Кристин Дорси
Диво сърце (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Внезапни писъци прекъснаха съня й. Не, не писъци. Крясъци. Диви крясъци, които накараха сърцето й да забие силно и по кожата й да полазят тръпки, още преди да се изправи в леглото.

Първият й подтик бе да грабне ножа върху масичката. Ножа, който Улф й беше дал. Усети твърдата дръжка в дланта си. Тя й даде сила, когато всичките й сетива се бяха объркали. Кой или какво предизвикваше този ужасен шум? Каролайн скочи от леглото и изтича до прозореца. Навън в нощта оранжевочервени отблясъци хвърляха чудновати сенки, танцуващи по стените.

Пожар! Пламъци се извисяваха от бараките и плевнята и осветяваха двора като посред бял ден. Към къщата тичаха индианци със зловещо боядисани лица.

Внезапно по-различен звук, пронизителен и всяващ ужас, разкъса задимения въздух. Прокънтя в ушите й и я закова на място със страшната си сила. Трябваше й време да осъзнае, че в главата й ехти собственият й изплашен писък. Затисна устата си с ръка и се постара да се овладее. Но ужасът не я изпускаше от лапите си, докато наблюдаваше с широко отворени очи сцената, която се разиграваше долу.

Индианците вече влизаха с викове и крясъци в къщата. Каролайн не успя да ги преброи — бяха твърде много. Не изглеждаха като хората от племето чероки, които беше виждала досега. Носеха томахавки и мускети. Само след няколко минути щяха да се озоват при нея.

Мери! Каролайн се извърна от прозореца и се втурна като обезумяла към вратата, щом тази мисъл си проправи път през страха й. Коридорът беше тъмен и задимен. Очите й се насълзиха, гърлото й пресъхна.

Вратата на Мери беше заключена и Каролайн я заблъска с юмруци.

— Мери! Пусни ме да вляза!

— Ще стрелям! — Гласът на Мери прозвуча необичайно напрегнат и Каролайн разпозна в него собствения си ужас. Но въпреки това се опита да я успокои, докато ноктите й нетърпеливо драскаха по вратата.

— Недей! Мери, аз съм, Каролайн.

— Каролайн?

Облегнала чело на твърдото дърво, Каролайн чу тихото изщракване на ключалката. Вратата се отвори и тя се хвърли в обятията на Мери. Но прегръдката им не трая дълго.

— Хайде! — изкрещя Каролайн и я хвана за ръка. Мери наистина държеше пистолет. Той висеше тежко от ръката й. Каролайн я избута през вратата. — Трябва да изчезваме оттук!

Заради издутия корем на Мери не им беше много лесно да минат през тесния коридор. Каролайн се спусна напред по стълбите и я задърпа след себе си. Слязоха на приземния етаж и се затичаха през салона към вратата на градината.

Почти бяха стигнали, когато тя се отвори с трясък. В къщата нахлуха индианци с боядисани в черно и охра лица и препречиха пътя им. Каролайн се обърна назад и видя, че през предната врата с викове влизат още индианци. Без да мисли, тя бутна Мери към стената, застана пред нея и вдигна ножа.

Замахна към първия индианец, който се приближи към тях. Той рязко спря с разкрачени голи крака и впери поглед в нея. Тя държеше ножа насочен срещу него. Беше висок и страшен, лицето му бе надупчено от шарка, носът му беше изрисуван с червена боя. Странно защо забеляза тези подробности по-ясно от томахавката, която той държеше над главата си.

С всички сили Каролайн замахна. Той избегна неточния й удар, после следващия. Тя държеше ножа здраво в свития си юмрук, ръгаше и цепеше въздуха със сребристото острие. И всеки път не улучваше. Но в този миг сама не знаеше какво върши.

Пронизителен писък се чу ясно дори сред врявата на индианците, които претърсваха къщата. Каролайн се огледа и видя, че измъкват Робърт от стаята му. Стенанията му закънтяха в главата й до пръсване. Зад себе си чуваше накъсаните хлипания на Мери, а пред нея зловещият индианец сякаш не помръдваше, докато тя замахваше отново и отново с ножа към него.

Но той, разбира се, се движеше, защото колкото и пъти Каролайн да се опитваше да го промуши, той оставаше невредим. След известно време, което й се стори цяла вечност, той явно се отегчи от играта.

Хвана ръката й и ножът изтрополя по пода. Каролайн се наведе да го вземе, но стоманената му ръка се уви като змия около кръста й и я вдигна.

— Мери! — Каролайн зарита и задраска с нокти, за да се освободи от хватката на индианеца. С крайчеца на окото си видя как Мери, пребледняла, вдига пистолета. Оръжието бе насочено срещу похитителя й… и срещу нея. Сред крясъците на индианците Каролайн чу металното изщракване. Но нищо не последва. Нямаше изстрел.

Един друг индианец се втурна към тях, грабна пистолета и бутна Мери на пода. Бременната жена падна тежко.

— Мери! Мери! — Отново и отново Каролайн викаше името й, докато се опитваше да се освободи. Трябваше да разбере дали приятелката й е добре. Но индианецът я държеше здраво и я подпираше на кръста си. Понесе я към двора, а тя пишеше и риташе. Навсякъде гъмжеше от индианци, които крещяха и сновяха насам-натам.

Похитителят й я хвърли на земята. Роклята й се вдигна над коленете, но тя не забеляза. Той дръпна ръцете й напред и завърза китките й с въже. Каролайн се постара да не изхлипа, докато той затягаше примката. Не можеше да повярва в това, което се случваше, но знаеше, че не сънува кошмар. Миризмите и звуците бяха достатъчно истински, достатъчно ужасни.

После от тълпата индианци, събрали се край чинара, долетя почти нечовешки вик. Той смрази кръвта й. Беше по-жалостив и отчаян от всичко, което бе чувала досега. Многократно раздираше нощта.

Каролайн се опита да извърне очи, но нещо я накара да се вгледа. Тълпата се раздвижи и тя зърна това, което бяха направили с Робърт. Жадно си пое дъх и преглътна. Ръцете и краката му бяха омотани с въже, тялото му бе завързано за ствола на дървото. Счупеният му крак беше извит под неестествен ъгъл, а другият стърчеше гол под нощната му риза.

Докато Каролайн гледаше, индианците забиваха в тялото му заострени пръчки. Всеки път, когато пронизваха подпухналата му плът, Робърт крещеше.

— Спрете! — извика Каролайн на индианеца, който стоеше до нея. Тя допълзя на колене до него, падна в прахта и задърпа крака му, но той не й обърна никакво внимание.

Накрая изрита ръцете й и изръмжа нещо неразбираемо.

— Накарай ги да спрат — извика тя отново, но той само сви рамене и обърна поглед към мястото, където събратята му измъчваха Робърт. Каролайн се отпусна с ридания на земята и се уплаши, че ще повърне… Но не можеше да откъсне поглед.

Робърт вече нямаше сили да крещи, а диваците не се задоволяваха само да го дразнят. Виковете им „Инаду!“ се усилиха. Един от тях извади томахавката си и със силен крясък я размаха над Робърт. Преди Каролайн да успее да затвори очи, той я стовари върху главата му. Кръв опръска всичко наоколо, а индианецът вдигна своя трофей — скалпа на Робърт.

Каролайн не можеше да повярва в това, което току-що бе видяла… не искаше да повярва. Черни точки затанцуваха пред очите й и с глух удар тя се свлече в прахта.

Някой дръпна ръцете й и тя се свести.

— Ставай — нареди й гърлен глас.

Каролайн изплю пръст от устата си и с мъка се изправи. Изглежда бе изгубила съзнание и като се огледа, разбра, че сигурно не е било за дълго. Извърна очи и се постара да не поглежда към дървото. Към уродливото тяло, което висеше отпуснато между въжетата.

Не намираше в себе си сили да оплаква Робърт, пък и бе твърде късно. Каролайн обърна поглед към къщата, когато похитителят й я задърпа след себе си по пътеката към гората. Мери не се виждаше никъде.

— Мери? — Запрепъва се напред, докато се изравни с индианеца. Той не забави крачка. — Какво сте направили с нея?

Каролайн не знаеше дали я разбира или не, но във всеки случай той пренебрегна молбите й и я побутна да върви пред него. Пътеката беше добре утъпкана, но камъчетата и къпиновите храсти драскаха босите й крака. Вървяха дълго и Каролайн със съжаление си помисли, че трябваше да се облече преди битката си с индианците. Резултатът щеше да е същият, но поне сега нямаше да й е студено и краката й щяха да са по-добре.

Обзе я чувство за вина, щом се хвана, че мисли за тези дребни неудобства. Нали поне беше жива — премръзнала, гладна и уморена, но жива! Докато за Робърт не можеше да се каже същото. А вероятно и за Мери.

Явно Мери не беше с тях. Когато спряха, за да пият вода от един поток, тя се огледа наоколо. Но индианците вероятно се бяха разделили на групи, преди да тръгнат от „Седемте бора“, защото сега бяха само деветима. Дали Мери не беше пленница на друга група? Дали и тя като Робърт не беше мъртва?

Каролайн се опитваше да изгони тази мисъл. Но не й беше лесно да поддържа духа си, обкръжена от диваци, които не й казваха нищо и я караха да върви напред, а тя всеки миг щеше да се свлече на земята от изтощение.

Най-после спряха за почивка. За подслон им послужиха само короните на дърветата. Каролайн се облегна на грапавата кора на един ствол с решението да не заспива. Как можеше да спи, заобиколена от диваци? Но денят бе преминал твърде тежко за нея и макар че трепереше под тънкия ленен плат, не след дълго главата й клюмна настрана.

Под клепачите й премина в пъстра върволица всичко, случило се досега, поредица от картини, които се разгръщаха пред очите й: ужасяващите лица, боядисани в червено и черно, огънят, кръвта. Кръвта беше постоянно пред погледа й.

После дойдоха писъците и закънтяха в съзнанието й.

Но не това я събуди. А силният натиск върху устата й. Едва дишаше. Опули очи и подскочи. Поведе борба срещу ръката, която покриваше долната част на лицето й. Но силите й я бяха напуснали. Тя падна върху твърдата, покрита с листа земя.

Беше много тъмно, но дори в страха си разбра, че човекът, който я държи, е индианецът с белезите по лицето. Тялото й настръхна, когато той се приближи по-плътно до нея.

— Тихо. — Думата, пошепната в ухото й, прозвуча като заплаха. Ръката му покриваше устата й и тя нямаше друг избор, освен да се подчини.

След малко той я освободи от желязното менгеме на пръстите си. Тогава Каролайн жадно вдъхна студения нощен въздух, благодарна, че поне това не й е забранено. Задиша насечено и с мъка, но колкото и зажаднели да бяха дробовете й, тя се стараеше да не вдига шум. Похитителят безмълвно й бе напомнил колко е беззащитна. И че от него зависи дори следващият й дъх.

Но не успя да потисне стона, който се изтръгна от нея, щом индианецът остави ръката си да броди надолу по тялото й. Между гърдите. Покрай завързаните й ръце и по извивката на талията й. Господи, не! Завладя я страх и тя се опита да се претърколи настрана. Но той беше затиснал косата й и тя не можа да избяга.

Сърцето й заблъска в гърдите. През целия дълъг ден се беше старала да не мисли за тази възможност. Бъди благодарна, че си жива, повтаряше си тя. Остани жива заради детето си. Но в тъмните ъгълчета на съзнанието я глождеше мисълта какво ще й сторят индианците, когато спрат за нощувка.

С груби движения той притисна гърба й към тялото си. Ужасът й растеше като вода, чийто път е препречен. Преди да се предаде на волята на този дивак, трябваше да… Какво? Какво можеше да направи?

Но поне засега отговор не й беше нужен. Индианецът обви с ръка кръста й. Каролайн едва смееше да диша и очакваше отново да я докосне. Но той не го направи. Тя чу хъркане в ухото си и разбра, че е заспал.

Бавно, мускул по мускул, Каролайн се отпусна. Тялото й беше притиснато до неговото — нещо, което не можеше да остане незабелязано. Но сега поне имаше топлина. Ако искаше да оцелее, трябваше да се възползва от всяко предимство.

Тя затвори очи. Намести се по-удобно до едрия индианец. Дишането му си оставаше все така равно и тя въздъхна с облекчение. Когато се стопли, си каза, че е време да спи — беше й необходима почивка. Заради бебето.

Докато се унасяше в дрямка, тя си представяше, че вижда Улф. Чувствените му устни се усмихваха одобрително. Той пое ръката й я поведе към дълбините на забравата.

Стори й се, че само след няколко минути я вдигнаха на крака. Тя премигна в полусън и се опита да си спомни къде е. Действителността болезнено връхлетя върху нея. Индианецът, когото вече мислеше за свой, я бутна да върви към гъсталака. Тя се препъна, но не падна. Погледна към него, той й кимна с глава да продължава напред.

Беше направил същото и снощи, за да й даде възможност да остане за малко сама. Каролайн забърза към няколко лози, които образуваха естествено прикритие.

Както и първия път, през главата й мина мисълта да побегне. Изкушението я завладя толкова силно, че почти усещаше как тича свободна. Но знаеше, че неизбежно ще я заловят, и това я възпря. Беше вързана, уморена и изтощена от глад. И макар че още от вчера, когато оставиха пътеката и тръгнаха през гората, се опитваше да следи пътя, тя нямаше представа къде се намират.

Към увереността й, че не може да избяга, се прибавяше й мъчителният страх от това, което щеше да й се случи, когато се озовеше отново в ръцете на индианеца. Накрая тя реши да се върне обратно при него.

Тази сутрин, преди да тръгнат, й дадоха няколко късчета сушено месо. Слънцето най-после изгря и ги дари с малко топлина, но Каролайн продължаваше да трепери.

Една стъпка пред другия. Оцеляването се свеждаше до това. Тя се опитваше да държи съзнанието си свободно от мисли, но Улф отново и отново нахлуваше в него. Отначало тя не му обръщаше внимание, но после се предаде. Погледна напред и си представи, че той стои пред тях с вдигнат мускет.

— Дойдох да те спася — каза й той. — Да те спася от тези диваци.

Завладя я безгранична радост, но скоро разумът надделя. Улф не можеше да каже това. Той принадлежеше на своя народ, достатъчно ясно й беше обяснил това. Разбира се, Каролайн не можеше да е напълно сигурна, че похитителите й са тъкмо от племето чероки.

Под боята те изглеждаха като всички останали чероки, които беше виждала — високи, мускулести, с избръснати глави и опашка, украсена с пера. Но може би всички индианци изглеждаха по същия начин? Нали не беше виждала хора от други племена.

Пък и какво ли значение имаше? Беше тяхна пленница и нямаше кой да я спаси. Дори ако Улф научеше за клането в „Седемте бора“, той се намираше твърде далеч, за да, й помогне.

Преди обед спряха да пият вода от малък поток. Каролайн коленичи върху плоска скала на брега. Търпението й се беше изчерпало. Индианецът я сбута да стане, после ритна окървавените й нозе, но тя не можеше да помръдне.

— Ставай — заповяда той, сграбчи я за лакътя и я вдигна. Наведе се над нея. — Не е далеч.

Думите му й дадоха достатъчно надежда, за да продължи.

Но явно неговите понятия за близо и далеч се различаваха от нейните. Едва се тътреше, когато най-после спряха пред една долина. Край реката се бяха скупчили двайсетина колиби, които приличаха на дома на Улф. Бяха ниски, но широки, покрити с кора и вероятно съдържаха само по едно помещение. В центъра на малка височина се издигаше по-голяма постройка с овална форма. Тя беше замазана с изсъхнала кал.

Тъкмо към нея се насочиха. Кучетата първи ги усетиха. Лаят им привлече вниманието на няколко момченца, които си играеха край реката. Те затичаха след воините, задаваха им въпроси, които Каролайн не разбираше, и я гледаха с интерес.

Докато стигнат голямата постройка, и други индианци се присъединиха към шествието. Жените й напомняха за Садаи и Уолини. Никой не й стори нищо лошо, но Каролайн усещаше любопитството и враждебността им. Тя повдигна брадичка и накара коленете си да не треперят.

Оставиха я отвън под стража, а нейният индианец и още няколко души влязоха в голямата колиба. Не се бавиха дълго. Появиха се, придружени от по-възрастен мъж. Кожата му беше набръчкана като седло, но тъмните му очи бяха ясни. Той я огледа от глава до пети и попита нещо на своя гърлен език. Похитителят й отговори и възрастният човек кимна в знак на съгласие. После друг индианец пристъпи напред и му показа нещо.

Отначало Каролайн не разбра какво е то. Но щом го видя, стомахът й се сви и тя помисли, че ще повърне. Бързо извърна очи от скалпа на Робърт Макуейд. Но доказателството за смъртта му предизвика възбуда в цялото село. Всички, от малките деца до една стара жена със стоманеносива коса, се събраха около тях.

— Инаду! Инаду! — Отново и отново Каролайн чуваше думата, която воините крещяха и по време на нападението срещу „Седемте бора“. Змията. Името, с което индианците наричаха съпруга й.

След кратък разговор с похитителя й една от жените хвана Каролайн за ръка и я поведе към някаква колиба. Жената явно не беше доволна, че са й поставили тази задача. Бутна я вътре, но след няколко минути се върна с купа, в която имаше нещо топло. Каролайн усети как устата й се изпълва със слюнка. Жената остави храната на пода и извади малко ножче от джоба си.

Каролайн извика и отстъпи към стената, но индианката не обърна внимание на страха й. С един замах сряза кожената връв около китките й. Каза нещо с разтревожен глас. После се обърна рязко и напусна колибата.

Следващите дни не се различаваха от този. Държаха я затворена в колибата, но редовно й даваха храна и вода. Жената запали огън и донесе достатъчно съчки и клони, за да може Каролайн да го поддържа.

Няколко пъти без предупреждение в колибата влизаха и други хора. Веднъж дойде възрастният човек. Погледа я известно време, после кимна и си тръгна. Индианецът, който я беше заловил, също дойде. Той говореше малко английски и я попита дали се чувства удобно. Явно държеше да й е топло и да я хранят добре и беше почти любезен.

Но щом Каролайн го попита за Мери, той внезапно стана груб. И макар че със сигурност разбираше поне част от думите й, в отговор само поклати глава.

— Кажи ми, жива ли е? — настояваше Каролайн, но той се обърна и излезе.

Тя свикна с постоянното движение и възбуда в селото. Първата вечер цареше празнична атмосфера, тъпаните и танците продължиха до зори. Винаги когато някой пристигаше или заминаваше, хората се събираха. Затова глъчката, която настана на третия ден, откакто беше тук, не й направи впечатление.

Беше се сгушила до огъня и се опитваше да се стопли, когато сянка препречи светлината, която проникваше през входа на колибата. Тя усети кой е още преди да се обърне.

Щом видя Улф пред себе си, очите й се изпълниха със сълзи. Изправи се и вече се готвеше да се хвърли в обятията му, но той я възпря с ръка и тя забеляза предупредителния му поглед. С почти незабележимо движение на главата я накара да погледне зад него и тя видя, че жените от селото са се скупчили на прага.

Улф се обърна, каза им нещо и те се разпръснаха, като мърмореха недоволно. Той внимателно затвори вратата. Когато я погледна, Каролайн вече се беше окопитила, но се колебаеше дали да го посрещне с радост.

— Добре ли си?

Тонът му не беше като на мъж, измъчван от грижи за любимата си. И това я разтревожи.

— Ако питаш дали съм жива, отговорът е пред теб.

Той повдигна тъмните си вежди и не каза нищо. Свали кожен вързоп от голите си рамене и й го подаде.

— За теб е… от Мери.

— От Мери? — Каролайн пристъпи към него. — Видял си Мери? Как е тя?

— Добре.

— О, слава богу. — Сълзи на облекчение изпълниха очите й и потекоха свободно по бузите й. — Мислех, че са я убили. Мислех… — Ридание прекъсна думите й и тя се обърна с гръб към него. Внезапно откри, че няма сили да продължи. Но след миг погледна през рамо. Той все още стоеше до затворената врата. Още държеше вързопа, протегнат към нея, сякаш не знаеше какво да прави с него.

— Робърт е мъртъв.

— Знам. — Той пусна вързопа на пода и тръгна към нея. Видя, че раменете й треперят. Тя отново му беше обърнала гръб и Улф се поколеба. Когато я видя за първи път, си беше помислил, че изглежда крехка като порцеланова кукла. Макар че вече знаеше колко много сила има в нея, все още не можеше да прогони това усещане от съзнанието си. Струваше му се, че тя ще се разпадне при допира му.

Колкото можеше по-нежно, Улф протегна ръка към нея. Красивата й коса беше сплъстена и разбъркана. Той усети, че Каролайн настръхва и понечи да се отдръпне, но в следващия миг тя се обърна и се хвърли в обятията му. Улф дълбоко въздъхна и силно я прегърна.

 

— Те взеха скалпа му.

— Знам — повтори Улф. Не се сещаше за нищо, което би могло да я успокои. Сълзите й падаха горещи върху гърдите му, а пръстите й се впиваха в кожата на гърба му.

— Навсякъде имаше кръв, а той крещеше ли, крещеше.

— Шшт, не мисли сега за това.

— Не мога да спра. — Тя се отдръпна леко и повдигна мокрото си лице към него. — Не разбираш ли? Виждам всичко отново и отново…

Сложи ръка на тила й и докосна с устни челото й. Разбираше я много добре. Сцената се разиграваше в неговото въображение. Но нямаше да я остави робиня на спомените. Притисна бузата й към рамото си.

— Трябва да забравиш това.

— Но…

— Да забравиш, Каролайн, чуваш ли ме? — Резкият му тон я накара да вдигне поглед към него. Той омекна. — Това вече е минало. — Улф знаеше какво бе преживяла, поне доколкото успя да разбере от Мери, но изпитанията за нея още не бяха свършили.

— Страхувах се, че няма да дойдеш. — Тя вдъхна мъжествения мирис на голата му кожа. — Как разбра за случилото се? Нали беше тръгнал към планините?

— Спрях във форт Лъдън, там ме настигна вестта. Веднага тръгнах обратно. — Не спомена пред нея за ужаса, който бе пронизал сърцето му, докато пратеникът разказваше за нападението. Беше стигнал в „Седемте бора“, като яздеше без почивка, и почти бе обезумял, щом откри, че Каролайн я няма. Мери се беше опитала да го успокои.

— Раф, ако искаха да я убият, щяха да го сторят още тук — разсъждаваше тя разумно.

— Опираше се на тази надежда, докато яздеше към Естато. Като пристигна в селото и разбра, че е невредима, той изпита такова облекчение, че му трябваше известно време, за да проумее какво му казва вождът.

Улф я задържа още малко в прегръдката си.

— Ела — каза накрая и неохотно я пусна. — Позволи ми да се погрижа за теб.

Заведе я до сламеника и й даде знак да седне. Отиде до вратата и повика жената, която седеше наблизо. Тя влезе, като носеше със себе си няколко глинени съда. Остави ги на пода и Улф я освободи с кимване на главата.

— Какво правиш? — Каролайн се облегна на лакти и се вгледа в него.

— Ще намажа раните ти с мехлем. Сега легни.

— Искам да ми разкажеш за Мери. Сигурен ли си, че е добре?

— Да.

— Но аз видях, че я удариха. Тя падна. — Каролайн изохка, когато той поля краката й с вода.

Стъпалата й бяха в мазоли. Улф пъхна пръсти в лекарството, което миришеше противно, и щом намаза изранената й кожа, разбра колко силно я боли. Но изразът на лицето му остана непроницаем, а гласът му — равен.

— Не се е ударила. Сега Садаи е при нея.

— А бебето?

— Още е в нея.

— Радвам се. — Каролайн легна по гръб, а той уви стъпалата й в чисти превръзки, които извади от вързопа, изпратен от Мери. Отначало Каролайн се тревожеше повече за собственото си дете. Но дните минаваха и тя не забелязваше никакви признаци, че ще го загуби.

— Нося ти и обувките, но още не бива да ги слагаш.

— Как така? — Каролайн седна в леглото и втренчено го погледна. — Искам да се махна оттук.

— Знам. — Де да беше толкова лесно… Улф седна до главата й. — Наведи се назад — нареди й той.

— Какво ще правиш сега?

— Ще измия косата ти.

— Но… — Каролайн сложи ръка върху главата си. — Аз мога и сама. — Той вече изливаше вода от кратуна върху къдриците й. Тя потече по раменете й и попи в мръсната й риза.

— Наведи главата си назад — настоя той. — Представи си, че си в Англия, а аз съм камериерката ти.

— Никога не съм имала камериерка. — Въпреки това се подчини на желанието му и го остави да върши каквото иска, пък и донякъде й беше приятно. Силните му пръсти се заеха със заплетените й коси, после започнаха да масажират главата й. И навсякъде, където я докосваха, те запалваха чувствено желание.

След като изплакна косата й и изцеди излишната вода, той свали ризата от раменете й. Каролайн не се възпротиви. Изми лицето й, после шията. И през цялото време не откъсваше поглед от очите й.

Каролайн знаеше, че трябва да протестира, когато той побутна ризата й и тя се свлече от връхчетата на гърдите й. Но успя само да си поеме жадно дъх. Зърната й станаха на мъниста. Улф свали мократа й риза и тя затвори очи. Но продължаваше да го вижда. Образът му се беше запечатал в съзнанието й — с тъмни изпепеляващи очи, с разширени ноздри.

Той се пресегна към гърба й и студеният парцал се плъзна по ребрата и гръбнака й. С всеки неин дъх гърдите й се опираха в тялото му.

— Стани. — Гласът му беше дрезгав. Помогна й да се изправи и скъсаната риза се свлече в краката й. Той се съсредоточи върху работата си. Изми заобления й ханш и гладкия корем. Потапяше парцала във ведрото с вода и бършеше светлата й кожа. Но всяко движение го измъчваше. Копнееше по нея и само споменът за това, което беше преживяла, и мисълта за това, което я очакваше, го възпираха да не се поддаде на желанието.

Краката й бяха дълги и стройни и Улф коленичи пред тях. Движенията му станаха по-бавни и гальовни. Но той не осъзнаваше колко интимни са докосванията му, докато не усети пръстите й в косата си.

— Раф.

Умолителният начин, по който прошепна името му, го накара да се върне в действителността. Облегна се на нея и притисна лицето си към плътта й.

— Не тук — каза Улф и дъхът му погали ситните косъмчета между краката й. — Не сега.

Той се изправи. Принуди се да не гледа към нея. Потърси чиста риза сред дрехите, приготвени от Мери. Косите й бяха още мокри и когато мекият лен се плъзна по тялото й, те оставиха мокри петна по плата. Улф й подаде корсет. Нямаше сили да срещне въпросителния й поглед.

— Какво криеш от мен? — Тя взе дрехата. — Нещо за Мери ли?

— Не. — Улф въздъхна тежко. — Не знам дали ще мога да те отведа оттук.

— Не разбирам.

— Талцуска те е обявил за своя пленница.