Марша Кенъм
Сърце в опасност (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Деймиън гледаше учуден колко слисано наблюдава Катрин неговия приятел. Силна руменина заля бузите й, а теменуженосините й очи потъмняха от гняв. Ако не знаеше, че Рифър беше пристигнал едва този следобед от Лондон, а там никога не се бе запознавал със семейство Ашбрук, щеше да е сигурен, че сестра му е разпознала смъртен враг.

За да прекъсне мъчителното мълчание, настъпило след размяната на реплики между Монтгомъри и Хамилтън Гарнър, Деймиън бързо ги представи:

— Господин Рифър Монтгомъри… сестра ми Катрин. Търговецът пристъпи напред и се наведе учтиво над ръката й.

— Радвам се да се запозная с вас, уважаема госпожице, и най-сърдечно ви честитя рождения ден. Въпреки че не очакваше пристигането ми, Деймиън беше така любезен да ме покани за тържеството. За съжаление досега изобщо не подозирах, че има толкова очарователна сестра.

— Чудесно наистина, че можете да сте тук тази вечер — измърмори хладно Катрин и отправи на брат си поглед, който не вещаеше нищо добро.

— Хм… това е Хариет Чалмърс — продума Деймиън, неспособен да си обясни защо Катрин е толкова разгневена.

Непринуденият смях на Рифър прозвуча с неочаквана сърдечност.

— Най-сетне мога да се запозная с вас, госпожице Чалмърс! Деймиън ми е разказвал много за вас, но ми позволете да кажа, че и най-възторжените му описания не даваха за вас реална представа.

— Благодаря ви, сър — пламна Хариет.

Катрин трябваше да положи огромно усилие, за да обуздае темперамента си и да не направи нищо необмислено. Безсрамното хилене на Монтгомъри я предизвикваше да му зашлеви як шамар, но в присъствието на баща си и чичо си не биваше да рискува подобно предизвикателство — всеки случай не на тази толкова важна вечер, която щеше да реши бъдещето й.

— Не помня брат ми да е споменавал някога името ви, господин Монтгомъри — само изсъска тя. — Но адвокатите, изглежда, предпочитат да пазят мълчание относно неприятните си клиенти… Да сте случайно убиец или разбойник по широките пътища?

Деймиън си пое ужасен въздух, но Рифър само се разсмя от сърце — пак така предизвикателно, както и в гората.

— Можете да сте напълно спокойна, госпожице Ашбрук, вашият брат ме съветва само по финансови въпроси.

— Рифър притежава параходна агенция в Лондон — побърза да се намеси Деймиън.

— Роби или контрабанда? — попита Катрин със сладко гласче.

— В наше време дамското бельо носи по-големи печалби — отвърна невъзмутимо Монтгомъри. — Коприната, дантелите и брокатите достигнаха много високи цени, а откакто наложихме на Франция търговска блокада, аз внасям тази стока направо от Ориента.

— Много интересно! — Катрин разтвори отегчено ветрилото си и подари на Уилям Мериуедър лъчезарна усмивка. — Чувам, че оркестрантите вече си настройват инструментите за следващия танц.

Тя завихри грациозно поли и придружи Мериуедър до паркета, където двойките вече образуваха две дълги редици. Музикантите засвириха менует и въпреки че упорито избягваше да хвърля погледи към Монтгомъри, Катрин усещаше, че черните очи внимателно наблюдават дали тя изпълнява изящно сложните стъпки.

— Какъв отвратителен човек — довери тя на Мериуедър по време на един пирует. — Дамско бельо! Веднага се хващам на бас, че не внася платовете от Ориента, а ги прекарва от Франция въпреки ембаргото.

— И на мен не ми вдъхва вяра — съгласи се Мериуедър, — но съм впечатлен от начина, по който изразява открито мнението си. Със старши лейтенанта вече яко се сдърпаха.

— Така ли? И защо?

Танцовата фигура се смени и Катрин трябваше да изчака няколко минути, докато менуетът я събере отново с Мериуедър.

— В наши дни споровете са все за политиката — каза той с въздишка. — Трябва да призная, че и аз с удоволствие бръквам от време на време в гнездото на осите, но нашият смел господин Монтгомъри стигна в това отношение много по-далеч, отколкото някога съм се осмелявал.

— Одобрява евентуална война?

Мериуедър сви замислено устни.

— Задайте ми по-лесен въпрос… От думите му не стана ясно какво би предпочел.

Катрин свъси чело и хвърли незабелязано поглед през рамо към търговеца. Той стоеше сега малко встрани — дали другите се бяха отдалечили от него, или той се е отдръпнал, не можеше да се разбере. Всеки случай не би могъл да се оплаче от липса на интерес към неговата личност, защото всички жени в залата полагаха усилия да привлекат вниманието му.

Въпреки че този мъж й беше неприятен, Катрин не можеше да отрече, че се отличава по чудесен начин от останалите гости — повечето провинциални благородници с бакенбарди или офицери, които изглеждаха доста еднакво в червените си официални униформи, с изключение на Хамилтън Гарнър, естествено. След като видя в гората Монтгомъри гол до кръста, вече знаеше, че широките рамене не са резултат от сложени от изкусен шивач ватирани подплънки, този човек излъчваше невероятна самоувереност и възбуденото шушукане в залата го оставяше сякаш напълно равнодушен. За разлика от него Хамилтън беше застанал прав като дъска и хвърляше към търговеца ледено студени погледи. Катрин размисляше трескаво дали не може да се възползва от създадената ситуация. Старши лейтенантът вече чувствуваше гордостта си уязвена и ако тя пофлиртува малко с чужденеца, сигурно ще престане да се колебае и ще й направи пламенно предложение за женитба. Трябваше да действа, разбира се, много предпазливо, защото Монтгомъри се бе държал сутринта непростимо грубо и този арогантен тип не биваше да си въобрази, че и тя, подобно на всички останали дами, му се възхищава. Да, но, от друга страна, до среднощ оставаха само малко часове и тя не биваше да допусне неуспех.

Менуетът свърши, зрителите изръкопляскаха и Катрин бе придружена до групата на баща й.

— Благодаря ви, господин Мериуедър — усмихна се тя чаровно. — Накарахте ме да се задъхам. Хамилтън… — тя отправи изпод гъстите си мигли молещ поглед към старши лейтенанта, — би ли ми донесъл чаша вода?

Той се поклони учтиво.

— Разбира се. Веднага се връщам.

— Благодаря… О, татко, струва ми се, че господин Петри те търси.

— Петри? — Сър Алфред наостри уши като куче, надушило кръв, защото с Хю Петри можеха да играят вист или бекгамън, вместо да умират от скука. — Лорънс, можеш ли веднага да го попиташ за какво става дума? Сигурно е нещо важно, което не търпи отлагане.

— Сигурен съм — потвърди ревностно полковникът. Мериуедър се поколеба за миг, но и той не можа да устои на изкушението да хвърлят едни карти, затова последва с бърза крачка приятелите си.

Катрин, останала с Деймиън, Хариет и Рифър Монтгомъри, потърси с поглед приятелката си.

— Подхващат гавот, той не е ли любимият ти танц?

Хариет се ококори, но пъхна подканващо ръка под ръката на Деймиън, а младият адвокат не изчака естествено втора покана да потанцува горещо с любимото момиче. Щом се отдалечиха достатъчно, та да не могат да ги чуят, Катрин се обърна към търговеца.

— В училищата за разбойници преподават ли музика?

— Разбира се, музиката и танците са сред задължителните предмети — ухили се Рифър и й подаде галантно ръка.

Катрин беше сигурна, че сега всички матрони са събрали глави и шушукат, но я интересуваше само две зелени очи да проследят сърдито стъпките й през залата.

За едър мъж като него Монтгомъри се движеше с невероятна елегантност, а когато връхчетата на пръстите й докоснаха стоманените му мускули, Катрин си спомни неволно как се бе плискал със студена вода, коленичил в мъха. Не беше предвидила и възбудата, която обземаше цялото й тяло, когато фигура на танца му позволяваше да я вземе в обятията си.

— Трябва да ви се извиня, задето тази заран бях толкова неучтив — каза той по време на едно завъртане. — Пътувах цялата нощ и няколко пъти се губих в гората. Та бях доста уморен и изнервен.

— Извиненията някак не ви подхождат, господин Монтгомъри — отвърна му Катрин. — Но защо не казахте, че сте приятел на брат ми? Щеше да е убедително обяснение за грубото ви държане.

— Брат ви с много бракониери и разбойници ли е приятел?

— Посетих го в лондонската му канцелария и видях с какви хора си има работа там.

Трябваше да потанцуват с другите партньори от своята четворка, преди да бъдат отново заедно.

— Всъщност извинение от ваша страна също няма да е излишно — измърмори замислено Рифър.

— Моля? Тя намръщи чело и го погледна. — За какво трябва да се извинявам?

— Задето се промъкнахте и ме гледахте как се къпя.

— Аз никога не съм ви дебнала, сър! — изсъска възмутено Катрин. — Да знаех, че там някой се къпе, за нищо на света нямаше да отида на поляната. Исках само да напоя коня си и… — Тя млъкна рязко, защото той пак се хилеше най-безсрамно, а черните му очи святкаха развеселено. — Моля, върнете ме на мястото ми. Както виждам, старши лейтенант Гарнър ми е донесъл нещо за пиене.

— Мила ми госпожице… — Монтгомъри вдигна ръката й към устните си и тя усети дори през ръкавицата горещия му дъх. — От месеци не съм държал в обятията си толкова очарователна млада дама и още не искам да слагам край на това удоволствие. Старши лейтенантът ще трябва да поизчака.

— Не мисля, че…

— Още ли се страхувате от мен? Дори в препълнена зала?

Катрин затаи дъх. Виждаше с крайчеца на очите, че Хамилтън стои с малка чаша вода в края на танцовата площадка. Оркестърът засвири отново и Монтгомъри се усмихна предизвикателно.

Тя сложи тънки пръсти на лакета му и усети как другата му ръка я прегръща през кръста. Фактът, че подарява на чужденеца от Лондон втори танц, беше скандален и тя живо си представяше какви са коментарите. Не по-малко скандален беше начинът, по който този мъж я гледаше упорито в очите — толкова упорито, че тя просто забрави всичко останало. Музиката, смеховете и глъчката отстъпиха някъде назад, както и разкошните цветове на дамските тоалети, и светлите отблясъци на свещите в прозорците. Монтгомъри я въртя, докато й се зави свят и едва когато зърна звездното небе над себе си, тя осъзна, че я е отвлякъл от балната зала и я е отвел на терасата.

Когато се озоваха вън, той намали темпото, а после двамата почти спряха. Притисната към коравото мъжко тяло, Катрин усети волята си стопена. Ароматът на розите я замайваше, тъмнината беше мека като кадифе, а чувствени устни вече се навеждаха към нея, една топла ръка вече се плъзгаше от кръста й към тила. Знаеше, че трябва да се възпротиви на тази прегръдка и на целувката, но кръвта пулсираше гореща във вените й, тя вече не владееше чувствата си, когато езикът му се вмъкна, нежно и мамещо, през устните й и пожела да го пуснат.

Тя отстъпи с тиха въздишка на изкушението и коленете й се подгънаха, защото езикът му вече бе завладял нейната уста. За да намери опора, тя се вкопчи в широките рамене на Монтгомъри, а той я обгърна здраво със силните си ръце.

Катрин беше сигурна, че знае всичко за целувката. Много мъже й бяха открадвали по някоя целувка, а когато устните на Хамилтън докосваха нейните, всеки път усещаше приятна тръпка, но той никога не беше запалвал в нея такъв огън, лумнали пламъци, които, странно наистина, се разгаряха някъде под корема и се разпростираха като лава. Допускаше, че има средство да угаси непоносимата жарава, а когато Монтгомъри рязко прекъсна целувката, не можа да потисне въздишка на разочарование. В тъмното от лицето му се виждаха сякаш само гъстите черни вежди, но тя усещаше, че лумналата страст го е изненадала не по-малко от нея. Той я откъсна от себе си, сякаш не биваше да рискува по-нататъшен допир и пое дълбоко дъх, преди да прошепне:

— Предупредих ви да внимавате с безскрупулни приятели, готови да използват безсрамно благоприятни обстоятелства…

— Да… Освен това искахте да ми прочетете лекция за реалния живот. Току-що това ли направихте?

— Реалност ли? — прошепна Рифър. — Не съм сигурен дали изобщо вече зная какво значи това…

Сладък ужас обзе Катрин, когато връхчетата на пръстите му се плъзнаха по шията й, тя извърна глава леко встрани, за да се наслади по-дълго на милувката, но в широко разтворените й очи се четеше страх.

На не повече от пет крачки, на фона на морето от светлини в балната зала, се очерта тъмният силует на мъж, едната му ръка беше свита в юмрук, в другата стискаше малка кристална чаша.

Катрин се изтръгна от прегръдката на Монтгомъри.

— Хамилтън! — прошушна тя объркана.

— Дано не преча много! — гласът на старши лейтенанта беше леден.

Тя тръгна колебливо към него.

— Хамилтън…не е каквото си мислиш…

— Не е ли? В такъв случай обясни ми, моля те, какво е. Молиш ме да ти донеса чаша вода, политаш в танца с младеж, на когото едва преди малко си била представена, а десет минути по-късно те намирам в неговите обятия! Та какво трябва да си помисля? — изсумтя той.

— Хамилтън, моля те…

— Онова, което видях, ми стига. Придобила си, изглежда, напоследък навика да се оставяш съвсем непознати да те целуват и не намираш в това нищо неприлично, така ли?

Монтгомъри въздъхна продължително и извади тънка черна пура от вътрешния джоб на редингота си.

— Не давате на дамата възможност да ви обясни. Наистина жалко, защото би могла да ви каже, че идеята за тази целувка беше единствено и само моя. Тя просто я изтърпя.

— Просто я изтърпя, значи? — Гарнър наблюдаваше с вкаменено лице как търговецът си запалва преспокойно пурата.

— Но тя има рожден ден, нали?

— А вие използвате безсрамно този факт, за да й се натрапите?

— Не съм й се натрапвал — възрази спокойно Монтгомъри. — Аз просто й честитих.

Сгърчените пръсти на Хамилтън можеха всеки миг да строшат тънката чаша, която държеше.

— Катрин, сега трябва да се прибереш вътре… Въздухът тук вънка става непоносимо студен.

— Идваш ли с мен? — измърмори тя умолително.

— Още не. Монтгомъри и аз още не сме приключили разговора си.

Катрин докосна ръкава на китела му.

— Хамилтън, моля те…

Гарнър отблъсна ръката й.

— Казах ти да се прибереш! Сега става дума за нещо между Монтгомъри и мен.

— Съжалявам, но се налага да ви възразя — Рифър беше вперил поглед в нажежения връх на пурата, сякаш наоколо нямаше нищо по-интересно. — Бих имал за какво да поговоря с госпожица Ашбрук, не с вас. Въпреки това съм готов да се извиня, за да сложим край на това наистина необикновено недоразумение, което явно ви създава големи проблеми. Просто нямах представа, че времето на дамата е било запазено за вас.

Хамилтън изскърца със зъби.

— Катрин може да разполага свободно с времето си и ако желае да го прекарва в компанията на безпринципни нехранимайковци, това си е нейна работа.

Монтгомъри дълго мери с поглед драгуна от глава до пети, после изрече с кадифен глас:

— Мога само да повторя — съжалявам, че неволно съм ви настъпил по крака. Та, ако пожелаете сега да ме извините…

Той се поклони учтиво на Катрин и понечи да влезе в залата, но в този миг сабята на старши лейтенанта напусна със съскане ножницата си и стоманеният й връх докосна дантеленото жабо на Монтгомъри.

— Извинение не е достатъчно — изсъска Гарнър. — Освен ако не признаете открито, че сте не само нахалник, но и страхливец.

— Какво, по дяволите, става тук?

Катрин се сви, чула кънтящия глас на баща си, а на лицето й не остана капчица кръв. Сър Алфред изскочи на терасата, следван от полковник Хафярд, Деймиън и Хариет.

— Пак питам — какво е станало тук? Старши лейтенант, махнете проклетото си оръжие и ми обяснете държанието си.

— Тъй вярно — излая полковникът. — Вие сте гост в този дом и тук не е място за игрички със саби.

— Да, но е също тъй недопустимо в този дом да се допускат оскърбления, каквито този… този джентълмен си позволи спрямо Катрин и мен — възрази Гарнър.

— Какво? Какви оскърбления?

На Катрин й идеше да потъне вдън земя. Деймиън и Хариет се бяха втренчили в нея, сякаш бяха сигурни, че тя е виновна за всичко, а полковник Хафярд беше стиснал неволно дръжката на сабята си, сякаш имаше намерение да посече всеки, който помръдне от мястото си.

Лицето на сър Алфред стана пурпурно червено.

— Вече ви казах да скриете оръжието си, старши лейтенант! Ако тук наистина се е случило нещо невероятно, ще изясним спокойно всичко.

Върхът на сабята се отлепи неохотно от брадичката на Монтгомъри и стоманеното острие изчезна със стържещ звук в кожената ножница.

— А сега бихте ли ми обяснили най-сетне какво се е случило? — изпъчи се стопанинът на къщата.

Заплашен от оръжието на Гарнър, Монтгомъри дори не беше мигнал, а сега се обърна учтиво към сър Алфред.

— Всичко беше просто едно недоразумение, за което вече се извиних.

— Вашето извинение беше чиста подигравка — възрази разпалено Гарнър, — тъй че настоявам за удовлетворение.

Рифър привлече вниманието на сър Алфред към себе си.

— Наистина нямам никакво желание да убия този човек — каза той.

— Да убиете мен? — Хамилтън понечи да се нахвърли върху търговеца. — Хайде, опитайте се само!

— Хамилтън, за бога! — Деймиън побърза да препречи пътя на разярения старши лейтенант. — Рифър, ти какво имаш да ни кажеш за цялата тази невероятна история?

Лека усмивка заигра на устните на Монтгомъри, докато гледаше втренчено Гарнър.

— Старши лейтенантът е бил очевидно шокиран от това, че излязох със сестра ти на терасата да подишаме малко чист въздух. Според него това е възмутително, въпреки че той самият не е предявявал никакви претенции към нея. Затова според мен само госпожица Ашбрук има правото да реши дали наистина е станало нещо обидно, или не е.

— Никакви претенции, така ли? — Деймиън изруга с половин глас. — Та те имаха намерение да обявят в полунощ годежа си.

Хамилтън присви зелените си очи, а възмутеният му злобен поглед накара Катрин силно да се изчерви, изтръгна от очите й сълзи.

— Е, дъще? — гласът на баща й прозвуча като удар с чук. — Чакаме… Този господин обиди ли те, или не?

Тя местеше поглед от едно враждебно лице към друго и горчиво съжаляваше, че е яздила тази заран сама в гората, че се е учила да танцува гавот и изобщо, че се е появила преди осемнайсет години на бял свят.

Търпението на сър Алфред беше на изчерпване.

— Та в какво се състоеше предполагаемата обида?

— Той… той… — Катрин трябваше да преглътне няколко пъти, преди да успее да прошепне: — Той ме целуна.

— Той те е целунал? — бащата й я изгледа изпитателно. — Целунал? Въпреки волята ти?

— Аз… — тя прехапа устна. Какво да каже сега? Ако отрече, ще е като плесница за Хамилтън и тя с положителност ще го загуби. Но ако потвърди, проклетият кодекс на честта ще го принуди да я защити. — Аз… Ние танцувахме и в следващия миг… — Катрин сведе клепачи. — Не съм го окуражавала…

Полковник Хафярд си пое дълбоко въздух и се втренчи в Монтгомъри.

— Очакваме обяснението ви, сър.

Черните очи на търговеца оставаха приковани в Катрин, докато отговаряше спокойно:

— Няма какво да обяснявам. Вечерта е прекрасна, държах в обятията си хубава жена… Видях нещо, което пожелах, и го взех.

Полковникът изсумтя ужасен.

— Какво безочие, сър! Както разбирам, старши лейтенант Гарнър с основание смята, че сте засегнали честта му. На негово място сигурно бих реагирал по същия начин.

Хамилтън присви ехидно устни:

— Чухте го от устата на моя началник, Монтгомъри! Сега готов ли сте най-сетне да ми дадете удовлетворение?

Рифър размени мрачен поглед с Деймиън Ашбрук, сви незабелязано рамене и попита:

— Къде и кога?

— Утре, при изгрев слънце. На Кеслърс Грийн.

Монтгомъри поклати засмяно глава:

— Утре имам неотложна работа в Лондон и бих искал преди края на нощта да съм вече на път. Ако нямате нищо против, можем да уредим този неприятен въпрос колкото може по-бързо.

Подигравателният му тон накара Гарнър да пребледнее и дори сър Алфред загуби за миг дар слово от подобна наглост. Но щом се съвзе от първия шок, заяви:

— В такъв случай след половин час в двора пред конюшните. Деймиън, тъй като господин Монтгомъри е твой гост, редно е да му бъдеш и секундант. Какво оръжие избирате, господа?

— Старши лейтенантът предпочита, както разбирам, сабята — каза Монтгомъри. — Аз нямам какво да възразя.

— Хамилтън — Катрин отново го изгледа умоляващо. — Та той ти се извини… Не се дуелирайте, моля ви.

Сър Алфред я хвана грубо за ръката.

— Трябваше по-рано да се замислиш за постъпките си, дъще! За мен е несъмнено, че при този неприятен инцидент не е минало без твоя вина, нещо повече, може би тъкмо ти си го предизвикала. — И докато я избутваше към вратата, й прошепна на ухото: — Неведнъж съм казвал на майка ти, че трябваше от години да си омъжена. И теб, млада госпожице, често съм предупреждавал, че няма да допусна още един скандал. Сега ще отидеш веднага в стаята си и ще останеш там, докато аз реша бъдещето ти.

Катрин вече не можеше да сдържи сълзите си, те се стичаха по бузите й и капеха върху розовия копринен корсаж.

— Татко, моля те…

— Сега нито дума повече и типично женските ти номера вече няма да ти помогнат. Времето, през което можеше да налагаш волята си, окончателно мина, разбра ли ме?

Катрин чуваше вече само учестените удари на сърцето си. Тя изтича покрай смаяните гости в балната зала, хукна нагоре по стълбата, а в стаята си се хвърли разплакана на леглото.