Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (11)

11

Амеран се сгуши по-близо до Грей и се загледа в лекото издигане и спадане на гърдите му, докато спеше. Обичаше да го наблюдава, когато той не осъзнава, че погледът й е насочен към него. Лицето му беше толкова красиво, толкова силно. Нямаше търпение да има синове, които да изглеждат точно като него.

Тя се наведе и го докосна леко с устни по бузата. Грапавият белег, врязан дълбоко в плътта, не внушаваше грубост, а достойнство. Тя бе толкова горда с Грей. Със сигурност никога не е имало по-смел морски воин. Бе спечелил предаността на своя екипаж и уважението на английския крал. Само да не беше толкова заслепен по въпросите, касаещи Гидиън!

Гидиън. Самата мисъл за него накара сърцето й да се свие. О, той беше такъв хитрец. Начинът, по който се кланяше и раболепничеше пред Грей и нея, бе противен. Но имаше моменти, когато го бе улавяла как я гледа иззад гърба на Грей — погледи, които я караха да се чувства долна и опетнена. Той кроеше нещо лошо. Бе сигурна в това, но какво ли точно бе намислил? И защо имаше такова предчувствие за гибел?

Амеран нежно отстрани светлите кичури от челото на Грей. Бедният ми любим! Той бе толкова мил и добър. Не би могъл да допусне, че човек, който открито декларира своето вечно приятелство и братска любов, би му създал за миг дори неприятности, на него или на някой обичан човек.

Грей се протегна в съня си и я притегли по-близо до себе си. Все още не отваряше очи, но на устните му грееше най-сладка усмивка. Въздишката му изразяваше спокойно доволство.

Тя го целуна много, много нежно по бузата.

Но суровият израз бързо се върна на прекрасното й, тъмно лице. Гидиън бе хитър като лисица. Той имаше отговори и обяснения за всяко несъответствие, което тя предлагаше на вниманието на Грей. Имаше чувството, че е преследвана от Гидиън, въпреки че Грей не мислеше така, а и може би тя изобщо не бе ритнала ножа под леглото, просто си го бе представила в своето безумно състояние. След това, тя знаеше, че Грей ще смята, че Констанс е дошла в нейния апартамент не за да тършува из нейните вещи, а за да й предложи своето приятелство. Дори информацията за нейния нападател бе дошла от Гидиън, а Грей беше приел безусловно онова, което му бе казано. Името на мъжа бе Джон Тейлър, а той бе крадец от Бастингс, който бе дошъл в Уайтхол, за да върти своя престъпен бизнес. Това до голяма степен можеше да е вярно, но тя бе готова да се обзаложи, че не е цялата истина и че Гидиън и Констанс са го наели за далеч по-лошо престъпление от една кражба. Предполагаше, че никога няма да узнае истината, докато Гидиън не бъде разкрит. Можеше само да се моли никой да не пострада до идването на този ден.

Постави ръка върху гърдите на Грей и вдъхна прекрасната му мъжка миризма.

Изминалите две седмици в Уайтхол не бяха съвсем неприятни. Почти всяка сутрин бе придружавала краля по време на неговите разходки в градините и колкото повече време прекарваше в компанията му, толкова повече го харесваше. Ако не бе намерил компанията й за забавна, сигурно не би пратил съобщение в стаята й предишната вечер за това къде може да бъде открит на следващия ден. Кралят беше добър приятел и тя се чувстваше спокойна с него. След обсъждането на нейния рожден белег тогава, през първия ден в градините, повече нищо не бе споменато за нейния произход. Той не опитваше да се държи като баща, а и тя не се стремеше да бъде призната за негова дъщеря. Търсеше само компанията му, а Нел й бе казала, че с това е спечелила още повече обичта му.

Кралица Катрин бе съвсем различен човек. Тя упорито я избягваше и всеки път, когато се разминеха по коридора, вдигаше разпятието си, за да се предпази от погледа на Амеран.

Дните и нощите й бяха изпълнени с вълнение, което надхвърляше и най-безумните й мечти — приеми, театър, конни надбягвания в Ню Маркет, разходки по Темза, яздене с ловците на лисици в околностите. Никога не бе предполагала, че животът може да бъде изпълнен с толкова много забавни развлечения.

Доволната й усмивка бе кратка и на нейно място скоро се появи намръщена физиономия. За нещастие бе имала няколко срещи с Констанс. По цял Уайтхол се носеше мълвата за магьосничеството й, а имаше и такива, които я гледаха с подозрение и ненавист. Някои от интимния кръг приятели на Констанс, включително кралица Катрин, бяха сигурни, че Сибил Чандлър бе излязла от гроба, за да ги унищожи всичките.

На вратата силно се почука, след което някакъв паникьосан глас извика нейното име и помоли за помощта й.

Грей отметна завивките и Амеран скочи от леглото, като се втурна към вратата, увита в одеяло.

Пред вратата стоеше мисис Търнър. Лицето й бе пепелявосиво, а надолу по бузите й се стичаха сълзи.

— Трябва да дойдете бързо. Има пожар. Малкият Джейми, той е…

Тя започна да хлипа неудържимо. Амеран грабна една пелерина от гардероба си и я наметна върху нощницата си.

— Идвам с теб — каза Грей и бързо намъкна ризата и панталоните си. Докато обуваше ботушите, те вече тичаха надолу по коридора.

Мисис Търнър ги поведе надолу по задните стълби и ги изведе през мрачното мазе навън в една горичка от разцъфтели в бяло и розово дървета.

Кралят седеше в дълбок размисъл до едно от многобройните рибни езера, подпрял главата си с ръце. При звука от бягащи стъпки той вдигна поглед нагоре. Тъмното му лице пребледня.

— Мисис Търнър! Какво има? Нел? Момчетата?

Икономката продължаваше да тича.

— Джейми, Ваше величество. Подпалил се е.

Кралят направи няколко бързи крачки и се озова до тях. Сред висящите лиани по каменната стена имаше дупка, достатъчно широка, за да се промуши един едър мъж. Мисис Търнър ги преведе през нея, като продължиха надолу по пътека, оградена с розови храсти, малко преди цъфтеж. Нел седеше на канапето по нощница и плачеше, като люлееше малкия си син близо до гърдите.

— Татко! — Чарли се хвърли в ръцете на баща си. — Няма да оставиш Джейми да умре, нали?

Кралят притегли сина си до себе си.

— Чарли, не се измъчвай, момчето ми. Братчето ти ще се оправи.

Погледът му не бе така уверен, както думите му.

Амеран коленичи в краката на Нел. Не беше нужно да пита какво се е случило. Къдравата косица на момчето бе опърлена и по бузките му бяха започнали да се образуват големи мехури.

Кралят застана на едно коляно. Протегна голямата си ръка, за да успокои хленченето на малкия си син.

Амеран виждаше агонията, изписана на лицето му.

— Сякаш историята се повтаря — каза той, като погледна Амеран с абсолютна безнадеждност в погледа.

— Свещта… леглото му е било обхванато в пламъци… щял е да изгори, ако не е бил Чарли да го измъкне. — Тялото на Нел се разтърсваше от ридания. Тя погледна жаловито краля. — Ти ще му помогнеш да се оправи, нали?

— Най-горещо моля Бог това да бъде по силите ми, Нел. — Той постави ръка върху коляното на Нел и нежно погали ръката на сина си. — Хайде, хайде, Джейми. Най-лошото вече мина.

— Какво е направено за момчето? — попита Грей мисис Търнър. Трудно й беше да произнася думите заради дълбоките въздишки.

— Студена вода… компреси… мехлеми… това красиво малко лице е белязано за цял живот.

Нел притискаше силно малкото момче, люлееше го бавно и напяваше приспивна песен, а сълзите й не спираха.

— Отиди в моята лечебна градина — инструктира краля мисис Търнър. — Покрай източната стена има едно растение с дълги, месести стебла. Отрежи десетина стебла и ги донеси бързо.

Мисис Търнър трепереше, краката й се преплитаха.

— Аз ще отида, Ваше величество — каза Грей, като хукна навън.

Кралят прегърна силно Нел и сина си.

— Хайде, хайде, мой смел малък воине. Ще направя силно лекарство, което ще снеме огъня от лицето ти.

— Благодаря, татко — произнесе слабото гласче.

Кралят потърси погледа на Амеран.

— Майка ти… тя би могла… можеш ли… ще направиш ли за сина ми това, което майка ти направи за мен.

— Моля се да успея, Ваше величество — отвърна тя без колебание. — Обърни лице към мен, Нел — каза нежно тя.

Нел силно хлипаше.

— Такова хубаво малко личице беше. Точно като малко херувимче.

— Дръж се, Нел. Заради детето — помоли настойчиво, но нежно кралят.

Нел подсмъркна.

— Моля те, моля те, Амеран, трябва да опиташ.

Амеран леко повдигна лицето на Джейми от гърдите на майка му. Трудно й бе да се усмихва.

— Джейми, миличък, това съм аз, любими… твоята приятелка, Амеран. Ще се опитам да ти помогна, но трябва да положа ръце върху лицето ти. Нали, любов моя? Ще се опитам да не ти причиня болка.

Джейми изскимтя, когато пръстите й леко докоснаха бузките му.

— Боли! Моля те, не ми причинявай болка.

— Шшт, детенце, шшт — се опитваше да го успокои Амеран. — Ще боли, но съвсем малко, само за минута. Обещавам. Опитай се да бъдеш смел, миличък.

Кралят се засмя широко, за да прикрие тревогата си.

— Той ще бъде смел. Та той е един от най-смелите ми воини.

— Наистина ли, тате? — попита Джейми, като се опита пряко сили да се усмихне.

— Наистина, сине мой — премигна бързо кралят.

— Учителят по фехтовка каза, че Джейми е най-добрият фехтувач, когото е виждал някога — включи се Чарли, като полагаше усилия да се усмихва.

Джейми бавно завъртя лицето си към нея.

— Боже господи. — Това бе всичко, което Амеран можеше да каже, за да не се разплаче. Колко нечестно спрямо едно дете да бъде подложено на такава болка. Тя си спомни за друго едно херувимско лице, на което се бяха появили мехури и опушени изгаряния.

Усещаше как слугите отвън надничат, сочат ги, и си шепнат, но тя трябваше да държи онези малки пълнички и розови бузки, дори това да означаваше нейната собствена смърт.

Нежно простря ръце върху малките бузки на Джейми и като шепнеше думите така тихо, че само той да ги чува, Амеран дъхна през пръстите си върху обгорялата плът.

Джейми спря да хлипа. Погледна Амеран и се усмихна.

— Сега по-добре ли съм?

Амеран се засмя.

— Скоро, момчето ми, скоро.

Нел спря да плаче. Тя поглеждаше ту краля, ту Амеран.

— Какво направи?

— Някои неща е по-добре да не бъдат обяснявани — рече меко кралят. — Джейми ще се чувства чудесно, точно както аз се почувствах онзи ден преди много години.

Все още похлипвайки, Нел хвана Амеран за ръката.

— Ще ти бъда благодарна цял живот. Ти спаси живота на моето дете. Всичко, което имам, е твое.

— Нищо не ми дължиш, Нел. — Амеран погледна към уплашените лица на слугите. Те се навеждаха един към друг. Дали просто си въобразяваше или наистина бе чула предупреждението: не й позволявай да те погледне, защото със сигурност ще бъдеш прокълнат. Кралят ги освободи с махва не на ръка.

— Нито дума за това никому, или всичките ще бъдете бичувани и влачени из целия град.

Чарли сложи ръка върху челото на брат си.

— Виж, мамо. Огънят го няма.

Нел погали бузката на малкото си момче с майчинска загриженост.

— Лицето му наистина е по-хладно.

Кралят помогна на Амеран да стане на крака. От очите му се излъчваше сърдечна признателност.

— Благодаря ти.

Амеран наведе глава, когато Грей влетя в стаята със стеблата от храста, който кралят бе описал.

Кралят изстиска гъстата, бяла течност от стеблата и я натърка върху лицето на Джейми.

— Толкова съм уморен, татко — каза Джейми с въздишка.

Кралят целуна момчето по бузката.

— Тогава затвори очички, малки приятелю, и спи.

— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя? — попита той, изпълнен с надежда.

— Няма да те оставя сам — обеща кралят. Джейми заспа с усмивка на лицето.

Амеран погледна краля. Въпреки недостатъците си като монарх Чарлз II бе любещ баща на малките си момчета. В крайна сметка в много отношения един крал и един рибар не се различаваха чак толкова.

Тя усети ръката на Грей върху рамото си. Обърна поглед към него. Любовта, отразена в очите му, стопли душата й.

Амеран се загледа в малкия Джейми. Очите му все още бяха затворени, а върху устните му играеше усмивка. Нел бе опряла глава върху рамото на своя любим, а малкият Чарли се бе свил в краката на баща си. Най-накрая всичко бе наред.

— Сега ние ще тръгваме — тихо каза Амеран на Нел. — Аз ще дойда по-късно.

Нел се усмихна и кимна, същото направи и кралят.

 

Няколко дни след инцидента с Джейми Амеран усети подозрителните погледи, които й хвърляше прислужницата от горния етаж на име Меги. Обикновено тя обичаше да си побъбри в свободното време, но точно тази сутрин изглежда нямаше търпение да свърши работата си.

— Какво има, Меги? Какво те тревожи толкова много? — Амеран спря да реши косата си и се загледа в отражението на закръгленото, тревожно лице. — Обикновено си толкова по-разговорлива и винаги имаш истории за разказване. Да не си болна?

— О, не, не е така, съвсем не съм болна — отвърна тя, като продължи забързано да шета.

— Хайде, Меги, мислех, че сме приятелки. Защо не ми кажеш, ако нещо те тревожи. Може би ще мога да ти помогна. — Амеран остави четката и зачака за отговор.

Меги вдигна очи и я погледна, сякаш искаше да й каже всичко, но после бързо промени решението си и отново насочи вниманието си към масата, която бършеше от прах.

— Що за мрачна физиономия при такова едно симпатично момиче? — Амеран стана от стола си и прекоси стаята, за да стигне до мястото, където Меги стоеше със забит в земята поглед. Подозираше, че знае какво се крие зад разтревоженото лице на Меги. Тя беше млада и хубава. Без съмнение някой от благородниците е поискал нещо от нея и е станал причина за прекалената й угриженост.

Амеран протегна ръка към момичето, но Меги се отдръпна с уплашен поглед.

Усмивката на Амеран бе тъжна. Сега разбра. Предположи, че дори страхът от наказанието на краля не е вързало бъбривите езици на слугите на Нел.

— Мислех, че сме приятелки, Меги.

— Наистина ли си вещица? — Меги направи една плаха стъпка към нея.

Амеран поклати отрицателно глава.

— Не, не съм.

Меги с облекчение въздъхна.

— Не можех да си представя, че си някакво сатанинско същество. Твърде мила и симпатична си.

— Меги, кой ти каза, че съм вещица?

— Ами всички говорят за това как си излекувала малкия син на мисис Гуин. Казват, че си поставила ръцете си върху лицето му и кожата, която тогава била съвсем изгоряла и на мехури, сега е мека като бебешко дупе. — Кафявите й очи се разшириха от учудване. — Наистина ли е било така? Наистина ли си издухала огъня, както казват хората? — Меги я бе зяпнала, сякаш бе някакво чудо на природата.

Амеран познаваше добре този поглед. Тя продължи да се облича.

— Всъщност кралят излекува Джейми. Той има едно чудесно растение в лечебната си градина, което изсмуква огъня при изгаряне.

— Какво е това растение?

— Казва се алое и расте на един далечен остров — отвърна тя.

— Не чух нищо за някакво си растение алое. — Меги не се притесняваше от нейните погледи. — Майка ти наистина ли е била изгорена на кладата?

Амеран поклати отрицателно глава.

— Майка ми умря съвсем наскоро от треска. Какво още си чула?

Меги се осмели да се доближи.

— Приятелката ми Шарлот, тя е прислужница на херцогиня Мороу… така де, Шарлот ми каза, че е чувала, че майка ти и кралят били любовници и кралят бил твой баща.

— Баща ми беше рибар — каза Амеран с убедителност, която съвсем не изглеждаше престорена.

Меги се усмихна с облекчение.

— Значи си обикновен човек като мен.

Амеран се усмихна.

— О, не мисля, че някоя от нас е обикновена, Меги Дехоун. Всъщност, смятам, че и двете сме изключителни.

Всякакво съмнение бе заличено от лицето на момичето.

— Мисля, че сме доста изключителни, а?

Амеран заглади гънките на полата, която току-що бе взела от гардероба.

— Меги, Шарлот споменавала ли е някога за капитан Гидиън Хорн?

Меги се изкиска.

— А, красив дявол е той. Задява всички прислужници. Опита се да ме подмами на тавана веднъж, но онова, което сложих между краката му не беше каквото искаше.

Амеран се засмя. Почака, като се надяваше Меги да каже нещо повече, но тя сякаш си прехапа езика.

Меги взе един порцеланов лебед и го избърса от прахта за трети път.

— Мисля, че един следобед видях капитан Хорн и херцогинята в градината — каза Амеран, като искаше да насочи разговора към Гидиън и Констанс. — Но когато споменах за това на лорд Карлайл, той ми каза, че не бих могла да съм ги видяла заедно, защото те се презират.

Меги се намръщи. Амеран се опитваше да не следи реакцията й.

— Обещай ми, че няма да пророниш нито дума никому. Не искам приятелката ми да загази по някакъв начин заради мен. Шарлот ми каза, че капитан Хорн посещава херцогинята всяка нощ, след като всички си легнат да спят.

Амеран се усмихна.

— Очевидно лорд Карлайл греши.

— О, не съвсем. Те искат всички да мислят именно това. — Лицето й се смръщи. — Чудя се защо.

— Аз също.

Меги усети как се изчервява.

— Шарлот казва, че се изненадва как изобщо на капитан Хорн му остава някаква сила за през деня.. — Момичето погледна уплашено. — Няма да кажеш на никого, нали? Не искам приятелката ми Шарлот да има някакви неприятности заради мен. Последния път, когато херцогинята й свалила кожата от задните части, Шарлот не можеше да сяда цяла седмица.

Амеран потръпна. Не беше трудно да си представи херцогинята в такъв пристъп на ярост.

— Едва ли някой ще узнае някога за този разговор.

— Благодаря ти. — Меги продължи да чисти.

Амеран приключи с обличането на зелената си пола и жакет за езда, ушити по нареждане на краля от неговия шивач. Отиваше на езда с краля и не искаше да закъснее. Той й бе обещал да й позволи да язди любимия си кон — един черен жребец, наречен Роули, който танцуваше, подскачаше и бълваше огън от ноздрите си.

— Знаеш ли, че херцогинята се е омъжвала три пъти и тримата мъже са умирали по мистериозен начин? — попита Меги, докато помагаше на Амеран да нагласи ездаческата шапка с перо върху къдриците си. — Те всички бяха възрастни джентълмени и много, много състоятелни. Аз и Шарлот мислим, че тя ги е убила заради парите им.

— Никой ли не е потърсил причината за смъртта им? — попита Амеран.

Меги извади новите черни ездачески ботуши от сандъка.

— Никой не би посмял да задава някакви въпроси. Кралицата би ги осъдила на изгнание, ако го направят. — Меги стоеше с ръце на хълбоците. — Ако ме питаш, бих казала, че херцогинята ги е отровила. Шарлот казва, че в стаята й има скрити всякакви видове противно миришещи лекарства. Херцогинята има всичко, но е впила нокти в лорд Карлайл, а той е твърде мил джентълмен, за да бъде измамен от намеренията й.

Амеран потръпна при тази мисъл. Никога няма да позволи това да се случи. Констанс и Гидиън ще трябва да убият първо нея. Само ако Грей можеше да повярва… вече бяха направили опит да го извършат.

На вратата се почука.

Меги отвори и размени любезности с един паж, който имаше срамежливо, красиво момчешко лице.

— Дошъл е да те отведе. Кралят чака.

Амеран нагласи за последно ботушите си и като се усмихна и намигна на Меги, тръгна навън.

 

— Амеран, зная, че не можеш да намериш прошка в сърцето си за Гидиън, но този мъж спаси живота ти — припомни й Грей същата вечер, след като се бе върнал от „Феър Уиндс“.

Той седна на леглото до нея.

— Щях да го убия сам, ако Гидиън не бе стигнал до него първи. Не мога да го виня за това, което щях да направя и аз.

— Какво мога да направя, за да те убедя, че Гидиън е нагласил всичко това?

Грей се намръщи.

— Нека да не се караме точно тази вечер. — Думите му бяха нежни, но същевременно и твърди. — Гидиън си има своите недостатъци, но аз наистина му дължа живота си. А сега освен това му дължа и твоя живот.

— И той иска да прекараш остатъка от своя живот, изплащайки задълженията си. — Тя бързо се изправи. — Какво да направя, за да те накарам да видиш истината? Да видиш Гидиън такъв, какъвто наистина е?

— Ти си тази, която не виждаш истината.

Амеран тропна с крак.

— Аз не съм дете. Не ми говори така.

— Но действаш като дете, като едно много разглезено дете — нежно я сгълча той.

Тя се разгневи, но не се предаде. Твърде много неща бяха изложени на риск.

— Гидиън и Констанс заговорничат срещу теб, срещу нас. Не зная защо.

— Това е нелепо! Те се мразят.

— Видях ги заедно — напомни му тя.

— Мислиш, че си ги видяла заедно.

— Чух да се говори, че той се промъква в апартамента й всяка нощ, когато всички други заспят.

Грей се засмя.

— И от кого чу тази глупост?

— Не мога да кажа.

— Това е само една клюка. Повярвай ми, ако Гидиън и Констанс бяха нещо повече от това, което изглеждат, щях да зная — каза той, като потупа с ръка мястото до себе си.

Амеран остана на мястото си.

— Не би узнал. Ти си толкова заслепен от фасадата на братски и приятелски чувства у Гидиън, че не можеш да видиш очевидното. — Знаеше, че е отишла твърде далеч. Лицето на Грей се напрегна навъсено. Слепоочията му пулсираха. — Съжалявам, Грей. — Тя се приближи. — Не, не, не съжалявам. Не мога да понеса мисълта да те съсипят. Няма да им позволя. Ще направя каквото трябва, дори това да означава да те ядосам. — Тялото й започна да трепери. Думите й станаха по-меки. — Няма да позволя на никого да те унищожи.

— Никой няма да ме унищожи, най-малкото Гидиън. — Той я целуна по главата. — А сега, не искам никога вече да говорим за това. Времето ще докаже, че грешиш.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Надявам се с времето да не се окаже, че един от нас е мъртъв.

Грей обви ръце силно около нея.

— Не говори такива неща. Говори само за щастието, което ще споделим, когато се венчаем.

Амеран силно се притисна в него. Бе се изплашила, че натякването й може да охлади желанието му да се ожени за нея.

— Значи ти все още ме искаш за своя жена? Грей се засмя.

— Не си помислила, че можеш да ми избягаш така лесно, нали, моя красива, пленителна опърничавке?

Усмивката й се изпари.

— Не желая да говориш така, дори само на шега.

Грей отново протегна ръце към нея.

— Не взимай на сериозно онези слухове. Клюки на прислужниците. Нищо повече.

— Констанс ги започна, а тя не е прислужница — напомни му тя. — А тя изобщо нямаше да получи тази информация, ако не беше Гидиън.

— Значи се върнахме на Констанс и Гидиън, така ли? — попита той с усмивка, като въздъхна.

Амеран понечи да заговори, след което промени решението си. Ако не внимава, можеше да отблъсне Грей завинаги.

Тя се усмихна и го целуна лекичко по устата.

— Обичам те.

— Аз също те обичам. — Грей игриво я плесна отзад. — Побързай, любима. Приемът тази вечер ще повдигне духа ти.

Амеран се сгуши още по-силно; езикът й затанцува по тила му.

— Нуждаеш ли се от насърчение, моряко? — се заяде тя, докато ръцете й се наслаждаваха на пълна свобода във властта си над тялото му.

Грей хвана ръцете й и ги задържа от едната страна.

— Не така, момиче, не се дръж така с мен, защото се каня да се венчавам след две седмици, и ако моята дама, бъдещата херцогиня Карлайл, те хване, щети издере очите.

Амеран замаха с ръце и крака около него.

— След две седмици? Наистина ли ще бъдем венчани след две седмици?

Грей се засмя и я завъртя наоколо.

— Кълна се, че ще бъде така.

— Но кралят не ми каза нищо за това тази сутрин, докато яздехме — му каза тя.

Не е искал да ми отнеме удоволствието да ти го кажа аз. — Той отново я завъртя, след което я отнесе до леглото, пусна я и се хвърли до нея.

— Бих искал да сме женени в тази минута — каза тя, изпълнена с копнеж.

— Както и аз, но двете седмици ще минат съвсем бързо — увери я той. — Кралят е дал позволението си, въпреки че настоява да те направи графиня преди церемонията.

Амеран го прегърна силно. Една доволна усмивка се плъзна по устните й. Не бе искала нищо от краля и въпреки това той й бе дал далеч повече, отколкото някога бе мечтала.

— Остава само църквата да даде позволение — продължи Грей. — Оповестяването на женитбата вече е направено, така че ще бъде единствено въпрос на време, и то не много дълго.

Тя не каза нищо, но не споделяше неговата увереност. Не можеше да не се тревожи за това какво би могло да се случи, ако църквата приеме на сериозно обвиненията към нея в магьосничество.

— Пак този отнесен поглед — каза Грей.

Амеран се насили да се усмихне.

— Мислех за това колко прекрасен ще бъде съвместният ни живот.

— И ще живеем чудесно заедно, любима моя.

Тя бързо забрави за тревогите си и се отдаде на любовта, която виждаше отразена в очите му.

Като се усмихваше възхитено, Грей разкопча копчетата на дрехата й. След това покри шията и гърдите й с нежни целувки, като бавно хапеше меката плът. Бродеше по кадифената й кожа, а очите му се наслаждаваха на стройното й тяло.

— Ти представляваш най-прекрасната гледка, която един мъж може да види. Със сигурност никъде не може да се намери по-щастлив от мен.

— Не, аз съм най-щастливата от всички. — Тя притегли главата му към себе си и го целуна по устните.

Когато Грей разтвори ризата на раменете си, Амеран го целуна по мускулестите възвишения на гърдите му. Със силен стон той се отпусна върху гърдите й и устата му потъна в нежната й плът.

Амеран издаваше леки стонове и въздишки, докато Грей не остави едно нецелунато местенце по кожата й. Жадните му устни обходиха леко заобления корем и продължиха надолу към мястото между краката.

Той се спря само за да изрита панталоните си, след което се хвърли върху нея отново, докато пенисът му най-накрая намери най-нежното й място. Амеран сключи крака зад гърба му и се притисна силно в своя любовник. Шептяха си любовни думи отново и отново, слети в едно цяло.

Малко по-късно тя изведнъж се сепна и забързано започна да се облича.

— Какво има, скъпа? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак — каза Грей, докато слагаше шпагата си.

Нещо я стегна в гърдите, и четката за коса, направена от слонова кост, падна от ръцете й.

— Днес е двадесет и девети май.

Злокобното предсказание на майка й отново започна да се върти в ума й. Двадесет и деветият ден от май, денят ознаменуващ рождението на краля, както и денят, в който династията на Стюарт отново се бе възкачила на английския трон. Двадесет и девети май щеше да бъде също така датата на смъртта на Чарлз II.

След това усети, че Грей е до нея и ръцете му нежно галят гънките на сините ръкави.

— Защо пребледня така, Амеран. Да не си болна?

Бавно и с голямо усилие тя изпъна надиплените ръкави надолу по ръката. Много години се бе чудила защо мама бе отсъдила кралят на Англия да умре именно на този ден. Едва когато легна на смъртното си ложе, най-после тя бе разкрила истината.

Грей я обърна с лице към себе си.

— Какво има? Кажи ми какво не е наред?

Амеран си пое бавно и дълбоко въздух, и разкри болката си пред Грей.

— Предполагам, че мама е смятала за най-подходящо кралят, който я е изоставил, да умре в празничен ден — заключи тя с глава, облегната на рамото на Грей.

— Но майка ти уточни ли годината на това събитие? — С много нежност той повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Каза ли тя, че 1680 ще бъде годината, през която такава зла участ ще сполети Чарлз II?

Тя отговори с колебание:

— Не.

— Тогава, според всичко, което знаем, годината съвсем спокойно може да бъде 1699, ако изобщо ни сполети такава беда. — Грей я целуна по бузата. — И докато дойде това време, ако наистина някога това стане, не трябва да позволяваме животът ни да бъде изпълнен с предчувствия за гибел.

Тя му се усмихна. Сама не би могла да се успокои така лесно. Майка й се бе оказала права за толкова много неща, които се бяха случили… но дали наистина тя бе причината за всички тях? Амеран предположи, че никога няма да узнае със сигурност.

Грей лекичко я целуна по устните и това бе една от най-сладките целувки.

— На празненството довечера ти ще бъдеш най-красивата от всички дами.

— Най-странната — каза тя с не много щастлива усмивка.

Грей опъна гънките надолу по раменете й и я целуна по нежната кожа.

— Ти си прекрасна, очарователна и много, много желана. Толкова желана всъщност, че не мога да махна ръцете си от теб. — Той отново започна да я хапе леко по врата.

Най-накрая Амеран се усмихна. Дори майка й да е права в предсказанието си, годината може да не е тази… След миг усети как Грей се намръщи.

— Ядосан ли си ми?

Той поклати отрицателно глава.

— Никога.

Въпреки това тя чувстваше безпокойствието му.

— Тогава какво има?

Той се замисли дълбоко и за дълго.

— Ще говоря с началника на стражата и ще увелича наблюдението. Тази вечер в двореца ще има много непознати лица, които ще играят за краля, и не трябва да позволяваме отбранителните ни сили да отслабват.

Амеран не смееше да диша. Имаше ли вероятност Грей да е намерил причина за тревога в проклятието на майка й?

Той я погледна и тя видя, че е разбрал какви мисли се въртят из главата й.

— Само един глупак би си помислил, че враговете на краля няма да се възползват от такава удобна възможност. — Той я прегърна силно. — Няма да има причина за тревоги, обещавам ти. — Страстта му се увеличаваше с всяка целувка. — Почини си добре по време на празненството, защото когато то приключи и се върнем тук, няма да има почивка за никой от двама ни през останалата част от нощта.

 

Едва след като камбаните в кулата отброиха дванадесет удара, Амеран успя наистина да се отпусне и наслади на песента и поднасянето на почитанията към краля в стихотворна форма, изпълнени от актьорите, които играеха за своя благодетел. Тя отпи от чашата червено вино и с удоволствие се остави в закрилящата прегръдка на силните ръце, които я бяха обгърнали. Погледите им се срещнаха и кожата й изтръпна от сладко предчувствие. Грей я стисна за ръцете.

— Почини добре, любов моя, защото нощта едва сега започва.

Тя сложи глава върху рамото му. Радостта й бе горчиво-сладка. Кралят бе избегнал проклятието на майка й още една година. Ще има ли такъв късмет следващия двадесет и девети май, или злокобното предсказание на майка й ще се сбъдне, преди да е изтекла годината? Искаше й се да знае — както заради краля, така и заради самата себе си.