Робърт Хауърд, Лин Картър
Ръката на Нергал (5)

5. Ръката на Неграл

В Яралет (разказа Аталис), когато падне нощта, хората затварят прозорците, залостват вратите, сядат треперейки зад тези бариери като се молят със запалени свещи пред почитаните в дома богове, докато чистата светлина на зората не близне приведените кули на града с животворен огън на фона на просветляващото небе.

Няма пазачи, които да охраняват портите на града. Няма нощни стражи, които да се разхождат по безлюдните улици нощем. Няма крадци, които да дебнат в тесните улички, нито нацапани проститутки, които да приканват от сенките. Защото в Яралет и мошениците, и почтените хора избягват нощните сенки: крадците, просяците, убийците и натруфените леки жени търсят убежище в миризливи бордеи и полуосветени таверни. От залез до изгрев, Яралет е град на тишината и по улиците му няма никой.

Не винаги е било така. някога това беше един светъл и преуспяващ град, в който търговията кипеше; имаше и магазини, и пазари, беше пълен със щястливи хора, които живееха под здравата ръка на един мъдър и добър сатрап — Мунтасем хан. Данъците, които налагал били ниски, управлявал със справедливост и милосърдие, занимавал се с личната си колекция с антични предмети и ги изучавал подробно, за да даде храна на любознателния си мозък. Керваните, влизащи през Портата на пустинята, докарвали заедно с тръговците и неговите агенти, които непрестанно търсели редки и странни предмети, които закупували за личния музей на техния господар.

Неочаквано той се променил и ужасна сянка паднала над Яралет. Сатрапът се държал като човек, попаднал под действието на могъща и зла магия. Добротата се сменила със безжалостност, щедростта — с алчност, милосърдието и справедливостта — с потайност, тираничност и жестокост.

Изведнъж градската стража започнала да задържа хора — благородници, заможни търговци, жреци, магьосници, които изчезвали в килиите под двореца на сатрапа, за да не бъдат видяни никога повече.

Разнесъл се слуха, че един керван, идващ от далечния Юг, му донесъл нещо от дълбините на обладаната от духове Стигия. Малко били видели предмета и един от тях, разтреперан казал, че по нещото били изгравирани странните, чудновати йероглифи като онези, които можело да се видят по прашните стигийски гробници. Това нещо изглежда омагьосало сатрапа и едновременно му дарило невероятната мощ на черната магия. Неземни сили го защитавали от онези отчаяно смели патриоти, които се опитали да го убият. Странни светлини проблясвали в прозорците на високата кула на двореца, където хората разказвали, че е приспособил едно от помещенията в мрачен храм на някакъв тъмен и отвратителен бог.

И по улиците на нощния Яралет тръгнал да броди терорът, който сякаш бил извикан от царството на смъртта с помощта на някакво ужасно, придобито с дяволска помощ знание.

От какво точно се страхували през нощта, хората не можели да кажат. Но не било игра на въображението онова, заради което хората скоро започнали да залостват вратите си. Хората разказвали, че иззад затворените прозорци те зървали някакви прокрадващи се, подобни на прилепи форми, някакви безшумно летящи сенки, неизвестни на човека, но пагубни за разума му. Започнали разкази за разбити на трески врати, за неочаквани писъци, изтръгнати от човешки гърла… последвани от многозначителна, абсолютна тишина. И се разказвало за счупени врати, които се клатели, огрявани от изгряващото слънце на праговете на неочаквано и необяснимо празни къщи…

Онова нещо от Стигия било Ръката на Нергал.

— Прилича — каза Аталис, — на ръка с хищни нокти, изработена от стара слонова кост и цялата е покрита със странните символи на забравен език. Ноктите обхващат сфера от оцветен, тъмен кристал. Знам, че е в сатрапа. Видях я тук — той посочи с ръка — в моя кристал. Зашото, макара и да не мога да омагьосвам, владея някои от Тъмните умения.

Конан неспокойно се размърда.

— И знаеш за онова нещо?

Аталис леко се усмихна.

— Дали знам? Да! Старите книги споменават за нея и даже разказват тъмната легенда на кървавата й история. Слепият пророк, който е написал „Книгата на Скелос“ я познавал добре… Наречена е Ръката на Нергал и това име се споменава с трепет. Казват, че паднала от звездите на островите, където залязва слънцето, най назапад, много епохи преди Крал Кул да се надигне за да обедини Седемте империи под своето знаме. Векове, пред чийто брой мисълта се стъписва, са изтекли откакто брадати пиктски рибари са я измъкнали от водата и занемели са гледали играта на огъня в нея. Била е разменена с алчните търговциатланти и така тръгнала на изток по света. Стари магове с посивели бради от Туле и Грондар се опитвали да разгадаят тайните й в техните сребърни и виолетови кули. Хората-змии от населената с духове Валузия надзъртали в блестящите й дилбини. С нея Ком-Язот прегази Тридесетте Крале, докато накрая тя се обърна срещу него и го унищожи. Защото „Книгата на Скелос“ казва, че Ръката носи два дара на своя притежател: първо, безгранична власт и след това, трудно въобразима смърт.

Само тихият глас на философа бе звучал напевно в тихата стая, но варваринът мислеше, че като чува, като на сън, слабото ехо от тропота на колесниците, звъна на стомана, вика на измъчвани крале, погребвани под рухващите им империи…

— Когато целия древен свят бил унищожен от Катаклизма и зелените вълни на морето неспокойно се люшкали високо над съборените кули на Атлантида, а народите загивали един след дръг, Ръката била загубена за човека. Цели три хиляди години Ръката била оставена в покой, но когато се появили младите кралства на Кот и Офир и бавно изпълзели от варварството, талисманът отново бил намерен. Тъмните крале-магьосници на Ахерон изучавали такните и когато ненаситните хайборейци прегазили под краката си това жестоко кралство, тя заминала на юг, към Стигия, където отвратителните жреци на тази черна земя я използували за ужасни цели в ритуали, които не смея да описвам. Тя паднала, когато някакъв мъргав жрец бил убит и била заровена с него, отново загубвайки се за векове… но крадци по гробниците намерили отново Ръката на Нергал и тя станала притежание на Мунтасем хан. Изкушението да притежава абсолютната власт се оказало твърде силно за него, така както е победило е безброй други, попаднали под коварната й магия. Страх ме е, цимериецо, за всички тези земи, тъй като сега Ръката на Демона е бъдна и тъмните сили отново бродят по земята…

Гласът на Аталис затихна и Конан неуверено изръмжа, избухвайки:

— Е… В името на Кром, човече, какво общо имам аз с цялата тази история?

— Ти единствен можеш да унищожиш влиянието на талисмана върху мозъка на сатрапа!

— Как! — Изгарящите сини очи се разшириха.

— Ти единствен притежаваш другия талисман.

— Аз? Ти си луд… Нямам никакви талисмани и други такива магьоснически боклуци!…

Аталис го усмири с вдигане на ръката си.

— Не намери ли ти един странен златен предмет преди битката? — заинтересува се той с тих глас. Конан трепна.

— Да, намерих… вчера при Бахари, докато лежахме в лагера … — Той бръкна с ръка в кесията на кръста си и извади гладкия, излъчващ сияние камък. Философът и принцът поеха дълбоко дъх, гледайки го с широко отворени очи.

— Сърцето на Тамуз! Да, без съмнение, това е другият талисман …! — И той наистина имаше формата на сърце с големината на детски юмрук, изработен от златен кехлибар или може би от редкия жълт нефрит. Лежеше в дланта на Конан, светейки с мека светлина и той си спомни с една трупка на страхопочитание как оздвавителната, гъделичкаща топлина бе изгонила от тялото му свръхестествения студ на сенките с крила на прилепи.

— Хайде, Конан! Ще те придружим. Има таен път от тази моя стая до залата в двореца на сатрапа… един подземен тунел, като онзи, по който робинята ми Хилдико те доведе под улиците на града в дома ми. Ти, въоръжен със защитата на Сърцето ще убиеш Мунтасем хан или ще унищожиш Ръката на Нергал. Няма опасност, защото сега той спи дълбоко в магьоснически сън, в който трябва да изпада винаги, когато трябва да извика Сенките на Нергал, както вече направи тази вечер за да надвие Туранската армия на Крал Илдиз. Ела!

Конан отиде до масата и изпи остатъка от виното. След това сви рамене, спомена името на Кром и последва прорицателя и стройния принц в един отвор, скрит зад гоблен.

След малко тях вече ги нямаше и стаята остана празна и тиха като гроб. Единственото движение се забелязваше в зеления, ръбест кристал на масичката до стола. Във вътрешността му можеше да се различи малката фигурка на Мунтасем хан, който лежеше упоен в огромната зала на двореца си.