Метаданни
Данни
- Серия
- Кей Скарпета (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cause of Death, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Чизмарова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Патриша Корнуел. Проклетата кауза
Оформление: Кирил Гогов
ИК „Атика“, 1997
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Янка К.)
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Марино ме закара до Ротондата, брилянтно бяла на слънчевата светлина. Това бе любимата ми сграда от създадените от Томас Джеферсън. Тръгнах по старинните тухлени пътеки под вековните дървета, където федералните павилиони образуваха двете редици престижни общежития, познати като „Моравата“.
Да живееш тук, означаваше, че си бил награден за академични постижения, макар някои да го смятаха за съмнителна чест. Душовете и тоалетните се намираха в друга сграда отзад, а спартански мебелираните стаи не бяха особено комфортни. Все пак никога не бях чула Луси да се оплаква, защото тя наистина обичаше живота в университета.
В момента Луси живееше в западната част на „Моравата“, в павилион номер три, чиито коринтски колони от карарски мрамор бяха направени в Италия. Дървените капаци на стая 11 бяха спуснати, а сутрешният вестник лежеше на изтривалката. Изненадано си помислих, че Луси още не е станала. Почуках по вратата няколко пъти и чух някой да се раздвижва.
— Кой е? — обади се племенницата ми иззад вратата.
— Аз съм — отговорих.
Последва кратка пауза, после се чу изненадано:
— Лельо Кей?
— Няма ли да отвориш вратата?
Настроението ми се развали, защото по гласа на Луси не личеше да ми се радва.
— Изчакай една секунда. Идвам.
Вратата се отвори.
— Здрасти — каза Луси и ме въведе вътре.
— Надявам се, не съм те събудила — казах и й подадох вестника.
— О, Т. С. получава това — отвърна тя.
Очевидно имаше предвид приятелката си, на която в действителност принадлежеше стаята.
— Тя забрави да отмени абонамента си, преди да замине за Германия. Аз никога не успявам да го прочета.
Влязох в апартамента, който не беше много по-различен от мястото, където бях посещавала племенницата си миналата година. Пространството беше малко, с легло и мивка вътре и претъпкани с книги шкафове. Дъсченият под не беше постлан, а по белите стени нямаше никакви картини с изключение на един плакат на Антъни Хопкинс. Техническите занимания на Луси бяха заели масите, бюрото и дори няколко стола. Другото оборудване — факса и нещо, което приличаше на робот — беше сложено направо на пода.
Бяха инсталирани допълнителни телефонни линии, свързани с модеми, които проблясваха със зелена светлина. Но не останах с впечатлението, че племенницата ми живее тук сама, защото на мивката имаше две четки за зъби и разтвор за контактни лещи, каквито тя не носеше. И двете страни на голямото легло бяха разхвърляни, а върху него лежеше куфар, който също ми бе непознат.
— Заповядай — каза Луси, като вдигна принтера от стола и го премести по-близо до огъня. — Съжалявам, че е такава лудница.
Луси беше облечена в яркооранжев пуловер с емблемата на университета и джинси. Косата й беше мокра.
— Мога да затопля малко вода — добави тя разсеяно.
— Ако предлагаш чай, ще го приема с удоволствие — отвърнах.
Наблюдавах я внимателно, докато пълнеше чайника с вода и го включваше. Наблизо, върху нощното шкафче, лежаха документите й от ФБР, ключове за кола и пистолет. Забелязах папки и страници, изписани с бележки, и непознати дрехи, закачени в гардероба.
— Разкажи ми за Т. С. — казах. Луси отвори кутията с чая.
— Учи немски. Ще прекара следващите шест седмици в Мюнхен и затова каза, че мога да живея тук.
— Много любезно от нейна страна. Искаш ли да ти помогна да опаковаме нещата й и да освободим място за твоите?
— Няма нужда да вършиш нищо тук. Погледнах към прозореца, защото чух, че идва някой.
— Още ли пиеш черен чай? — запита Луси.
Огънят пламтеше жизнерадостно, дървата пращяха, а аз не се изненадах, когато вратата се отвори и влезе една жена. Но не очаквах да видя Джанет, а и тя не бе предполагала, че ще ме види.
— Доктор Скарпета — каза тя изненадано и погледна към Луси. — Чудесно е, че се отбихте да ни видите.
Джанет носеше принадлежностите си за баня, а над мократа си, дълга до раменете коса бе нахлупила бейзболна шапка. Облечена в анцуг и маратонки, тя имаше красив и здрав вид и също като Луси изглеждаше по-млада, вероятно защото отново се намираше в университета.
— Ела при нас — каза й Луси и ми подаде чашата с чай.
— Ходихме да тичаме — усмихна ми се Джанет, която все още бе леко нервна в мое присъствие. — Съжалявам, че косата ми е в такъв вид. Е, какво ви води тук? — запита тя и си придърпа стол.
— Нуждая се от помощ за един случай — казах. — И вие ли посещавате онзи курс по виртуална реалност?
— Да — отговори Джанет. — Ние с Луси сме тук заедно. Както сигурно знаете, миналата година ме прехвърлиха в офиса във Вашингтон.
— Да, Луси ми спомена за това.
— Възложиха ми да работя върху интелигентни престъпления — продължи тя. — Най-вече свързаните с нарушения с ПИБ.
— Което е? — попитах.
Луси отговори вместо нея:
— Проникване в информационни бази. Ние имаме единствената група в страната, чиито експерти могат да се справят с тези случаи.
— Значи Бюрото ви е изпратило тук на стаж заради групата — опитах се да разбера. — Но май не мога да разбера какво общо има виртуалната реалност с хакерите, проникващи в големи информационни бази — добавих.
Джанет замълча, свали кепето и среса косата си, загледана в огъня. Усещах, че се чувства неудобно, и се зачудих дали смущението й се дължи на случилото се в Аспен по време на празниците. Племенницата ми се премести до огъня и седна с лице към мен.
— Не сме тук на стаж, лельо Кей — сериозно каза тя. — Така трябва да изглежда в очите на хората. Ще ти разкажа всичко, макар да не трябва да го правя, но вече е късно за повече лъжи.
— Няма нужда да ми казваш — прекъснах я. — Разбирам.
— Не — напрегнато ме изгледа тя. — Искам да разбереш какво става. Ще ти предам историята накратко. Миналата есен Областното електроснабдяване започнало да си има проблеми с някакъв хакер, който започнал да прониква в компютърната им система. Правел го доста често — понякога по три-четири пъти на ден. Не постигнали успех в установяване на самоличността му, докато той не оставил следи в контролния дневник, след като изпечатал някаква информация за сметките на клиентите им.
Тогава ни се обадиха и ние успяхме да проследим натрапника до университета.
— Значи още не сте го хванали — казах.
— Не — отговори Джанет. — Разпитвахме студента, чиято идентификация бе използвана, но той със сигурност не е нашият човек. Имаме причини да сме убедени в това.
— Важното е — обади се Луси, — че оттогава на някои от студентите им бяха откраднати картите за самоличност, а хакерът се опита да проникне в ОЕ едновременно чрез компютъра на университета и един компютър в Питсбърг.
— Опита се? — попитах.
— Всъщност напоследък е доста кротък и точно това затруднява работата ни — каза Джанет. — Преследваме го основно чрез университетския компютър.
— Точно така — намеси се Луси. — Не сме го откривали в компютъра на ОЕ от повече от седмица. Решихме, че е заради празниците.
— Защо някой въобще би се захванал с това? — запитах. — Имате ли някаква теория?
— Иска власт, дори и да няма полза от нея — простичко отвърна Джанет. — Може да е решил да изключва осветлението във Вирджиния и Каролина. Кой го знае?
— Все пак смятаме, че който и да е той, се намира в университета и успява да проникне чрез ИНТЕРНЕТ и още една мрежа, наречена „ТЕЛНЕТ“ — каза Луси и добави убедено: — Ще го пипнем.
— Имаш ли нещо против да попитам защо беше цялата тази тайнственост? — обърнах се към племенницата си. — Не можеше ли просто да ми съобщиш, че се занимаваш с някакъв случай, който не би трябвало да обсъждаш?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Ти си член на факултета тук, лельо Кей.
Това беше вярно, но никога не би ми дошло наум. Макар да бях само лектор по патология и съдебна медицина, смятах, че Луси е права. Не я обвинявах, че не ми се е доверила и по друга причина. Тя искаше независимост, особено тук, където всички знаеха, че сме роднини.
Погледнах я.
— Заради това ли изчезна от Ричмънд толкова неочаквано?
— Повикаха ме.
— Аз — намеси се Джанет. — Пристигах от Аспен, но полетът ми закъсня. Луси ме взе от летището и дойдохме тук.
— Имаше ли нови опити за проникване по време на празниците?
— Няколко. Системата е под непрестанен надзор — отговори Луси. — Не сме сами в тази история. Просто ни възложиха работа под прикритие тук, за да можем да проведем разследване на място.
— Защо не ме изпратите до Ротондата — казах и се надигнах от стола. — Марино вече трябва да се е върнал.
Прегърнах Джанет. Косата й ухаеше на лимон.
— Пази се и идвай на гости по-често — казах й. — Аз наистина те смятам за член от семейството. А и определено вече е време някой да ми помага в грижите за тази дама — усмихнах се и прегърнах и Луси.
Слънчевият ден бе достатъчно топъл, за да излезеш само по пуловер. Искаше ми се да можех да остана по-дълго. Луси вървеше забързано по време на кратката ни разходка и усетих, че няма голямо желание да я виждат с мен.
— Също като в старите дни — казах весело, за да прикрия обидата си.
— Какво имаш предвид? — запита тя.
— Нежеланието ти да те видят с мен.
— Не е вярно. Преди се гордеех с това.
— Но вече не — казах иронично.
— Може пък да искам ти да се гордееш, че те виждат с мен — отвърна тя. — А не винаги да е обратното. Това имах предвид.
— Гордея се с теб и винаги съм се гордяла, дори когато беше нагло хлапе, което понякога ми се искаше да заключа в мазето.
— Струва ми се, че това се нарича „тормоз на деца“.
— Не, всеки съд би гласувал за „тормоз над леля“ в твоя случай. Повярвай ми. Радвам се, че вие с Джанет се разбирате толкова добре. Чудесно е, че тя се върна от Аспен и пак сте заедно.
Племенницата ми спря и ме погледна, мръщейки се от слънцето.
— Благодаря ти за това, което й каза. Особено сега това е от голямо значение за нея.
— Казах истината, това е всичко. Може някой ден и семейството й най-после да я разбере.
Наближихме колата на Марино. Той седеше вътре и както обикновено, пушеше. Луси застана до вратата му.
— Здрасти, Пит — поздрави тя. — Трябва да си измиеш возилото.
— Няма нужда — измърмори той, хвърли цигарата и излезе от колата.
Огледа се наоколо внимателно. Гледката, която представляваше Марино, вдигащ панталона си и инспектиращ колата, беше страхотна. Ние с Луси не можахме да се сдържим и се разсмяхме. Марино се опита да остане сериозен, но всъщност тайничко се радваше, когато го закачахме. Посмяхме се още малко, после Луси си тръгна в момента, когато последен модел златист „Лексъс“ със затъмнени стъкла мина покрай нас. Същият, който видяхме на пътя по-рано, но шофьорът бе скрит от силния блясък.
— Това започва да ми действа на нервите — каза Марино и проследи колата с поглед.
— Май няма да е лошо да му провериш регистрационния номер — предложих.
— Вече го направих.
Марино запали двигателя и потегли на заден ход.
— ОПС не работи.
ОПС беше компютърът на Отдела за превозни средства. Изглежда, доста често се разваляше. Отправихме се отново към ядрения реактор, а когато стигнахме дотам, Марино отново отказа да влезе вътре. Оставих го на паркинга и този път младежът в контролната стая ми съобщи, че мога да вляза без придружител.
— Докторът е долу в мазето — каза той, без да сваля поглед от компютърния екран.
Намерих Матюс долу, седнал пред компютъра, загледан в черно-бялата мъглявина.
— О, здрасти — каза той, когато осъзна, че съм до него.
— Изглежда, си имал късмет — казах. — Макар да не съм много сигурна какво точно виждам. Май дойдох прекалено рано.
— Не, не, въобще не си подранила. Тези вертикални линии показват енергиите на установените гама-лъчи. Една линия отговаря на една енергия. Но повечето линии, които виждаш, са от околната радиация — посочи той към екрана.
— Нали разбираш, дори оловните тухли не могат да я ограничат напълно.
Седнах до него.
— Просто се опитвам да ти покажа, че пробата, която донесе, не излъчва гама-лъчи с висока енергия, когато се разлага. Ако погледнеш към този енергиен спектър, изглежда, че характеристиките на гама-лъчите са за уран 235. — Той почука по стъклото.
— Добре — казах. — Какво означава това?
— Добър материал — отговори той и ме погледна.
— Като използвания в ядрените реактори.
— Точно така. Ние го използваме за производство на горивни прътове и сачми. Но както вероятно знаеш, само 0,3 процента от урана е 235. Останалият е необогатен.
— Да. Останалият е 238 — потвърдих.
— Е, това е, което имаме тук.
— Ако той не излъчва гама-лъчи с висока енергия, как можеш да определиш това по енергийния спектър? — запитах.
— Германиевият кристал установи уран 235. А тъй като процентът му е много нисък, това показва, че пробата, с която работим, трябва да е необогатен уран.
— Значи не може да е преработено от реактор гориво — замислих се на глас.
— Не може — потвърди той. — В пробата ти няма разделен материал. Няма стронций, йодин, барий. Тях щеше да ги видиш още при теста със СЕМ.
— Не се появиха такива изотопи — съгласих се. — Само уран и други незначителни елементи, каквито можеш да очакваш по калта, донесена от нечии подметки.
Погледнах върховете и долините на екрана, които приличаха на ужасяваща кардиограма. Матюс си водеше някакви бележки.
— Ще искаш ли разпечатка от това? — запита той.
— Да, моля. За какво се използва необогатеният уран?
— Като цяло е безполезен — отговори той и натисна няколко клавиша.
— Ако не е от ядрена електроцентрала, откъде тогава се е появил?
— Най-вероятно от някакво място, където разделят изотопи.
— Например Оук Ридж, Тенеси — предположих.
— Те вече не се занимават с това. Но го правеха в продължение на години и сигурно имат складове с ураниев метал. Освен тях има и заводи в Портсмут, Охайо и Падука, Кентъки.
— Доктор Матюс — казах, — по всичко изглежда, че някой, който е имал ураниев метал по подметките си, го е вкарал в колата. Можеш ли да ми дадеш логично обяснение как или защо може да е станало това?
— Не — изгледа ме той озадачено. — Не мога.
Помислих си за назъбените и кълбовидни форми, които електронният микроскоп бе разкрил, и опитах отново:
— Защо някой би разтопявал уран двеста тридесет и осем? Защо биха го оформяли машинно?
Докторът продължаваше да ме гледа объркано.
— Използва ли се въобще за нещо? — попитах.
— Едрата промишленост не използва ураниев метал — отговори той. — Дори не и при ядрените електроцентрали, защото в тях горивните прътове или сачми са ураниев окис.
— Значи по-правилно е да запитам, за какво на теория би могъл да се използва ураниевият метал — уточних.
— По едно време в Министерството на отбраната се чудеха дали да не го използват за нанасяне на метално покритие върху танковете. Предполагаха, че от него могат да се правят и куршуми или разни видове снаряди. Чакай да си помисля. Май единственото друго нещо, за което става, е за предпазване на радиоактивен материал.
— Какъв вид радиоактивен материал? — запитах и усетих как адреналинът ми се покачва. — Например устройства за отработено гориво?
— Това щеше да е идеята, ако знаехме как да се отървем от ядрените отпадъци — отвърна той. — Нали разбираш, ако можехме да ги заровим на триста метра под планина Юка в Невада, тогава уран 238 щеше да се използва за уплътняване на транспортните контейнери.
— С други думи — казах, — ако отработеното гориво от някоя ядрена електроцентрала трябва да се премести, то ще трябва да се постави в нещо, а необогатеният уран е по-добра защита от оловото.
Той потвърди, че точно това е имал предвид, и ми върна пробата, защото тя представляваше улика, която щеше да се озове в съда някой ден. Нямаше начин да я оставя тук, макар да знаех как ще се чувства Марино, когато я върна в багажника му. Намерих го вън от колата, със слънчеви очила на носа.
— Сега какво? — запита той.
— Отвори багажника.
Той се протегна, дръпна ръчката и каза:
— Предупреждавам те още отсега, че това нещо няма да влезе в стаята за веществени доказателства в моя участък. Никой няма да ти сътрудничи дори ако ги помоля за това.
— Трябва да се складира някъде — казах простичко. — Тук има дванайсет бири.
— За да не ми се налага после да спирам някъде.
— В някой от близките дни ще се набуташ в солидни неприятности — казах и затворих багажника на полицейската кола.
— Защо не прибереш урана в твоята служба? — запита той заядливо.
— Няма проблем — отговорих. — Ще го направя.
— Е, какво стана?
Разказах му накратко, като му спестих научните подробности.
— Значи искаш да кажеш, че някой е вкарал ядрени отпадъци в мерцедеса ти? — попита озадачено той.
— Така изглежда. Трябва да се отбием отново до стаята на Луси. Искам да поговоря с нея.
— Защо? Тя какво общо има с това?
— Не знам дали въобще има нещо общо, но на мен ми дойде страхотна идея.
— Ужасявам се от страхотните ти идеи.
Джанет ме изгледа разтревожено, когато отново ме видя пред вратата, при това този път с Марино.
— Всичко наред ли е? — запита тя и ни направи път.
— Мисля, че се нуждая от помощта ви — казах. — По-скоро ние двамата се нуждаем от помощта ви.
Луси седеше на леглото, с портативен компютър на коленете. Тя погледна към Марино.
— Давай. Но да знаеш, че взимаме пари за консултация.
Марино седна до огъня, а аз се настаних на стола до него.
— Този човек, който е проникнал в компютъра на ОЕ — започнах. — Знаете ли дали е проникнал и в нещо друго освен сметките на клиентите?
— Не може да се каже, че знаем всичко — отговори Луси. — Но за сметките сме сигурни, а информацията за клиентите е обща.
— Това пък какво означава? — попита Марино.
— Означава, че информацията за клиентите включва адреси, телефони, специално обслужване, разход на енергия, а някои клиенти участват в акционерна програма…
— Да поговорим за акционерната програма — прекъснах я. — Аз също участвам в нея. Част от месечния ми чек купува акции в ОЕ. Следователно компанията има някаква финансова информация за мен, включително банковата ми сметка и номера на социалната осигуровка.
Спрях за момент и се замислих, после запитах:
— Възможно ли е подобни неща да са важни за този хакер?
— Теоретически е възможно — отговори Луси. — Не забравяй, че огромна информационна база, като тази на ОЕ, не е разположена само на едно място. Те имат и други системи с входове, водещи към тях, което вероятно обяснява и интереса на хакера към компютъра в Питсбърг.
— Може на теб и да ти обяснява нещо — намеси се Марино, който винаги се дразнеше от компютърната терминология на Луси, — но аз нищичко не загрявам.
— Ако си представиш входовете като големи коридори по една карта — например шосе 1–95 — обясни тя търпеливо, — тогава, ако отидеш от единия до другия, теоретически можеш да започнеш да обикаляш из цялата мрежа. Можеш да влезеш навсякъде, където си пожелаеш.
— Например къде? — запита той. — Дай ми пример, който да мога да разбера.
Луси остави компютъра в скута си и сви рамене.
— Ако аз проникна в компютъра в Питсбърг, следващата ми спирка ще бъде „AT&T“[1].
— Този компютър е вход към телефонната система, така ли? — запитах.
— Един от входовете. Ние с Джанет заподозряхме точно това, че хакерът се опитва да намери начини да краде електричество и телефонно време.
— Разбира се, в момента това е само теория — намеси се Джанет. — Засега не разполагаме с нищо определено, което да ни покаже какви са мотивите на хакера. Но от гледна точка на ФБР, тези прониквания са противозаконни. Това е важното.
— Знаете ли в кои досиета на клиенти на ОЕ е проникнал вашият човек? — попитах.
— Знаем, че има достъп до всички клиенти — отговори Луси. — Става дума за милиони. Що се отнася до личните досиета, които знаем, че са били преглеждани по-подробно, те са само няколко. Имаме ги.
— Чудя се дали мога да ги видя — казах.
Луси и Джанет се замислиха.
— Защо? — запита Марино, вторачен в мен. — Накъде биеш, док?
— Имам предвид, че уранът захранва ядрени електростанции, а ОЕ има две ядрени електростанции във Вирджиния и една в Делауеър. Някой е проникнал в компютъра им. Тед Едингс е звънял в офиса им и е задавал въпроси за радиоактивност. В домашния му компютър има различни файлове за Северна Корея и подозрения, че корейците се опитвали да произведат оръжеен плутоний в ядрен реактор.
— А веднага щом започнахме да се вглеждаме в нещата в Сандбридж, и някой нахълта в двора — добави Луси.
— След това ни разрязаха гумите, а детектив Роше започна да те заплашва. После Дани Уебстър пристигна в Ричмънд и го убиха, а очевидно убиецът е внесъл уран в колата ти.
Тя ме погледна загрижено.
— Кажи ми какво искаш да видиш.
Не исках пълен списък на клиентите, защото това означаваше цяла Вирджиния, включително и моята служба, а и самата аз. Интересувах се от всички подробни досиета със сметки, в които беше влизано. Това, което ми показаха, беше любопитно, но кратко. От петте имена не познавах само едно.
— Някой знае ли кой е Джошуа Хайс? Има пощенска кутия в Съфолк — запитах.
— Това, което сме научили досега — каза Джанет, — е че е фермер.
— Добре — продължих, — виждам и Брет Уест, който е някакъв началник в ОЕ. Не мога да си спомня титлата му — казах и погледнах разпечатката.
— Изпълнителен вицепрезидент по производството — отговори Джанет.
— Живее в един от онези тухлени замъци, близо до твоята къща, док — обади се Марино. — В „Уиндзор Фармс“.
— Живял е. Ако погледнеш адреса, където му изпращат сметките, ще видиш, че е променен миналия октомври. Изглежда, се е преместил в Уилиямсбърг.
Имаше още двама директори в ОЕ, чиито досиета бяха преглеждани подробно от човека, проникнал незаконно в компютъра. Единият беше генералният директор, другият — президентът. Но това, което наистина ме уплаши, бе самоличността на петата жертва на електрониката.
— Капитан Грийн — промърморих и се вторачих объркано в Марино.
Той ме изгледа изненадано.
— Нямам представа за кого говориш.
— Радвахме се на компанията му в дока, докато вадехме трупа на Едингс от водата — казах. — Той е от следствената служба на военноморските сили.
— Разбирам — отвърна Марино с помрачняло лице. Случаят с компютърното пиратство, върху който работеха Луси и Джанет, се промени неочаквано.
— Вероятно не е изненадващо, че хакерът се интересува от ръководните личности на компанията, в която е проникнал, но не виждам какво общо има това със ССВС — каза Джанет.
— Не съм убедена, че въобще имам желание да науча това — казах. — Но ако това, което Луси каза за входовете, е вярно, тогава е възможно последната спирка на хакера да са телефонните досиета на определени хора.
— Защо? — запита Марино.
— За да провери на кого са се обаждали — отговорих.
— От такъв вид информация би се заинтересувал един репортер.
Станах от стола и се заразхождах, обзета от страх. Помислих си за отровения Едингс, за зловещия „Блек Талън“ и урана. Спомних си, че фермата на Джоуъл Хенд се намира някъде в Тайдуотър.
— Онзи човек — Дуейн Шапиро, на когото е била намерената в дома на Едингс библия — обърнах се към Марино. — Смята се, че той е убит при кражбата на колата му. Имаме ли допълнителна информация по случая?
— В момента не.
— Смъртта на Дани можеше да бъде отписана по същия начин.
— Естествено. Особено като се има предвид каква е колата. Или пък, ако е било професионален удар, може убиецът да не е знаел, че доктор Скарпета е жена — каза Джанет.
— Може да е бил прекалено самоуверен и да е знаел само каква кола шофирате.
Спрях пред огъня, а тя продължи мисълта си:
— Или пък убиецът не е осъзнал, че не сте вие, а Дани, докато не е станало прекалено късно. А тогава вече му се е наложило да се справи с Дани.
— Защо да убиват мен? — запитах. — Какъв мотив могат да имат?
Луси беше тази, която отговори:
— Очевидно е. Смятат, че знаеш нещо.
— Те?
— Възможно е да са „Новите ционисти“. А причината да е същата, поради която убиха и Тед Едингс. Мислели са, че е знаел нещо и ще го съобщи на света.
Погледнах към племенницата си и Джанет и тревогата ми още повече се усили.
— За бога — казах развълнувано. — Не се занимавайте повече с това, докато не поговорите с Бентън или някой друг. По дяволите! Не искам да си помислят, че и вие знаете нещо.
Знаех си обаче, че поне Луси няма да ме послуша. В момента, когато затворех вратата, щеше да се захване с компютъра с подновен ентусиазъм.
— Джанет?
Приковах поглед в очите на единствената си надежда за безопасността им.
— Твърде вероятно е вашият хакер да е свързан с убийствата.
— Разбирам, доктор Скарпета — отвърна тя.
Ние с Марино напуснахме университета и забелязахме златистия „Лексъс“, който вече бяхме видели на два пъти по пътя си от Ричмънд насам. Марино караше, без да сваля поглед от огледалата. Потеше се и се ядосваше, защото компютърът на ОПС още не работеше, и от регистрационния номер, който бе съобщил, още нямаше резултати. Шофьорът зад нас беше бял и млад. Носеше тъмни очила и бейзболна шапка.
— Не му пука дали ще разбереш кой е — казах. — Ако се притесняваше, нямаше да е толкова нагъл. Това е просто още един опит за сплашване.
— Да бе. Сега ще видим кой кого ще уплаши — закани се Марино и намали.
Загледа се в огледалото за обратно виждане, намали още повече и колата се приближи. Внезапно Марино натисна спирачката. Не знаех кой бе по-шокиран — онзи, който ни следеше, или аз. Спирачките на златистия „Лексъс“ изскърцаха, клаксонът му изсвири пронизително, а колата удари задницата на форда на Марино.
— Ох — каза той. — Май някой току-що удари полицай. Марино излезе от колата и разкопча кобура си.
Вторачих се в него невярващо. Измъкнах пистолета си и го пъхнах в джоба на палтото. Реших да изляза от колата, защото нямах представа какво можеше да стане. Марино застана до вратата на шофьора, като наблюдаваше движението по шосето и говореше по радиостанцията.
— Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам непрекъснато — нареди той с висок, авторитетен глас. — Сега ми дай шофьорската си книжка. Бавно.
Застанах от другата страна на колата. Видях кой е нахалникът, преди Марино да разгледа документите и снимката му.
— Добре, детектив Роше — каза Марино, надвиквайки шума от движението. — Странно е, че налетяхме на вас. Или по-скоро е обратното — допълни той строго. — Излез от колата. Веднага. Имаш ли оръжие?
— Между седалките е. Вижда се ясно — отговори Роше спокойно.
После бавно излезе от колата. Беше висок и слаб, облечен в анцуг, дънково яке и ботуши. Носеше голям водолазки часовник. Марино го завъртя и му нареди отново да държи ръцете си пред погледа му. Стоях и ги наблюдавах, а Роше бе фокусирал върху мен тъмните си очила, с изкривена усмивка на лицето.
— Е, я ми кажи, детектив Роше — започна Марино, — за кого шпионираш днес? Възможно ли е да си говорил по телефона с капитан Грийн? Сигурно си му разказал къде ходихме днес и какво правихме, да не говорим за това колко ни уплаши, когато те забелязахме да ни следиш, а? Или си толкова очебиен само защото си тъпо копеле?
Роше не отговори, само го изгледа ледено.
— И с Дани ли постъпи по същия начин? Обадил си се в сервиза, представил си се за доктор Скарпета и си поискал да научиш нещо за колата си. После си предал информацията нататък по линията, но за твое съжаление докторката не шофираше колата си онази нощ. А сега на хлапето му липсва половината глава, защото някой тъп наемник не е знаел, че доктор Скарпета е жена или пък е объркал Дани с главния съдебен лекар.
— Не можеш да докажеш нищо — каза Роше с подигравателна усмивка.
— Ще видим какво може да се докаже, когато се снабдя с телефонните ти сметки — отвърна Марино и се премести по-близо до Роше, така че големият му корем почти докосваше детектива. — А когато открия нещо, ти ще започнеш да се притесняваш за нещо повече, отколкото за шофьорско нарушение. Ще закова хубавия ти задник най-малко за съучастие в убийство. Това ще ти донесе около петдесет годинки. А междувременно — посочи Марино с дебелия си пръст към лицето му — по-разумно ще е да не ми се мяркаш наоколо. Не ти препоръчвам да се доближаваш и до доктор Скарпета. Не си я виждал, когато е ядосана.
Марино взе радиото си и повтори заповедта да изпратят полицай на мястото. Още докато говореше, на шосето се появи полицейска кола. Тя спря зад нас и униформена полицайка от Ричмънд излезе от нея. Тръгна към нас бързо, а ръката й дискретно покриваше пистолета й.
— Добър ден, капитане — поздрави тя и нагласи звука на радиото си. — Какъв е проблемът?
— Е, сержант Шрьодер, изглежда, този човек ме следеше през по-голямата част от деня — отговори Марино. — За съжаление бях принуден да натисна спирачката, защото едно бяло кученце тичаше пред колата ми, а този ме удари отзад.
— Онова същото бяло куче ли беше? — запита сержантът без следа от усмивка.
— Да, изглеждаше съвсем като онова, с което си имахме проблеми преди.
Те продължиха с най-старата полицейска шега. Винаги, когато ставаше дума за подобни катастрофи, неизбежно виновникът за тях беше бялото куче. То тичаше пред колите, после изчезваше безследно и накрая се появяваше пред следващия слаб шофьор.
— Има поне един пистолет в колата — добави Марино с най-сериозния си полицейски тон. — Искам да бъде претърсен подробно, преди да го вкараме вътре.
— Добре, господине, разкрачете се и разперете ръцете си — нареди Шрьодер.
— Аз съм ченге — рязко отвърна Роше.
— Да, господине, значи знаете какво правя — спокойно отговори тя.
Полицайката го опипа и откри кобур, закачен на глезена на левия му крак.
— О, това не е приятно — каза Марино.
— Господине — обади се сержантката с по-висок глас, когато цивилна кола спря до нас, — ще ви помоля да извадите пистолета от кобура и да го оставите в колата.
От цивилната кола излезе заместник-шериф, издокаран в официална униформа. Не изглеждаше особено доволен от повикването, но това бе задължителна процедура, когато някой капитан участваше в инцидент, независимо колко дребен бе той. Полицаят се загледа мълчаливо в Роше, който извади колта калибър 38 от черния найлонов кобур, заключи го в колата си и после, зачервен от ярост, седна в патрулната кола. Сержантката и заместник-шерифът разпитаха него и Марино, докато аз чаках в ударения форд.
— Сега какво ще стане? — запитах, когато Марино се върна.
— Ще го обвинят, че не е спазвал дистанция, и ще го освободят, връчвайки му официална призовка — отговори Марино доволно и закопча колана си.
— Това ли е всичко?
— Да. Освен съда. Хубавата новина е, че му скапах деня. По-хубавата е, че сега имаме какво да разследваме. Дори евентуално можем да успеем да изпратим хубавия му задник в Мекленбърг, където ще има доста приятелчета, какъвто е сладък.
— Знаеше ли, че е той, преди да ни удари? — попитах.
— Не, нямах представа.
Включихме се в движението.
— Какво каза, когато го разпитваха?
— Каквото се очакваше — че съм спрял неочаквано.
— То така си беше.
— Да, и по закон имам право.
— А за следенето? Даде ли някакви обяснения?
— Каза, че цял ден обикалял да върши работа и да разглежда забележителности. Нямал идея за какво говорим.
— Ясно. Щом отиваш по работа, задължително трябва да носиш поне два пистолета.
— Можеш ли да ми кажеш, как, по дяволите, той си е позволил да купи подобна кола? — погледна ме Марино. — Вероятно изкарва половината от моята заплата, а този „Лексъс“ е около петдесет бона.
— Колтът, който носеше, също не е евтин — отвърнах. — Получава пари отнякъде.
— Доносниците винаги получават.
— Само за такъв ли го смяташ?
— Да, най-вече. Мисля, че върши мръсната работа на Грийн.
Внезапно радиото ни прекъсна с висок сигнал за тревога. Новините надминаваха всичко, от което се бяхме страхували.
— На вниманието на всички полицаи. Току-що получихме телекс от щатската полиция, който дава следната информация — съобщи диспечерът. — Ядрената електроцентрала в Олд Пойнт е била завзета от терористи. Водена е престрелка и има смъртни случаи.
Шокът бе толкова силен, че не можех да проговоря. Радиото продължи:
— Шефът на полицията нареди отделът да се заеме с авариен план А. До ново нареждане всички дежурни полицаи да останат по местата си. Следват нови заповеди. Всички началници на отдели да се явят веднага в полицейската академия.
— Не, по дяволите — изруга Марино и натисна педала за газта до пода. — Отиваме в офиса ти.