Кристин Дорси
Диво сърце (2)

ГЛАВА ПЪРВА

Късното лято на 1759

Чарлз Таун, Южна Каролина

Не беше това, което очакваше. Но всъщност жените никога не задоволяваха очакванията му.

Облегнат на опушената, отдавна небоядисвана стена в препълнената кръчма в хотела на Купър, Улф изучаваше жената, прекосила океана, за да му стане мащеха. Би се задавил от смях при мисълта за това, ако не беше толкова ядосан. Робърт желаеше изискана дама и тази жена беше готова да се продаде. Ала всичко беше напразно. Защото порцелановата кукла нямаше да издържи и две седмици в онази пустош.

Тя повдигна глава и се огледа наоколо с очи на подплашена кошута. Улф усети как нещо го бодна. Съвестта му се бунтуваше срещу това, което щеше да й се случи; това, което той щеше да й стори. Бързо потисна угризенията си.

Не носеше вина за нищо.

Лейди Каролайн Симънс с коса от лунни лъчи и лице, подобно на бижу, изработено от изкусен майстор, сама бе избрала съдбата си още в деня, когато нейната алчност я беше подвела да дойде в Новия свят. Пристигането й в Южна Каролина предлагаше на Улф идеална възможност да отмъсти за позора на майка си. А той не би се отказал от този дар на съдбата.

Придаде на лицето си любезно изражение и си проправи път през салона. Малцина от посетителите се осмелиха да го заговорят, но не един поглед проследи стъпките му.

— Лейди Каролайн? — Улф се спря пред масата в ъгъла.

Тя не вдигна очи веднага. Твърде заета бе да сгъва и разгъва дантелената кърпичка в скута си.

— Да? — гласът й изневери и тя припряно се изкашля. Стана й още по-трудно да се преструва на смела, щом погледна мъжа, който се бе обърнал към нея. Висок и внушителен, макар и строен, той изглеждаше по-едър от всички останали. Поне на нея й се стори така.

 

— Да, аз съм Каролайн Симънс — успя да изрече най-сетне.

Стисна дантелата между пръстите си, за да не ги прекърши. Без съмнение този човек я смущаваше. Не защото не приличаше на джентълмен. За разлика от останалите мъже в кръчмата той бе изрядно облечен в добре скроен костюм от сива коприна и снежнобяла риза. Но дрехите изобщо не успяваха да скрият нито грубата му сила, нито онези черти, които внушаваха диви, тъмни страсти.

Тя премигна и побърза да прогони странните си мисли. Беше чула само фамилията му и че е дошъл да я заведе вкъщи.

— Макуейд — ахна тя, но се постара думите да не издадат смайването й. — Вие сте Робърт Макуейд? — Въпреки че нямаше никаква представа как изглежда годеникът й, не бе очаквала такъв… такъв съкрушителен мъж.

— Не — усмивката на Улф бе кратка, но искрена. — Аз съм Раф Макуейд, синът му.

— О! — Каролайн едва не се поддаде на изкушението да притисне длани към горещите си бузи. Мисълта, че този мъж ще й бъде заварен син, я обърка напълно. Знаеше, че Робърт има синове, и то двама, но си ги представяше като брат си Едуард — малък, уязвим и зависим от нея. А този човек тук явно не зависеше от никого, освен от себе си.

Тя усети върху себе си тъмния му поглед и несъзнателно облиза устни.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Макуейд.

— Готова ли сте за тръгване? — без повече предисловия попита Улф. Беше решил да й се представи и да й предложи да го почака в хотелската си стая, докато трае визитата му при губернатора. Още преди да чуе молбата на Робърт, Улф си имаше причини да посети Чарлз Таун. Но сега наивното държане на лейди Каролайн го подразни. Познаваше и други жени като нея — жени, които се правеха на невинни, за да съблазнят мъжа. Няколко часа в чакалнята на губернатора щяха да я научат на малко смирение.

— За тръгване? Да, разбира се. — Каролайн се изправи с надеждата, че сега вече Раф Макуейд няма да й изглежда толкова заплашителен. Уви, надеждата й не се оправда. — Смятах, че Робърт… искам да кажа, че баща ви ще дойде да ме вземе. — Каролайн премълча, че го очаква вече втори ден, откакто „Морският гълъб“ бе акостирал в пристанището на Чарлз Таун. Оскъдните й средства чувствително бяха намалели поради непредвидените разходи за хотел.

— Той претърпя злополука. — Улф я хвана под ръка и усети как кожата й настръхна.

— Злополука? Надявам се, че не е нещо сериозно. — Стараеше се тревогата й да изглежда напълно безкористна. Но нямаше начин да не мисли за себе си и за положението, в което се намираше. Какво щеше да стане с нея и Едуард, ако Робърт Макуейд не можеше да се ожени за нея?

— Не, не много. Въпреки това моят… баща не бе в състояние да дойде дотук. — Трудно му беше да нарече човека, който го беше създал, свой баща.

— Разбирам. — Каролайн примижа срещу яркото слънце, щом излязоха на Уотър Стрийт. Като се изключи жегата, имаше усещането, че се намира на онази улица в Лондон близо до пристана, от който бе потеглила преди два месеца. Беше шумно и многолюдно, коли и хора задръстваха прашния път. От време на време някой файтон си проправяше път през тълпата. Вонеше на боклук и мръсотия.

Само за миг Каролайн се остави да помечтае за реда и спокойствието, които царяха в Саймънс Хол. За свежия чист въздух и горите, огласяни от птици. После се застави да погледне трезво действителността. Саймънс Хол вече не й принадлежеше. Тя нямаше нищо.

Но не биваше сега да мисли затова. Отдавна се бе научила да приема нещата, които не можеше да промени; да приема и да продължава напред. А точно в този случай бе напълно безсилна. Разбра го още в мига, когато адвокатът на баща й пристигна в имението. Веднага след погребението на графа. Неудобно му беше да обяснява финансовото й положение — докато привърши разказа си за плачевното състояние на нещата, огромният му топчест нос се зачерви от непрекъснато триене с пръсти.

— Да разбирам ли, че съм напълно разорена? — самата тя се изненада от липсата на всякакво чувство в думите си. Но отдавна подозираше, че графът харчи много повече от доходите, които им носеше имението.

— Напълно. — Оливър Чипфорд почеса носа си и се покашля. — Къщата и земята ще бъдат продадени, за да покрием дълговете. — Лицето му се поразведри. — Бих могъл да ви уредя брак. Сигурен съм, че…

— Но това не решава проблема. — Каролайн откъсна поглед от градината, която съзерцаваше замислено през френския прозорец. — Трябва да помислим и за Неди. Той е още малък, не може да се грижи за себе си.

— Той е в училище, предполагам.

— Да — гласът й трепна. Скоро настоятелите на престижната институция, в която учеше Едуард, щяха да разберат за финансовото й състояние. И без това отдавна трябваше да плати таксата. Но колкото и да се мъчеше да свърже двата края с мизерната сума, която баща й предоставяше за домакинството, не беше успяла да задели необходимите пари.

Ето защо беше безкрайно благодарна на мистър Чипфорд за това, че я представи на посредника, който й уреди брак. С облекчение прие предложението на Робърт Макуейд, независимо че се налагаше да напусне Англия и брат си.

Във всеки случай не познаваше другиго, готов да се ожени за жена без средства, попреминала разцвета на младостта.

Раф Макуейд имаше дълги крака и широка крачка. Въпреки че бялата й длан почиваше върху неговата много по-тъмна ръка, Каролайн трябваше да подтичва, за да го настигне, докато си проправяха път между хората по тесния дървен тротоар на Броуд Стрийт. Бели войници в яркочервени униформи се смесваха в тълпата с чернокожи. Забеляза дори човек, който явно бе от местните. Главата му бе обръсната, само в средата растеше дълъг кичур коса. Беше висок и носеше кожени гамаши и жилетка, богато украсена с брокат.

Заинтригувана, Каролайн понечи да разпита спътника си за индианеца, но един поглед към профила на Раф Макуейд й бе достатъчен, за да разбере, че не бива да го безпокои с празни въпроси. Дори се въздържа да попита колко още има до къщата на баща му.

Когато той спря така рязко, че Каролайн едва не се блъсна в него, пред една постройка на ъгъла на Броуд Стрийт и Мийтинг Стрийт, тя го погледна въпросително. Сградата бе тухлена и много внушителна с четирите си високи колони. Според нея бе невъзможно това да е частен дом и щом Раф Макуейд я поведе нагоре по стълбите, тя се зачуди.

— Баща ви тук ли ме очаква? — попита тя, след като поспря за малко да си поеме дъх.

Смехът му, нисък и гърлен, я накара да се изчерви.

— Баща ми очаква Ваше благородие в дома си, който се намира на запад оттук, в подножието на планините.

Планини? Тя не беше видяла никакви планини. Преди да успее да го попита къде има планини наблизо, той отвори тежката, облицована с ламперия врата и я въведе вътре.

— Тук ще се срещнем с губернатора.

По-точно той ще се срещне, мислеше си Каролайн два часа по-късно, докато седеше с изправен гръб в малката чакалня. На масичката до лакътя й имаше чаша чай, забравен и изстинал. Беше й го донесъл младият човек зад махагоновото бюро. Той носеше перука, твърде голяма за тясното му лице, и седеше приведен над някакъв документ. Яростно драскаше с перо по него и се преструваше, че не чува виковете, които долитаха иззад затворената врата. Вратата, през която бе влязъл синът на Робърт.

Каролайн се намести на стола и срещна погледа, който младият помощник й хвърли, преди отново да се съсредоточи върху скръстените си ръце. Спорът между Раф Макуейд и губернатора на колонията бе шумен и разгорещен. Поне що се отнасяше до Раф. От време на време Каролайн дочуваше как другият глас — този на губернатора, както предполагаше — приема помирителен тон. Но синът на годеника й явно не разбираше от дума.

— Договорът от 1730 нищо ли не означава за вас? — чу тя неговия плътен, мощен глас. — Това ли да предам на своя народ? Че английският крал с безкрайната си мъдрост е решил да пристъпи думата си?

Каролайн си пое въздух и прехапа долната си устна, докато без всякакви угризения се ослушваше да чуе отговора на този въпрос, който според нея граничеше с държавна измяна. Почти очакваше губернаторът да се покаже на вратата и да извика стражата, за да изхвърли посетителя.

Но думите му отново прозвучаха меко и внимателно. Каролайн си го представяше как кърши пръсти. Той спомена, че заселниците си отмъщавали за нападенията срещу тях.

— А какво ще кажете за воините от моето племе, които бяха убити, а скалповете им продадени на губернатора на Вирджиния? Не трябваше ли да отмъстим за тях?

— Английският закон повелява…

— Винаги английският закон. А законът на племето чероки?

В тишината, която последва, Каролайн усещаше напрежението през стените със сложните гравюри и колони. След малко губернаторът проговори.

— Знам, че отношенията между вашия народ и англичаните са обтегнати, но е възможно да стигнем до споразумение. — Настъпи пауза. — Може би, ако възобновим търговията…

Раф го прекъсна с ниския си глас, едва доловим в чакалнята.

— Търговията? Само че ние знаем колко нечестни могат да бъдат английските търговци.

Каролайн напрегна слух, забеляза, че и помощникът прави същото, ала не успя да долови отговора на губернатора. Но следващите думи на Раф бяха изречени достатъчно високо, за да бъдат чути през затворената врата.

— И въпреки това искате да напуснем домовете си и да се бием срещу вашите врагове.

— Французите са и ваши врагове.

— Само защото сме ваши съюзници, обвързани с договор, който вие не спазвате.

— Вижте какво, Раф. Не си мислете, че французите ще…

Гласът на Раф го прекъсна.

— Ще се посъветвам с Малкия дърводелец, щом се върна в долните селища. Може би той ще разгледа вашето предателство в по-добра светлина.

Преди Каролайн да осъзнае напълно думите му, вратата се отвори с трясък и Раф се появи в чакалнята. Както седеше с извит на една страна врат, беше очевидно, че е подслушвала. Търсейки оправдание, тя скочи на крака.

Но спътникът й като че ли не я забелязваше. Спря се, когато губернаторът, слисан и изгубил търпение, извика нещо след него. Каролайн не разбра какво е казал, защото думата бе на чужд език. Но Раф явно го разбра. Обърна се и погледна по-възрастния човек.

— Ще видя какво мога да направя.

Губернаторът вдигна ръце и гъстата дантела на маншетите падна върху китките му.

— Може би, ако разговарям с вождовете, ще стигнем до споразумение.

С присвити очи Раф огледа тежката челюст на Литълтън.

— Ще предам думите ви на Аниунуиа, моя народ. Всичко зависи от него.

Каролайн потръпна. Въздухът в малката задушна стая бе зареден с напрежение, сякаш всеки миг щеше да избухне буря. Нямаше да се изненада, ако копринените завеси, увиснали безжизнено в обедната жега, изведнъж се развееха като знамена, подгонени от вятър.

Но нямаше вятър, нямаше буря. Двамата мъже стояха, кръстосали погледи. Внезапно Раф се обърна и за пръв път, откакто бе влязъл в чакалнята, забеляза присъствието на Каролайн. Бързо се поклони на губернатора, грабна ръката й и я поведе навън. Вратата се затръшна след тях.

Бяха стигнали чак до средата на широкото стълбище, когато Каролайн успя да си поеме дъх и да забави крачка. Сърцето й биеше до пръсване. С широко отворени зеници погледна спътника си, който се закова две стълби под нея. Видя как изражението на лицето му се промени.

— Извинявам се. — Той пусна ръката й, като забеляза, че светлата й кожа се е зачервила от натиска на дланта му. Опита да се усмихне и да изглежда любезен, макар че кръвта му все още кипеше от срещата с Литълтън.

— Трябва да тръгнем, преди да се е мръкнало.

Пръстите й докоснаха ръкава му и не му позволиха да продължи.

— Почакайте — Каролайн прехапа долната си устна. Рядко питаше какво й е отредила съдбата. Беше просто неканен свидетел на някаква свада и не биваше повече да се интересува от нея. Но не можеше. Това, което се бе случило, явно бе от жизнено значение за Раф Макуейд. Колкото й да се преструваше, той не успяваше да го скрие.

— Какво искахте да кажете с „всичко зависи от него“? Защо сте толкова ядосан?

Той не отвърна, само я изгледа продължително по начин, който накара сърцето й да забие по-силно. После се извърна и продължи надолу по стълбите с по-бавна крачка. Слисана, Каролайн повдигна поли и се втурна да го настигне. Изравни се с него чак в дъното на стълбището и му препречи пътя.

— Кажете ми — настоя тя, като сама не разбираше откъде бе намерила такъв кураж. — Казахте „моя народ“. Не разбирам.

Стоеше срещу него с леко разперени ръце, сякаш нямаше да му позволи да продължи, преди да е отговорил на въпроса й. Улф се питаше дали си дава сметка, колко лесно може да я отмести встрани. Само да поискаше и щеше да я прекърши на две като съчка. Замисли се дали да не й го каже. Предизвикателно вирнатата й брадичка вече започваше да трепери. Но целта му не беше да сплаши годеницата на баща си.

А да я съблазни.

Въпреки това не издържа на изкушението да я подразни. Искаше му се с думи да разкъса воала на невинността, който тази жена — избрана за съпруга от човека, когото той ненавиждаше — бе метнала върху лицето си. Наведе се към нея така, че тя трябваше да вдигне брадичка, за да го вижда.

— Моят народ е Аниунуиа — племето чероки. — Повдигна гарванови вежди. — Синът на годеника ви е със смесена кръв.

Погледна нежната линия на шията й и видя как тя преглътна. Но сините й очи не мигнаха и Улф с неохота се възхити от способността й да прикрива чувствата си.

— Е, нямате ли какво да кажете сега? Нали искахте да знаете защо съм толкова сърдит.

— Какво да ви кажа? — Каролайн срещна погледа му. Събеседникът й явно я предизвикваше да попита за произхода му. А тя не изпитваше нищо друго, освен изненада. Ето защо му каза:

— Че синът на Робърт е мой връстник ме учуди повече от това, че е наполовина индианец.

— Никой не може да бъде само наполовина индианец — започна той. Внезапно гласът му стана нежен и съблазнителен: — Но бих казал, че съм по-възрастен от вас с няколко години, Ваше благородие.

И Каролайн смяташе така, но се чувстваше по-спокойна, когато мислеше за него като за Нед. По майчински. Поне се опитваше. Но когато я гледаше, както сега, с горещите си черни очи, съвсем не майчински чувства завладяваха сърцето й. Хвана се за гравирания парапет и му даде гръб.

— Няма значение кой е по-възрастен — отсече твърдо, вирна брадичка и слезе на първия етаж.

Щеше да добави, че ще бъде съпруга на баща му, но се въздържа. Той го знаеше. Тя беше човекът, който трябваше да си го напомня. И да престане да си въобразява, че той й хвърля интимни погледи.

Помещенията на долния етаж, които гледаха към Мийтинг Стрийт, се използваха за кабинети и съдебни зали; по коридора сновяха хора. Каролайн не се спря, докато не се озова навън.

Яркото слънце прогони чувственото привличане, което бе усетила към Раф Макуейд. Поне така си мислеше, преди да се обърне към него. Сега, когато знаеше за смесената му кръв, се питаше как не се бе досетила по-рано. Тъмната му кожа изпъкваше на фона на снежнобялата риза, а черната му лъскава коса, вързана на опашка, блестеше на слънцето и тъмносини лъчи сякаш струяха от дълбините й.

Каролайн премигна и бързо извърна очи. Раф Макуейд наистина беше привлекателен мъж, но тя не биваше да мисли за него по този начин. Прие ръката, която той й предложи, и реши, че е по-добре да узнае нещо за баща му. Но Раф не прояви словоохотливост.

— Ще трябва сама да си съставите мнение за него. — По тона му разбра, че не бива да задава повече въпроси.

Мълчешком тръгнаха по Уотър Стрийт. Най-после тя позна хотела, където бе прекарала последните нощи.

— Позволих си да наредя да свалят багажа ви. — Улф я заведе в малък двор отдясно на сградата. Там чернокож мъж качваше сандъка й на гърба на товарен кон. — Къде е останалият ви багаж?

— Нямам друг багаж — припряно отвърна тя. Дори да бе изненадан от това, изразът на лицето му не се промени. Каролайн разбра, че той никога не показва истинските си чувства. По гърба й полазиха тръпки. Той я хвана под ръка и я поведе към друг кон — дореста кобила с дамско седло.

Каролайн преглътна. Дишането й се учести и тя изтри потните си длани в полата на цветчета.

— Няма ли да вземем карета?

Яздеше рядко. Конюшните на Саймънс Хол вече бяха празни, когато двамата с Нед се преместиха да живеят там. Освен това животните я плашеха. Но какво ли не я плашеше?

Разглезена е. Трябваше да се досети по-рано. Както и да е, животът щеше да поднесе няколко хубави урока на лейди Каролайн Симънс. Те започваха тук и сега.

— Отправяме се към границата, Ваше благородие. Там, където отиваме, пътищата са потънали в кал през пролетта, а през лятото могат да те задушат от прах. И никога не са достатъчно широки за карета с екипаж.

— Разбирам. — Каролайн отново погледна животното, което от нетърпение се бе изправило на задните си крака, и въздъхна.

— По-добре се върнете вкъщи.

— Моля? — Думите му дойдоха така ненадейно, че Каролайн не знаеше какво да мисли.

Пребледняла се извърна към него. Той ясно видя ситните лунички, пръснати по носа й. Мина му през ума, че може би те са били причината да й остави отворен пътя за бягство. Пък и да изпрати годеницата на баща си обратно за Англия беше равностойно на това да я вземе в леглото си… Поне така си въобразяваше.

Улф скръсти ръце.

— Не знам какво са ви казали, но плантацията „Седемте бора“ не е такава, каквато си я представяте. Животът там не е лек. Никой няма да се интересува от какво потекло сте и дали кожата ви е мека като пух. Върнете се в Англия, докато все още можете.

— Не! — Каролайн дълбоко си пое дъх. — Няма… не мога да се върна. — Премигна като дете, за да възпре сълзите, които намираха в очите й. Засрами се, но нямаше сили да овладее чувствата си — месеци наред се бе тревожила какво ще се случи с нея и Нед. Възможността да дойде тук й се стори пратена от бога. Бе изтърпяла дългите самотни седмици в бурното море, а сега синът на Робърт й предлагаше да се върне и да се откаже от единствения шанс двамата с брат й да избегнат затвора за длъжници.

Грабна поводите и обузда страха си. И пътешествието по океана я бе уплашило, но бе успяла да се справи с него. И с това щеше да се справи и с всичко друго, което се изпречеше на пътя й.

Улф повдигна вежди, после само сви рамене. Беше я предупредил. Съвестта му е чиста, реши той и я повдигна, за да се качи върху седлото. Но щом видя непреклонния израз на лицето й, му се прииска тя да не бе така твърдо решена да остане.

Скоро Каролайн сама разбра защо бе невъзможно да пътуват с карета. Едва бяха излезли от града и пътят се превърна в тясна пътека. Минаха покрай мрачни, тайнствени блата. Огромни костенурки се препичаха на слънце върху гниещи дънери и извиваха шии да ги погледнат. После продължиха един след друг през безкрайни гори от високи, яки борове.

Само веднъж спряха, за да си починат конете и да пият вода от един широк и спокоен поток. Но Каролайн внимаваше да не изрече ни една дума на недоволство. В дълбините на мозъка й се бе загнездила мисълта, че ако се оплаква твърде много, той може да я върне обратно в Чарлз Таун.

Макар че гърбът я болеше и краката й бяха изтръпнали, тя търпеше. Рано или късно Раф щеше да се умори. Но когато слънцето оцвети небето пред тях в пурпур, той ускори ход. Каролайн се размърда в седлото и кожата под нея проскърца.

Улф погледна през рамо.

— Скоро ще бъдем при Джордж Уолкър. Там ще си починеш.

Почувства облекчение, но не се издаде. Докато яздеха, бе взела решение да покаже на този арогантен мъж, че е сгрешил в преценката си за нея. Тя бе способна да издържи на всякакви условия.

— Не съм уморена — успя да каже и мигновено видя как сянката на недоверчива усмивка разтегли устните му. Той се намести в седлото и подкара жребеца си в още по-бърз галоп. Здраво стиснала зъби, Каролайн смушка своя кон, за да не изостане.

Мракът вече хвърляше зловещи сенки върху пътеката, когато Раф я поведе по една още по-тясна пътечка, завиваща на юг. Твърде уморена, за да попита дали отиват към плантацията на Джордж Уолкър, тя го последва. Видя широки ивици земя, отвоювана от гората и разорана.

Цивилизацията.

Пред очите й изникна къща и Каролайн въздъхна, очевидно прекалено силно, защото Раф Макуейд се обърна. Тя продължи да съзерцава сградата, сякаш не забелязваше погледа му.

Двуетажната варосана постройка изглеждаше мрачна заради дърветата, които се надвесваха над нея като балдахин. Предната веранда бе широка, а прозорците бяха със спуснати капаци. Зад къщата се спускаше стръмен склон и стигаше до река. Спряха конете и едно десетгодишно момче дотърча откъм плевнята. Носеше отрязани до коленете панталони, а черните му боси крака бяха покрити с прах.

— Господарят тъкмо се върна от полето, сър.

— Значи е вътре, нали? — попита Улф, докато сваляше годеницата на баща си от коня. Щом краката й докоснаха земята, тя политна към него и той я обгърна с ръце, за да й помогне. Но тя веднага възстанови равновесието си, промърмори „благодаря“ и отстъпи назад.

— Да, сър, вътре е. Наближава време за вечеря. — Момчето пое юздите и поведе конете към плевнята.

— Точно на това разчитах. — Улф се обърна и махна с ръка на Каролайн да го последва.

Тя мина покрай него с високо изправена глава, макар че едва се държеше на краката си. Но най-лошото според нея бе, че дългата езда не беше единствената причина, която караше коленете й да омекват. Колкото и глупаво да й се струваше, топлата прегръдка на Раф, макар и мигновена, я бе извадила от равновесие. Надяваше се само човекът, който скоро щеше да стане неин заварен син, да не е забелязал.

Вратата беше полуотворена, за да пропусне свежия ветрец, който идваше откъм реката. Улф прекрачи прага, точно когато една дребна тъмнокоса жена се появи на площадката на стълбището. Тя нададе вик на изненада, спусна се надолу по стъпалата и се хвърли в прегръдките му. Каролайн видя как високият мълчалив мъж повдигна жената и я завъртя в кръг, докато тя го замоли за милост.

— Татко каза, че може да дойдеш — каза тя, щом той я пусна на пода. — Но не те очаквахме толкова скоро. — Младата жена стрелна Каролайн с тъмните си очи и отново обърна поглед към Раф. — Колко ще останеш?

— Само ще пренощуваме. — Улф бръсна с пръст нацупените устни на Ребека Уолкър, обърна се към Каролайн и й представи красавицата, която се бе залепила за ръката му.

— Ти обеща да останеш по-дълго следващия път — напомни му тя.

— Казах „някой път“, Ребека. Но не и сега. Трябва да заведа лейди Каролайн при баща ми.

— Гости ли имаме? — Огромен мъж с побеляла коса и червендалесто лице се появи от една врата в дъното на коридора. С няколко гигантски крачки той се приближи, сграбчи Раф в мечешката си прегръдка и повтори, че не са го очаквали толкова скоро.

— Успях да се видя с губернатора Литълтън и нямаше защо да се бавя повече. Както вече обясних на дъщеря ти, съпровождам лейди Каролайн до „Седемте бора“. Тя е годеницата на Робърт.

Каролайн забеляза как домакинът учудено повдигна гъстите си вежди, докато Раф я представяше. Но Джордж Уолкър беше изключително внимателен и учтив човек.

— Сигурно сте уморена, мила госпожо — каза той и взе ръката й. — Ребека ще ви заведе в стаята ви. Веднага щом се освежите, ще вечеряме.

След като му благодари, Каролайн последва Ребека нагоре по стълбите. Момичето вървеше наперено и тя си помисли, че сигурно изглежда сива и безжизнена пред нея.

Долу в салона Джордж Уолкър потупа приятеля си по рамото:

— Радвам се, че дойде. Не само защото Ребека все пита кога ще пристигнеш.

— Няма такова нещо — извика Ребека и се закова на място така рязко, че Каролайн едва не се блъсна в нея. — Татко, да не си посмял да разправяш такива небивалици за мен!

Ребека се обърна с ръце на кръста и изгледа свирепо двамата мъже, които стояха рамо до рамо в дъното на стълбището. Бузите й горяха, тъмните й очи светеха и в този миг Каролайн осъзна защо. Ребека Уолкър бе влюбена в Раф Макуейд.

Тъй като нямаше много опит, Каролайн се чудеше как е познала. Но беше сигурна. Огледа се да види дали мистър Макуейд подозира това и внезапно гърлото й се сви.

Досега бе мислила за сина на бъдещия си съпруг като за внушителен и безкрайно мъжествен човек, който понякога изпада в мрачно настроение. Но като го гледаше сега тя за пръв път откри колко е красив. Ръката му почиваше върху овалната колона в края на перилата, а на лицето му грееше ослепителна усмивка, отправена към Ребека. Внезапно погледът му се премести върху Каролайн и тя почувства, че се задушава.

Ребека се врътна и продължи нагоре. Каролайн нямаше друг избор, освен да я последва.

Тази вечер храната й се стори необичайно вкусна. Не беше усетила колко е прегладняла. След вечерята й се прииска да се отпусне в пухеното легло и да заспи, но се наложи да прави компания на Ребека в гостната, докато мистър Уолкър и Раф се разхождаха навън. Жизнеността на Ребека изведнъж се стопи. Вперила мрачен поглед в прозореца, тя неохотно отговаряше на опитите й да поведе разговор.

Каролайн се отказа и остана да седи пренебрегната в едно от креслата, като се чудеше кога ли би могла да се извини учтиво и да се оттегли. Току-що бе решила, че достатъчно дълго е търпяла мълчанието на събеседничката си, когато Ребека извърна глава към нея.

— Знаете ли, той мрази баща си.

— Моля? — Каролайн не беше сигурна, дали е чула добре. Думите на Ребека й се сториха лишени от смисъл. Освен това не я беше питала.

— Раф не може да търпи баща си заради начина, по който се е отнесъл с майка му… и с останалите индианци от племето чероки.

Каролайн не знаеше какво да отвърне и затова се загледа в ръцете си, скръстени в скута й.

— Ще намрази и вас. Сигурна съм.

Каролайн преглътна:

— Смятам, че това не ви интересува.

— О, всичко, що се отнася до Раф, ме интересува. — Тя приглади полите на роклята си, богато украсена с брокат. — Добре е да знаете, че той никога не ще ви обича… заради баща си.

— Благодаря ви за информацията. — Каролайн се изправи объркана. Усмихна се с надежда да разведри напрежението, което струеше от момичето. — Много съм уморена. Ако ме извините, ще отида да си легна.

— Чудесно. Не се притеснявайте. Ще предам извиненията ви на Раф и баща ми.

Каролайн кимна, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. В коридора беше прохладно, вратата в задната част на къщата бе отворена и тя се изкуши да надникне навън. Малко свеж въздух може би щеше да й помогне да схване смисъла на това, което току-що бе чула. Чак когато се спря на прага, разбра, че мистър Уолкър и Раф са наблизо.

Не успя да различи фигурите им в тъмното, но макар че говореха шепнешком, можеше да ги чуе. Вече се канеше да се върне обратно, но думите на домакина привлякоха вниманието й.

— Значи смяташ, че ще има война между англичаните и племето чероки?

Отговорът на Раф я накара да изтръпне:

— Литълтън би искал да се споразумеем. Но аз мисля, че е твърде късно.