Патриша Корнуел
Проклетата кауза (5)

ГЛАВА ПЕТА

На зазоряване лежах в леглото и гледах към двора на доктор Мант. Снегът беше доста дълбок и натрупан високо на оградата, а зад дюните слънцето огряваше морето.

Затворих очи за известно време и се замислих за Бентън Уесли. Чудех се какво ли ще каже за мястото, където живеех в момента, за това какво ли ще си кажем, когато се видим. Не бяхме говорили от последната седмица на декември, когато и двамата се бяхме съгласили, че връзката ни трябва да приключи.

Завъртях се настрани и издърпах юргана до ушите си, когато чух тихи стъпки. След малко усетих Луси, застанала до леглото ми.

— Добро утро на най-любимата ми племенница в света — измърморих.

— Аз съм единствената ти племенница в този свят — отговори тя както винаги. — Откъде знаеш, че съм аз?

— Най-добре ще е да си ти. Ако е някой друг, той може да пострада.

— Донесох ти кафе — каза Луси.

— Ти си истински ангел.

— Айде бе, както казва Марино. Всички ме мислят за истински ангел.

— Просто се опитвах да бъда мила — казах и се прозях. Луси се наведе да ме прегърне и усетих мириса на английския сапун, който бях оставила в банята й. Усетих силата и здравето й и се почувствах стара.

— Караш ме да се чувствам ужасно — оплаках се, като легнах по гръб и сложих ръце под главата си.

— Защо?

Луси беше облечена в моята широка памучна пижама и наистина изглеждаше озадачена.

— Защото мисля, че никога вече не бих могла да премина „Жълтия тухлен път“ — отговорих, като имах предвид тежкия тренировъчен маршрут на академията.

— Никога не съм чула някой да го нарича лесен.

— За теб е лесен.

Тя се поколеба.

— Вече да. Но на теб бездруго не ти се налага да правиш компания на ЕСЗ.

— И слава богу.

Племенницата ми се замисли, после добави с въздишка:

— Знаеш ли, отначало бях адски вбесена, когато от академията решиха да ме изпратят обратно в университета за цял месец. Но в крайна сметка може да се окаже добра идея. Мога да работя в лабораторията, да си карам колелото и да тичам в парка на университета като нормален човек.

Луси не беше нормален човек, нито пък някога щеше да бъде. Отдавна, макар и с тъга, бях разбрала, че хора с коефициент на интелигентност като нейния са така различни от другите, както и психически увредените. Тя застана до прозореца и се загледа в блестящия сняг. Косата й изглеждаше златисто розова на утринната светлина. Искрено се учудих, че имах роднинска връзка с толкова красива личност.

— Освен това може да се окаже твърде хубаво, че точно сега съм далеч от Куантико — замислено каза тя и обърна сериозното си лице към мен. — Лельо Кей, трябва да ти кажа нещо. Не съм убедена обаче, че ще искаш да го чуеш. А и вероятно би било по-лесно, ако не го чуеш. Щях да ти го кажа още вчера, ако Марино не бе дошъл с теб.

— Слушам те — казах напрегнато.

Луси отново се поколеба.

— Смятам, че трябва да знаеш, особено щом днес ще се видиш с Бентън Уесли. В Бюрото се носи слух, че те с Кони са се разделили.

Не знаех какво да кажа.

— Очевидно не мога да потвърдя, че това е истина — продължи тя. — Но чух какво говорят хората и някои от нещата засягат и теб.

— Защо пък ще засягат и мен? — запитах прибързано.

— Е, хайде де — погледна ме тя в очите. — Хората подозират още откак започна да работиш по толкова много случаи заедно с него. Някои от агентите смятат, че това е единствената причина, поради която ти се съгласи да станеш консултант — за да бъдеш с него, да пътувате заедно и т.н. Знаеш за какво става дума.

— Това въобще не е вярно — казах ядосано и седнах. — Съгласих се да стана консултант патолог, защото директорът накара Бентън да ме помоли за това. Помагах в случаите, за да услужа на ФБР, а и…

— Лельо Кей — прекъсна ме Луси, — няма нужда да се отбраняваш.

Аз обаче не можех да се успокоя.

— Ужасно възмутително е, че хората говорят подобни неща. Никога не съм допускала приятелството ми с някого да се отрази на професионализма ми.

Луси се замисли, после заговори отново:

— Не става дума за обикновено приятелство.

— Ние с Бентън сме много добри приятели.

— Повече от приятели.

— В момента не. А и това не е твоя работа.

Тя се надигна нетърпеливо от леглото ми.

— Не е справедливо да се ядосваш на мен. — Племенницата ми ме загледа втренчено, но аз не можех да проговоря, защото усещах напиращите сълзи.

— Просто ти съобщавам какво се говори, за да не го чуеш от някой друг — каза тя.

Отново не отговорих и тя реши да си тръгне. Хванах я за ръката.

— Не съм ядосана на теб. Моля те, опитай се да ме разбереш. Това е неизбежна реакция, когато чуеш нещо такова. Сигурна съм, че и ти би реагирала така.

Тя се отдръпна от мен.

— Какво те кара да мислиш, че не съм реагирала, когато чух за това?

Загледах я безпомощно, докато излизаше от стаята ми. Помислих си, че Луси е най-трудният човек, когото познавам. Винаги когато бяхме заедно, започвахме да се разправяме. Луси не преставаше, докато не се увереше, че съм изстрадала толкова, колкото тя смяташе за необходимо, макар да знаеше колко я обичам. Това беше ужасно несправедливо, казах си, докато спусках крака на пода.

Прокарах пръсти през косата си и се замислих как ще стана и ще изкарам деня. Настроението ми беше скапано, помрачнено от съня, който си спомнях смътно. В него имаше вода и някакви жестоки хора, а аз бях уплашена и неспособна да се справя. Взех душ, свалих халата от кукичката на вратата и затърсих пантофите си. Марино и племенницата ми бяха напълно облечени и седяха в кухнята, когато най-после слязох долу.

— Добро утро — поздравих, като че ли ние с Луси все още не се бяхме виждали този ден.

— Да бе, адски добро — отвърна Марино, който изглеждаше недоспал и нервен.

Придърпах си стол и се присъединих към тях до масата. Слънцето бе изгряло и снегът блестеше ослепително.

— Какво има? — запитах разтревожено.

— Помниш ли отпечатъците от обувки до оградата снощи? — попита Марино, а лицето му се зачерви.

— Разбира се.

— Е, сега има нови — съобщи той и остави чашата си с кафе на масата. — Само дето тоя път са около колите ни, и са оставени от обикновени ботуши. И знаеш ли какво? — запита той, а аз нервно зачаках отговора, от който се страхувах. — Ние тримата няма да ходим никъде днес. Поне не докато не пристигне пътна помощ.

Не проговорих.

— Някой е срязал гумите ни — добави Луси с каменно лице. — Всяка една проклета гума. С някакво широко острие. Може да е голям нож или мачете.

— Изводът е, че със сигурност снощи в двора не е идвал някой заблуден съсед или любител на нощното гмуркане — продължи Марино. — Струва ми се, че говорим за човек, който е имал определена мисия. Ние го уплашихме и той изчезна, но после се е върнал или някой друг е свършил работата вместо него.

Станах, за да си сипя кафе.

— Колко време е нужно, за да ни оправят колите?

— Днес? — възкликна Марино. — Мисля, че не е възможно вашите коли да бъдат оправени днес.

— Трябва да е възможно — казах спокойно. — Не можем да останем тук. Трябва да огледаме къщата на Едингс. А и сега не изглежда тук да е съвсем безопасно.

— Струва ми се, че това е вярно — потвърди Луси. Преместих се по-близо до прозореца над мивката.

Виждах ясно колите ни, чиито гуми приличаха на черни гумени локви в снега.

— Срязани са напреки, така че да не могат да бъдат оправени — съобщи Марино.

— Какво ще правим тогава? — попитах.

— Ричмънд има споразумение с другите полицейски участъци и аз вече говорих с Вирджиния Бийч. Идват насам.

Неговата кола се нуждаеше от полицейски гуми и джанти, моята и на Луси — от „Мишелин“ и „Гудиър“, защото за разлика от Марино ние бяхме тук с личните си коли. Споделих всичко това с него.

— Насам идва камион с ремарке — съобщи ми той, когато се върнах на мястото си. — През следващите няколко часа те ще натоварят на него мерцедеса ти и таратайката на Луси и ще ги закарат до сервиза „Бел Тайър“ на булевард „Вирджиния Бийч“.

— Не е таратайка — обиди се Луси.

— Защо, по дяволите, си купила нещо с цвета на папагалско лайно? Искаш да си припомниш, че си от Маями, или какво?

— Не, виновен е бюджетът ми. Купих я само за деветстотин долара.

— А какво ще правим междувременно? — попитах. — Знаеш, че работата няма да бъде свършена бързо. Все пак е Нова година.

— Точно така — съгласи се той. — Съвсем просто е, док. Ако решиш да дойдеш в Ричмънд, ще се возиш при мен.

— Добре — не възнамерявах да споря. — Тогава хайде сега да свършим колкото се може повече, за да сме готови за тръгване.

— Започвай да си опаковаш багажа — каза той. — Според мен трябва да се изнесеш оттук завинаги.

— Не мога. Нямам избор. Трябва да остана тук, докато доктор Мант се върне от Лондон.

Все пак си събрах нещата така, като че ли никога вече нямаше да се върна тук. После проведохме най-доброто възможно разследване, защото рязането на гуми не беше истинско престъпление, а и знаехме, че местната полиция няма да е особено ентусиазирана в нашия случай. Нямахме оборудване, за да направим отливки, затова само снимахме отпечатъците около колите ни. Според мен най-многото, което можехме да научим от тях, бе, че престъпникът е бил едър и обут с обикновени ботуши или обувки с монограм „Вайбръм“ върху грайферите.

По-късно се появиха млад полицай на име Сандърс и червен камион с ремарке. Взех двете съсипани гуми и ги заключих в багажника на Марино. После стоях и наблюдавах как мъжете в гащеризони и дебели якета въртят инструментите с невероятна скорост. Лебедката държеше предния край на форда високо вдигнат във въздуха, като че ли колата на Марино всеки момент щеше да полети. Полицай Сандърс от Вирджиния Бийч ме запита дали може да има връзка между това, че съм главен съдебен лекар, и щетите, нанесени върху колите ни. Казах му, че не мисля така.

— На този адрес живее моят заместник — обясних. — Доктор Филип Мант. Той е в Лондон от един месец. Аз просто го замествам.

— И никой не знае, че живеете тук? — запита Сандърс, който очевидно не беше глупав.

— Някои хора знаят, разбира се.

— Значи според вас тази хулиганска постъпка не е свързана с работата ви? — попита той, докато си водеше бележки.

— В момента няма никакви доказателства, че съществува връзка — отговорих. — Всъщност не сме сигурни дали не е било някое хлапе, препило на новогодишния купон.

Сандърс не сваляше очи от Луси, която стоеше до колата си и говореше с Марино.

— Кой е това? — запита ченгето.

— Племенницата ми. Тя е агент във ФБР — отговорих и съобщих името й.

Той отиде да поговори с нея, а аз се върнах за последен път до къщата и влязох през предната врата. Въздухът бе затоплен от нахлуващото през стъклата слънце, което блестеше по мебелите. Долових мириса на чесън от снощната ни вечеря. Огледах още веднъж спалнята си, като отварях чекмеджета и ровех всред окачените в гардероба дрехи. Почувствах се разочарована и натъжена. Отначало си бях мислила, че тук ще ми хареса.

Проверих и стаята, където Луси бе спала, после влязох във всекидневната, където бяхме седели до ранна утрин, зачетени в „Книгата на Хенд“. Споменът за нея ме притесни също като съня ми. Настръхнах. Кръвта ми изстина от ужас и внезапно усетих, че не мога да остана в дома на колегата си нито секунда повече. Препуснах към задния двор. Слънчевата светлина ме успокои, а когато погледнах към океана, оградата отново ме заинтересува.

Снегът стигаше до върха на ботушите ми, когато вървях към нея, а отпечатъците от предишната нощ бяха изчезнали. Натрапникът, чийто фенер Луси бе видяла, бе прескочил оградата и бързо бе изчезнал. Но очевидно по-късно се е върнал или някой друг го е направил вместо него, защото отпечатъците около колите ни бяха направени след спирането на снега, а и не бяха оставени от водолазни ботуши или обувки за сърф. Погледнах над оградата към широкия плаж. Снегът приличаше на купчинки захар, от които се подаваха изсъхнали треви. Водата беше тъмносиня и не видях следи от човек никъде по плажа.

Стоях, загледана в морето дълго време, напълно погълната от мисли и тревоги. Когато се обърнах и тръгнах обратно, шокирана открих детектив Роше, който стоеше толкова близо до мен, че можеше да ме сграбчи.

— Мили Боже — възкликнах. — Никога не се промъквайте така зад мен.

— Минах по следите ви. Затова не ме чухте.

Той дъвчеше дъвка и бе пъхнал ръце в джобовете на коженото си палто.

— Когато реша да се промъкна тихо, го правя много добре.

Вторачих се в него и осъзнах, че изпитвам все по-силна неприязън. Детективът носеше тъмен панталон и ботуши, а тъмните авиаторски очила ми пречеха да видя очите му. Но това беше без значение. Познавах добре този тип хора.

— Чух за вандалщината и реших да видя дали не мога да ви помогна по някакъв начин — съобщи той.

— Не знаех, че сме повикали полицията на Чесапийк — отвърнах.

— Вирджиния Бийч и Чесапийк имат обща радиочестота, затова бързо научих за проблема ви — каза той. — Трябва да ви призная, че първото, което ми мина през ума, е, че вероятно има връзка.

— Връзка с какво?

— С нашия случай — отговори детективът и пристъпи по-близо. — Изглежда, някой добре се е погрижил за колите ви. Прилича ми на предупреждение. Нали разбирате, вероятно сте си пъхали носа там, където не трябва.

Погледът ми се спря върху краката му, обути във високи ботуши от червеникава кожа. Огледах отпечатъците, които бе оставил по снега. Роше имаше големи крака и ръце и подметките му бяха „Вайбръм“. Погледнах отново към лицето му, което щеше да е хубаво, ако душата зад него не беше толкова дребнава и проклета. Не казах нито дума за известно време, но когато проговорих, бях изключително пряма.

— Звучите ми като капитан Грийн. Така че, кажете ми, вие също ли ме заплашвате?

— Просто споделям наблюденията си.

Той пристъпи още по-близо и аз се оказах притисната до оградата. Топящият се сняг капеше в яката на палтото ми и кръвта ми закипя.

— Между другото — продължи Роше, като се доближи плътно до мен — има ли нещо ново в нашия случай?

— Моля ви, отдръпнете се — казах.

— Просто не съм сигурен, че ми казвате всичко. Мисля, че имате представа какво се е случило с Тед Едингс, но задържате информацията.

— В момента няма да обсъждаме този случай, нито който и да било друг.

— Виждате ли? Това ме поставя в много неизгодно положение, защото има хора, на чиито въпроси трябва да отговоря.

Не можах да повярвам на очите си, когато той постави ръка на рамото ми и добави:

— Знам, че не искате да ми създадете неприятности.

— Не ме докосвайте — предупредих го. — Прекалявате с наглостта си.

— Смятам, че ние с вас трябва да поработим върху проблема с общуването ни — каза той, без да отмести ръката си. — Може да вечеряме в някое тихо и спокойно местенце. Обичате ли морски деликатеси? Знам едно уединено място в Саунд.

Мълчах и се чудех дали да го фрасна по адамовата ябълка.

— Не се срамувайте. Доверете ми се. Всичко е наред. Това не е столицата на Конфедерацията с всички онези дърти снобари, които ви заобикалят в Ричмънд. Ние тук вярваме, че трябва да живеем и да оставим и другите да живеят. Нали разбирате какво имам предвид?

Опитах се да го заобиколя, а той ме сграбчи за ръката.

— На вас говоря — ядосано каза той. — Не можете да си тръгвате, докато ви говоря.

— Пуснете ме — наредих сериозно.

Опитах се да издърпам ръката си, но Роше беше изненадващо силен.

— Независимо колко научни степени имате, не можете да се борите с мен — ухили се детективът.

Дъхът му миришеше на мента. Вторачих се в тъмните му очила.

— Свалете ръцете си от мен веднага — заповядах решително. — Веднага! — изкрещях, като че ли всеки момент щях да го убия.

Роше внезапно ме пусна. Тръгнах обратно към къщата с разтуптяно сърце. Когато стигнах до предната й част, спрях, задъхана и замаяна.

— В задния двор има отпечатъци от обувки, които трябва да бъдат снимани — казах. — Оставени са от детектив Роше. Той тъкмо си тръгна оттам. Искам и да прибера всичките си вещи от къщата.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че тъкмо си е тръгнал? — запита Марино.

— Поговорихме си.

— Как, мамка му, е отишъл отзад, без да го видим?

Огледах улицата, но не видях никаква кола.

— Не знам как е дошъл — отвърнах. — Може да е минал през нечий заден двор. Или пък откъм плажа.

Луси ме изгледа объркано.

— Значи няма да се връщаш тук? — запита тя. — Въобще?

— Не — отговорих. — Никога вече няма да се върна тук.

Тя ми помогна да опаковам останалите си неща. Не им разказах какво се случи в задния двор, докато не потеглихме с колата на Марино към Ричмънд.

— Мамка му — възкликна той. — Това шибано копеле ти е налетяло. По дяволите! Защо не ме извика?

— Смятам, че задачата му е била да ме тормози от името на някой друг.

— Не ми пука каква е била задачата му. Все пак ти е налетял. Трябва да подадеш оплакване срещу него.

— Да нахалстваш на някого не е противозаконно.

— Да, но те е сграбчил.

— Значи ще искам да го арестуват за това, че ме е хванал за ръката?

— Не е имал право — вбесено каза Марино. — Казала си му да те пусне, а той не го е направил. Това е направо похищение. Или поне просто нападение. По дяволите, това прехвърля всички граници.

— Трябва да съобщиш за него в отдел „Вътрешни работи“ — обади се Луси от задната седалка, където си играеше със скенера, защото не можеше да седи спокойно. — Хей, Пит, предавателят не е наред — обърна се тя към Марино. — Не можеш да чуеш абсолютно нищо по трети канал. Той е за трети участък, нали?

— Какво друго очакваш, когато съм близо до Уилиямсбърг? Не съм проклет щатски полицай, за да имам връзка с всички.

— Не си, но ако искаш да поговориш с някой от тях, вероятно ще мога да включа предавателя ти.

— Сигурен съм, че можеш да го включиш и към космическата совалка — раздразнено отбеляза Марино.

— А ако можеш — намесих се, — гледай да ме качиш на нея.