Кристин Дорси
Диво сърце (9)

ГЛАВА ОСМА

Минаха две седмици от неочакваната поява на Улф в „Седемте бора“. После още две. На пръв поглед животът си течеше по старому.

Индианките от близкото селище Кауи понякога идваха на работа, понякога не. Робърт негодуваше срещу тяхната безотговорност, но Каролайн разбираше, че те трябва да се погрижат първо за собствените си домове.

С времето Мери наедряваше все повече. Бързо се уморяваше и вече не се оплакваше, че я карат да лежи по цял ден.

— Ако нещо се случи с мен… — подзе тя веднъж, когато Каролайн, седнала до прозореца, шиеше.

— Нищо няма да ти се случи — почти сърдито я прекъсна тя.

— Да, но за всеки случай ти казвам… Нали понякога жените умират при раждане — тихо добави Мери.

И Каролайн почувства вина за това, че се бе вглъбила в собствените си проблеми. Грижеше се за Мери наистина, но съзнанието й беше другаде. Остави почти готовата бебешка дрешка на стола и се приближи до леглото, където Мери седеше, подпряна на възглавници. Хвана ръката й и Мери се усмихна.

— Само ми обещай, че ще се грижиш за детето ми.

— Обещавам — Каролайн стисна пръстите й. — Не се тревожи за това.

Думите й явно успокоиха Мери, защото през следващите дни тя изглеждаше по-весела, макар че тялото й не преставаше да расте.

А Каролайн се тревожеше все повече и повече.

Сега вече почти не се съмняваше, че е бременна. Уж на шега задаваше въпроси на Мери относно първите месеци на бременността и отговорите само потвърдиха подозренията й.

Носеше в себе си детето на Улф.

Не, смъмри се тя. Това дете никога нямаше да е на Улф. За негово добро трябваше да се смята, че е на Робърт.

Ето защо Каролайн очакваше възстановяването на Робърт със смесени чувства. Знаеше, че трябва да му се отдаде… и то скоро. Но едва понасяше тази мисъл.

— Ела тук, момиче.

Тя потрепери, щом го чу да я вика. Днес Садаи и Уолини бяха дошли и Каролайн реши да изперат заедно чаршафите. Запалиха огън навън, тъй като нямаха помещение за пране, и напълниха голям казан с вода от потока. Докато Уолини търкаше чаршафите в сапунената вода, Каролайн отиде да види как е Мери. Но не успя да мине незабелязана покрай салона.

— Викаш ли ме? — Думите замряха на устните й, щом погледна към съпруга си.

— Махнах го — Робърт посочи крака си, вече освободен от тежкия гипс.

— Сигурен ли си, че е разумно?

Той стоеше подпрян на патерицата и беше очевидно, че тежестта му пада само върху здравия крак.

— Дяволите да те вземат, момиче, омръзна ми да стоя тук затворен.

— Да, но…

— Никакво „но“. Край. Вече съм здрав. — Докато говореше, главата му клюмна. Вгледа се първо в подутината на крака си, която личеше под разкъсания плат на панталоните му, после вдигна очи към нея. — Нали знаеш какво значи това, а, момиче?

С прегърбените си рамене и суровия поглед той й напомняше за бик. Тя преглътна и не отвърна нищо.

— Най-после ще станеш наистина моя жена. — Той присви очи. — Нали това искаш, момиче?

Гърлото й се сви, но тя успя да изрече едно глухо „да“. Да, точно това искаше… точно това й беше нужно. Заради бебето. Робърт трябваше да повярва… да приеме детето като свое.

Смехът му разпрати тръпки на отвращение по тялото й, но тя се опита да не им обръща внимание, когато той я повика при себе си.

— Трябва да ми помогнеш да седна.

Каролайн го остави да сложи ръка върху раменете й и пое тежестта му върху себе си. Заведе го обратно до голямото кресло. Беше много тежък. Струваше й се, че беше напълнял доста през месеците, откакто бе пристигнала в „Седемте бора“.

Той се отпусна назад в креслото и изсумтя с облекчение, а Каролайн се опита да се отдалечи. Робърт миришеше на уиски и пот. Но ръката му се стрелна и я хвана за китката.

Тя понечи да се отскубне, ала пръстите му я стиснаха по-силно, сякаш да й напомнят, че той има право да я докосва, когато си пожелае.

— Боли ме.

— Тогава ела по-близо, момиче.

— Името ми е Каролайн.

— Много добре знам коя сте, лейди Каролайн — изръмжа той, пръстите му се впиха в кожата й и я принудиха да коленичи до креслото. — Високомерната лейди Каролайн си мисли, че аз не съм достоен за нейната компания.

— Не. — Сълзи опариха очите й, но тя премигна, за да ги отпрати.

— Че е от твърде благородно потекло, за да прекарва времето си с мен. Но с ония мръсни диваци може, а? — Тя не отвърна нищо и той изви ръката й. — Така ли е?

— Не… не знам за какво говориш. Просто помагам на Садаи и Уолини. Мислех си, че така искаш.

— Ах, каква покорна женичка. — Лицето му почервеня от гняв. — Сигурно си мислеше също, че ще ми доставиш удоволствие, като се държиш добре с моя син, полудивака, а?

— Не съм…

— Какво не си?

Накара я да сведе глава и сълзите й се търкулнаха по бузите. Съпротивляваше се, но той беше твърде силен за нея. Запита се дали да не извика за помощ, ала единственият човек, който щеше да я чуе бе Мери, а Каролайн не искаше тя да скочи от леглото и да се втурне надолу по стълбите. Освен това Робърт беше неин съпруг и тя трябваше да се научи да се справя с него.

— Това, което казваш — отвърна тя с възможно най-голямото достойнство, което можеше да изтръгне от коленичилата поза на тялото си. — Нали е твой син?

— Значи му хвърляше майчински погледи през масата, а?

Каролайн не отговори, но усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Толкова се беше старала изобщо да не поглежда към Улф. Да не направи нещо, което би издало чувствата й към него. Но явно не беше успяла, защото Робърт бе разгневен и вярваше, че има защо.

— Какво си намислила? Да избягаш с него, нали? Затова ли той дойде тук и поиска да те отведе?

— Не. — Каролайн поклати глава, доволна, че поне това можеше да отрече с чиста съвест. — Никъде няма да ида. Тук съм, нали виждаш? — Надяваше се да не забележи отчаянието и мъката в гласа й.

Той очевидно обърна внимание само на думите й, защото отпусна хватката си.

— Тук си, защото имам пари — каза сърдито.

— Никога не съм крила това. Нали затова се оженихме?

— Ти си без пукнато пени. Баща ти е проиграл и прахосал цялото ви състояние, а искаш брат ти още да ходи в копринени панталони.

— Точно така. А ти искаше съпруга с благородническа титла — напомни му тя за неговата част от сделката. Дръпна ръката си и макар че не я пусна, той вече не я стискаше толкова силно.

— Напълно си права. — Постави ръката й в скута си и затърка с дланта й отвора на панталоните си, като се смееше на опитите й да се изтръгне. — И тази вечер ще я имам.

Робърт още се смееше, когато тя събра полите си и избяга от стаята.

— Какво ти става? Водата е гореща — предупреди я Садаи. Каролайн беше потопила ръката си в казана, където грееха вода за прането. Опари се и веднага се дръпна, макар че прие болката почти с радост.

— Май ще трябва да извадя чаршафите с прът — поклати глава тя.

Оттук нататък денят отлетя твърде бързо. Следобедният чай беше истинско мъчение. Робърт не прие молбата й да го пие в стаята на Мери.

— Седиш там през цялото време. Днес ще останеш при мен.

Така и направи. Постара се да не обръща внимание на похотливите му погледи и двусмислени забележки. Но не можеше да пренебрегне заплахата, изречена от Робърт, когато тя се извини и стана от масата.

— Довечера, момиче.

 

— Изглеждаш ми разстроена.

— Какво? Не, добре съм. Може би съм малко уморена. — Каролайн извика усмивка на лицето си и остави ръкоделието. Беше прекарала вечерта в стаята на Мери, но вече ставаше късно. А ако Робърт успееше да се изкачи по стълбите, тя не искаше да дойде да я търси тук.

Беше готова за него.

— Ще се видим утре. — Каролайн се наведе и я целуна по бузата, но преди да се изправи, Мери я улови за ръката.

— Какво има на ръката ти? Май си я изгорила.

— Без да мисля я потопих в горещата вода. — Каролайн поклати глава. — Глупаво постъпих.

Но това не е единствената ми глупава постъпка, откакто пристигнах в Новия свят, помисли си тя, като влизаше в стаята си. Мери я беше посъветвала да намаже дланта си с масло, но тя нямаше кураж да слезе долу.

Съблече роклята си и се стараеше да не се чувства като девствена жертва. Жертва или не, поне не беше девствена, напомняше си тя. Освен това колкото й да ненавиждаше мисълта, че Робърт ще я докосва, знаеше, че това е необходимо. Остана по риза, наметна шал върху раменете си и духна свещта. Вече в леглото, тя остана неподвижно, без да помръдва. Със затворени очи се ослушваше. През затворения прозорец от мрака долиташе далечният вой на самотен вълк. Тя не му обърна внимание и се съсредоточи върху звуковете вътре в къщата.

Когато чу стъпките му, Каролайн не можа да спре сълзите, но ги изтри от лицето си.

— Заради бебето — нашепваше отново и отново… като молитва. — Заради бебето.

Робърт напредваше бавно и когато накрая бутна вратата, тя разбра, че това не се дължи само на крака му. Киселата миризма на уиски нахлу в стаята преди него.

— Запали свещ, момиче, нищо не виждам.

От изпития алкохол говореше неясно, но тя се досети какво казва. Макар че нарочно бе изгасила свещта, сега беше принудена отново да запали фитила. Ала не можеше да събере сили и да погледне към него. Успя, чак след като той дълго стоя изправен до леглото й.

Веднага щом го стрелна с поглед, той се разсмя. От смеха му кожата й настръхна и я полазиха тръпки. Робърт пусна патерицата. Тя изтрополя по дървения под, а той се хвърли върху леглото.

Тежестта му я притисна, миризмата му я задуши. Каролайн изви глава настрана, но пръстите му се впиха в бузата й и я върнаха обратно. Едва не повърна, когато с отворена уста връхлетя върху нея. Той със сила разтвори стиснатите й челюсти и дебелият му, с отвратителен вкус език изпълни устата й.

Заради бебето, заради бебето.

Той вдигна глава, дишайки тежко… и Каролайн прехапа долната си устна, за да не изпищи. Но писъкът прокънтя в главата й, когато той сграбчи деколтето на ризата й и го разкъса.

Опипваше я, стискаше я и през цялото време приказваше. Завалени, просташки думи за това как ще й достави удоволствие и колко е мъжествен. Имаше и друго, но Каролайн го изключи от съзнанието си. Вече не мислеше за детето си и за саможертвата, която правеше, за да го узакони.

Вече не мислеше изобщо.

Наблюдаваше това, което той прави с нея така, сякаш то се случваше с някой друг. Непохватните му опити да разкопчее отвора на панталоните си; начинът, по който дръпна ризата й нагоре; и задушаващата тежест на тялото му.

— По дяволите, момиче, не стой като дърво!

Гневните му думи внезапно я върнаха в действителността. Изведнъж осъзна, че болката, която очакваше… болката от проникването му… още не бе дошла.

С животинско ръмжене той се претърколи от нея. С резки движения хвана сбръчканата си мъжественост и започна да дърпа и стиска отпуснатата плът. Звуците, които издаваше я отвратиха, а също и слюнката, която се точеше от устата му. Чак когато извърна очи към нея и погледите им се срещнаха, Каролайн разбра какво става.

Ударът дойде внезапно и тя нямаше време да се подготви. Болката избухна в лицето й и тя усети вкуса на собствената си кръв. Преди да помръдне, той я удари отново.

— Проклета да си! — извика Робърт. — Виж какво направи!

Но Каролайн не можеше да види нищо през червената мъгла на страданието си. Тя вдигна ръце да се предпази от следващия му удар, което само го разяри още повече. Той вече не можеше да сдържа потока от ругатни, които сипеше върху нея заедно с ударите си. Изглежда му харесваше да излива гнева си в думи.

С всички сили Каролайн се претърколи колкото може по-надалеч от него. Падна на дървения под. Без да се поддава на болката в бедрото си, тя с мъка се изправи на крака. По-скоро усети, отколкото видя, че той се хвърля след нея. Робърт успя да хване разръфания край на ризата й и тя чу как платът се разкъсва. Но не откъсна поглед от целта си.

Горното чекмедже.

Не успя да го издърпа от първия път и разбра, че това се дължи на треперещите й ръце. Събра сили и този път чекмеджето се отвори. Робърт накуцваше към нея. Като обезумяла тя затършува сред памучните ризи и чорапи. Почти се бе отказала и смяташе да избяга от стаята, когато пръстите й напипаха гравираната костена дръжка.

Изразът на лицето му беше почти комичен, щом Каролайн се обърна и насочи към подпухналия му корем острието на ножа, който Улф й бе дал. Робърт успя да намери патерицата си и се облегна на нея, а предпазливостта усмири гнева му.

— Дай ми този нож, момиче.

— Махай се оттук. — Ножът беше тежък и ръката й се тресеше от усилието да го държи насочен срещу него.

— Ще вземеш да нараниш някого с това. — Очите му се присвиха.

— Назад! — Каролайн замахна и той се отдръпна, но не толкова бързо и надалеч, колкото й се искаше. — Излез от стаята ми!

— Ти май забравяш, че тази къща е моя. А ти си моя жена.

— Това не значи, че ще търпя този… този… — Каролайн преглътна сълзите си.

— Признавам, че може да съм попрекалил малко. — Ножът явно му действаше отрезвително.

— Ако ме удариш още веднъж, ще те убия. Кълна се, ще те убия.

— Говориш като онези диваци. Те ли ти дадоха ножа? Или синът ми?

Да! Искаше й се да изкрещи това в лицето му. Той ми го даде. Даде ми и много повече. Но си замълча. Защото следващите му думи я накараха да онемее.

— Сигурно онзи английски адвокат не ти е казал всичко. — Робърт присви очи. — Има само един начин „Седемте бора“ или каквото и да било друго да стане твое. — Той се приближи към нея, накуцвайки. — И той е да ми родиш син.

Кръвта забуча в главата й.

— Ти… ти вече имаш синове.

— Пфу! — изсумтя той. — Най-големият нямаше достатъчно разум, за да не се забърква в пропаднала кауза. Средният не може да понася търговията. А пък Улф — и двамата знаем какъв е.

— Махни се веднага оттук.

Отначало Каролайн помисли, че Робърт няма да се подчини. Той постоя известно време, загледан в нея с враждебните си светлозелени очи, в които не се четеше нищо. После се обърна. Каролайн остана на мястото си, докато той излезе от стаята. Предпазливо пристъпи напред и изчака да чуе потропването на патерицата му по стълбите. Тогава затвори вратата и превъртя ключа.

Стараеше се да не мисли за нищо, докато оставяше ножа до свещта върху масичката. С треперещи ръце сипа вода в порцеланова купа. Свали разкъсаната си риза и почисти с нея лицето си. Водата я жилеше и стана медночервена в купата. Каролайн бавно се приближи до скрина, взе си чиста риза и я навлече през глава, после се строполи върху леглото.

Чаршафите излъчваха още дъха му. С последни сили тя стана и ги събра. Легна върху голия дюшек. И сълзите й потекоха — горещи и тежки, те изгаряха наранената й кожа.

 

Стреснаха я тежки удари по вратата и тя се събуди. Простена на глас и се пресегна за ножа, но отпусна ръка, щом чу гласа на Садаи.

— Каролайн! Каролайн, добре ли си?

— Да. — Гласът й прозвуча измъчено. — Моля те, престани с този шум. — Беше сутрин. Единственото око, с което можеше да вижда, едва-едва пропускаше светлината. — Ще събудиш Мери.

— Вече е будна — обясни Садаи, щом тя най-после отвори вратата. При вида на Каролайн очите й се разшириха. — Изпрати ме да видя защо не слизаш тази сутрин — продължи тя, възвърнала спокойствието си. Чак когато влезе в стаята и заключи вратата, Садаи я прегърна през раменете.

— Какво се е случило с теб?

Каролайн само поклати глава и се опита да се измъкне от прегръдката й.

— Инаду ли ти стори това? — Каролайн я погледна въпросително и Садаи обясни: — Инаду означава змия. Така му викаме на Робърт Макуейд.

Въпреки че се чувстваше зле, Каролайн изпита удоволствие, че съпругът й е известен с такова прозвище. Поклати глава отново и седна на стола.

— Не искам Мери да разбере, има си достатъчно грижи.

— Тя е много по-силна, отколкото си мислиш. — Садаи извади чисти чаршафи от скрина. — Поне сега има повече сили от теб. — Постла чаршаф върху леглото.

— Кажи й само, че не се чувствам добре — прошепна Каролайн, когато Садаи я заведе да си легне отново. Не беше лъжа, чувстваше се ужасно.

Тя дори не беше усетила, че индианката е излязла от стаята, а Садаи вече се връщаше с ведро, пълно с вода. На врата й висеше кожена торбичка. Тя я отвори и извади шипка кафяв прах.

— Какво правиш?

— От това подутината ще спадне — обясни Садаи и пусна билките във водата.

Тя изми лицето на Каролайн със студената течност и това облекчи болките й.

— Нещо друго боли ли те?

— Бедрото. — Каролайн не се възпротиви, когато Садаи повдигна ризата й. Чу как по-възрастната жена цъкна с език и затвори очи.

— Възможно е да… да нося дете — каза тя и усети втренчения поглед на Садаи върху себе си. — Има ли… Мислиш ли, че нещо може да се е случило с бебето?

Прегледът на Садаи не трая дълго. Когато приключи, тя дръпна ризата й надолу и я зави с одеяло.

— Няма кръв. Но ако искаш, мога да ти помогна да изгониш детето от тялото си.

— Не! — Каролайн сложи ръце върху корема си, сякаш да се предпази. — Не прави нищо на детето ми!

Садаи не отговори. Разбърка някаква смес в тенекиена чаша.

— Пий — нареди тя и повдигна главата й.

— Нали това няма да…

Индианката поклати глава.

— Само ще възстанови силите ти.

 

Каролайн остана в стаята си цяла седмица. Допускаше само Садаи да се грижи за нея. Ободрителното лекарство наистина възстановяваше силите й, а сместа от билки, с които Садаи мажеше лицето й, помогна на раните да заздравеят. Но тя все още изглеждаше така, сякаш е била бита.

— Нали точно това ти се случи — с отвращение изрече Садаи, след като Каролайн обърна гръб на огледалото.

Тя не обърна внимание на думите й.

— Все някой ден ще трябва да се видя с Мери.

— Тя е решила да стане от леглото и да дойде при теб.

— Въпреки че може да прихване треската?

— Тревожи се за теб.

Каролайн въздъхна дълбоко и кимна. Садаи и Уолини бяха съчинили историята, че Каролайн страда от треска, за да обяснят отсъствието й. Робърт изобщо не беше задавал въпроси, нито беше попитал за здравето й. Липсата на загриженост от негова страна не я вълнуваше. Все още спеше с нож до възглавницата, за да го използва, ако той дойде.

Усамотението й позволи да обмисли всички възможности. Първият й подтик беше да избяга и то колкото е възможно по-далеч и по-бързо. Само и само да се отърве от Робърт Макуейд. И ако можеше да мисли само за себе си, би го направила. Но трябваше да се съобразява и с Едуард… и с Мери… и с детето си.

Каролайн приглади полите си и погледна Садаи.

— Май съм готова.

— Господи, какво се е случило с теб? — Мери седеше в леглото, облегната на възглавници, когато Каролайн влезе в стаята й.

— Бях болна. — Тя се забави до вратата, колкото е възможно по-дълго. — Не бива да се приближавам до теб.

Мери махна с ръка.

— Ами лицето ти? Цялото е в синини и…

— А, това ли? — Каролайн успя да се засмее и небрежно да докосне скулите и устните си. — Това е най-глупавото нещо, което ми се е случвало. Паднах, докато се опитвах да стана от леглото. Тогава треската беше най-силна.

Независимо дали й повярва или не, Мери не каза нищо. Но Улф не си замълча.

Както и преди, той се появи, когато тя най-малко го очакваше. Каролайн от няколко дни излизаше и заедно с индианките подготвяше „Седемте бора“ за настъпващата зима. През тези приятно хладни дни тя се чувстваше по-добре. Постепенно оздравяваше. Рядко виждаше Робърт. Той стоеше в салона и стаята си и рядко излизаше навън. Садаи й каза, че кракът му бил по-зле, но Каролайн не изпита съжаление. Най-голямата й грижа бе, че един ден той щеше да обяви детето й за незаконнородено. Но засега гледаше да не мисли за това.

Една ранна утрин през октомври Улф я откри край потока. Слънцето току-що изгряваше и прозрачна мъгла се стелеше по земята и се кълбеше около полите й при всяка нейна крачка. Над главата й кръжеше ястреб и тя погледна нагоре, за да проследи полета му.

— Не знаеш ли колко лесна плячка си, докато се разхождаш тук сама?

При звука на гласа му Каролайн мигновено се извърна. Беше потънала в мисли за него и сега се запита дали не си въобразява, че го вижда. Не, той беше от плът и кръв и стоеше мокър пред нея. Оловносивата светлина се отразяваше в капчиците вода, нанизани като мъниста по голите му гърди и разпуснатата му коса.

При тази гледка Каролайн затаи дъх. Улф носеше само набедрена превръзка и гамаши и макар че тя трепереше под обшитата с брокат рокля и шала си, той изглежда не забелязваше утринния хлад. Беше го виждана така и преди, докато пътуваха насам. Той имаше навик да става рано и да се къпе в най-близката река, независимо колко студена е водата.

— Какво… какво правиш тук?

Улф тръсна глава и Каролайн видя как една капка се търкулна от косата му по гладката мургава кожа на гърдите и изчезна в кожената превръзка на кръста му.

Той понечи да отговори и Каролайн, привлечена от погледа му, излезе от сянката на върбата, която я прикриваше, и пристъпи към него. Лицето му внезапно придоби мрачен израз и с три дълги крачки той прекоси разстоянието между тях.

— Кога ти стори това?

— Не… не разбирам за какво говориш? — Каролайн вече смяташе, че лицето й е добре. Раните бяха заздравели, а синините се бяха превърнали в почти незабележими жълтеникави петна.

— Не ме лъжи, Каролайн. — Улф я хвана за раменете и изви лицето й към слънцето, което вече се показваше между короните на дърветата.

— Паднах. От треската ми се виеше свят — започна тя, но щом той я разтърси, престана да отрича.

— Говориш също като Алкини, майка ми. Тя винаги го защитаваше. И ме лъжеше. — Пусна я и рязко се обърна. — Ще убия това копеле!

— Не! — Каролайн сграбчи ръката му. Беше груба и въпреки че бе студена от водата, тя усети как кожата му разпръсква топлина по тялото й. — Не бива да правиш това, не разбираш ли?

Той рязко завъртя глава, тъмните му очи я изгаряха с огъня си, но не каза нищо.

Каролайн преглътна и се опита да му обясни разумно:

— Ако… му направиш нещо, ти ще страдаш.

— А ти?

Засрамена от това, което трябваше да признае, тя премигна.

— Да. И аз ще страдам.

Той изсумтя и й обърна гръб, но Каролайн не го остави да си тръгне. Повдигна полите си, изтича напред и застана на пътя му.

— Не е така, както си мислиш. Изобщо не ме е грижа за него, но той е мой съпруг. Съединени сме пред бога.

— Моят народ вярва, че един мъж и една жена са заедно по свой собствен избор. Ако жената не желае да стои повече при мъжа, тя се връща при семейството си.

Ако можеше всичко да е толкова просто! Каролайн си пое дълбоко дъх и позволи на очите си да срещнат погледа му.

— Нямам семейство в Англия, само брат, твърде малък, за да се грижи за мен — каза му откровено. — Семейството ми вече е тук — Мери, ти… дори Робърт.

Той дълго я гледа втренчено и Каролайн помисли, че няма да каже нищо. Копнееше да обвие ръце около силното му тяло и да го накара да я разбере. Да му каже всичко. Но знаеше, че не бива.

— След като майка ми почина, разбрах, че той я е бил. Досега си мислех, че това се е случвало, защото е индианка. — Той поклати глава и се загледа отвъд потока. — Не съм предполагал, че ще направи това и с теб. — А трябваше да се сетиш, обади се глас в него. Какво очакваше да направи той, когато открие, че не е девствена?

— Ти не си виновен. Няма защо да се тревожиш. Това няма да се повтори.

— Права си. — С тези думи Улф се обърна и закрачи към къщата.

Трябваше й време, за да осъзнае какво смята да прави, но щом разбра, тя забърза след него.

— Какво си намислил?

Дръжката на нож, гравирана като онази, която й беше дал, стърчеше от гамашите му, а на пояса му висеше томахавка.

— Не! Не! Не го убивай! — Каролайн го задърпа за ръката, но той се отскубна и ускори крачка.

— Нямам намерение да те направя вдовица — рече той с презрение. — Можеш да задържиш безценния си съпруг.

— Но… — Каролайн се поколеба само за миг, после го последва в къщата. Без да почука, той нахлу в спалнята на първия етаж, прекоси стаята и сграбчи изненадания Робърт.

— Какво става тук, по дяволите? — Баща му се съпротивляваше, но Улф го държеше здраво за изпомачканата му пижама.

— При дяволите ще се озовеш, ако още веднъж вдигнеш ръка срещу нея. Разбра ли ме?

Робърт извъртя посивялата си глава и погледът му падна върху Каролайн.

— Какво ти е наговорила тая?

— Нищо. — Тя влезе в стаята. — Нищо не съм му казала. — Не искаше Улф да разбере защо Робърт я е ударил. Не биваше да знае, че тя и съпругът й все още не са прекарали нито една нощ заедно. Най-добре беше никой да не знае.

— Нямаше нужда да казва нито дума. — Улф разтърси подпухналото от уиски тяло. С мъка възпираше желанието си да стисне месестия му врат. — Веднага познах почерка ти.

Улф го повдигна още по-високо и Робърт изпъшка и посегна към крака си.

— Престани! — Каролайн се втурна към тях.

В стаята миришеше на кисело уиски и пот.

— Това няма да се повтори — настоя тя, но никой от двамата мъже не й обърна внимание.

Улф с лекота премести товара върху едната си ръка. С другата извади томахавката и я вдигна заплашително над главата на Робърт.

— Не се и съмнявам, че няма да се повтори. — Гласът му стана по-нисък. — И знаеш ли защо?

В отговор Робърт само изквича.

— Защото, ако я докоснеш, ще се върна и ще отсека главата ти с това. — Металът улови първите лъчи на слънцето, които проникваха през прозореца.

Бледите зеници на Робърт се разшириха, но Улф не изпита удоволствие от страха му. Без да го е грижа за счупения му крак, той пусна стареца обратно върху леглото. Чу се глух шум.

Улф постави томахавката на мястото й, обърна се и мина покрай слисаната Каролайн. Тъкмо хлътваше в боровата гора, когато я чу да вика името му. Искаше му се да продължи, сякаш околните дървета заглушаваха думите й, но въпреки това спря. Тя тичешком го настигна.

Отначало смяташе да му изкрещи, че не е трябвало да се изправя срещу баща си. Но когато стигна до него, разбра, че не бива да губи време за това. Беше направил каквото бе сметнал за добре и тя изпитваше благодарност за загрижеността му.

— Къде отиваш? — Внезапно й се стори, че е по-важно да разбере това, отколкото да влиза в спор с него.

— В планинските селища. Дойдох да ти кажа. Повечето от вождовете се съгласиха да разговарят с губернатора. Ще занеса техните послания в планините.

— Значи всичко ще бъде наред, нали?

Сянка на усмивка заигра по чувствените му устни. Той вдигна ръка и погали бузата й.

— Да, Каролайн, надявам се. Поне съществува възможност за мир между моето племе и англичаните.

После сякаш си спомни кой е той… и коя е тя и отдръпна ръката си.

— Въпреки това няма защо да предизвикваш съдбата. Не се отдалечавай от къщата, Каролайн.

Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Знаеше, че няма избор, но въпреки това не искаше Улф да си тръгва. Но той явно бе по-близо до действителността от нея.

— А сега се връщай при съпруга си — каза й той, обърна се и с едри крачки влезе в гората.

Каролайн остана да гледа след него, докато той изчезна между дърветата. После се прибра в къщата, но не отиде при Робърт. Вместо това бавно се изкачи по стълбите към стаята си. Щом влезе вътре, заключи вратата и позволи на сълзите си да рукнат.