Робърт Хауърд, Лин Картър
Ръката на Нергал (6)

6. Сърцето на Тамуз

Те вървяха в една безкрайна тъмнина. От тавана на пробития в скалата тунел капеше вода; отвреме навреме червените очи на плъхове блясваха към тях от пода, блясваха и изчезваха, когато малките гризачи с писък избягваха пред стъпките на странните същества, които бяха нахлули в подземното им царство.

Аталис вървеше пръв, докосвайки със здравата си ръка неравните, влажни стени на тунела.

— Не бих ти възложил тази задача, млади приятелю, — каза той шепнешком, — ако не беше попаднало именно в твоите ръце Сърцето на Тамуз, и аз считам, че в това има някаква цел… някаква съдба… в този факт. Съществува някакво привличане между противоположните сили, символизирани от Тъмната Сила, наричана „Неграл“ и Силата на Светлината, наричана „Тамуз“. Сърцето се е събудило и по някакъв, намиращ се извън нашето познание начин, е направило така, че да бъде намерено, защото Ръката е била също будна и е изпълнявала тъмното си предназначение. Считам, че задачата трябва да бъде възложена на теб, защото Силите като че ли са те избрали за това… тихо! Сега вече се намираме под двореца. Почти пристигнахме… — Той пристъпи напред и леко погали грубата повърхност на скалата, която преграждаше тунела. Огромен каменен блок леко се завъртя встрани, очевидно балансиран със скрити противотежести. Вурху тях падна светлина.

Намираха се в края на огромна, слабо осветена зала, чийто висок, извит таван се губеше в тъмнината над главите им. В центъра на залата, която иначе бе празна, ако не се брояха редиците солидни колони, имаше квадратен пиедестал, върху него — масивен трон от черен мрамор и върху трона… Мунтасем хан.

Той беше на средна възраст, слаб, почти мършав от изтощение. Имаше с нездрав вид и сбръчкана кожа по бялото му, подобна на череп лице, а под кухините на очите му се виждаха тъмни кръгове. И както лежеше в трона, ръцете му бяха кръстосани на гърдите му около продълговат предмет от слонова кост, подобен на скиптър. Краят на предмета бе оформен в демонична лапа със закривени нокти, сграбчили оцветен кристал, който пулсираше бавно с вътрешни огньове като живо сърце. До трона имаше бронзов съд, от който се издигаше дим от упойващи благовония — лотуса на сънищата, чийто пари даваха на магьосника силата да освободи подбните на сенки демони на Нергал. Аталис дръпна Конан за ръката.

— Виж… спи! Сърцето ще те защити! Вземи ръката от него и цялата му сила ще изчезне! — Конан изръмжа неуверено съгласието си и тръгна напред и гол меч в ръката. Имаше нещо в цялата тази история, което не му харесваше. Всичко изглеждаше така лесно…

— А, господа. Очаквах ви.

Върху пиедестала Мунтасем хан им се усмихваше, а те бяха замръзнали в изумление. Гласът му бе спокоен, но в очите му гореше бясна ярост. Той вдигна скиптъра от слонова кост, насочи го…

Светлината в залата примигна. Изведнъж, накъцващият пророк изпищя. Мъскулите му се сгърчиха в спазъма на непоносима агония. Той падна по лице на мраморния под, извивайки се от болка.

— Кром!

Принц Тан посегна към рапирата си, но насочване на скиптъра към него, го накара за се вцепени. Очите му станаха мъртви и празни. Ледена пот изби по побледнялото му чело. Той също изкрещя и рухна на колене, дращейки с нокти веждите си трескаво, докато игли на ослепяваща болка пронизваха мозъка му.

— А сега ти, млади варварино!

Конан скочи. Той се движеше с бързината на пантера, нанасяща удар. намираше се на първото стъпало на пиедестала преди Мунтасем хан да бе помръднал. Мечът му се вдигна, заклати се и падна от ръцете му, които бяха загубили своята сила. Вълна на арктичен студ обхвана крайниците му. Тя се излъчваше от замъгления камък в ръката от слонова кост. Конан се опита да си поеме дълбоко въздух.

Горящият поглед на Мунтасем хан се заби в очите му. Подобното на череп лице си изкриви в отвратително подобие на усмивка.

— Сърцето защитава наистина… но само онзи, който знае как да извика силата му! — изсмя се сатрапът, докато Конан се опитваше да събере отново сила в безчувствените си крайници.

Конан стисна челюсти и мрачно се бореше, с всичката си дивашка сила срещу нахлуващата вълна на студа и зловонната тъмнина, която се изливаше в черни лъчи от демоничния кристал и бавно обхващаше съзнанието му. Силата изтичаше от ръцете му както вино от разсечен мех, той падна на колене и се свлече в основата на пиедестала. Почувствува как съзнанието му се свива в една малка, самотна светла точка, загубена в огромната пропаст на ревяща тъмнина и последната искрица на волята му потрепва като пламък на свещ в буря. Загубил надежда, но с ожесточената, неизкоренима упоритост на дивака, то продължаваше да се съпротивлява…