Кони Мейсън
Страст и омраза (19)

18

Еме не хареса Вашингтон. Мръсната сива лапавица по улиците я потискаше, не можеше да се отърси от студа, който проникваше чак до мозъка на костите й. Знаеше, че Савана изпитва същото, макар че старата жена почти не обсъждаше условията в които живееха. Колкото до Бранд, той все още беше въодушевен от смяната на обстановката, за да забележи неприязнените чувства на майка си.

Ник беше успял да ги настани в сравнително приличен хотел въпреки че в града трудно се намираха жилища. Еме искаше да се настани при тях, но Ник й каза съвсем недвусмислено, че мястото й е при него. После ги изведе и им купи дрехи, подходящи за по-студения климат. Когато каза на Еме, че урежда венчавката им, тя твърдо отказа да се подчини, заявявайки, че за нищо на света няма да се омъжи за един проклет янки. Думите й накараха Ник да отложи сватбата.

Бяха във Вашингтон повече от месец, когато Шърман поднесе завоювания град Савана на Линкълн като коледен подарък. Армията на Худ беше затънала около Нашвил, чакайки Томас да атакува. И той нападна конфедератите така мощно, че почти ги унищожи. Само за два дни те обявиха капитулацията си на смрачаване под един проливен дъжд. Коледа дойде и отмина без особени чествания.

Към първи януари 1865 останките от армията на Худ, която беше намаляла почти наполовина и съвсем обосяла, се предаде в Тюпело, Мисисипи. Болен от сърце и сломен, Худ се отказа от поста си на 13 януари, петък. Еме прие тежко новината. Огорчението и разочарованието затвърдиха решимостта й да не се омъжва за Ник. Но той прие леко това нейно решение, защото знаеше, че тя непременно ще промени намеренията си и няколко дни отлагане не бяха от особено значение.

Постът на Ник като адютант на генерал Блекуел му създаваше много работа. Толкова много, че ако Еме се беше съгласила да се оженят, той се съмняваше дали би намерил време за церемонията. За всички беше съвсем ясно, че войната е към края си и Югът е победен. Носеха се слухове, че армията на Лий вече не получавала месни дажби, че в Ричмънд нямало и един фунт месо. Югът беше изразходвал цялата си енергия и запаси. Цената на златото растеше и конфедералният долар намали стойността си до два процента от тази през 1861 година. Докато, напротив, Съюзът имаше неизчерпаеми запаси и най-голямата флота в света. Сега имаше и повече войници, отколкото в началото на войната, фактически Северът беше спечелил нови сили, докато Югът едва се държеше. Невероятно, но войната беше извела икономиката на Севера до нови върхове на производителността.

През това време Еме има една неприятна среща с Реджина Блекуел. Двамата с Бранд тъкмо излизаха от ресторанта, където бяха влезли, за да се стоплят с чаша горещ шоколад, когато се натъкнаха на Реджина. Привлекателната червенокоса красавица беше увита в кожи, къдриците й бяха увенчани с кожена шапка и изглеждаше много елегантна. Тъкмо беше влязла в ресторанта с две други жени, също толкова елегантно облечени. Еме помисли за нещастните гладуващи жени и деца на Юга и прибави още една причина в дългия списък с основания за омраза към янките.

— О, госпожо Тревър, не мога да повярвам, че се срещаме — каза Реджина на висок глас, за да привлече вниманието на околните.

Почти всички обърнаха глави към Еме.

— Здравейте, госпожице Блекуел — отвърна хладно Еме.

— Чух, че майор Дръмънд си е довел любовница от Атланта — намекна злонамерено Реджина.

Еме смръщи вежди, усещайки, че всички в препълнения ресторант я наблюдават. Южняшкият й изговор звучеше странно на това място.

Тя хвана здраво Бранд за ръката и каза:

— Извинете ме, трябва да заведа сина си у дома.

— Какво става, госпожо Тревър, истината притеснява ли ви? Ако Ник говореше сериозно, досега щеше да се ожени за вас. — Двете жени с Реджина се изкискаха, прикривайки устата си с ръка. — Слава на бога, разбрах какъв човек е, преди да се оженим. За щастие, развалих годежа, преди да беше станало твърде късно — продължи тя, говорейки нарочно високо, за да се чува до другия край на ресторанта. Хората вече бяха спрели да ядат и се взираха в тях. — Странно, колко много прилича синът ви на майор Дръмънд.

Това вече дойде твърде много на Еме. Вбеси се, като помисли на какви обиди беше изложен Бранд пред всички зяпачи.

— Слава на бога, че никое от вашите деца няма да прилича на майор Дръмънд — отвърна тя, докато извеждаше Бранд навън и двамата се отдалечиха бързо от ресторанта.

Озадачен, Бранд трябваше да подтичва след нея. Оплакванията му най-накрая проникнаха през гневната броня на Еме и тя забави ход, за да се пригоди към късите му крачки.

Тази вечер Ник се прибра рано в хотела и обяви, че ще води всички на ресторант, вместо да вечерят в хотела, както обикновено. Като си припомни срещата с Реджина, Еме веднага отказа.

— Защо правиш така, скъпа? — запита Ник, смаян от резкия отказ на Еме.

— Не ми се излиза тази вечер — отвърна тя.

Вече беше решила да не казва на Ник за днешната си среща с Реджина. Трудно й беше да говори за унижението, на което беше подложена, когато Реджина нарочно я оскърби пред толкова много хора.

— Да не си болна? — запита той тревожно.

— Не, нищо ми няма.

Бранд седеше наблизо, слушайки разговора им, и изведнъж избъбри:

— Какво е любовница?

Еме ахна смутена.

Ник се обърна към детето. На лицето му се изписа гняв.

— Откъде си чул тази дума?

— От дамата, която дойде във „Високите дъбове“. Тя каза, че мама ти е любовница. Не знам какво значи, но както го каза, не ми хареса много.

Ник изригна гневна ругатня.

— Дотук беше! — изрева той, обръщайки се към Еме. — Достатъчно се водих по ума ти. Сега ще правим нещата както аз кажа. Като последния глупак се надявах да се съгласиш да се оженим. Но сега, когато слуховете засегнаха и Бранд, трябва да затворим устата на клюкарите. — Изведнъж той забеляза, че детето е още в стаята, и се обърна към него. — Бранд, иди намери Савана. Кажи й да те измие и стой в стаята й, докато не ти кажа.

Бранд неохотно тръгна да изпълни поръката на Ник. Познаваше настроенията му и сега видя, че Ник е в такова настроение, че трябва веднага да изпълни каквото му се казва. Но преди да затвори вратата зад себе си, той се обърна и запита:

— Наистина ли приличам на тебе, Ник?

Лицето на Ник стана пепеляво.

— Ще поговорим за това по-късно, синко.

Когато се обърна към Еме, вече беше успял да овладее гнева си.

Еме осъзнаваше колко много й е ядосан. Не го беше виждала толкова вбесен, откакто я беше хванал да шпионира. В мига, когато вратата се затвори зад гърба на Бранд, тя инстинктивно отстъпи назад.

— Коя беше жената и какво точно ти каза?

Лицето му беше потъмняло, очите присвити, устните гневно стиснати. Еме се запъна.

— Беше Реджина. Каза… каза, че е чула, че любовницата ти живее с тебе.

— Това ли е всичко?

— Аз…

— Истината, по дяволите!

Тогава Еме изкрещя:

— Каза, че Бранд прилича толкова много на тебе, че може да ти бъде син!

— Той е мой син. И искам целият свят да го научи.

— Сигурно вече всички са разбрали — изфуча Еме. — Реджина говореше достатъчно силно, за да я чуе цял Вашингтон.

— Достатъчно ти угаждах. Вече няма значение какво искаш. Много пъти ти казвах, че те обичам, защо продължаваш да се противиш на женитбата ни? Какво искаш от мене? Ти си една самовлюбена малка глупачка, Еме Тревър, Ще позволиш ли цветът на униформата ми да разруши живота и на двама ни?

Еме никога не беше чувала Ник да й говори толкова рязко. Егоистично ли постъпваше, като не му позволяваше да бъде истински баща на Бранд? Беше прекарала цели пет години от живота си в омраза към мъжа, който беше дал живот на сина й. Старите навици не могат да изчезнат за една нощ. Тя мразеше янките откакто се помнеше. Те бяха унищожили всичко, което й беше скъпо, и я оставиха само с Бранд и Савана. После се появи Ник, мъж от миналото й, облечен в синя униформа, който й даде още една причина да го мрази. Но противно на всички предположения тя се беше влюбила в него. Отказът да се омъжи за него нямаше друг смисъл освен да спаси наранената й гордост. Струваше ли си?

— Вече нямаш никакъв избор, Еме — продължи Ник, когато видя, че тя е потънала в размисъл. — В най-скоро време ще се оженим. Бранд има нужда от баща, а ти имаш нужда от мене, независимо дали го осъзнаваш или не. Няма да допусна синът ми да страда от оскърбителни клюки.

— Знам.

— Не ме интересува какво ще ми възразиш… Какво каза?

— Казах, че знам. Всичко, което каза, е вярно.

— Тогава ще престанеш ли да се противиш на този брак?

— Да.

— Слава богу.

Той я привлече в прегръдките си и щеше да я целуне, ако тя не беше добавила:

— Заради Бранд.

Ник я отблъсна в прилив на внезапен гняв. Беше се уморил да слуша безсмислици.

— Проклета да си! Тогава нека тази женитба да е заради Бранд. Кажи ми, когато си промениш мотивите. Дотогава няма да ти досаждам с непоносимото си внимание. Оставям на тебе да кажеш на детето за женитбата. И когато дойде подходящият момент, искам да узнае, че аз съм му баща.

— Ник, недей! Не мога да му кажа това. Той мисли, че Бо му е баща.

— Не съм казал да му кажеш още сега. Но след време, когато ще може да го разбере. Ужасно много искам да знае кой е баща му. Колкото до тебе, можеш да правиш каквото искаш. Ако е толкова важно да си останеш конфедератка, така да бъде. Надявах се да дам на Бранд брат или сестра, но мога да се задоволя и само с един син, ако трябва.

Той излезе, все така вбесен, от стаята, оставяйки Еме с отворена уста.

След тази случка тя не го видя цели два дни. В първия момент помисли, че може да се е отказал от нея, докато не осъзна, че той никога няма да изостави Бранд. Каза на детето, че тя и Ник ще се оженят. Момчето не само че не се разтревожи, но дори изпадна във възторг. Ник вече му беше разказал за плановете си, още преди да тръгнат от Атланта, и той вече се питаше кога ли ще стане това. Савана също се зарадва.

— Майорът те обича, миличка — каза тя, когато забеляза колко е объркана Еме. — И мисля, че и ти го обичаш. Като разбереш, че янките не са чак толкова лоши, ще видиш, че всичко ще се нареди. Бранд ще си има татко, а ти ще имаш мъж, който те обича.

Ник разбра, че Еме е казала на Бранд, че ще се женят, в момента, когато се върна в хотела и видя щастливата физиономия на момчето. Обзе го съжаление, че Еме не беше показала същото въодушевление като сина си.

— Мама казва, че ти ще ми бъдеш татко — изчурулика щастливо Бранд. — Ще бъдем истинско семейство.

— Точно така, синко — каза Ник и разроши тъмната коса на момчето. — Тъкмо уредих всичко. Защо двамата със Савана не се поразходите, за да поговорим с майка ти за церемонията?

Бранд запита плахо:

— Може ли да ти казвам татко?

Усмивката на Ник освети стаята.

— Много ще ми е приятно. Сега върви, синко, ще поговорим по-късно.

Когато момчето излезе, той каза навъсено:

— Поне някой е щастлив от женитбата ни.

— Савана също се радва.

— А ти? Ами ти, Еме? Ориентира ли се в чувствата си? В небесата ли ще бъде сключен бракът ни или в ада?

— Във взаимното споразумение — отвърна тя тихо.

— Виждам, че не си си променила мнението — изрече рязко Ник. — Нито пък аз. Няма да ти се натрапвам. Отбих се да ти кажа, че ще се оженим вдругиден. Трябва да бъдем в кметството в два часа следобед. Ще дойда да те взема. — Подаде й пачка банкноти. — Купи каквото е необходимо за церемонията. Сега, ако ме извиниш, имам да върша работа.

Гласът му беше толкова далечен, толкова студен, че Еме не можа да потисне тръпката, която пробяга по гърба й. Защо не можеше да си признае, че просто обича един янки, че иска Ник в леглото си за цял живот? Отговорът беше прост, но същевременно сложен. Защото проклетата й южняшка гордост не й го позволяваше. Мразеше Ник по-отдавна, отколкото мразеше янките.

— Ник, почакай!

Той се обърна.

— Да не съм пропуснал нещо?

— В хотела ли ще живеем?

— Временно. Ще наема една къща веднага щом сегашните наематели се изнесат. Напълно обзаведена е и мисля, че ще ти хареса.

— Не обичам Вашингтон.

— Знам. Но точно сега нямаме друг избор. Краят на войната вече се вижда и скоро ще бъдем свободни да живеем където поискаме.

— Югът още не е победен — заяви упорито Еме.

— Уилмингтън падна преди два дни, по-голямата част от крайбрежието на Северна Каролина е в ръцете на федералните войски — възрази Ник. — Дезертьорството от армията на Ли, особено от войските му в Северна Каролина, е стигнало катастрофални размери. Повечето от тези мъже се връщат по домовете си, за да защитават и издържат семействата си, но някои преминават на наша страна, където знаят, че ще намерят храна и подслон. Не е тайна, че войниците не могат да се бият, докато семействата им бедстват и гладуват.

— Линкълн трябва да се гордее със себе си — изрече Еме с хаплив сарказъм.

— Еме, тази война не я измислихме ние. Не можеш ли поне веднъж да забравиш войната и да бъдеш това, което си? Никога не съм искал да ти бъда враг.

— Ще бъда твоя съпруга, какво повече искаш?

Той се вгледа в лицето й. Напрегнатият му зелен поглед проникваше дълбоко в душата й.

— Искам да ми позволиш да ти дам щастие, скъпа. Искам да те обичам, да бъда част от тебе, да ти бъда съпруг във всяко отношение. Но ако не ми кажеш, че искаш същото, ще живеем като двама чужди хора в една къща. Това ли искаш?

Мълчание.

Лицето му потъмня.

— Еме?

Отново мълчание.

Без да я погледне, Ник се обърна, излезе и затръшна вратата.

 

Когато дойде денят на сватбата им, Еме разбра колко е разсърден Ник. Вместо да дойде лично, изпрати карета да ги вземе и да ги закара в кметството.

— Сърди се на себе си, скъпа — забеляза Савана, докато пътуваха към кметството.

Еме изглеждаше прекрасно в хубавия зимен костюм, поръбен със заешки кожи. Когато Ник я видя, едва не отстъпи от решението си да бъде дистанциран, докато тя не признае, че го обича. Независимо колко много я искаше, беше решен, че ще я изчака тя да дойде при него, преди да се любят отново. Не знаеше как би могъл да оживее дотогава, но щеше да го направи. Ако този брак трябваше да просъществува, наложително беше Еме да признае чувствата си и да се откаже от омразата, която беше хранила към него през всичките тези години. Бяха постигнали доста в това отношение след посещението на Реджина Блекуел във „Високите дъбове“.

Женитбата не беше единственият план на Ник за бъдещето им. Беше задвижил и други планове, за да покаже на Еме колко много я обича. Налагаше се да изчака с тях, но като гледаше как се развиват военните действия, струваше му се, че няма да чака много.

Церемонията, за щастие, беше кратка. Еме изрече обета си, подтикната съвсем мъничко от Ник, докато Бранд и Савана ги наблюдаваха отстрани. Бранд се усмихваше от ухо до ухо, а старата бавачка изтри една сълза, изплъзнала се от ъгъла на окото й. В края на церемонията Ник бегло докосна студените устни на Еме в такава непорочна и мимолетна целувка, че тя помисли, че си е въобразила мигновеното притискане на устните му до своите. После той веднага я закара до хотела, като каза, че има спешна работа.

— Не ме чакай, Еме — изрече, докато я качваше в каретата. — Може да не се прибера довечера в хотела.

Тя се смая. Не можеше да повярва, че Ник наистина не смята да сподели леглото й. Като го знаеше колко е страстен, помисли, че няма вероятност да пренебрегне съпружеските си права, независимо какво твърдеше.

— Къде ще спиш?

— Това интересува ли те? Готова ли си да ми се подчиняваш във всяко отношение? Можеш ли да забравиш Борегар Тревър и факта, че съм янки?

Тя веднага се дръпна.

— Искаш твърде много от мене.

— Не, скъпа. Искам само да бъдеш честна пред себе си, поне веднъж, и да признаеш, че ме обичаш, въпреки че си конфедератка, а аз съм янки.

— Не… не мога.

Той кимна.

— Утре ще дойда да видя Бранд. Не искам да мисли, че татко му го пренебрегва.

Даде знак на кочияша и каретата потегли.

Еме се загледа право пред себе си, отчаяно искайки да се обърне и да го погледне, но се страхуваше, че той ще предположи, че го вика. Забила поглед пред себе си, тя се запита дали Ник ще празнува довечера сватбата им и с кого.

На следващия ден Еме реши да излезе, когато Ник дойде да се види с Бранд. Като видя, че Савана си има някаква работа, тя се измъкна незабелязано от хотела, без да казва на някого къде отива. Знаеше, че Савана ще й се скара, че избягва Ник, но ужасно я беше страх да го погледне в лицето и да се сблъска с обвинението в зелените му очи.

Докато бродеше безцелно из града, Еме спря пред една витрина за да разгледа изложените рокли. Денят беше студен и ветровит. Тя се уви по-плътно в наметалото си, все така загледана във витрината. Изведнъж до нейното отражение в стъклото се появи още едно и тя се извърна, търсейки да види чие е лицето, което беше видяла отразено във витрината. Беше й познато, установи тя. Но за свое съжаление не можеше да се сети чие е. Когато се извърна отново към стъклото, отражението беше изчезнало.

Разтърсена от преживяното, Еме продължи по пътя си. Тъкмо се беше запътила към хотела, когато един мъж се появи внезапно край нея.

— Върви и се прави, че няма нищо!

Еме пребледня, поглеждайки към мъжа, който я беше хванал за лакътя. Гар Пиндър! Какво правеше тук, във Вашингтон?

— Мислех, че си в затвора.

— Няма затвор на света, който да може да ме удържи — изрече Пиндър. — След като прекарах известно време в затвора в Атланта, ме пратиха във Вашингтон да ме съдят. Успях да избягам от пазачите, но ми трябва помощ. Можеш да си представиш колко се изненадах и се зарадвах, като те видях във Вашингтон.

— Не мога да ти помогна, Гар — каза разтреперана Еме. — Сега съм омъжена за Ник Дръмънд и няма да шпионирам.

— Омъжила си се за проклет янки! — изсъска Пиндър. — Измамна малка кучка!

И той я стисна още по-силно за лакътя.

— Престани, боли ме!

Безпощадната хватка се поразхлаби.

— Трябват ми пари и паспорт.

— Нямам пари. Освен това, войната почти свърши.

— Не и за мене — озъби се Пиндър. — Янките още ме търсят. Длъжница си ми, Еме. Заради тебе ме хванаха тогава. Трябваше да знаеш, че любовникът ти те е проследил, и да вземеш предпазни мерки.

— Казах ти, Гар, няма да ти помогна.

Изведнъж той се ухили зловещо.

— Може би съпругът ти ще ми осигури безпрепятствено излизане от града в замяна на живота ти.

— Не разчитай на това — измънка Еме, припомняйки си колко й е сърдит Ник.

— Какво каза?

— Нищо. Няма да стоя тук да споря с тебе. Пусни ми ръката.

— Идваш с мене.

— Никъде няма да ходя с тебе.

— Ако искаш пак да видиш сина си, предлагам да тръгнеш с мене тихо и мирно. Имам пистолет и нямам какво да губя, ако те убия. От друга страна, само ще спечеля, ако те задържа и поискам от съпруга ти да ми осигури безпрепятствено минаване през фронтовата линия.

— Не ти вярвам — каза Еме, като го изгледа предпазливо.

Дясната му ръка се пъхна в джоба и Пиндър извади пистолет, който опря в ребрата на Еме. Тя ахна и се огледа, за да види дали някой не е забелязал затрудненото й положение. За съжаление, минувачите изглеждаха твърде заети със собствените си работи, за да й обърнат внимание. Можеше да изпищи, но Гар беше отчаян човек и тя знаеше, че е способен съвсем хладнокръвно да я застреля.

— Сега вярваш ли ми? — Еме преглътна и кимна. — Върви — изсъска той и я смушка в ребрата.

Поведе я към гарата.

Когато стигнаха депото, Пиндър я отдели от тълпата и я поведе към празните товарни вагони на неизползваните коловози, отдалечени от гаровата постройка. Като че ли знаеше накъде да върви. Насочи се към един безлюден участък, където коловозите бяха запълнени с изоставени товарни вагони. Спря пред единия, отвори вратата и бързо я напъха вътре. Качи се и затвори вратата.

В оскъдната светлина, процеждаща се през цепнатините по стените на вагона, Еме успя да зърне различни вещи, остатъци от храна и всякакви боклуци по пода, което сочеше, че Пиндър доста време е използвал вагона за скривалище. Той измъкна отнякъде въже и се приближи към нея.

— Какво ще правиш?

— Трябва да бъда сигурен, че няма да ми избягаш, докато се свържа със съпруга ти — каза Пиндър, хвана ръцете на Еме и ги изви зад гърба й.

Въпреки че тя се отбраняваше, той я върза здраво, бутна я на пода и направи същото с глезените й. Когато Еме започна да вика, той откъсна парче от фустата й и й запуши устата. След като се увери, че я е вързал здраво, излезе от вагона и затвори вратата след себе си. Никога досега през живота си Еме не се беше чувствала толкова самотна.

 

Ник влезе в хотелския апартамент, питайки се дали Еме е спала също толкова зле, колкото и той. Би предпочел да прекара нощта с нея и да се любят, вместо да спи на тесния нар в канцеларията си. Но проклет да бъде, ако започне да й се моли.

Савана влезе забързана в стаята. Подире й подтичваше Бранд. Когато видя Ник, лицето й помръкна.

— Мислех, че е Еме.

На набръчканото й лице се изписа разочарование. По гърба на Ник пробяга странна тръпка.

— Няма ли я тук?

— Мама излезе рано днес и не ни каза, че излиза — обясни Бранд.

На личицето му се беше изписало загрижено изражение. Ник погледна към Савана за потвърждение и го намери в тревожното лице на старата жена.

— Къде може да е отишла? Нищо ли не ви каза? Някаква работа ли е имала?

— Не каза нищо, майоре.

На вратата се почука. Ник побърза да отвори.

— Сигурно е тя. Може би си е забравила ключа.

Лицето му помръкна, когато видя на прага чиновника от рецепцията.

— Оставиха това съобщение за вас, сър.

Подаде му сгънат лист хартия и си тръгна. Ник се вгледа в писмото, сякаш очакваше то да го ухапе.

— Какво пише, майоре? — запита тревожно Савана.

Ник внимателно разгъна листа. Докато четеше, лицето му се изкриви от гняв.

— Дяволите да го вземат!

— От мама ли е? — запита невинно Бранд.

Ник коленичи, хвана тесните раменца на детето и изрече:

— Не, синко, не е от майка ти. Това е нещо, което трябва да свърша сам. Върви си в стаята да играеш, докато поговоря със Савана.

Ник в никакъв случай не искаше да плаши детето. Бранд излезе с неохота, но Савана още повече се разтревожи.

— Нещо се е случило с моето дете, знам си.

— Няма да те лъжа, Савана, Бележката е от Гарсън Пиндър. Държи Еме като заложница. Иска паспорт, за да мине през линиите на Съюза в замяна на живота й.

— О, господи — изстена Савана, изпаднала в паника. — Какво ще правите, майоре?

— Ще намеря Еме, Савана, не се притеснявай. Върви при Бранд. Гледай да не разбере, че майка му е в опасност.

— Мислите ли, че господин Пиндър ще й направи нещо лошо?

— Той е отчаян човек, а такива хора са способни на какво ли не. Чух, че избягал от пазачите си по пътя към съда, но не подозирах, че толкова дълго е стоял във Вашингтон. Но не се бой, ще намеря Еме. Обичам я твърде много, за да позволя да й се случи нещо.

 

— Бог да ви благослови, майоре — каза Савана, изтривайки очи с крайчеца на престилката си.

Преди да излезе от хотела, Ник разпита чиновника от рецепцията, но не научи почти нищо освен че описанието на мъжа съвпадаше с това на Гарсън Пиндър. Според инструкциите в бележката трябваше да донесе на гарата документите за легално преминаване през фронтовата линия — тази вечер, в полунощ. Пиндър му нареждаше да дойде сам и да го чака при депото. Обещаваше да освободи Еме, след като получи документите, но Ник не му вярваше. Нито пък възнамеряваше да се подчини на нарежданията. Смяташе да си върне Еме далече преди полунощ.

Върна се веднага в канцеларията си, преоблече се в цивилни дрехи и поговори насаме с дежурния по гарнизон офицер. После се запъти към гарата, смеси се с тълпата и започна внимателно да наблюдава. Тъй като Пиндър искаше да се срещнат зад депото, Ник предположи, че конфедератът се крие наблизо и може би Еме е при него. Районът зад гарата изглеждаше най-логичното място, върху което да съсредоточи вниманието си, и реши да започне издирването от десетките изоставени товарни вагони. Внимаваше да не привлече вниманието на Пиндър. Ако конфедератът решеше, че са го открили, можеше да нарани Еме.

 

Еме чувстваше как ръцете й изтръпват. Отдавна не усещаше краката си. Преди малко Пиндър се беше върнал във вагона, но не я развърза и не махна парцала от устата й.

— Твоят янки вече е получил бележката ми — обърна се той към нея. — След като ми даде паспорта, няма да излезе жив от гарата. — Еме го изгледа с див ужас. — Ако се питаш какво ще правя с тебе, прочети си молитвата. Бо Тревър ще се обърне в гроба, ако разбере, че си го предала с един проклет янки. Когато те убия, просто ще освободя света от още една предателка. Държа те още жива, ако трябва да те покажа на Дръмънд, преди да ми даде паспорта. След това и двамата умирате.

Сърцето й се заблъска лудо в гърдите. Трябваше да се сети, че мъж като Пиндър няма да я остави жива. О, моля те, господи, замоли се тя мълчаливо, прати ми Ник. Не я интересуваше какво ще стане с нея, само той да е жив и здрав и да се грижи за Бранд и Савана.

Ник се промъкваше тихо като призрак от един вагон към друг, държейки се в сянката, спираше пред всеки вагон и се ослушваше за някакви звуци. След като проучи всички по-предни вагони, стигна до последните и вече започна да се отчайва. Струваше му се, че няма да открие Еме и Пиндър. Не намери и нищо, което да му подскаже, че двамата са някъде наблизо. Но изведнъж човешки глас, долитащ от единия вагон, го накара да застане нащрек. Гласът идваше от вагона точно пред него. Трябваше да вземе решение.

 

Беше почти сигурен, че Еме е вътре заедно с Пиндър и щом говори с нея, значи е жива. Но ако щурмува вагона или издаде присъствието си, Еме най-вероятно можеше да бъде ранена или… убита. След няколко минути усилено мислене той клекна до вагона и зачака. Само като знаеше, че Еме е вътре с този опасен човек, усещаше, че полудява, но Ник беше печен войник и знаеше, че ще има шанс да спаси Еме само ако Пиндър излезе от вагона в полунощ.

— Време е — каза Пиндър и се изправи. Тъмнината отвън беше наметнала всичко с черния си плащ. Рехави облаци закриваха луната и от това мракът ставаше още по-непроницаем. — Радвай се на последните си минути на земята.

Отблъскващият му смях остана да се носи във въздуха дълго след като той излезе безшумно навън.

Целият премръзнал, Ник чу изскърцването на вратата. Изправи се, превърнал се в слух и напрегнати мускули. След няколко мига видя една самотна фигура да излиза от вагона и да се промъква крадешком в тъмнината. Ник зачака Пиндър да се изгуби сред вагоните и едва тогава излезе от скривалището си.

Еме чу вратата да се отваря и първата й мисъл беше, че Пиндър е решил да я убие, преди да се срещне с Ник. Тъмнината беше толкова плътна, че тя не виждаше нищо, дори сянка. Едва не припадна, когато от мрака до нея долетя шепотът на Ник.

— Еме, къде си?

Понеже устата й беше запушена, тя не можа да направи нищо друго освен да изсумти отчаяно. Но за Ник това беше достатъчно.

— Какво ти направи, скъпа? — запита той, когато напипа въжетата на ръцете и краката й.

Плъзна ръце нагоре, напипа парцала в устата й и го извади. Еме си пое дъх. Устата й беше пресъхнала.

— О, Ник, слава на бога. Ще ни убие и двамата.

— Трябва да побързаме, скъпа. — Измъкна отнякъде нож и внимателно преряза въжетата. Еме едва не изпищя, когато кръвта нахлу в изтръпналите й крайници, причинявайки й непоносима болка. — Можеш ли да вървиш? — запита той, докато й помагаше да се изправи. — Пиндър всеки момент ще се върне, като разбере, че не съм зад депото.

Отначало Еме почти не усещаше краката си, но понеже животът и на двама им зависеше от способността й да се движи бързо, тя се насили да започне да пристъпва напред. Ник я хвана за ръка и й помогна да излезе от вагона. Но като разбра, че тя не може да се движи толкова бързо, колкото се налагаше, той я вдигна на ръце и я понесе извън района на коловозите.

— Ами Гар? — запита тя.

Тогава от тъмнината изникна един войник в синя униформа.

— Добре ли е съпругата ви, майоре? — запита младият лейтенант.

— Всичко е наред, лейтенанте. Знаете какво да правите. Можете да заловите Пиндър, без да застрашите живота на съпругата ми. И, лейтенанте, пратете човек в хотела да каже на сина ми и на прислужницата, че сме в безопасност.

Войникът отдаде чест и се стопи в мрака.

— Какво става? — запита Еме, когато Ник я пусна да стъпи долу.

— Преди да изляза от щаба, организирах залавянето на Пиндър. Хората ми чакат тук от часове да им дам сигнал. Имаха заповед да не се показват, преди да съм те избавил от тоя конфедерат.

— Толкова се изплаших — въздъхна едва чуто Еме, облягайки се на ръката на Ник. — Трябваше да се сетя, че ще намериш начин да надхитриш Пиндър. Отведи ме у дома, Ник.

— Точно там ще те отведа, скъпа. В къщата, която наех за нас. Предишните наематели се изнесоха сутринта и вече можем да се нанесем. Утре ще пратя за Бранд и Савана.

 

Къщата, която Ник беше наел, се намираше недалече от гарата. Когато двамата с Еме влязоха вътре, тя изпита радост от мисълта, че Ник ще прекара нощта в нейното легло. Не можеше да отрече, че прегръдката му й липсваше. Беше свикнала с топлината и силата на огромното му тяло, липсваше й утехата на неговата близост. Но щеше ли да бъде същото, запита се тя, докато Ник запалваше лампата, за да я поведе нагоре по стълбите.

Той отвори една врата на горния етаж и се отмести, за да пусне Еме пред себе си. Загледа я внимателно, напрегнато.

— Стори ми се, че тази стая ще ти хареса. Голяма е и гледа към двора.

— Прекрасна е — каза Еме, без да обръща внимание на огромното легло и удобните мебели. Имаше очи само за Ник. Страхуваше се, че той вече не я иска. — Но…

— Какво „но“? — запита Ник с надежда.

— Не… не мисля, че мога да спя след всичко, което се случи днес.

— Искаш ли да ти разтрия гърба?

Еме смутено прехапа устни. Би искала той да направи нещо повече от разтриването на гърба й, но се страхуваше, че ако каже такова нещо, ще означава да признае, че обича един янки и е готова да приеме неговите условия за брака им. Нима Ник не бе казал, че няма да я докосне, освен ако тя не го помоли?

— Не мисля…

— Легни, скъпа — каза той.

Гласът му беше нисък, чувствен, гальовен. Когато тя го загледа изумена, той я хвана за ръката и я поведе към леглото. Сложи лампата на масичката и я положи на меката кувертюра. После я обърна по корем и започна да масажира гърба й.

— Наистина няма нужда, Ник — протестира Еме.

— Отпусни се, скъпа, ще заспиш по-лесно.

Той продължи леко да я гали и притиска, движенията му плавно слизаха от раменете към седалището и бедрата.

Наистина усещането беше великолепно и Еме въздъхна блажено, реагирайки на успокоителния му допир. Дощя й се между тях да не беше имало никакви дрехи. Точно когато започна да задрямва, изведнъж усети ръцете му да се плъзват под роклята й и да се придвижват към вътрешната повърхност на бедрата й. Беше прекрасно и тя въздъхна доволно. Ръцете му тръгнаха нагоре, още по-нагоре, спирайки точно до мястото между краката й, което копнееше за неговото докосване.

— Нека ти помогна с дрехите — предложи той, отвързвайки връзките на гърба на роклята й.

След минута я съблече докрай. Когато наведе глава и притисна устни към меките извивки на седалището й, тя изстена. Той плъзна езика си нагоре по гръбнака и тя едва не излетя от леглото.

— Ник! Какво правиш?

— Още не си се отпуснала напълно.

И внезапно я обърна по гръб. Ръцете му започнаха да галят гърдите й, слизайки надолу за да стигнат сатенено гладката плът на корема и бедрата, и после отново се изкачиха към гърдите. Зърната й се втвърдиха, превърнаха се в малки стегнати розови пъпки, докато той ги обсипваше с нежни ласки, търкайки ги леко между палеца и показалеца си.

— Добре ли е така?

Еме не можеше да издаде и звук.

— Искаш ли да продължа?

Тя поклати глава — „не“.

— Сигурна ли си?

Тя кимна енергично.

Изведнъж ръцете му потърсиха нежната цепнатина между бедрата й, посрещайки сълзящата влага, която дразнещият му масаж беше предизвикал. Многозначителна усмивка се появи в ъгълчетата на устата му. Без да прекъсва изтънчения съблазняващ масаж, той пъхна един пръст в нея. Еме подскочи и извика.

— Сигурна ли си, че искаш да спра?

Еме преглътна конвулсивно.

Той дръпна пръста си бавно, мъчително бавно и зачака тя да каже какво иска. Беше се заклел да не се люби с нея, ако тя не го поиска.

Еме изпъшка:

— Не, не спирай! Моля те, не спирай!

— Какво искаш, скъпа?

Пръстът му се върна в горещата й, влажна ножница, започна отново да навлиза и да се отдръпва, дълбоко, още по-дълбоко…

— О, господи, искам…

— Кажи ми, Еме. Ако не ми кажеш какво искаш, ще те оставя и ще спя в друга стая. Може би тогава ще разбереш какво е да искаш ужасно много някого, когото не можеш да имаш.

— Люби ме, Ник. Моля те.

— На драго сърце, скъпа. Заслужаваш истинска брачна нощ. Но преди това искам да те чуя да ми кажеш, че ме обичаш.

Хлипайки отчаяно, Еме извика:

— Обичам те, Ник Дръмънд. Господ да ми е на помощ, обичам те.