Кони Мейсън
Страст и омраза (1)

ПРОЛОГ

На борда на „Дикси Бел“, 1859 г.

Той влезе в задимената зала точно когато удари полунощ. Широките му рамене веднага привлякоха вниманието й. След това тя се спря на очите — невероятни, стряскащо зелени, обрамчени с дълги тъмни мигли, черни като косата му. Под извънредно фината материя на прекрасно ушития му костюм се отгатваше едно тяло, надарено с почти лъвска сила. Той се движеше из препълнения игрален салон с върховната самоувереност на мъж, който знае какво иска.

Когато стигна близо до нея, очите им се срещнаха. Гъст тютюнев дим обгръщаше играчите, насядали около масата за покер, и се виеше около главата й като ореол. Инстинктът я предупреждаваше, че този мъж не е ангел — изглеждаше й по-скоро като дявол.

— Аз съм Ник Дръмънд. Може ли да се присъединя към играта?

Първата й мисъл беше: „Проклет янки!“ Слуховете за приближаващата война я настройваха враждебно към всички северняци. Резкият му акцент накара зъбите й да изскриптят.

Четиримата мъже, ангажирани в играта на покер с красивата комарджийка, сближиха столовете си, за да направят място на новодошлия. Ник грабна първия попаднал му стол, намести го и седна. Четиримата играчи изгрухтяха имената си. Ник кимна към всекиго поотделно и вдигна въпросително вежда, когато очите му се спряха на ослепителната красавица, която го беше привлякла към масата за покер, както пламъкът привлича пеперудата. Вече му беше известно, че името й е Еме Фортюн. Беше чувал за нея още преди да се качи на борда на „Дикси Бел“ в Ню Орлийнс. Еме Фортюн. Явно това не беше истинското й име, но беше дяволски красива, така че какво значение можеше да има?

Беше облечена в яркочервено, съвсем уместно, помисли Ник, предвид пищната й външност. Медноцветните й очи и златистата коса представляваха прекрасна рамка за сметановия тен на лицето, подчертано от дълбокото деколте на роклята. Макар Ник да прецени, че е доста предизвикателно, той беше виждал и по-дръзко изрязани рокли, носени от почтени дами на светски събирания. Тя изглеждаше хладнокръвна и съсредоточена, самоуверена, сякаш знаеше точно какво иска и как да го получи. Никога през живота си не беше виждал по-наперена картоиграчка.

Той има трапчинка! Точно в средата на силната, квадратна брадичка. Еме се намръщи. Откъде й беше дошла тази мисъл?

— Името ми е…

— Еме Фортюн — усмихна се Ник. — Чувал съм за вас, госпожице Фортюн.

Гласът й беше хладен и култивиран, с почти незабележим акцент, французойка? Ник беше заинтригуван. Тайнствената комарджийка породи гореща вълна в кръвта му, каквато не беше усещал много отдавна.

Желаеше я.

Еме отправи дързък поглед към Ник Дръмънд. За първи път, откакто беше започнала да играе комар, за да постигне поврат в доста мрачната си съдба, тя почувства как една предупредителна тръпка пролази по гърба й.

Ник отвърна на втренчения й поглед, наслаждавайки се на чувственото пътешествие на очите си по красивото лице и изкусителните извивки на Еме Фортюн. Комарджийките не бяха чак толкова често срещано явление, макар че беше чувал за няколко такива, но тази жена беше уникална поради факта, че беше млада — може би на не повече от двадесет години, — свежа и чаровно красива по един невинен начин, който противоречеше на неженствената й професия. Ник беше пленен от гъстите кичури дълга руса коса, изкусно подредени около безупречното й лице — огромни очи с топъл светлокафяв цвят, обградени от дълги мигли, пълни червени устни, които молеха за целувка. Стройно, изкушаващо, привлекателно сложено, тялото й също беше съвършено.

Ник наблюдаваше Еме, докато тя вземаше картите и започваше играта си. Доволен, че тя не мами, той се успокои и прикова поглед в картите. Макар че не беше новак в покера, Ник все пак не беше професионален играч, за какъвто го сметна Еме. Когато бе отишъл в Ню Орлийнс на гости у приятели, бе чул за Еме Фортюн и любопитството го накара да си запази каюта на „Дикси Бел“ до Начез по обратния път към Чикаго. Ник винаги бе харесвал покера и се радваше на невероятен късмет, макар да нямаше особено много време, което да посвети на играта. Но знаеше достатъчно много, за да забележи кой мами, и беше убеден, че Еме Фортюн не си служи с нечестни номера.

Еме се съсредоточи върху картите, внимателно избягвайки погледа на Ник Дръмънд. Той имаше дяволски очи — прозрачни, зелени и омайващи. Докато успееше да устоява на примамката на тези негови очи, тя усещаше, че непременно ще печели. Беше научила покера още докато седеше на коленете на баща си, и беше усъвършенствала уменията си в месеците, последвали трагичната му смърт. Макар че много обичаше баща си, той не беше нищо повече от отявлен комарджия и женкар и я беше оставил затънала в дългове.

След погребението тя беше направила оглед на ситуацията, разбирайки, че няма необходимите умения да издържа себе си и вярната си бавачка Савана, единствената майка, която беше имала от дванадесетгодишната си възраст. Имаше роднини по майчина линия в Англия, но те се бяха отказали от майка й, когато тя се беше омъжила за човек с несигурни доходи, и някакъв чичо някъде в Тексас. Но погледнато практически, си беше съвсем сама на света, зависеща само от неустрашимия си дух, пъргавия си разум и изключителните си умения в покера. В предимствата не включваше красотата си, защото не се смяташе за класическа красавица.

В последните шест месеца тя беше спечелила достатъчно пари, за да живее сравнително комфортно заедно със Савана. Още няколко месеца и щеше да се откаже, за да започне нов живот далече от клюкарите в Ню Орлийнс, които никога не й позволяваха да забрави, че баща й е бил убит на дуел заради жена.

Когато започна следващата игра, Ник се усмихна. Тази вечер му вървеше и това повдигаше самочувствието му. Всичко като че ли се подреждаше според неговите желания, нямаше изгледи да сбърка някъде. Когато купчината чипове пред него взе да нараства, тази пред Еме започна да намалява. Улавяйки я да гледа към него, той й намигна. Тя му отвърна с мрачна гримаса. Ник нямаше как да не забележи, че тя по всякакъв начин избягва да го погледне в очите, и се засмя, зарадван, че я е объркал дотолкова, че да я накара да загуби самообладание.

Мрачното изражение на Еме стана още по-мрачно. Нещата не вървяха според плановете й. Тя знаеше, че единственият начин този проклет янки непрекъснато да печели, е измамата, но по никакъв начин не можеше да разбере как го прави. Закле се да не допуска той да продължава по този начин. Познаваше и други играчи, които мамеха, и знаеше как да се справя с мошениците.

— Готова ли сте да продължите, госпожице Фортюн? — запита Ник с подигравателна усмивка, когато забеляза, че само той и Еме бяха останали в игралния салон.

Тънките пръсти на Еме затърсиха в чантичката парите, които много добре знаеше, че няма да открие там. Ник Дръмънд я беше обрал с учудваща лекота. Ръката й внезапно напипа студен метал. Беше забравила за пистолета, който винаги носеше, за да се предпазва. Тежестта му я поуспокои.

Тя кипна вътрешно, когато се сети колко лесно той се беше добрал до парите й.

— Вие играхте нечестно!

Умът й отказваше да приеме, че Ник Дръмънд може да е спечелил с честна игра, макар да нямаше конкретно доказателство, което да подсказва нещо друго.

— Никога не мамя на карти.

Гласът му беше спокоен, но заплашителен, Ако Еме беше мъж, щеше да я предизвика на дуел.

— Никой не може да има такъв късмет. Сигурна съм, че мамите.

Ник се усмихна и вдигна рамене. Този небрежен и самоуверен жест само затвърди увереността й, че Ник Дръмънд е закоравял нечестен покерджия янки, който не изпитва никакво съчувствие към нещастните си жертви. Преди да има време да размисли над безразсъдното си поведение, тя извади пистолета от чантичката и го насочи право към него. Той пребледня и скочи.

— По дяволите, Еме, какво правите? Не съм мамил. Спечелих съвсем честно.

Тя го гледаше обвинително.

Ник премига, за да прогони внезапната магия. Никога досега човешко същество не беше проявявало към него такава смайваща враждебност. За миг сметна, че ще умре. Но чувството се разсея, когато погледна в топлите медноцветни очи на Еме и разбра, че тя не е способна да натисне спусъка. Но беше ужасно неприятно да вижда някой да насочва към гърдите му дуло на оръжие.

Ръката на Еме трепна, но инстинктът на Ник му подсказа, че тя няма да стреля. Не беше такъв човек. Може да беше комарджийка и курва, но не беше убийца.

— Свалете оръжието, госпожице Фортюн.

Ръката й трепна. Ник Дръмънд я беше разорил. Беше й измъкнал и последния спечелен цент, с изключение на малка сума, която беше дала на съхранение у Савана. Умът й й казваше, че никой няма да я осъди за убийство на измамник, но сърцето й шепнеше, че не е способна да убие друго човешко същество. Пръстът й леко погали спусъка. Ник се усмихна, трапчинката на брадичката му стана по-дълбока. Еме, смаяна, зяпна арогантния нахалник. Какъв беше този мъж, че да се смее в лицето на смъртта?

— Вие сте комарджийка — предизвика я Ник. — Не сте убийца. Нека да се разберем. Ще ви дам честен шанс да си върнете загубите. Предизвиквам ви на двубой. Победителят взема всичко.

Еме ахна.

— Искате да се бия с вас?

— Нямах предвид дуел с оръжия. Ще сечем за най-висока карта. Ако вие спечелите, всичко, което съм събрал тази вечер, е ваше.

— А какво печелите вие? Вече ме обрахте, не ми остана нищо ценно.

Защо я дразнеше така? Не би се доверила на измамник, но предизвикателството му я накара да постъпи безразсъдно.

Дяволска усмивка превърна очите на Ник в искрящи изумруди, докато обхващаше с поглед разкошната й фигура.

— Ще измисля нещо — проточи той.

Чувственият подтекст в гласа му я накара да потръпне от странно предчувствие.

Многозначителните му думи не оставиха никакво съмнение в мисълта на Еме и тя много ясно разбра какво ще поиска той от нея, ако спечели. Ако той изтегли по-високата карта, ще я лиши от последната ценност, която й беше останала. Еме прехапа долната си устна. Късметът й със сигурност трябваше да проработи. Ако имаше господ, нямаше да я остави да загуби от някакъв дяволски янки като Ник Дръмънд. От победата й зависеха твърде много неща. Парите й трябваха, за да оцелее, но за него това беше просто игра. Комарджийската й жилка прие предизвикателството, преди практичният й ум да успее да го отхвърли.

— Добре, Еме Фортюн, какво избирате? Сериозно се съмнявам, че можете да застреляте невъоръжен човек. Можете да се оттеглите със загубата си или да приемете предизвикателството ми и да получите възможност да спечелите цяло състояние. Изборът е ваш.

Изборът, който той така галантно предлагаше, всъщност не беше никакъв избор. Никой проклет янки не беше достатъчно хитър, за да я надиграе на карти. Тя знаеше, че много я бива в играта, и до тази вечер никой не я беше побеждавал.

— Много добре, приемам, но само едно теглене. По-високата карта печели.

Тя усети как сърцето й започва да бие лудо.

— Добре — съгласи се Ник с театрален поклон. — Заповядайте.

Ръцете на Еме затрепериха, докато бавно и внимателно размесваше колодата. Прекрасно усещаше внимателния поглед на Ник и правеше всичко възможно да не го поглежда в очите. Когато свърши, сложи картите на масата помежду им.

Ник направи елегантен жест.

— Първо дамите.

Еме затаи дъх, посягайки към картите, и бързо разсече колодата. Обърна картата — десетка пика. Не е зле, помисли тя. И се изсмя високо и пресекливо.

Ник я възнагради с ослепителна усмивка.

— Много добре, скъпа, но достатъчно добре ли е?

Подигравателното му обръщение я вбеси, но очите й останаха приковани към голямата му загоряла ръка, която се спря за кратко над картите, преди да се спусне и да обърне една от тях. Дама купа!

Еме изстена. Ник се изсмя. Пистолетът тупна на пода.

— Аз печеля, скъпа.

Върховното неверие заплашваше да превърне Еме в каменна статуя. Как можа да загуби?

— Готова ли сте да изплатите дълга си?

В гласа му се долавяше презрение, което накара Еме да изфучи сърдито. За нея дългът на комар беше дълг на честта.

Не можейки да произнесе дори една дума, тя само кимна утвърдително. Усмихвайки се бавно и с наслаждение, Ник се поклони и й подаде ръка.

— Ще получа дълга си насаме. Честно казано, не мислех за нищо друго, откакто ви видях. Имаме много време, преди корабът да стигне до пристанището.

Краката на Еме сякаш бяха от дърво, докато Ник я извеждаше от игралния салон, насочвайки се към своята каюта. Тя влезе вътре точно когато зората започна да се промъква на източния хоризонт.

 

След девет месеца

— Напъвай, Еме, напъвай. Хайде, миличка, добре се справяш, виждам главата.

— Дяволите да те вземат тебе и това бебе! — изхлипа Еме, почти обезумяла от болка. — Това е дяволско семе, също като баща си!

Савана поклати побелялата си глава. Черното й лице беше плувнало в пот, дрехите й също бяха подгизнали. Скъпата й Еме раждаше дете, което не беше искала, и Савана не можеше да каже или да направи нищо, за да намали болките й.

— Не говори така, дете. Бебето няма никаква вина. Вината си е само твоя, Еме Ламот. Колко ти говорих, че си рискуваш главата, като започна да играеш комар на оня кораб и си смени името на Еме Фортюн, вместо да носиш онова, дето ти дадоха родителите ти. Знаех си, че няма да излезе нищо хубаво. Но някак ще оцелеем.

— О, божичко! — изпищя Еме.

Ужасните болки, които изтърпяваше, за да роди дете, което знаеше, че ще ненавижда, правеха раждането още по-непоносимо.

— Виждам главата! — извика радостно Савана. — Има тъмна коса, скъпа. Напъвай, след малко ще свърши.

— Ами — изпъшка Еме. — Грешиш, Савана, всичко едва започва.

Думите излетяха от устата й в накъсан стон, докато тялото й се гърчеше в агония. Тя извика силно и продължително и в следния миг бебето попадна в очакващите го ръце на старата негърка.

— Момче е, скъпа, съвършено момченце с тъмна коса.

И сякаш в потвърждение на думите й, стаята се огласи от силен рев. Савана се засмя радостно, докато почистваше устичката и носа на бебето с меката кърпа, която си беше приготвила. Все още засмяна, тя го вдигна, за да го огледа и Еме.

Еме замръзна и се извърна, отказвайки да погледне към крехкото създание, на което беше дала живот.

— Махни го оттук, не искам да го виждам.

— Агънце! — изохка Савана. — Не говори така!

— Говоря сериозно. До края на живота си няма да забравя как е било заченато това дете. Баща му си отиде, без дори да ме погледне за последно.

Савана като че ли се смути.

— То е твоя плът и кръв, скъпа. Кой ще го гледа, ако ти не го искаш? То има нужда от мама.

— Не разбираш ли, Савана? Не го искам. Всеки път, щом го погледна, ще ми напомня за баща си.

Поклащайки глава, като цъкаше с език в явно неодобрение, старата жена остави бебето в малката люлка до леглото, за да се погрижи за господарката си. Със стиснати устни събра изцапаните чаршафи и ги изнесе от стаята. Еме беше почти заспала, когато плачът на детето я събуди. Дълго време се опитваше да не му обръща внимание, но мяукащите звуци не преставаха. Думите на Савана се връщаха упорито в паметта й. То е твоя плът и кръв. Има нужда от мама. Тя се надигна на лакът и хвърли гневен поглед към малкото създание в люлката, очаквайки да види лицето на дявола. Но видя един ангел.

На дребното, сбръчкано личице беше изписана най-милата физиономия, която някога беше виждала. То смучеше усилено юмручето си, размахвайки другото във въздуха. Тъмна тънка косица покриваше съвършената кръгла главичка, очите му бяха широко отворени, взрени в Еме така дръзко и настоятелно, че не можеше да не й напомни кой е баща му.

Ник Дръмънд.

Красивият, арогантен негодник, който беше пожелал тялото й, за да си получи дълга на честта, и беше отнел девствеността й, без дори да разбере, че е била девица, беше проникнал през нейната невинност с един внезапен, рязък удар, който промени живота й завинаги. Той я беше сметнал за курва и я беше взел в пристъп на яростна страст. Тя не беше спечелила нищо, отстъпвайки пред Ник Дръмънд. Само за няколко часа този мъж й беше обрал всичко спечелено, беше й отнел девствеността и беше посял дяволското си семе в нея. А това, което правеше положението още по-непоносимо, беше ужасяващият факт, че тя се беше поддала на страстта.

Той я беше въвел в един свят на разкош, какъвто тя никога не си беше представяла, че съществува. Беше взел нещо, което само съпруг имаше право да вземе, и я беше накарал да се чувства така, сякаш му принадлежи. Изпепеляващата страст му беше попречила да забележи нейната девственост… не че това би имало някакво значение за този негодник.

Тя мразеше Ник Дръмънд.

Мразеше го, задето я беше пренесъл в рая, ненавиждаше го заради това, че беше янки и беше посял семето си в нея. Не можеше да го понася, защото беше излязъл от живота й на следващата сутрин, без да каже дори дума за сбогом. И обичаше всяка минута, която беше прекарала в прегръдките му.

Толкова често беше преживявала отново тези моменти, че те се бяха запечатали завинаги в мозъка й. Мисълта, че ще гледа част от него всеки божи ден, докато е жива, я изпълваше с ужас.

Тих хленч прекъсна размислите й и една сила, по-властна от инстинкта й за оцеляване, накара Еме да посегне с пръст и да докосне бузата на бебето. Кожата му беше като най-гладкото кадифе. То измрънка доволно. Едно малко юмруче се сви около пръста й, опитвайки се да го привлече към устицата. Въпреки тържествената си клетва, че ще ненавижда това, което беше излязло от слабините на Ник Дръмънд, Еме вдигна бебето от люлката и го притисна в прегръдките си.

Савана я наблюдаваше през открехнатата врата и затаи дъх, когато Еме прегърна детето си. А когато го сложи на гърдата си, за да суче, вярната стара бавачка отправи към небето една безмълвна благодарствена молитва. За един ужасен миг се беше уплашила, че Еме окончателно ще отхвърли детето си.

Младата майка обаче усещаше тази изключителна връзка с детето, което се беше приготвила да мрази цял живот. В един миг, като в проблясък на светкавица, тя разбра, че малкото безпомощно същество, което беше родила, беше съвършено невинно по отношение греховете на баща си и си имаше своя собствена самоличност.

— Как ще го наречеш, скъпа?

Еме се усмихна на Савана, осъзнавайки с благодарност, че не би се справила без любящите грижи на застаряващата жена, която я беше отгледала.

— Ти му дай име, Савана.

Бавачката като че ли се стресна, но после видът й стана невероятно блажен. Само миг й беше достатъчен, за да направи избора си.

— Бранд^[1]. Ще се казва Бранд.

Еме не можа да не запита:

— Защо Бранд? Това е необичайно име. Не мисля, че някога съм го чувала.

Савана се усмихна.

В мига, когато го взе в ръцете си, то беляза с любов сърцето ти.

— Бранд. Бранд Ламот. Харесва ми. Това е хубаво име.