Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (2)

2

„Амераан… Амераан… Амеран Мишоол…“ — Амеран се усмихна насън и придърпа износената си пелерина над раменете. Имаше случаи, когато сънищата й за Грей бяха така живи, така реални… — понякога й се струваше, че наистина го чува да я зове с копнеж… През деня присъствието му не се чувстваше така силно, но в момента, в който затваряше очи, той се връщаше при нея, където му беше мястото. В тези преливащи от сънища часове преди зазоряване той я галеше, целуваше, любеше я, изпълваше я с радост от живота…

„Амеран… Амеран Мишол… Тук ли си?“

Стените на пещерите отблъскваха името й, повтаряха го многократно.

Амеран трепна и се събуди. Този глас не идваше от сънищата й — това бе истински, реален глас. Както бе реална и смътната светлина, която се придвижваше към нея.

Mon Dieu! Някой идваше за нея — но кой ли измежду селяните се бе осмелил да пристъпи в непрогледната тъмнина на тази пещера? Който и да беше, той знаеше много добре къде точно да търси! Стъпките и светлината се приближаваха все повече и повече.

Амеран се сви още по-навътре в пролома, в който се бе скрила. Беше напълно безпомощна — хваната в капан като животно. Нямаше как да избяга. Ясно беше, че тази пещера ще бъде гробът й…

Опита се да се успокои. Няма да допусне да хленчи и да се гърчи като безгръбначно мекотело. Няма да достави това удоволствие на мъчителите си. Ако трябваше да умре, нямаше да умре сама!

Изви бавно тялото си — не искаше да привлече с нищо вниманието на вероятните си екзекутори, — вдигна полата си и измъкна кинжала от ножницата му. Ако трябваше да се пролива кръв, тя нямаше да бъде само нейната!

Трептящата светлинка се приближи още повече. Още няколко стъпки — и тя ще разбере кой измежду рибарите се бе осмелил да пристъпи в царството на духовете и демоните. Надяваше се, че този някой ще бъде херцог Карон. Сега вече тя ще може да довърши задачата, с която трябваше да приключи много по-рано.

Пръстите й се стегнаха около дръжката на кинжала. Все по-ясно се чуваше шумното дишане на другия човек. В следващия миг дъхът й спря. Не може да бъде — сигурно все още спи — сигурно сънува! Не беше възможно да бъде той! Фигурата, която се приближаваше към нея, вероятно бе създание на изтощения й мозък, жестока шега на обърканите й възприятия и спомени. Пламъчетата на фенера хвърляха отблясъци върху измъчено и смъртно изморено лице. Добре очертаните вежди се сливаха над носа в агонизиращо смръщване. Не можеше да види очите, които се взираха напрегнато в тъмнината с надеждата да я открият, но знаеше, че бяха наситено тъмносини — с цвета на водата в пролива през бурен ден. Той съществуваше! Той беше пред нея напълно истински — не само рожба на сладостна представа! Бе се върнал най-сетне! След всички тези безкрайни, ужасни дни, той се бе върнал при нея!

Амеран излезе иззад скалата.

Грей застана пред нея с високо вдигнат фенер. Затвори очи за момент, после отново ги отвори. Не промълви нито дума. Протегна ръка към нея, но я отдръпна, преди тя да успее да я хване.

Амеран повтаряше с развълнуван шепот името му.

— Грей, о, Грей!… Не мога да повярвам на очите си… — Пусна кинжала обратно в ножницата му, повдигна бавно ръка към лицето му и нежно плъзна пръсти по белега от рана надолу по бузата му. — Така дълго копнях за този миг…

— Жива си — въздъхна той с облекчение.

Амеран го обгърна с ръце и се притисна силно към него.

— Любими мой, скъпи мой Грей!… Върна се най-сетне. Как само съм се молила да се върнеш! — Амеран очакваше да я прегърне. Копнееше ръцете му да я притиснат с все сила към гърдите му, така че да остане без дъх. Но той не направи това. Остана вкаменен и неподвижен като скалите наоколо. — Грей? Какво има?

Избягваше очите й, докато се освобождаваше от ръцете й.

— Трябва да побързаме. — Нежността отпреди няколко минути беше изчезнала от гласа му.

Опита се да го погледне в очите, за да разбере защо се държеше така отчуждено, но той отказваше да срещне погледа й.

Усмивка прогони обзелото я само за миг смущение. Не се питаше повече защо така неочаквано се бе вцепенил, когато го докосна. Ясно е — беше отишъл да я потърси в дома й и когато го бе видял обгърнат от пламъци, се бе затичал да я търси тук — знаеше, че това е единственото място, в което ще потърси закрила, ако е останала жива. Имаше време — по-късно щеше да се възстанови и старата, сладка близост между тях… В този момент трябваше да мислят само за бягство и спасение.

Грей отстъпи назад, за да й даде възможност да мине край него.

Капюшонът й се бе свлякъл върху раменете. Разкъсаната тъкан не можеше да прикрие голата плът, която се виждаше под избелялата коприна.

Грей я забеляза и погледът му дълго се застоя върху тази прозираща през коприната разголена плът.

Амеран протегна ръка и го погали по бузата. Можеше да си представи какви мисли бушуваха в главата му. В следващия миг потрепери под пронизителния му поглед.

— Покрий се! — Грей махна рязко ръката й от лицето си и се отдръпна настрана.

Амеран бързо пристегна пелерината около раменете. Отмести поглед с пламнало от срам лице.

Ако той не я обичаше истински, защо се бе върнал?

— Грей? — прошепна неуверено тя.

— Да, какво има? — В гласа му прозвуча нетърпение. Той определено се стараеше да стои встрани от нея и да не допуска очите им да се срещнат.

— Думите ти са толкова сурови и студени — започна тя тихо. — Гледаш ме така, като че ли ме презираш… Защо се върна, щом ме мразиш толкова много? — Едва не се задуши от собствените си думи. Грей не се и опитваше да се преструва, че я обича. Имаше чувството, че дори не я харесва. Защо беше дошъл?

Той преднамерено закова поглед върху скалите пред него и отново отказа да срещне очите й.

— Негово Величество, крал Чарлз, ми заповяда да те отведа в Англия.

За миг сърцето на Амеран замря. Той дори не отрече, че я мрази! Сега поне знаеше истината. Грей не беше дошъл тук по собствено желание. Беше се върнал във Франция по нареждане на своя крал.

Прехапа устни толкова силно, че усети соления вкус на Собствената си кръв. Няма да плаче. Обви се плътно в пелерината си. Каква глупачка бе само! Как можа да си помисли, че любовта го е върнала при нея, след като той — сега в това не можеше да има никакво съмнение! — никога нея беше обичал! За него тя не е била нищо повече от обикновено средство за задоволяване на похотта. Никога не бе изпитвал чувствата, които тя хранеше към него. Задължение към краля! Не го беше ни най-малко грижа за жената, която бе предал и изоставил. Когато отплава от Франция онази сутрин, сигурно не бе помислил и за миг Дали тя ще живее или не!

Амеран се бореше с псе сила с болката, която я разкъсваше отвътре. Защо трябваше да позволява причината, поради която той се бе върнал във Франция, да я измъчва? Той ще я отведе в Англия — трябваше да мисли само за това. Той ще послужи за постигане на нейната цел — точно както тя беше послужила за постигане на неговите цели.

— Готова съм. — Извика на помощ цялото достойнство, което притежаваше.

Грей й предложи ръката си.

Тя я игнорира и мина бързо край него. Той беше само път към свободата й и нищо повече. Някога може и да го е обичала, но сега вече ще мисли за него само със съжаление. Никога нямаше да разбере колко болезнено я бе засегнал.

С високо вдигната глава и сърдито стиснати юмруци под пелерината Амеран се спря за миг пред пещерата. Облаци пушек покриваха светлия лик на зората. Те бяха единственият остатък от дома й. Въздухът беше спокоен и мъртвешки тих. Вероятно всички селяни вече са се натъркаляли в пиянски унес. Какви ли невероятни истории ще разпространяват за черните магии, практикувани върху тях, когато не успеят да намерят обгорените й кости под развалините?…

Не хвърли повече поглед назад. Мразеше Франция. Беше се родила тук, да, но тази страна никога не й стана дом. Винаги е знаела в сърцето си, че принадлежи на друга страна, онази отвъд пролива — въпреки че никога не бе стъпвала там… Слава Богу — кралят бе открил в сърцето си жалост към нея. Но поне да беше изпратил някой друг да я отведе… Няма значение — пътуването бързо ще свърши и щом пристигне в двореца и се срещне с краля, няма да има нужда от каквито и да било допълнителни отношения с високопоставения и могъщ лорд-адмирал Грейсън Карлайл.

Вървяха един след друг, без да говорят.

Амеран беше благодарна на острите камъчета, които се впиваха в краката й през износените подметки на обувките й, докато бързаха надолу по плажа — физическото неудобство държеше мислите й настрана от Грей. От време на време — в момент на слабост — тя хвърляше неволно поглед към него, като се преструваше, че проверява дали не ги следва някой. Златният му кръст все още висеше на врата му. Камъните му отразяваха призрачната светлина на ранното утро с неповторимо великолепие. Беше ли помислил за нея поне веднъж по време на раздялата им, или си бе спомнял със сладостен копнеж само за херцогинята на Мороу? Питаше се дали се бе оженил за тази Констанс, за която споменаваше Гидиън. Не че това имаше някакво значение сега. Любовта й към него бе загинала в мига, в който я беше погледнал с отвращение, там, в пещерата.

Амеран отново хвърли поглед назад, за да го огледа бегло още веднъж. Колко се беше променил само! Бе далеч от мъжа, когото познаваше и обичаше. Сега приликата му с Гидиън беше още по-подчерта на. Лицето му бе като издялано от камък — също като сърцето му. Изразът му беше отблъскващо враждебен. Нямаше и следа от ласкавата доброта, която някога излъчваше…

Бе оставил зад себе си една наивна, влюбена девойка, която жадно попиваше всяка негова дума и трептеше като струна от любов към него. Беше се върнал при жена, която можеше да бъде точно толкова студена, колкото бе и той. Лорд Грейсън Карлайл беше разбил сърцето й, но не и духа й. Богатството и могъществото му не му даваха право да я наранява и унижава. Смяташе да му каже това веднага щом овладее езика си. Никой никога повече нямаше да успее да я направи на глупачка!

Очите й се изпълниха със сълзи и тя забърза, за да не му даде възможност да ги забележи. Само да можеше да издържи поне още малко… Дяволите да го вземат!

„Феър Уиндс“ беше закотвен в дълбоките води на пролива. Имаше пълна готовност да потегли веднага, корпусът му леко се полюшваше във водата — точно както в сънищата й, когато идваше да я отведе в безопасност…

 

Течението отнасяше малката лодка обратно към кораба. Грей посочи малко по-нагоре — на пясъка лежеше котва и парче от въже.

Някой бе срязал преднамерено въжето, но Амеран не каза нищо. Огледа се. Ако този някой наблюдаваше брега, едва ли щеше да ги види — бяха добре прикрити.

— Ще се наложи да плуваме до лодката. — Гласът на Грей не беше по-внимателен от онзи момент, в който й заповяда да се покрие.

Амеран срита обувките си, отхвърли пелерината и я пусна върху камъчетата около краката си. Грей можеше да протестира до посиняване, но колкото по-малко дрехи имаше върху себе си, толкова по-голям бе шансът й да стигне до малката лодка, която все повече се отдалечаваше от брега. Почти се усмихна, въпреки мъката си. Колко изненадани ще бъдат враговете й, когато открият обувките и пелерината й тук. Какви приказки само ще се разпространяват за бягството й!

Грей извика името й, но тя не му обърна внимание и смело нагази в морето. Зъбите й затракаха неудържимо — водата беше хапещо студена. Когато дъното изчезна под нозете й, тя се отпусна и започна да плува. Крайниците й скоро се вкочанясаха от студ.

В миналото Грей бе дошъл при нея късно през пролетта и водата тогава бе приятно топла и освежаваща. Сега, когато протягаше напред ръце, за да я изтласка зад себе си, тя не можеше да не си спомни как бяха плували голи в малкото заливче пред пещерите. Каква глупачка бе да мисли, че радостта им от живота и един от друг ще трае вечно! Дали и той си спомня онези романтични игри във водата под меката лунна светлина? Вероятно не — сигурно с нетърпение очаква часа, когато ще изпълни задължението си към краля и ще се освободи веднъж завинаги от нея.

Амеран атакува още по-яростно водата пред себе си и рязко се откъсна напред. Няма да живее в миналото си. Нито сега, нито когато и да било след този момент. Онези няколко дни бяха безвъзвратно загубени, загубени и унищожени като бебето, което майка й бе откъснала от утробата й…

Повдигна глава, за да види още колко й остава. Беше близо, съвсем близо, но вече бе изгубила сили. Течението безмилостно я блъскаше насреща и тя все по-трудно се бореше с него. Ако силите я напуснат напълно, то щеше да я изтласка обратно към брега, от който бягаше. Спазми стягаха ръцете и краката й. Не можеше да каже вече дали все още плува или просто се носи по повърхността на водата. Отдавна бе престанала да усеща ръцете и краката си. „Дръж се — заповядваше си тя отново и отново. — Съвсем малко ти остава.“ Ще се справи с това изпитание — ако не за друго, то поне напук на Грей.

Амеран протегна ръка към лодката и с последни сили впи пръсти в нея. Опитваше се да събере още малко сили, за да се прехвърли вътре, когато чифт силни ръце неочаквано обхванаха кръста й и я повдигнаха нагоре. Леденостудената й плът се разтопи от допира им. Пръстите му я изгаряха през мократа й рокля и спираха дъха й.

Грей се прехвърли в лодката и започна да гребе към „Феър Уиндс“, без да каже нито дума.

Амеран погледна за последен път към брега. Никога повече нямаше да стъпи на френска земя. Никога повече нямаше да се постави в зависимост от милостта на хора като херцога на Карон и кръвожадните му, налудничави васали! Ако наистина владееше силата на черната магия, в което я обвиняваха, нека тогава могъщият Карон и кучетата му да горят за вечни времена в ада!

Погледна „Феър Уиндс“. Очите на Грей изгаряха тялото й, но тя не искаше да ги срещне — не искаше да му даде възможност да разбере, че все още го обича.

Грей продължаваше мълчаливо да гребе. Чувстваше зова на сърцето му, изгаряше я страстната молба на нейното, но не смееше да пророни нито дума.

Ледената тишина между тях бе прекъсната най-накрая от Грей.

— Сигурно ти е студено.

Думите му прозвучаха почти нежно.

Амеран поклати отрицателно глава и се сви близо до носа. Тялото й бе силно почервеняло от студ — отдавна не усещаше пръстите на краката и ръцете си. Трепереше цялата, но той щеше да бъде последният, на когото щеше да признае това. Какво го е грижа дали й е студено или не?

Грей посочи тъмносиния вързоп между тях.

— Загърни се в моята пелерина.

— Нямам нужда от нея.

Леденостуденият му поглед още повече я смрази.

— Казах да се загърнеш в пелерината ми. Ако се качиш на кораба ми в този вид, ще предизвикаш бунт и ще ми създадеш куп неприятности. Изпълнявай каквото ти казвам и не затруднявай още повече задачата ми.

Амеран се вбеси. Очите й гневно заискриха, но изпълненият й с презрение поглед остана незабелязан. Единственото, което можеше да прави, бе да си държи езика зад зъбите. Тя беше тази, която бе принудена да страда несправедливо, не той. Предпочиташе да плува до Англия, отколкото да бъде още веднъж унизена от отблъскващото му отношение към нея. Той нямаше причини да я презира. Защо я гледаше с такава отврата? Защо се правеше на жертва, когато жертвата всъщност бе тя? В края на краищата двамата с Гидиън се оказаха от един дол дренки.

Грей й хвърли пелерината.

— Ще се чувстваш по-добре с нея.

Едва когато проследи погледа му, разбра какво имаше предвид Грей. Мократа коприна плътно прилепваше към тялото й и ясно очертаваше всяка негова извивка. Не би могла да покаже повече от себе си, дори и да беше съвсем гола.

Загърна се притеснено в пелерината. От нея се носеше миризма на сол и пот, характерна за един мъж, който прекарва часове подред в открито море. С усилие на волята се опита да не обръща внимание на миризмата, но тя бе по-силна от нея. Главата й се завъртя точно като в онзи вълшебен миг, когато Грей я притисна в прегръдката си. С неговата пелерина около тялото си все едно че бе обгърната още веднъж от силните, любими ръце… Дори и в този миг тя усещаше втренчения в нея поглед с познатия от миналото силен копнеж — той си мислеше, че не забелязва как я гледа. Възможно ли бе щастливите спомени от миналото да измъчват и него? Само предположението за такава възможност я накара горещо да пожелае разстоянието между сърцата им да се смали, но топлината, която започна бавно да връща към живот смразените й и изтощени ръце и крака, й върна и разума. Каквото е било веднъж, никога повече няма да се повтори — копнежът по невъзвратимото означаваше само допълнителни страдания и нищо повече. Преглътна сълзите си. Всичко бе свършило. Вълшебството, което бяха преживели някога заедно, нито можеше да бъде изживяно отново, нито можеше да бъде и съживено…