниците в международния конгрес на лекарите, който щеше да се състои през следващата година. И там ми отказаха, защото болничната управа предпочела да назначи учителка с филологическо образование и в никакъв случай не било редно да ангажират гейша.

Ако главният лекар беше настоял участниците в конгреса да се възползват от моя пряк метод, който ги обучаваше на жив и лесно приложим английски, щеше да се вдигне голям шум. Непременно щяха да разпространят слуха, че съм му метреса.

В това отношение Япония е наистина потискаща страна. Собствените ми сънародници толкова често ме бяха унижавали и отхвърляли само защото съм била гейша, че едва не се разплаках от радост, когато мис Х. пожела да преподавам в училището й. Не бях очаквала, че тя ще отговори на плахите ми възражения с категоричното „Е, и?“, и бях трогната.

Дейността ми като „учителка по японска култура“ в училището на мис Х. започваше в девет сутринта и продължаваше обикновено до дванадесет на обед. Преподавах оригами, икебана, създаване на кукли и танци. Тъй като ми плащаха в долари, доходът ми се увеличи значително.

Когато имахме съвет, американските учители си вземаха сами кафе или сандвич. Но моето образование беше друго и аз не можех да понеса тази гледка. Първата ми задача беше да налея на директорката и да й поднеса чашата, после наливах на заместник-директора, на главния учител и така нататък. Поднасях им също захарта и млякото. Накрая наливах и на себе си и сядах на мястото си.

Първия път госпожа директорката помоли за внимание и посочи на колегите си грациозния начин, по който бях поднесла кафето. Нито една американка не можела да се движи с такава прелест. Това със сигурност било резултат от обучението, което съм получила като гейша. Всички трябвало да се поучат от мен.

След съвета участниците си отваряха вратата и напускаха помещението без церемонии. Според мен това беше нередно, затова започнах да им отварям вратата и да излизам последна. И при този случай похвалиха обучението ми на „гейша гърл“.

Мис Х. харесваше кимоната ми. Тъй като бях свикнала сънародниците ми да ме гледат с пренебрежение, бях благодарна за всяка похвала.

Лека-полека започнах да се питам дали няма да живея по-щастливо в Америка. Във всеки случай в компанията на американци се чувствах спокойна и щастлива. Между японците, които са склонни да преценяват човека единствено според класовата му принадлежност, бях почти винаги нещастна. Тук и учителите, и учениците бяха много сърдечни, всички ме преценяваха според действителните ми постижения. Радвах се, че никой не говореше зад гърба ми каква съм била някога.

Запознах се със семейство Мичъл на един прием и се сприятелих с тях. Тъй като малката им дъщеря беше на една възраст със сина ми, посещавахме ги често. Те хвалеха сина ми, че умее да рисува добре. Един ден му купиха двадесет и четири цветни молива и американски блок за рисуване. По онова време цветните моливи и блоковете бяха мечта за всяко дете. Радостта ми от подаръка беше безкрайна. Имах среща със семейството пред главния вход на РХ на Гинза. Млад американски полицай регулираше движението на кръстовището. Дотогава регулировчиците бяха непознато явление в Япония.

Младежът носеше обикновена американска униформа, обръщаше се и движеше ръцете си грациозно като балетист. Често се спирах да го наблюдавам и се радвах на „Танца за регулиране на движението“.

Семейство Мичъл имаха намерение да ме поканят на обед. Тъй като децата бяха на детска градина, уговорихме се да се чакаме пред главния вход на РХ. Както обикновено, бях дошла малко по-рано и чаках на кръстовището в розовото си кимоно.

Мистър Мичъл донесе блока и моливите за сина ми и ме помоли да почакам още малко, тъй като жена му била заета с покупките.

— Разбира се — отговорих аз. Докато чакахме, заговорихме за последния училищен празник. Дъщеричката им, облечена в кимоно, русата коса, вдигната в нова японска прическа, с чадърче за слънце в ръка, беше изпълнила с особена прелест танца към детската песничка „Пъстро чадърче за слънце“ (Ехигаза).

Както стояхме и бъбрехме непринудено, покрай нас минаха двама студенти в строгата униформа на университета „Тодай“, спряха и ни загледаха нахално.

— Днешните уличници са много добре облечени — отбеляза презрително единият.

— Заели са място пред РХ, за да съблазняват американци — отговори другият.

— Извинете ме за момент — казах на г-н Мичъл и хванах за ръкавите двамата студенти, които искаха да продължат пътя си. — Почакайте за момент.

Двамата ме погледнаха смаяно.

— Вие сте студенти в „Тодай“, нали?

— Да. — Погледите им бяха студени и подозрителни.

— Ако съдя по знака L, следвате литература. Учите ли английска литература? — попитах и те потвърдиха.

— Преди малко казахте, че днешните уличници са добре облечени и чакат пред РХ, за да отмъкват американци — продължих аз. Говорех много високо и скоро се събра групичка любопитни. Все пак бяхме на Гинза.

— Като студенти по английска литература би трябвало да различавате английския на уличниците от литературния английски. Освен това аз разговарях с г-н Мичъл за училищния празник на дъщеря му. Вие спряхте до нас и със сигурност сте чули разговора ни. Наистина ли не различавате уличния жаргон от литературния английски? Не мога да допусна да говорите такива безотговорни глупости. И смеете да твърдите, че сте студенти в „Тодай“? Извинете се веднага. — В погледа ми святкаше злоба. Междувременно се бяха събрали много хора и двамата се извиниха с почервенели уши.

— Аз преподавам в основното училище „Уошингтън Хайтс“ и съм учителка на дъщерята на този господин. По тази причина не мога да ви позволя да говорите, че съм чакала пред РХ, за да отмъквам американци. Моля ви за в бъдеще да бъдете по-внимателни, преди да издрънкате такива непремислени глупости.

Студентите се отдалечиха тичешком. Понечих да се върна при г-н Мичъл, когато ме заговори един добре облечен господин:

— Моля да ме извините. Присъствах на сцената още от самото начало и съм много впечатлен. Повечето хора се ядосват на тези неща, ни почти никой няма смелостта да поиска сметка на младите хора и да ги накара да се извинят. Вие сте млада, но сте извънредно смела жена.

— Неловко ми е, че вдигнах такъв шум — извиних се аз.

Така се запознах с професор Канамори, на когото съм вечно задължена. Учудващо е по какъв начин се срещаме с важни за развитието ни хора.

След няколко дни професор Канамори ми се обади по телефона и каза, че ректорът на университета „Тодай“, Намбара Шигеру, непременно желае да се запознае с мен. На приемите разговарях непринудено с господа като ректор Намбара, но когато узнах, че е пратил личната си кола, за да ме отведе при него, ужасно се уплаших. Ала професор Канамори ме успокои:

— Нали и аз ще бъда там!

На следващия ден пред дома ми спря огромна старомодна лимузина, която изглеждаше като колите на високопоставените личности от епохата Тайшо, и ме отведе през червената порта на университета „Тодай“ при ректора. За мое голямо облекчение пред старата сграда чакаше професор Канамори.

Ректорът Намбара имаше бяла коса и изглеждаше много добродушен.

— Наскоро мои студенти са се държали непростимо с вас — извини се той.

Сведох смутено глава.

— Аз не умея да мълча. Много ми е неловко, че се развиках така, но вече не мога да го променя — измънках аз. Не знаех какво говоря.

Очевидно професорите бяха много доволни, че съм поискала сметка от студентите и съм ги принудила да се извинят.

Пред прозореца растеше огромно старо дърво и помещението изглеждаше мрачно. Професор Канамори задаваше въпросите си така умело, че скоро доверих на ректора най-съкровените си чувства и възгледи. Разговорът стана безкрайно интересен. Времето, прекарано с двамата професори, беше извънредно ценно за мен. После отново ме отведоха вкъщи със старата лимузина.

Сигурно двамата някогашни студенти вече са станали професори. Все пак тази случка стана преди тридесет и пет години.