Алфред дьо Вини
Смъртта на вълка

1

Пламтящата луна бе скрита в сива пара,

тъй както чезне в дим зарята на пожара,

и черен бе лесът до хоризонта чак.

Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,

по целия ни път преплетен със тревите,

и ето — изведнъж видяхме под елхите

оставена следа от вълчи крак голям.

Разбрахме, че вълкът е минал скоро там,

и затаили дъх, слухтяхме в тишината,

пристъпвайки едва. Лесът и равнината

не трепваха дори; дочувах само аз

понякога едва един проплакващ глас,

издаван във нощта от ветропоказател —

далечен вятър бе стрелката му разклатил;

край мене всеки дъб, във сянка занемял,

изглеждаше опрян на лакът и заспал.

Цареше тишина. Отново се наведе

най-старият ловец и мястото огледа,

приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,

той, който никой път до днес не бе грешил,

със шепот съобщи, че е разбрал следите —

че вълците са два, съвсем наблизо скрити,

и има при това и две вълчета с тях.

У всеки мой другар приготвен нож видях;

блестящите дула на пушките прикрили,

поехме пак напред със удвоени сили,

но първите от нас се спряха в своя път

и две очи видях насреща да блестят:

на лунна светлина игриви силуети

се мяркаха пред нас, в боричкане заети.

Тъй хрътката дома, пред нашите очи,

на своя господар се радва и квичи.

Децата на вълка обаче не скимтяха

и в същата игра съвсем безшумни бяха —

те знаеха: отвъд, зад градските стени,

човекът враг не спи и готви им злини.

Бащата бе нащрек; на малката поляна

вълчицата встрани сред сянка бе простряна,

спокойна — сякаш бе изсечена в гранит,

напомняйки така със гордия си вид

кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.

Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:

той беше заграден отвред със врагове.

Разбрал, че от смъртта не ще се отърве,

подскочи срещу нас и челюстта си сключи,

прегризвайки врата на първото ни куче,

и жертвата си все тъй стискаше със бяс,

макар че с дружен залп прострелян бе от нас,

макар че нож след нож, от всичките посоки,

във неговата плът се врязваха дълбоко.

И кучето до смърт бе стискано така,

догдето се простря в краката на вълка.

Тогава той към нас извърна си очите;

до дръжка бяха чак ножовете забити

и към земята той бе просто прикован

пред черните дула, във кърви цял облян.

Със поглед помътнял отпусна се в тревата,

последна глътка кръв преглъщаше устата —

презрителен и горд, с окървавен език,

затвори той очи, умря без стон и вик.

2

Стоях облегнат аз на пушката, която

изпразнил бях пред миг; да гоня из гората

вълчицата докрай, не исках аз — разбрах,

че в гъсталака чер не бяга тя от страх:

не би останал сам вълкът сред враговете,

ако със нея там не бяха две вълчета —

да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,

та волно да растат във родния си лес,

да не търпят с човек приятелство позорно,

тъй както правят туй животните покорни,

които своя лай продават всеки ден,

за да задоволят ловеца настървен.

3

Уви — помислих аз, — „човек“ е гордо име,

но слабости у нас за жалост много има

и как да се държа в последния си час,

животни, аз сега научих го от вас.

Велико е в света мълчанието само,

униние и страх у него само няма.

Разбрах те аз добре, о, скитнико в нощта,

когато твоят взор пред мене запламтя.

Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава

спокоен, мълчалив и да не се смущава,

бъди стоик и горд до крайния предел,

до който стигнах аз — вълкът свободен, смел.

Молбата и плачът са равно недостойни —

преодолявай ти несгоди многобройни,

за свойта цел докрай безстрашно се бори

и мълком, като мен, изстрадай и умри.“