Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (17)

17

Амеран отвори очи. Всичко около нея бе потънало в пълен мрак. Нямаше луна, нямаше звезди. Наоколо се простираше една черна, безкрайна

Все още беше жива. Но това откритие не й достави голямо удоволствие. Смъртта идваше толкова бавно, много по-бавно, отколкото някога си бе представяла. Беше се съпротивлявала, докато усети, че повече не може да издържа. Но вечният сън без съновидения все още не искаше да покори изтощеното й тяло.

Бяха изминали три дълги дни и нощи, откак бе отмъстила за смъртта на Грей. Беше се оказало много по-лесно да се понесе по морската шир, отколкото бе мислила. Не бяха се разразили битки, нито бяха възникнали стълкновения, защото целият екипаж на Гидиън, всички, до последния моряк, бяха изпаднали в плен на тежкия пиянски унес, който бе измъчил хората на Монкес.

През същата нощ тя се бе отдалечила много с лодката от малкия риф, където бе пуснал котва „Феър Уиндс“. Беше гребала до мига, в който повече не можеше да повдигне ръцете си от умора. Но въпреки това бе продължила напред, напред по морето на мрака към едно място, което не бе отбелязано на картата.

Яростните ветрове, които задухаха на другия ден, я отнесоха още по-далеч, подхвърляйки я безмилостно върху гребените на разбеснелите се вълни.

Светкавици разкъсваха небето, гръмотевиците бяха оглушителни, дъждът я шибаше безмилостно през лицето. Но малката лодка все още продължаваше да се задържа на повърхността.

Вятърът и дъждът продължиха през цялата нощ и не спряха и на другия ден. Тялото й бе толкова натъртено и наранено, че вече нищо не усещаше. Бушуващата морска стихия отдавна беше отнесла греблата и Амеран отчаяно се бе вкопчила в борда на лодката, за да не полети във водата. Не се молеше за спасение. Кой би я спасил? Сама трябваше да се справи с ужасната буря. Бе решила, че е по-добре да се остави на милостта на водната стихия и на бушуващия ураган, отколкото на Гидиън и пиратите. Морето, дори когато бе толкова разгневено, беше по-добро от главорезите, от които бе избягала.

Сега, когато лежеше, обградена от всички страни от тишина, зловеща и същевременно блажена, тя знаеше, че краят наближава. Бурята я бе пощадила, но от унищожителната жега нямаше как да избяга. Устните й вече се бяха напукали от жажда. Беше изпила всичката дъждовна вода, която се бе събрала на дъното на лодката. В ума й отекваха думите от ужасните истории, които Грей й бе разказвал за моряци, полудели от това, че са пили дъждовна вода. Преди да падне нощта, тя щеше да бъде мъртва. Беше много тъмно, за да може да види черните перки, които пореха водата около лодката, но знаеше, че са там; знаеше, че търпението им скоро ще се изчерпа. На няколко пъти бе доловила удари по лодката, удари, които не можеше да сбърка с нищо друго. Ако й бе останала някаква надежда, това бе само смъртта й да е лека. Молеше се, преди тялото й да бъде разкъсано на парчета от острите като бръснач зъби на акулите, вече да е заспала своя вечен сън.

Клепачите й отново натежаха. Усети как очите й се затварят… може би завинаги…

Но после се събуди, този път от ослепителната светлина. Сви се под безмилостния дъх на жегата, но нямаше как да избяга от жестоките слънчеви лъчи. Нямаше облаци, които поне за миг да скрият слънцето, небето беше също така лазурносиньо, както и морето. Нямаше и вълни. Лодката съвсем леко се полюшваше върху водата. Морската шир бе гладка като езеро. Амеран присви очи и успя да преброи ужасните черни перки, чието присъствие бе усещала през цялото време. Бяха осемнадесет. Знаеше, че скоро ще станат, повече. Помисли си, че акулите може би чакат тя да се хвърли във водата. Знаеше, че няма да им достави това удоволствие. И те трябваше да чакат. Също като нея.

Тя отново легна на дъното на лодката в очакване на неизбежното. Мислеше си, че много скоро мислите й ще се изпълнят с образа на Грей, който я зове да отиде при него. Сред тихия плисък на вълните ще чуе гласа му, който зове името й. Тези мисли ще й вдъхнат увереност и кураж, за да има сили да поеме пътя към отвъдното. Животът й бе с Грей и беше свършил с неговата смърт. Нямаше защо да продължава да живее. Беше изпратила убиеца на Грей в ада. Беше отмъстила за смъртта на Грей. Доброто му име нямаше повече да бъде петнено от лъжите на Гидиън.

Беше се уморила да се бори за живота си и бе готова да се присъедини към своя любим завинаги. „Дано това да стане скоро… много скоро“ — мислеше си тя.

Усещаше как душата й като че ли постепенно се отделя от тялото й.

 

— Това наистина е чудо, момчета — чу тя нечий глас, който идваше някъде отдалеч. — Истинско чудо! Не съм вярвал в тия работи, а ето, че за една седмица това ни се случва вече за втори път.

Амеран рязко отвори очи. Видя само слънцето. Ярката му светлина я заслепи. В главата си чуваше гласове. Пред очите й плуваха мъгляви видения. Реши, че все пак краят й е бил лек. Въздъхна и отново затвори очи, усетила, че душата й отново се отделя от тялото. Трябваше да си почине, защото скоро отново щеше да се озове в нежните обятия на Грей.

Лекото поклащане на кораб върху спокойното море я събуди от тежкия й сън. Стаята, в която лежеше, беше сумрачна. Денят си отиваше. Амеран бавно приседна. Кожата й гореше. Лицето й беше подуто. Но тя не беше мъртва. Дишаше. Тялото я болеше. Мъртвите не изпитваха болка. Сънуваше. Ако не е мъртва, значи сънува. Но си даде сметка, че всичко около нея изглежда съвсем истинско — сандъците, дъбовите бъчви, сабята, бутилката с ром.

Амеран спусна крака на пода. Протегна ръце към лицето си. Мехурите бяха пълни с гной. Извади ножа от калъфа и прободе пръста си. По раздраната й риза потече кръв. Не беше мъртва. Нито сънуваше.

Пирати! Боже! Бе избягала от Гидиън, за да стане още един път плячка на Монкес и бандата му главорези. Каква жестока съдба. Беше спасена от смъртта, само за да се изправи отново пред нея.

Тя стисна здраво дръжката на ножа. Нямаше да стане робиня на отвратителните страсти на Монкес. Беше готова да убие всеки, който се доближи до вратата.

В този миг в коридора се разнесе шум от тежки стъпки. Когато те приближиха нейната стая, тя чу нечий мъжки глас да пее весела песен на език, който познаваше добре.

Скри се в сянката на вратата, като вдигна ножа, готова да прободе всеки, който влезе в стаята й. Помисли си, че онзи, който пее, няма още дълго да е в добро настроение.

Вратата се отвори. Мъжът влезе тихо. Продължаваше да си тананика.

Ръката й се отпусна. Не беше грозен и плешив като Монкес. Нито пък приличаше на онези морски дяволи. Беше нисък и дебел. Лицето му бе скрито от побелели, рошави мустаци. Дългата му сребристобяла коса бе прибрана на тила с червена панделка. В ръцете си носеше котка на черни и оранжеви петна. Който и да бе, видът му бе твърде смешен, за да бъде опасен.

Мъжът престана да тананика, после бавно се обърна и пусна котката долу.

— Триста дяволи! Остави този нож, малката, преди някой да е пострадал.

Беше англичанин и не приличаше на нито един от бандитите на Гидиън.

Амеран бавно започна да сваля ръката си. Но после спря.

— Кой сте вие?

Мъжът тракна с токове и се поклони галантно.

— Капитан Били Блиц, мис, на вашите услуги.

Ножът падна от ръката й. Тя започна да се смее и да плаче. Били Блиц! Най-омразният враг на Монкес, старият приятел на Грей! Спасена! Тя беше спасена!

— Няма защо да се страхуваш от мен, момичето ми. И на половина не съм станал такъв негодник, какъвто трябваше да излезе от мен.

По бузите й се затъркаляха радостни сълзи.

— Мислех, че съм мъртва.

Той се затресе от смях.

— Да не би да ме взе за ангел?

Тя се свлече в близкия стол с висока облегалка и плетена тръстикова седалка.

— Когато преди няколко минути се събудих, се уплаших, че съдбата отново ме е запратила в ноктите на Монкес.

Капитан Били спря да се смее. Той сви юмруци.

— Ще ми се съдбата да ми подхвърли този дявол. От месеци съм по следите му.

Облекчението, което бе отпуснало измъченото й тяло, изчезна, и Амеран отново бе обзета от скръб.

— Грей е мъртъв.

Обруленото му от морски ветрове лице се оживи. Той хвана Амеран за ръка и каза:

— Ела с мен, момичето ми.

Тя тръгна по осветения от свещи коридор. Стигнаха до една друга каюта. Капитан Били отвори вратата, постави пръст върху устните си и влезе на пръсти вътре. Амеран спря на вратата.

— Грей! — извика тихо тя. — Той е жив! Боже! Той е жив!

Изражението върху лицето на капитан Били й показа, че неговото състояние е много тежко. Тя се приближи до леглото и коленичи.

— Не бива да умираш, Грей. Моля те, не ме оставяй. Сега съм тук, с теб! Ние сме заедно.

Той изстена тихо. В гласа му имаше много мъка и страдание. Капитан Били нежно сложи ръка на рамото й.

— Смелост, момичето ми. Не му остава още много дълго да живее.

— Грешите — каза Амеран с тиха увереност. — Ще живее.

Капитан Били приклекна до нея. Старите му кокали изпукаха.

— Вие Амеран ли се казвате?

Тя кимна.

— Откъде знаете?

— Той непрекъснато ви зове.

Тя отстрани светлите му коси от пребледнялото му лице. Устните му бяха студени, но челото му изгаряше. Въпреки това той щеше да живее! Съдбата не би могла да бъде толкова жестока, че да ги събере отново, само за да ги раздели завинаги!

— Амеран… — промълви тихо той.

— Тук съм, Грей. Тук съм…

Грей въздъхна, но очите му останаха затворени.

— Ще живее — отново каза тя на капитан Били. — Ще живее! — повтори тя, като че ли повтарянето на тези думи й даваше гаранция, че те ще се сбъднат.

— Какво е станало, момичето ми? — попита капитан Били с тих и успокоителен тон. — Когато го намерих, той едва дишаше. Беше се вкопчил със сетни сили в една дъска.

Амеран дълбоко си пое въздух и започна да говори, като не сваляше очи от мъртвешки бялото лице на Грей. Разказа на капитан Били за предателството на Гидиън и за присъединяването му към Монкес.

— Никога не съм харесвал Гидиън Хорн, както и той мен. Разбираше, че ми е ясно какъв е. — Били силно удари с юмрук по коляното си. — Казах му на Грей да внимава с него. Казах му! Но той не чу предупрежденията ми. Това за малко не ни струва приятелството.

Амеран му разказа за ужасите, на които бе станала свидетел, за бедните колонисти, изоставени на един остров от безкрайната верига малки рифове сред необятната океанска шир, за екипажите на „Феър Уиндс“ и „Бел Шер“, съсечени по най-жесток начин. Накрая го предупреди, че Монкес е получил наскоро подкрепление и че се хвали, че ще очисти моретата от Били Блиц.

Смехът на капитан Блиц прозвуча смразяващо.

— Бих искал да видя как ще се опита. Ако моретата трябва да се изчистят от един негодник, това няма да е Били Блиц. Той не се дава толкова лесно.

Амеран се разтрепери. Не можеше да понесе мисълта, че отново ще трябва да се срещне с Монкес. Но той се навърташе някъде наоколо, стаен и дебнещ.

— Няма от какво да се страхуваш, момичето ми. Монкес няма да тръгне да преследва нито мен, нито момчетата ми. Той е страхливо псе. На борда на „Лъки Лейди“ ти си в пълна безопасност. — Той погледна към Грей. Лицето му се натъжи. В очите му проблеснаха сълзи. — Обещавам ти, приятелю! Ще намеря този испански дявол, а като свърша с него, ще намеря и Гидиън. Ще отмъстя за теб и за честта ти. Бог ми е свидетел!

Амеран целуна студените устни, после се обърна към Били:

— Може да се разправите с Монкес. Сметката с Гидиън Хорн е вече уредена.

— Мъртъв ли е?

Тя погледна към ножа, паднал до сандъка.

— Мъртъв е.

Капитан Били кимна одобрително.

— Извадих голям късмет, че се разминах с ножа ти!

Върху устните й се появи лека усмивка.

— Сигурно си уморена, момичето ми — каза й той след малко, когато тя положи глава на леглото до Грей, но очите й останаха отворени.

— Няма да оставя Грей.

— Няма нужда, момичето ми. Ще ти донеса една пейка. Гладна ли си?

Тя вяло кимна с глава.

— Ще ти донеса вечеря и чисти дрехи.

Амеран огледа дрипите, с които бе покрито тялото й. По тях още личаха петната от кръвта на Гидиън.

— Имам една чудесна жълта рокля, която ще ти стои много добре — намигна й той. — Не бих я дал на никоя друга жена.

Амеран го погледна с любопитство.

— Моряци, преоблечени като жени, могат да подмамят врага право към нас много по-добре от оръдейните залпове — обясни й той през весел смях и й намигна още веднъж. Капитан Били бавно се изправи. — Ще те оставя за малко с твоя лорд Карлайл. Истинско чудо е, че го намерихме. Още по-голямо чудо е това, че намерихме и теб! Може би скоро ще станем свидетели и на най-голямото чудо. Казват, че три е магическо число.

Амеран взе стиснатата ръка на Грей в своята.

— Няма да те оставя да умреш. Няма! — Капитан Били тихо излезе от стаята. — Няма да те оставя да умреш, Грей. Ти си мой. Смъртта няма право да те отнеме от мен.

Цели три дни тя не мръдна от леглото му. Не го чакаше да умре. Чакаше го да живее. Капитан Били също рядко я оставяше. Амеран знаеше, че той изгаря от нетърпение да тръгне по следите на Монкес, но не смееше да рискува живота на приятеля си. Когато морето бе спокойно, Грей не викаше от болка, но и при най-слабото поклащане на кораба той се мяташе и стенеше в агония.

Сред членовете на екипажа на кораба имаше един чернокож от далечна страна. Този мъж на име Иза правеше лапи от горещ, черен мехлем и налагаше с тях дълбоките, почернели рани на рамото на Грей.

Времето минаваше мъчително бавно, но Амеран се успокояваше, като виждаше, че с всяка изминала минута искрицата живот в измъченото тяло на Грей се разпалваше все по-буйно.

Беше рано сутринта на четвъртия ден. Амеран усети, че Грей протяга ръка към нея. Тя се премести от своето легло до неговото.

— Тук съм, Грей. Тук съм — каза тя.

Беше го казвала безброй пъти всеки час. Намокри една кърпа във ведрото с прясна вода и напръска внимателно напуканите му устни.

Устните му се раздвижиха, но глас не се чу.

— Тихо. Не се опитвай да говориш.

Тя намокри с юда набръчканото от болка чело.

— Спасени сме — продължи тя. — Намираме се на борда на кораба на твоя приятел, капитан Били Блиц.

Грей се помъчи да отговори:

— Как… как… ние…

Беше твърде слаб, за да продължи. Амеран се опита да се усмихне.

— За щастие моите и твоите пътища се пресякоха с тези на „Лъки Лейди“. — Тя нежно обгърна главата му с ръце. — Капитан Били те намерил вкопчен в една корабна дъска, а мен — понесена по вълните в една спасителна лодка.

— Ги… ди… ън — Грей едва успя да промълви името на човека, който го бе предал. — Аз… ще го… убия…

— Шшт, спи. Сега трябва да спиш. — Тя покри очите му с нежни целувки. — Трябва да възстановиш силите си.

— „Феър Уиндс“? — Гласът му едва се чу. — Корабът ми… къде е…

Амеран го държа в прегръдките си, докато тежкото му дишане се успокои, после положи главата му върху възглавницата.

— Спи, любими. Спи.

Тя отстрани кичурите, паднали върху лицето му. Колко беше блед. Истинско чудо бе, че оживя. Беше изгубил толкова кръв. Капитан Били бе казал, че ако солената вода не бе измила отровената кръв от раната му, той е щял да загуби ръката си, а може би и живота си, въпреки че го бяха открили.

Амеран притисна устни към челото му. Най-лошото бе отминало. Той беше открит при невероятни обстоятелства и не беше понесъл най-лошото само за да умре на борда на спасилия го кораб.

Няколко дни по-късно Грей вече седеше в леглото и се усмихваше на Иза, който слагаше на рамото му нов компрес с горещ мехлем.

Амеран седеше до него, притиснала се здраво до ръката му, а капитан Били гледаше усмихнат и галеше една от многото котки, които се разхождаха по палубата на „Лъки Лейди“.

Иза свърши и се усмихна широко. Зъбите му с цвят на слонова кост блеснаха. Черната му кожа лъщеше от пот.

— Лекарства на Иза действа добре. Ръка съвсем здрава.

Грей стисна голямото му черно рамо с благодарност.

— Ръката ми е здрава и аз съм ти много признателен.

Иза се поклони и излезе. Той беше огромен като великан, а вървеше толкова леко, че дъските дори не поскърцваха от тежестта му.

Грей се протегна широко.

— Сега, вие двамата, чуйте какво ще ви кажа. Да не съм чул повече никакви глупости, че трябва да си почивам и да спя — думите му бяха пълни със сила и категоричност, — почивах си, докато тялото ми се умори от сън. Ядох толкова много, че стомахът ми не може да поеме нищо повече.

Амеран и капитан Били се спогледаха разтревожено. Капитан Били подръпна мустака си.

— Грей, момчето ми, сутринта е чудесна. Защо не се качим горе на палубата, за да се разходим на слънце и да подишаме солен въздух?

— Чудесно, но първо имам страшно много въпроси и съм сигурен, че ти и Амеран знаете отговорите им.

Грей скръсти ръце на гърдите си и съвсем ясно показа, че няма намерение да помръдне от мястото си, докато не получи отговор на въпросите си.

Амеран погледна към капитана на „Лъки Лейди“, намръщи се и едва-едва кимна с глава.

Капитан Били въздъхна, придърпа един стол към леглото и седна на него с любимата си котка Порша.

Грей гледаше ту единия, ту другия в очакване на обясненията.

— Мисля, че криете много неща от мен, а аз бих искал да зная всичко. Настоявам да ми се каже сега…

Капитан Били срещна объркания поглед на Амеран.

— Може би е време да му кажем всичко, момичето ми.

Очите й срещнаха погледа на Грей. Той чакаше, но тя не знаеше откъде да започне. Погледна капитана за кураж и той й кимна.

— Давай, момичето ми. Рано или късно ще трябва да му кажеш.

Амеран си пое дълбоко въздух.

— Жените… те бяха… те бяха завързани и… ги изнасилиха.-всички пирати…

Грей хвана ръката й и я стисна здраво.

— Няма нужда да продължаваш. Съвсем ясно мога да си представя ужасите, на които са били подложени.

Очите й се напълниха със сълзи, като си спомни ужасите, които никога нямаше да забрави.

— Когато им се наситиха, гадните чудовища оставиха заселниците на един малък остров без надежда да получат храна и вода. Децата… малките момченца и момиченца… горкото бебе Мери… — сърцето й се сви болезнено, устните й се разтрепериха, — Мартин, Джон и другите застанаха на колене, молейки за храна и вода, не за тях, а за жените и децата… А Монкес и хората му се смееха… смееха се.

Амеран затвори очи. Този пъклен смях щеше да я преследва в сънищата й до края на живота й.

— Монкес и хората му, тези изчадия на ада, не биха имали милост дори към собствените си майки! — каза капитан Били с погнуса.

— На кой остров? — попита Грей с надежда в гласа.

Амеран поклати глава.

— Не зная. Гидиън ме накара насила да гледам, докато ги сваляха на брега като някакъв добитък, но не спомена нито името, нито местонахождението на острова. Нямаше дървета, под сянката на които да се скрият от слънцето. Само равна, гола земя. Монкес се пошегува, че при прилив островът потъва.

— Има много такива острови в Бахамския архипелаг — каза тихо капитан Били. — Щях да тръгна да ги търся, когато научих за случилото се, но не знаех откъде да започна, а и вече бяха изминали две седмици. Не биха могли да живеят повече от няколко дни, дори и по-малко, ако водата наистина залива острова по време на прилив.

Грей въздъхна разтревожено.

— Би могъл да претърсиш всички рифове и да не ги намериш.

Амеран мълчеше. Мълчаха и мъжете. Но тя знаеше за какво мислят, защото и нея я измъчваха същите мисли. Преселниците бяха мъртви. Всички. Жертви на мъчителна и бавна смърт, която по никакъв начин не са могли да избегнат. Дори и да не се бяха издавили по време на прилива, те биха могли да живеят само няколко дни без храна и още по-малко без вода. „Децата… горкичките…“ — помисли си тя и инстинктивно постави ръце върху корема си.

— С тях вече е свършено — каза тихо Грей. — Те са намерили покой.

— Амин — измърмори капитан Били.

Амеран избърса сълзите от очите си, пое си отново въздух и продължи.

— Френският кораб… Гидиън и Монкес…

— Нападнаха ли го? — попита Грей.

Амеран кимна.

Грей стисна зъби.

— Гидиън ми съобщи намеренията си само миг преди да ме хвърли през борда.

— Постара се капитанът и няколко моряци от екипажа му да оцелеят — каза му тя — само за да могат…

Грей не й даде възможност да довърши изречението си.

— Само за да могат да се върнат във Франция и да разкажат за подлите дела на капитан Грейсън Карлайл — каза той мрачно.

Амеран погледна внимателно Грей. Приликата му с Гидиън Хорн наистина бе поразителна. Ако помолеха французите да опишат коварния капитан на „Феър Уиндс“, те не биха различили двамата мъже. Грей и Гидиън имаха еднакъв ръст и телосложение, косата и на двамата бе светлоруса. Очите им имаха цвета на разгневено море.

С постъпката, която ти описа, Гидиън би постигнал две неща. — По лицето на Грей се изписаха мъчителните му мисли. — Не само би си измислил оправдание за това, че ме е убил и ми е отнел управлението на кораба, но със сигурност би увеличил и вероятността Франция да обяви война на Англия. Гидиън е хитър. Не мога да отрека това. Той е много по-умен, отколкото съм предполагал.

— Гидиън няма да успее да изпълни злостните си намерения — каза Амеран. — Няма да има война, а честта и славното ти име няма да бъдат опозорени.

Грей леко се усмихна.

— Ти не го познаваш така добре, както го познавам аз. Няма да спре, преди да е изпълнил и най-малката подробност от гнусния си план.

— Гидиън е мъртъв — тихо каза тя.

— И се намира в ада, където му е мястото — добави капитан Били.

— Кой го направи? Монкес? — попита капитан Били.

— Аз — отвърна Амеран и думите й не прозвучаха като хвалба, а просто като факт.

Тя не каза нищо повече. Помнеше всяка изречена дума, всяко движение, но с цялата си душа се молеше да не й се наложи да ги разказва отново. Не се гордееше от това, което бе сторила, но целта бе постигната.

— Би трябвало аз да го направя — Грей стисна ръката й по-здраво, — съжалявам, че навремето не послушах съвета ти да бъда нащрек.

Амеран започна да диша по-леко. Той не я попита как го е убила и тя изпита огромно облекчение. Как щеше да му признае, че е поругала любовта им, като е легнала и прелъстила с голото си тяло мъжа, когото мислеше за негов убиец, за да може да го подмами към смъртта му? Не съжаляваше, че е убила Гидиън, но до края на живота си щеше да носи петното от срама, от вината и унижението.

— Какво стана с Монкес и неговите помияри? — поиска да разбере Грей след това.

— Гидиън даде на Монкес пушките и оръдията от „Феър Уиндс“, както и товара, който носеше френският кораб — отвърна Амеран. — Монкес се закле, че ще преследва капитан Били.

Уелсецът се засмя гръмогласно.

— Дявол да го вземе, много бих искал да видя как ще го направи. Можете да бъдете сигурни, че ако само случайно се натъкне на „Лъки Лейди“, мигом ще издуе всички платна в обратна посока. — Амеран се усмихна, но не сподели веселото им настроение. — Бих искал да тръгне подир мен — продължи капитан Били заплашително. — Ще му покажа кой кого ще издуха от водата.

Амеран усети как тялото й започна да трепери. Тя не се съмняваше в думите му или в способностите му да направи точно това, което бе казал, но просто не можеше да понесе мисълта за друга среща с испанския главорез.

Грей я притисна силно в прегръдките си.

— Просто е забележително, че си успяла да се измъкнеш от ноктите им.

— Да — съгласи се капитан Били. — В този момент Порша се сви върху рамото му. — А още по-забележително е това, че тя оцеля в морето, като си помислиш за ветровете, дъжда и урагана, които преживяхме. — Той още веднъж гръмко се засмя. — Представи си, опита се да ме прониже с камата си! Като че ли съм някой от онези проклети кучи синове.

Грей поклати глава.

— Всичките ти нещастия са се случили заради мен. За малко не са те убили. Би ли могла някога да ми простиш?

Пръстите й проследиха очертанията на белега му.

— Няма какво да ти прощавам, тъй като не си направил нищо, за което да се срамуваш.

— О, има, и аз се срамувам. Срамувам се. — Очите му бяха тъжни и молещи. — Как мога да те моля да ми простиш, когато сам аз не мога да си простя.

Капитан Били се протегна към бутилката с портвайн, която бе поставена на бюрото му, извади тапата със зъби, и я подаде на Грей с думите:

— Налей си малко от тази кръв, за да възстановиш загубената. — Грей само се усмихна и отпи една голяма глътка. — И аз съм късметлия. Откак те видях за последен път, изтече толкова много време, а и на „Лъки Лейди“ не са виждали такава хубавица като нашето момиче тук.

Комплиментът му я накара да се усмихне. Грей стисна ръката на Амеран.

— Последната новина, която чух за Били Блиц, бе, че е някъде долу в Панама и граби и плячкосва богатствата на онези сеньори.

Капитан Били премлясна с устни:

— Проклети испанци! Не мога да ги обера съвсем.

— Никъде не може да се намери по-верен на страната и на краля поданик — отбеляза Грей и се засмя толкова силно, че трябваше да се хване за рамото си. — Винаги отделя половината от всяка плячка за краля.

Пълното лице на капитан Били се изчерви така, че се сля с алената панделка, с която бяха привързани сребристобелите му коси.

— Може да съм корсар, но съм предан на своя крал.

— Колко време мина? Две години, откак за последен път се пресякоха пътищата ни? — попита го Грей.

Капитан Били се замисли за миг.

— Доколкото си спомням, ти се готвеше да заминеш за Франция. Старият Луи искаше да те почете с парад за смелостта ти, която бе проявил срещу холандците. Ти беше единственият му герой. Той не можа да намери в своята страна такъв герой.

Грей се обърна към Амеран. Погледите им се сляха като любовна прегръдка при спомена за първата им нощ, която бяха прекарали заедно, лежейки един до друг.

— Бих искал да разбера, момчето ми, как онези акули човекоядци, изплували от дълбините, не те изядоха жив? — отбеляза капитан Били, като подаде бутилката на Грей.

— И за мен това ще остане загадка до края на живота ми — отвърна сериозно Грей. — Водата бе почервеняла от кръвта на ранените и убитите. Около мен кръжаха около две дузини акули, които разкъсваха и поглъщаха другите. Присъствах на кървавия им пир, на който те ме оставиха жив. — Очите му потъмняха при спомена. — Не мога да разбера защо моите молитви бяха чути, а молитвите на останалите живи във водата останаха напразни. Защо? Защо на мен ми бе разрешено да живея, когато толкова много други загинаха?

— Момче, понякога май е по-добре да не питаме за това, което не разбираме — каза внимателно капитан Били и се усмихна тъжно, — а само да сме благодарни, че добрият Бог е решил, че е правилно да ни пощади, независимо каква ще да е била причината.

Грей кимна сериозно.

— Веднага щом Монкес каза на Гидиън, че са те забелязали преди няколко дни, аз получих прозрение. Разбрах, че трябва да се държа за дъската, която случайно бе изхвърлена през борда, и Били Блиц ще дойде да ме спаси, ако наистина се намира наблизо.

Като те измъкнахме, ти беше нагълтал половината море, а ръката ти висеше почти откъсната от тялото — каза весело капитан Били, като комично залюля ръката си. — Помислих си, че си умрял, но ти издържа.

— Не можех да умра. Трябваше да намеря начин да се върна при Амеран. — Той погали бузата й с обожание. — Би трябвало да се досетя, че тя първа ще ме намери, преди за мен да бъде възможно да я потърся.

Тя целуна пръстите му.

— Казвала съм ви го и преди, лорд Карлайл — не можете да избягате от мен.

И тримата се засмяха весело. Пръв се успокои капитан Били:

— Сега, когато вече си здрав, момчето ми, можеш да ми кажеш какво ще пожелаеш да направя? Капитанът и екипажът на „Лъки Лейди“ са на твоите услуги.

Той му отдаде чест.

Грей дълго и съсредоточено мисли. Върху челото му се бяха появили дълбоки бръчки.

— Много неща ми се искат, стари приятелю. Не зная откъде да започна — каза той най-после след дълъг размисъл. — Най-напред ми се ще да си върна кораба, но, със или без Гидиън на руля, „Феър Уиндс“ е поел в неизвестна посока.

— Едва ли са се отправили към Англия, като се знае, че Гидиън е мъртъв, а останалите са престъпници и мошеници — каза капитан Били и подръпна мустака си.

Амеран много добре помнеше Томи Трембъл и удоволствието, с което той изпълняваше жестоките заповеди на Гидиън. Тя разказа на Грей и на капитан Били за него и за престъпното му минало.

— Ако някой поеме командването на „Феър Уиндс“, това ще бъде само той. Съвсем сигурно е, че няма да се върне в Англия, за да бъде наказан със смърт за ужасните дела, които е извършил и от които те побиват тръпки.

— Един убиец може да се скрие на много места в морето, където никога няма да го намерят — каза капитан Били и лицето му стана мрачно. — Не искам да ви обезкуражавам, но вие все пак трябва да приемете фактите такива, каквито са. В този момент „Феър Уиндс“ може да е стигнал до най-различни места.

— И да бъде използван за целите и делата, които той бе изпратен да предотврати — каза тъжно Грей.

— Не се измъчвай, любими. Ще си възвърнеш кораба — увери го нежно Амеран.

Грей се въздържа да не се усмихне.

— Ще възвърна моя живот и твоя живот, което единствено е от значение в момента. — След това той съобщи на капитан Били за заповедта на краля да се присъедини към силите на Чарлз Таун. — Бих искал да стигна дотам, ако разрешаваш, и да направя за краля това, за което тръгнах. — Думите му бяха пропити с тъга. — Приятелите и семействата на загиналите все още чакат там своите близки, както и така необходимите оръжия. Трябва да им кажа лице в лице, че те напразно чакат.

— Момичето вече ми каза за мисията ти и аз си помислих, че сигурно първо би поискал да отидеш там. И без това имам нужда от провизии. Мога да ги взема и оттам.

— Той намигна с надежда. — Не бих се изненадал, ако намериш там и кораба си, а ако старият уелсец още има късмет, там ще откриеш и онзи мазен копелдак.

Амеран потрепери, въпреки успокояващата прегръдка на Грей.

— Не се тревожи, момиче. Монкес никога няма да докосне и едно косъмче от красивата ти малка главица, докато Били Блиц е до теб.

Тя се усмихна смело, по-скоро заради Грей, а не заради себе си.

— От какво да се страхувам, когато мои защитници са командирът на кралската флота и най-големият корсар, който някога е плавал по тези морета?

Капитан Били кимна на Грей:

— Като че ли момичето има нужда от защитници!

И тримата се засмяха, но душата на Амеран бе изпълнена с нови грижи. Не можеше да се радва на новата среща с Монкес и Томи Трембъл. Беше видяла достатъчно смърт и унищожение. Но най-лошото бе, че дълбоко в себе си тя съзнаваше, че тревогите им още не са свършили.

Грей я целуна по бузата. Той знаеше какво й тежи. Тя разбра това от начина, по който устните му нежно милваха кожата й.

Амеран въздъхна с примирение. Тя би отишла на края на света с него. Беше го доказала вече веднъж и нямаше да се поколебае да го направи отново. Щеше да споделя с него и радостите, и грижите му. А преди всичко останало бе това, че те трябваше да бъдат заедно. Бе сигурна, че Грей разбира това също като нея. Щяха да живеят един за друг и за детето си.

След няколко нощи, когато лежаха един до друг в леглото, в което Грей за малко не бе умрял, той я привлече към себе си в любовна прегръдка.

Амеран не желаеше да отвръща със същия плам на целувките му, както не бе поискала преди три нощи да се премести от пейката, която капитан Били беше донесъл за нея. Грей се беше изсмял на твърде голямата предпазливост, с която тя се отнасяше към раните му. Амеран бе готова по-скоро тя самата да понесе болка, отколкото да му причини и най-лекото страдание, но това нямаше нищо общо с желанието й да остане да спи на пейката.

— Оправих се, Амеран. Не изпитвам болка, а желание — пошегува се той и зарови лице между гърдите й. Тя усети как тялото й се вцепенява в прегръдките му. Той също го разбра. — Да не би да съм те разгневил или обидил с нещо? — Очите му потърсиха нейните. — Ако съм го направил, моля те да ми простиш. Готов съм да изкупя веднага вината си.

Тя сложи пръст върху устните му.

— Никога не можеш да ме разгневиш, нито да ме обидиш.

Обичаш ли ме? Все пак трябва да призная, че не бих те обвинил, ако ме беше презряла за това, което те накарах да преживееш.

— Обичам те с цялото си сърце.

— Тогава какво има? Защо е всичко това? — умоляващо попита той.

— О, Грей, направих го, защото те обичам. — Пръстите й нежно погалиха челото му. Питаше се как би могла с думи да му обясни, че тя, която някога бе толкова страстна, сега нямаше желание. — Не искам да ти причинявам никаква болка.

Грей се засмя.

— Но аз съм добре. Ще го кажа пак — добре съм. Нищо не ме боли, не ме мъчи. Лекарството на Иза сътвори чудо и благодарение на теб и на капитан Били аз си възвърнах силите. Вече съм същият мъж, какъвто винаги съм бил — езикът му започна да се плъзга по врата й. — Може би, признавам, по-искащ отпреди. Доста време измина, откак за последен път прегръщах жената, която обичам.

— Не съм същата жена.

Думите й едва не я задавиха. Би заплакала, ако можеше, но вече не й бяха останали сълзи. Как би могла да му каже, че се чувства толкова омърсена, като жените, които се навъртат по онази ужасна улица в Лондон, наречена „Улицата на кучките“. Не бе продала тялото си за няколко шилинга, но се чувстваше така опозорена, като че ли го бе направила.

Думите му бяха така нежни, както и допирът на пръстите му, които отместваха леко косите от лицето й.

— Ти преживя истински кошмар. Измъкна се от най-големите ужаси на ада. Това е най-важното.

Тя се отдръпна.

— Да, измъкнах се, но начинът, по който…

Нежните му устни покриха нейните и не й позволиха да признае ужасната истина.

— Направила си каквото е трябвало, за да живееш — напомни й той с твърдост и нежност едновременно, по начин, който тя толкова много обичаше, — Никой не би те обвинил. Най-малкото аз, който те заклех да направиш това и съм отговорен за ужасното ти състояние.

Тя реши да каже истината на Грей независимо от това, колко ужасна бе тя и независимо колко отвратителна щеше да му се види самата тя, когато всичко му стане ясно. Много отдавна се бе заклела, че между тях няма да има тайни, чието премълчаване би могло да превърне живота им в ад.

— Не бива да се срамуваш, че си убила Гидиън — каза й той с търпение, изпълнено с нежност. — Гидиън Хорн заслужаваше да умре. Само бих искал аз да нанеса съкрушителния удар.

— Срамът, който изпитвам, не е предизвикан от това, че съм убила. Не е заради деянието, а заради начина, по който го извърших.

Амеран се изненада от странното спокойствие, което я обзе, след като каза това. Грей се опита да я прегърне, но тя се отдръпна и стана от леглото. Запали свещта на малката масичка. Докато му казваше истината, щеше да го гледа в очите и той щеше да вижда нейните. Точно както той щеше да чуе истината от устата й, така и тя щеше да види истината в очите му.

Грей седна и потупа с ръка празното място до него. Амеран поклати глава. Трябваше да остане настрана от него, докато му каже цялата истина.

— Трябва да разбереш. Исках само да отмъстя за смъртта ти и не ме интересуваше начинът, по който трябваше да осъществя плана си.

— Твоята преданост и любовта ти към мен ме карат да те обожавам още повече.

Тя се опита да запази решителността си независимо от нежните му думи.

— Бях затворничка на Гидиън — каза тя, след като си пое дъх, за да събере решителност. — Той ме държеше вързана на верига, завързана за леглото ти, леглото, което бяхме споделяли… и той идваше при мен всеки ден и искаше да вземе това, което можеше да принадлежи само на теб. — Видя болката, която проряза челото му въпреки твърдостта, с която криеше чувствата си. — Но не можа!

— Амеран, любима моя, аз…

Тя долепи пръст върху устните му. Трябваше да му каже всичко, независимо от последиците. Не можеше да крие срама в себе си.

— Знаех, че не мога да осъществя плана си, докато съм окована във вериги, затова казах на Гидиън това, което той очакваше от мен, и аз… аз се принизих до поведение, непростимо за жена, обичана от такъв достоен мъж като теб.

В очите му нямаше гняв, само обич и състрадание.

— Ти си много по-достойна от мен.

Амеран грабна ръцете му. Трябваше по някакъв начин да го накара да разбере, че постъпката й далеч не беше благородна.

— Аз прелъстих Гидиън. Станах курвата, която той искаше да стана. Изневерих на любовта ни. Легнах гола до него и когато пожела да ме има, тъй като успях да го убедя, че съм готова да му се отдам, забих камата си в злостното му тяло и не изпитах угризение, че съм го направила. Не изпитах нито тъга, нито съжаление, а само удовлетворението да видя как кръвта на твоя убиец изтича.

Този път Грей не я повика да седне до него. Вместо това той стана от леглото, повдигна я от стола и е взе в прегръдките си като малко бебе. Стоеше така и притискаше тялото й към гърдите си, заровил лице в косите й. Сълзите му мокреха кожата на лицето й.

— Какво би трябвало да ти кажа, за да те убедя напълно, че те обичам още повече заради това, което си направила? Извършила си всичко това с Гидиън, за да можеш да постигнеш крайната си цел, и аз не мога да тая нито омраза, нито отвращение към теб. Как бих могъл, когато ти си го направила заради мен и заради нашето дете?

Амеран се усмихна.

— Ти знаеш?

— Не зная кога, не зная къде, но зная, че не може да не си бременна — каза той през смях, — след като не сме се въздържали нито за миг.

— Грей, обещай ми, закълни ми се в най-скъпото нещо, което имаш, че никога няма да ме намразиш заради това, което направих — таза тя почти свирепо.

— Обещай ми, че ще ми повярваш, като кажа, че никога няма да те намразя — отвърна й той.

— И няма дори един-единствен ден да ме погледнеш с отвращение.

— Никога!

Тя все още не можеше да отвръща на целувките му така пламенно, както го бе правила преди.

— Обещай ми, че никога няма да се измъчваме заради срама ми.

Той я накара да го погледне в очите и не й разреши да отвърне глава.

— Това, което си направила, не е срамно. Ти можеш да се гордееш с постъпката си.

Амеран не му разреши да я целуне още миг.

— И ми обещай, че никога няма да говорим за събитията, които ми причиниха толкова мъка.

Гидиън поклати глава без всякакво колебание.

— Не. Няма да обещая това. Ако го направя, то означава, че аз също поддържам неправилните и несправедливи обвинения, които отправяш към себе си. Твоите постъпки не са били нито срамни, нито позорни, нито отвратителни.

— Не бих понесла още веднъж да си спомня за тази нощ — каза тя тихо.

— Ако не разговаряме повече за това, ще бъде именно заради ужасния ти спомен, а не защото мисля, че това е срамна тема — устните му леко докоснаха нейните. — И ако ти не повярваш в сърцето си, че никога няма да те осъдя за това, ние никога няма отново да бъдем истински щастливи.

Амеран обгърна врата му с ръце.

— Искам да бъдем винаги щастливи, както през първата ни нощ — каза тя с решителен плам.

Грей силно я притисна към себе си.

— Помниш ли, когато ти обещах, че ще те обичам все повече и повече с всеки изминал ден?

Тя кимна.

— Аз наистина ти се заклевам, че сега, точно в този момент, те обичам с цялото си сърце, а с настъпването на зората ще те обичам още повече.

— О, Грей! — тя не успяваше да го целува достатъчно бързо. — Прегърни ме, любими. Не ме оставяй никога да си отида.

— Никога — отвърна той, изгарящ от нетърпение да изпълни молбата й.

По мъжки силно и едновременно с много нежност той я положи на леглото и свали светложълтата й нощница от разтрепераното й тяло.

Очите чу целунаха всяко ъгълче от тялото й, преди ръцете му да започнат нежно да я галят.

— Няма, ако не желаеш — каза Грей.

Амеран погали лицето му. Тя не видя лицето на Гидиън, когато погледна неговото, и не възпря страстта, която се надигаше у нея. Може би Грей имаше право. Целта, към която се бе стремила, бе много по-важна, отколкото начина, по който я бе постигнала. Не се тревожеше, че с убийството на Гидиън се бе осъдила на адски мъки. Тя не бе курвата, която Гидиън бе искал да стане, нито пък се бе заклевала да бъде негова. Бе добра, чиста и неопетнена. Тя заслужаваше Грей, заслужаваше щастието, което споделяха. И ако трябваше да направи всичко отново, нямаше да постъпи по друг начин.

По бузите й се стичаха сълзи, но това бяха радостни сълзи, защото най-после бе намерила покой в душата си. Не се срамуваше от това, че лежи гола до него и пламъкът от свещта осветява млечнобелите й гърди. Отдаде му се отново така нетърпеливо, както и преди.

От устните й се пророниха въздишки, но не от страх или от предпазливост, а от удоволствие. Когато устните й се впиха в неговите, телата им потръпнаха от страст. Почувства тежестта на тялото му върху своето. Връхлетя я буйният вихър на екстаза, избухнал в нея. Когато телата им се сляха в едно, светът бе той, а радостта, която изпитваше винаги, още от първата им любовна нощ, отново нахлу в тялото и душата й.

 

На другата вечер, докато седяха на палубата с капитан Били и си хапваха пържена риба и омари, които помощниците на капитана бяха ударили с харпуните си, Грей изведнъж хвана Амеран за ръката и каза:

— Били, искам да ни ожениш.

Капитан Били се задави с портвайна си.

— Какво каза, момче?

Грей спокойно повтори молбата си. Капитан Били започна да заеква и да плете език.

— Не знам, момче. Аз никога… нали знаеш… всичко бих направил за теб, но да те оженя… ами, аз… аз… — той отпиваше една след друга яки глътки.

— Моля те — Амеран хвана Били за ръката.

— Но аз не зная какво се казва в такива случаи, момичето ми. Бог сигурно ще ме просне мъртъв, само ако се опитам. Защото… ами че то ще излезе като богохулство, ако взема да…

Амеран се усмихваше и не сваляше ръката си от неговата. Капитан Били въздъхна още веднъж.

— Не знаете какво правите — каза той, после отново надигна бутилката. — Е, за мен ще бъде чест.

Амеран го прегърна.

— Знаех си, че няма да ни откажеш.

Той силно се изчерви.

— Никога не съм можел да отказвам на красива лейди — каза той, после стана и заповяда: — Слизай долу, момиче! Лоша поличба е, ако младоженецът види булката в деня преди венчавката.

Грей стана и я целуна дълго и нежно. Капитан Били го побутна с бутилката.

— Край, момче. Нямаш право, преди аз да ти кажа. — Били сложи ръце на коленете си и се развика на екипажа.

— Елате тук, момчета! Съвсем скоро ще отпразнуваме първата сватба на борда на „Лъки Лейди“. — Той весело и звучно целуна Амеран: — Долу!

— Слушам, сър!

 

Иза й подари букет от сухи цветя, когато най-после се появи долу, за да я придружи до палубата.

Върху лицето на Амеран грееше щастлива усмивка, той я въведе сред кръга от моряци. В средата я очакваха Грей и капитан Били.

Грей протегна ръка към нейната, но Били го перна.

— Не още, момче!

Моряците започнаха да се смеят. Капитан Били се стараеше да изглежда колкото се може по-сериозен, хванал по една халба бира в двете си ръце.

Амеран също с всичка сила се опитваше да изглежда сериозна. Грей доста съмнително миришеше на бира, а на лицето му бе грейнала малко глуповата усмивка.

— Можеш да хванеш любимата си дама за ръката — каза капитан Били на Грей, — но стой на една ръка разстояние от нея. Ще имаш достатъчно време за тези глупости по-късно.

Те се хванаха за ръце. Грей й намигна.

— Скъпи мои — капитан Били изискано се покашля и отпи по една глътка от всяка халба. — Събрали сме се тук, за да съединим този мъж и тази…

Били изхълца. Опита се да се успокои с още една глътка, но продължи да хълца все по-често и по-силно. Това го накара да започне отначало.

Един от помощниците му, моряк с кърпа на главата и с халки в ушите, избухна в смях и заля Грей с бирата си.

Капитан Били се изпъчи важно.

— Бъдете така любезни да се въздържате от подобно отвратително поведение, мистър Робъртс, или ще се поразходите по гредата.

Помощникът шумно си оригна в отговор.

— Отнасяйте се с подходящата тържественост към случая, моряци — строго каза Били, когато всички отново избухнаха в смях. Той намигна на Грей и после с достатъчно висок глас, за да могат всички да го чуят, каза: — Взе да губиш търпение, а, момче?

Били отпи още една глътка и отправи отчаян поглед към слънцето, обградено от огнен ореол:

— Дай ми сили, мили Боже!

Като каза това, той започна за пореден път:

— Събрали сме се тук, за да съединим лорд Карлайл и най-красивата лейди на този свят в… да ги съединим в брачен съюз.

Мъжете се развеселиха и започнаха да подвикват, да свиркат и да тропат с крака по палубата. Капитан Били се присъедини към тях.

— И ако съм забравил да кажа нещо, смятайте го за казано.

Амеран тъкмо се канеше да прегърне съпруга си, когато капитан Били внезапно я взе на ръце и я вдигна високо. Моряците се бяха насъбрали около Грей и го държаха в клопка.

— Вържете му очите! И ръцете! — нареди Били и заповедите му бяха изпълнени, независимо от протестите на Грей. — Ако си искаш булката, трябва да си я вземеш.

Един от моряците подхвърли на Били ключа от белезниците и той го пусна в джоба си. Амеран през смях започна да се моли да й позволят да отиде при съпруга си, но Били я отведе на платформата над носа на кораба и я остави там. Моряците започнаха да въртят Грей.

— Ще ви го върна! — извика Грей.

— Първо ще се повеселим! — извика Били.

Грей се блъсна в едно буре, пълно с бира, и пяната се разплиска по палубата.

— Хей, момче — извика Били, — май ще прекараш сам първата си брачна нощ, ако не внимаваш.

Амеран се разсмя толкова силно, че чак коремът я заболя. Щом Грей се приближеше към нея, моряците го хващаха и го завъртаха. Накрая той започна да ги рита и да ги блъска, изтръгна се от тях и хукна към носа на кораба. Амеран свали кърпата от очите му. Целувката им бе прекъснато от собствения им смях. Капитан Били се закиска:

— Нищо няма да направиш с тези белезници на ръцете си, момко! — той бръкна в джоба си и след миг извика: — Къде, по дяволите, е ключът?

Амеран му го показа, а после отключи белезниците и ги хвърли в морето. Всички се разсмяха.

— Намери си майстора, Грей — извика високо капитан Били. — Ще си имат работа ръцете ти!

След като ръцете му най-после бяха свободни, Грей силно притисна Амеран към себе си. После скочи на палубата, а Амеран се хвърли в разтворените му обятия.

Заедно с останалите моряци капитан Били прегради пътя им към стълбите.

— Дръж се здраво, любима — извика Грей, вдигна Амеран и се завъртя с нея.

Краката й се залюляха и тя започна да рита към стената от мъже. Някои от тя се проснаха по корем на палубата. Всички ги поздравиха с весели викове и дюдюкания, кога то те най-после успяха да разкъсат живия кордон, препречващ им пътя към стълбите, но после веднага хукнаха след тях.

Амеран се изтръгна от прегръдката на съпруга си и се затича надолу. Грей я следваше. Когато влязоха в каютата, Грей затръшна вратата и дръпна резето. После седнаха върху леглото, като се смееха и трескаво събличаха дрехите си. Докато я целуваше, Амеран започна отново да се смее.

— Миришеш на кръчма — каза тя, като игриво го отблъсна.

Грей също се засмя.

— Това никак не ме учудва, като си помисля, че ме кръстиха с ейл.

Той отново протегна ръце към нея, но тя успя да се измъкне.

— Само да не ти става навик, милорд, да обикаляш кръчмите, преди да потърсиш удоволствията на… — Амеран протегна ръка към слабините му. — Не забравяйте, скъпи лорде, че съм доста обиграна и умея добре да си служа с кинжала.

Грей обсипа врата и гърдите й с целувки.

— Нека ви напомня, лейди Карлайл, че няма да лишите само мен от удоволствие.

Дългите й въздишки говореха за щастието, което изпитва в момента. Лейди Карлайл. Тя му принадлежеше, както и той на нея. Нетърпеливите й ръце го привлякоха по-близо. Този път Грей се отдръпна от прегръдките й.

— Ако още мислиш, че мириша лошо, мога бързо да се гмурна във водата. Може би миризмата на сол и риба ще ти хареса повече, но те предупреждавам, че ще скоча заедно с теб.

Пръстите й започнаха да си играят с твърдите мускули на гърдите му, а върхът на езика й се плъзна по устните му.

— Може да пробваме някой път, когато не ни гледат толкова очи.

Грей разголи пищната й гръд и простена:

— Не мога да повярвам, че ние най-после сме женени.

Пръстите й игриво и възбуждащо започнаха да сноват по широката му гръд. Сред смях и въздишки Грей легна до нея. Като че ли минаха часове, преди да свалят и последната дреха от телата си. Вплели ръце и крака, те потънаха в сладка страст и се притискаха все по-силно и по-силно. Телата им се полюшваха в унисон, сякаш търсеха точното темпо, което щеше да свърже живота и съдбите им завинаги. Смехът им се превърна във въздишки, а нежните думи, с които се вричаха във вечна любов — в стенания на удоволствие и утолена страст.

Ръцете на Грей изгаряха бедрата й, когато той я милваше, докосвайки напрегнатата от силното желание плът. В този момент тя изпита огромно удоволствие, което неусетно я пренесе в някакъв нов, вълшебен свят.

Когато повече не можеше да чака блаженството, което й бе така добре познато, тя му помогна да проникне в нея и после цялото й тяло се изпълни с чувство на умиротворение и задоволеност. Не можеше да си представи по-божествен екстаз от този, който бе открила в обятията му.