Робърт Хауърд, Лин Картър
Ръката на Нергал (4)

4. Дома на Аталис

Странен съвет бе свикан в една малка, драпирана с кадифе и осветена със свещи стая при Аталис, когото някои наричаха философ, други — пророк, а трети — мошеник.

Тази загадъчна фигура бе слаб, средно висок човек с величествена глава и аскетични черти на учен, в чието гладко лице и проницателни очи все пак се прозираше нещо характерно за хитър търговец. Той бе облечен в права тога от скъпа тъкан и главата му бе обръсната, за да се подчертае, че се е посветил на науката и изкуството. И докато говореше тихо със своя събеседник, трети наблюдател — стига да имаше такъв — щеше да забележи нещо странно и любопитно. Защото Аталис, докато говореше, жестикулираше само с едната си ръка. Дясната му ръка лежеше под неестествен ъгъл в скута му. Отвреме навреме по спокойните черти на лицето му пробягваше внезапен спазъм на силна болка и в тези моменти десният му крак, скрит под дългата тога, болезнено се извиваше в глезена.

Събеседникът му бе известният и ценен в Яралет Принц Тан, потомък на древната благородническа къща на Туран. Принцът бе висок, гъвкав мъж, млад и без съмнение красив. Войнишката му оснака и твърдият поглед на студените му сини очи, се противопоставяха на суетливостта на накъдрените му и напарфюмирани черни къдрици, както и на богато извезаната мантия.

До Аталис, който седеше на стол с висока облегалка, изработен от тъмно дърво и богато орнаментиран, имаше малка абаносова масичка, украсена със слонова кост. Върху нея имаше голямо парче зелен кристал с големината на човешка глава. В кристала примигваше странен огън и отвреме навреме философът прекъсваше тихия разговор за да надзърне във вътрешността на светещия камък.

— Ще го намери ли тя? И ще дойде ли той? — запита принц Тан с отчаяние.

— Той ще дойде.

— Но с всеки изминал момент опасността, в която се намираме, се увеличава. Дори в този момент Мунтасем хан може да ни наблюдава и е опасно да сме заедно…

— Мунтасем хан сега лежи упоен от лотуса, защото Сенките на Нергал бяха пуснати при залез слънце — каза философът. — А на някаква опасност все трябва да се изложим, ако искаме града да бъде някога освободен от тази напаст! — Чертите на лицето му се изкривиха от неволната гримаса, дължаща се на непоносима болка, а след това отново се изгладиха. Той мрачно каза: — А ти знаеш, О принце, калко малко време ни е останало. Отчаяните хора прибягват до крайни мерки!

Внезапно красивото лице на принца се сгърчи от паника и той се обърна към Аталис с очи, мъртви като студен мрамор. Също така бързо, животът и одухотвореността се върнаха в погледа му и той се облегна на стола си, блед и потен.

— Много… малко… време! — въздъхна той.

Скрит звънец тихо звънна, някъде в тъмната и тиха къща на Аталис, Прорицателя. Философът вдигна успокоително лявата си ръка, за да спре неволното надигане на принца.

След малко една от кадифените драперии бе дръпната, разкривайки скрита врата. На прага на вратата, като някакво привидение стоеше гигантската фигура на Конан и полуприпадащото момиче, което се бе облегнало на ръката му.

С тихо въсклицание философът скочи на крака и се запъти към мрачния цимериец.

— Добре дошъл… трижди добре дошъл, Конан! Ела, влез. Тук има вино… храна…

Той направи жест към табуретката до далечната стена и пое припадащото момиче от Конан. Ноздрите на цимериеца се разшириха като тези на изгладнял вълк при миризмата на храната, но също като на вълк, пълни с подозрение и очаквайки клопка, изгарящите му очи огледаха усмихващия се философ и бледния принц и надзърнаха във всяко ъгълче на малката стая.

— Погрижи се за момичето. Прегазил я е кон, но ми предаде твоето послание — изръмжа той, безцеремонно се опъти през стаята и си наля и изпи чаша силно червено вино. След това откъсна от поставената в подноса печена птица кълката и гладно я загриза. Аталис дръпна шнура на звънеца и предаде момичето на грижите на мълчалив слуга, който се появи сякаш магически иззад друга врата, скрита зад драпериите.

— Е, сега каква е цялата тази работа? — осведоми се цимериеца, разполагайки се нисък диван и изкривявайки лице от болката в разсеченото си бедро. — Кой си ти? Откъде знаеш името ми? И какво искаш от мен?

— Ще имаме време за разговор, но по-късно — отговори Аталис. — Яж, пий и си почини. Ранен си…

— По дяволите това забавяне! Ще говорим сега.

— Отлично. Но трябва да ми дадеш да те почистя и да превържа раните ти, докато говорим!

Цимериецът сви рамене в жест на нетърпение и с неохота се подложи на бързите манипулации на философа. Докато измиваше разсеченото му бедро, почистваше зейналата рана с миризлив мехлем и го бинтоваше с лента от чиста тъкан, Конан задоволяваше глада си, изяждайки студеното, подправено месо и отпиваше едри глътки от червеното вино.

— Познавам те, макар никога да не сме се виждали, — започна Аталис с равния си тих глас — благодарение на моя кристал… ето там, на онази масичка до стола. Чрез него мога да чувам и виждам на големи разстояния.

— Магия? — отсече Конан с всичкото презрение на един войник към подобни магьоснически неща.

— Щом така искаш — усмихна се Аталис примирително. — Но аз не съм магьосник… само се интересувам от познанието. Някои ме наричат философ… — Усмивката му се изкриви агонизираща гримаса и настръхвайки, Конан видя как фолософът залитва, защото кракът му се подви по един ужасен начин.

— Кром! Болен ли си, човече?

Задъхан от болката Аталис се отпусна на стола си.

— Не болен, омагьосан! От онзи демон, който ни управлява с помощта на ужасен скиптър, творение на адска магия…

— Мунтасем хан?

Аталис изморено кимна.

— Това, че не съм магьосник ми спасява живота… засега. Защото сатрапът изби всички магьосници в Яралет; на мен, смирения философ, ми бе разрешено да живея. И все пак, той подозира, че знам нещо за Черните умения и ме омагьоса с тази болест. Тя сгърчва тялото ми, измъчва нервите ми и преди да е изтекло много време, ще ме довърши в ужасна агония! — Той направи жест към неестествено извитата си ръка, която лежеше безжизнена в скута му.

Принц Тан погледна с изплашен поглед Конан:

— Аз също съм омагьосан от това адско изчадие, защото съм втори по ранг след Мунтасем хан и той си мисли, че мога да пожелая трона му. Мен той измъчва по друг начин: болест в мозъка… спазъм на слепота, който идва и си отива… болест, която на края ще ме остави като едно безмозъчно, сляпо, мяукащо създание!

— Кром! — узруга Конан тихо. Философът направи жест с ръка.

— Ти си нашата единствена надежда! Ти единствен можеш да спасиш града ни от този дявол е черно сърце, който ни измъчва!

Конан го гледаше без да разбира.

— Аз? Но аз не съм магьосник, човече! Аз мога да направя онова, което един войн може да извърши със студена стомана в ръцете, но как бих могъл да се боря с магията на този дявол?

— Чуй ме, Конан от Цимерия! Ще ти разкажа една странна и ужасна история…