Алфонс дьо Ламартин
Есен

Привет, гора, с венец, обран от листопада!

Жълтеят се навред окапали листа.

Последни ясни дни, привет! Във траур страда

природата — със мен в съзвучие е тя.

 

Минавам замечтан по пустата пътека;

обичам тъй до мен да се процежда пак

последна светлина, сподавена и мека,

на слънчев лъч, огрял през гъстия клонак.

 

През късна есен тук природата е бледна

и аз потръпвам цял пред нейните очи:

отива си другар, с усмивката последна

на устни, чийто чар смъртта ще изличи.

 

И тъй, със тиха скръб, че млъкнаха в сърцето

надеждите безброй за бъдещия ден,

обръщам се назад и виждам туй, което

в живота е било пропуснато от мен.

 

Земя, небе, поля, природа несравнима,

пред гроба си една сълза дължа на вас!

В простора — аромат, в светлика нежност има,

погледнеш ли ги тъй в предсмъртния си час!

 

Животът бих изпил съвсем до дъно, боже,

защото след сместа от жлъчка и нектар

накрая, утаен, във тази чаша може

да има капка мед — за мене сетен дар!

 

Във бъдещите дни към щастие съдбата

ме води може би и след безброй тегла

една душа, до днес за мене непозната,

със моята душа съзвучна би била!…

 

Но всяко цвете мре — за сбогом то тогава

изпраща аромат на всичко свое тук,

а моята душа в смъртта си преминава

като опечален и мелодичен звук.