Марша Кенъм
Сърце в опасност (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Божичко, къде изчезна? — нахока Катрин камериерката си. — Как се осмеляваш да ме оставяш сама и вместо това да се въртиш около този… около този нехранимайко!

— Извинете — измърмори разкаяно Диърдри. — Аз на няколко пъти надничах тук, но вие продължавахте да спите дълбоко. А господин Маккейл е все още толкова слаб. Аз… ами чувствам се някак отговорна за него.

— Отговорна ли? Що за глупост! Да не би ти да си стреляла в него? — Диърдри изглеждаше толкова капнала, че ядът на Катрин премина в загриженост. — Не си мигнала цялата нощ, нали?

Момичето сведе очи.

— Не… дремнах малко.

— Той как е?

— Наложи се докторът да му изгори раната, за да спре кървенето. А той тъкмо в този миг дойде в съзнание… Господин Камерън и аз трябваше здраво да го държим, за да може докторът да си свърши работата. От все сърце се надявам да не ми се наложи да присъствам втори на път на нещо толкова ужасно.

— Ще се оправи ли?

— Не зная — вдигна очи Диърдри. — Докторът смята, че е достатъчно млад и силен, за да оживее, но…

— На твое място нямаше чак толкова да се вдавам. Тези планинци са такива нехранимайковци, че не умират лесно. Те ще живеят вечно, само и само да ни доставят неприятности.

Камериерката се усмихна бледо и посочи куфара, който беше оставила до гардероба.

— Успях да взема някои от вашите неща, преди да разтоварят големия багаж. Четки, гребени, соли за баня…

— Соли за баня? Диърдри, ти си същинско съкровище! Сапунът, който трябваше да използвам вчера, беше толкова корав, сякаш тук търкат тенджерите с него. Умирам за една баня с истински сапун и истински аромати. Гадната миризма на кръв сякаш се е впила в кожата ми, но на всички тук това им е все едно. Отново ни оставиха в някакво кьоше и ни забравиха.

— Видях господин Камерън тази заран — осведоми я Диърдри. — Каза, че идвал в стаята ви, за да си поговорите, но…

— Влизал е тук?

— Осведоми се много учтиво дали са ни дали всичко, от което имаме нужда.

— Сериозно? Изглежда, мъчила го е съвестта. Да не беше лейди Камерън, сигурно щеше да ме остави да седя цяла нощ на двора… тъй де, нали нямам рошава червена коса, нито гърди, които направо преливат от корсажа.

— Госпожице?

Катрин махна с ръка и Диърдри продължи:

— Той ме помоли да ви съобщя, че семейството ще вечеря в осем часа. Мисля, че ще има празненство в чест на неговото завръщане.

— А какво, по дяволите, ще трябва да празнувам аз?

— Той очаква да се облечете и да го придружите.

— Да се облека? Но какво да сложа? Тази нощница и пеньоара?

Диърдри изгледа нервно господарката си, отиде до гардероба и отвори едното крило. Там бяха окачени няколко елегантни рокли, а до тях имаше грижливо сгънато бельо.

— Така значи! — Катрин сложи ръце на хълбоците. — Първо изхвърля вещите ми, а после очаква да облека нечии износени дрехи. Бих предпочела да се разхождам гола!

— Оригинална идея — прозвуча нечий плътен баритон откъм отворената врата. — Боя се само, че по този начин ще затрудните храносмилането на останалите гости.

Катрин се обърна рязко. Аликзандър Камерън се беше облегнал небрежно на рамката на вратата с една от отвратителните си пури между зъбите.

— Диърдри, напомни ми, моля те, занапред да залоствам вратата.

— Изпитвам отвращение към катинари и резета — заяви приятелски Алекс. — В повечето случаи просто ги строшавам, за да видя онова, което не бива да виждам.

— Какво искаш? Защо ни притесняваш?

— Притеснявам ли те? — Той пристъпи ухилен напред и хвърли поглед към леглото. — Надявам се, че си спала добре. Изглеждаше сред възглавниците по-доволна от мъничко златокосо котенце.

Той миришеше на алкохол и тя извърна отвратено нос.

— Пил си!

— Така е, госпожо! Абсолютно всички, от ковача до пажовете, всички искаха да се чукнат с мен за здравето на жена ми и да ми пожелаят дълги години щастие и здраве.

— Аз пък се надявам, че след това ще гориш цяла вечност в пламъците на ада!

— Ах, топлите чувства на любещата съпруга! Нищо чудно, че толкова дълго избягвах радостите на брака. — Той намигна на Диърдри, която се изчерви и се засмя, но след гневния поглед на господарката си побърза да измърмори, че щяла да се погрижи за водата за банята й. Когато тя излезе от стаята, теменуженосините очи изпратиха гневни искри към Алекс.

— Какво искаш?

— Какво искам — погледът му се плъзна красноречиво по тялото й — и какво ще получа са две съвсем различни неща…освен ако не пожелаеш да си починеш няколко часа, легнала до мен, преди да стане време да се приготвим за представлението.

— Какво представление? — попита тя подозрително.

— В което са ни отредени главните роли на влюбена съпружеска двойка. Цялата къща гори от нетърпение да ни поставя недискретни въпроси и не се съмнявам, че ще изиграеш блестящо ролята си.

Очите на Катрин се присвиха заканително.

— Трябва да си много пиян, за да вярваш, че ще продължа да играя в този фарс. Тази вечер няма да ти помагам, нещо повече, ще остана в стаята си зад заключената врата, докато не изпълниш най-сетне твоята част от споразумението ни.

— Какво споразумение?

— Ти ми обеща, ако ти помагам, да ме върнеш у дома.

— Ах, да, онова споразумение. Ще видя какво мога да направя…

— Какво значи това?

Алекс се беше втренчил замислено в запаления връх на пурата си. Той сви рамене.

— Какво да ти кажа, за организирането на такива неща се иска време. Може да продължи със седмици…

— Седмици?

— Дори месеци.

— Но ти ми обеща — извика тя. — Даде на Деймиън честната си дума! Закле се в душата си!

— Спомням си някои обещания и клетви, които ти не сдържа.

— Един-единствен път! Един-единствен път се опитах да избягам, а на мое място и ти щеше да го сториш. Оттогава правех всичко, което ти поиска от мен, дори повече, отколкото искаше! Или вече си забравил за Гордън Рос Кембъл?

— Не съм. У хората чувството за самосъхранение е много силно изявено. Убеден съм, че си била много доволна от възможността да използваш това.

Очите на Катрин стрелкаха мълнии и тя отстъпи крачка назад.

— Нямаш ли поне капчица съвест? Как можеш след всичко, което преживях, да очакваш от мен да участвам във весело вечерно тържество?

— Аз преживях абсолютно същото, госпожо, но без лукса на една баня и без двайсет и четири часа сън. А колкото по-дълго време спориш тук с мен, толкова по-съмнително става дали ще мога да си позволя едно от двете.

— Ако зависи от мен, можеш да спиш чак до идната година. Нямам никакво намерение да те придружавам където и да било: нито на вечеря, нито на закуска, нито на други мероприятия.

— Хм, та нали ти обяви на висок глас, че си ми съпруга — напомни й той хладно. — И пак ти настоя да се отнасят към теб като към моя жена.

— Това беше вчера. Бях побесняла и уплашена, и…

— Така ли?

— А днес имам ужасно главоболие.

— Положително ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш нещо.

— Не съм гладна. Толкова ми е зле, че не мога да ям.

Алекс свъси черните си вежди.

— Ако си болна, мой съпружески дълг е да остана тук и да се грижа за теб.

— Веднага си лягам.

— Нямам нищо против да се погрижа за теб в леглото — ухили се той.

— Ти си груб и отвратителен.

— А ти ще ме придружиш на празненството дори ако се наложи собственоръчно да те съблека и да те облека — спомни си за една случка в Уейкфийлд, преди да заявиш, че никога няма да посмея!

— Вън! — изсъска Катрин. — Вън от стаята ми! Махни ми се от очите, ако не искаш така да се разкрещя, че да събера цялата къща.

— Трудно ще успееш — стените са три метра дебели, подовете близо два. Освен привиденията, никой друг няма да те чуе.

— Ако ме принудиш да те придружа, ще кажа на всички, че си ме взел за заложница, та да можеш с престъпните си приятели да влезеш нелегално в тази страна, достойна за всички страхливци като вас.

Той скръсти усмихнат ръце на гърдите.

— Аз пък бих могъл да разкажа на всички, че си истинска шпионка, която ме е примамила да се оженя за нея, за да дойде тук, на Север, и да съобщи после тайна информация на своя възлюбен старши лейтенант.

— Кой ли би ти повярвал?

— Така ли? Познават много по-добре мен, отколкото теб и умират от любопитство да разберат какво ме е подтикнало да се оженя за теб. Фактът, че баща ти ме принуди с пистолет в ръка да си дам съгласието, би им обяснил някои неща. А като доказателство за лукавството ти мога да им покажа дузината бележки, които ти оставяше във всяка странноприемница, та да може твоят драгун по-лесно да те открие.

Катрин пребледня като платно.

— Ти си го разбрал?

— Естествено. Както ти току-що каза, на твое място и аз бих го сторил.

Коленете й се подгънаха, та трябваше да се хване за един стол. Сега той ехидно й се подиграваше, защото й беше отнел всяка надежда семейството й да не повярва, че е изчезнала безследно от лицето на земята.

— Защо никога не спомена нищо?

— Не беше достатъчно важно. Беше малко досадно да търсим бележките, но пък бях спокоен, докато ти се имаше за толкова хитра.

Неговата арогантност я накара да се изчерви, тя вдигна ненадейно ръка и шумно му зашлеви шамар. Главата му остана близо минута наведена на една страна, а когато я погледна пак, пръстите й се бяха отпечатали на бузата му.

— За бога, жено — каза той тихо, — имаш опасен темперамент! Но е голяма грешка да го проявяваш тъкмо по този начин.

— А за какво да го използвам? Да ти го хвърля в краката, за да можеш да го стъпчеш? Или обичаш само жени без гръбнак, които успяваш така да сплашиш, че да пълзят в прахта в краката ти?

Алекс захвърли пурата и я привлече в обятията си.

— Не, госпожо, обичам пламенни и готови за сражения жени. Най-много обичам тънки и високи блондинки, приятно закръглени, където трябва, с теменуженосини очи и безсрамни страстни устни, сякаш създадени за целувки.

Устните му се притиснаха към нейните, езикът му проникна тутакси в устата й и закръжи около нейния език. Едната му ръка ровеше в косата й и така я държеше здраво, с другата развърза колана на пеньоара, пъхна ръка под него и загали гърдите й.

Изобщо не обърна внимание на сподавения вик на Катрин. С едно движение развърза връзките на нощницата, обви с ръка голата й плът и закръжи с пръсти около зърната на гърдите, които бързо се превърнаха в напращели пъпки.

— Защо не сложим край на глупавите игрички, Катрин? — прошепна страстно Алекс, докато устните му се плъзгаха към нежната й шия. — Искаш да сдържа обещанията си? Добре… да почнем от онова, което дадох в библиотеката на баща ти — да те взема за съпруга с всички свързани права и задължения.

— Не — изхриптя тя, — не…

— Устата ти казва „не“, но тялото ти иска повече. Много, много повече.

— Не искам нищо от теб — протестира тя вяло. — Нищичко…

Той захвърли встрани пеньоара и нощницата, притисна устни към гърдата й, почна да я смуче. Тя искаше да вика, но едва можеше да диша. Искаше да го отблъсне, но пръстите й следваха свои пътища и спряха на копринената му риза. Духът й искаше да се противопостави на това завладяване, но плътта й беше залята от вълни на чувствена наслада и тя си пожела устните му да покрият цялото й тяло с тези шокиращи милувки, за които никога не бе подозирала, и да я накарат да се стопи в пламъците им.

Тя чу дълбок стон и разбра, че се е изтръгнал от нейното гърло. Когато отвори очи, видя, че Алекс внимателно я наблюдава. Прочете глада в тъмните му очи, разбра, че той я желае и се бори със желанията на тялото си. Би трябвало това да я ужаси, но всъщност се почувства горда с женската си сила. Една-единствена милувка бе достатъчна, за да й се видят предишните флиртове детински и незначителни.

Аликзандър Камерън беше въплътената страст и тя знаеше, че няма да му устои, ако той отново я докосне. Но вместо това той изведнъж я пусна и направи крачка назад.

— Сега ще се облечеш за вечеря — каза той дрезгаво. — Ще ме придружиш и ще се държиш прилично. В противен случай ще ме принудиш да приема, че изобщо не те интересува дали ще видиш отново Англия и твоя старши лейтенант.

Със сълзи в очите Катрин отметна предизвикателно глава.

— За сметка на собствената ви душа, господин Камерън, така ли?

— Аз нямам душа, госпожо. Тя умря преди петнайсет години в обятията ми.

Тя си пое разтреперана дъх.

— Ти си човек, достоен за презрение — без скрупули, без морал, без вяра, без съвест! Всъщност не би трябвало да вървиш на два крака през този живот.

Алекс се поклони подигравателно.

— Един мъж умее да оцени жена, която има толкова високо мнение за него. — С тази саркастична забележка той излезе от стаята.

 

Докато отиваше да посети ранения Олуин, той се поуспокои, но кръвта все още кръжеше бясно из тялото му, а в порите му сякаш бяха проникнали ароматът и вкусът на Катрин. Беше на косъм да я хвърли върху леглото, за да се освободи най-сетне от нея. Но беше ли наистина това изходът? Щеше ли овладяването на тялото й да намали изнервящото напрежение, което го обхващаше в нейно присъствие? Или след това всичко щеше да стане още по-лошо? Тези очи, тези устни…тя непрекъснато го предизвикваше и ако не намери скоро възможност да я отпрати от Шотландия и от своя живот, тогава…

Тогава какво?

На прага на стаята той спря, за да свикнат очите му със здрача. На нощното шкафче гореше една единствена свещ и слабата й светлина падаше само върху леглото. Без да намери отговор на въпроса си, той се приближи към леглото на болния, свъсил чело.

— Проблеми?

Алекс се учуди, че сивите очи на приятеля му бяха ясни и будни, сякаш беше спал не няколко кратки часа, а дни наред.

— Проблеми ли? Нищо особено. Трябва да спиш.

— Как да го постигна, след като при всяко мое обръщане, почваш да кръжиш над мен като гарван-лешояд.

— Би трябвало да смятаме всъщност, че си твърде болен, за да се упражняваш в присъщото ти остроумие — забеляза сухо Алекс.

— Арчи ми даде почти толкова уиски, колкото и опиум. — Олуин се намести върху възглавниците и направи гримаса, когато превързаното му рамо се плъзна по дюшека. — Заканва се, че след седмица ще танцувам под звуците на гайда и нямам основания да се съмнявам в думите му.

— Шегата настрана, как се чувстваш?

— Сякаш ме е улучил голям къс скала, но според Арчи скоро ще мога отново да си служа с ръката, дори ако рамото остане известно време неподвижно. Имал съм късмет, че е лявото. Мисълта, че в бъдеще няма да мога да се сражавам с вятърни мелници, би ме ужасила.

Алекс се засмя и си наля чаша уиски от шишето върху нощното шкафче.

— Наздраве! — обади се Олуин. — Можа ли да спиш миналата нощ?

— Малко.

— Не ми изглеждаш отспал. За мъж, който след половин вечност се завръща в лоното на семейството си, изглеждаш като пребито псе.

Алекс прокара с въздишка пръсти през косата си.

— Все повече ми се струва, че е трябвало да си останем там или поне да се бяхме върнали с кораб.

Олуин кимна ухилен.

— Мойра беше преди малко тук и през цялото време ми приказва за очарователната ти съпруга. Трябва ли да кажа веднага „нали те предупредих“, или да поизчакам още няколко минути?

— Ако поизчакаш, ще имаш допълнителни основания да го кажеш.

— Какво се е случило?

— Стрюън иска на всяка цена да потегли с един отряд, за да ликвидира Гордън Рос Кембъл.

— А Лохийлс на какво мнение е?

— Помолил е бащата на Иън да дойде в Акнакери. Старият Гленгарън трябва да реши дали смъртта на сина му трябва да бъде отмъстена. Но предполагам, че Доналд ще го посъветва да изчака. Може би ще има скоро възможността да убие повече Кембъловци, отколкото някога е мечтал.

— Ако съм те разбрал, Лохийлс смята, че клановете ще тръгнат да се бият за принц Чарлз.

— Брат ми не е за завиждане. Каквото и да реши, няма да е доволен от себе си. Аз лично смятам, че Англия е още по-настървена от Шотландия този бунт да се вдигне. Те искат да ни смажат веднъж завинаги и окончателно да превземат страната ни.

— Вечният песимист!

— Непоправимият глупак, искаш навярно да кажеш. Кой може да е толкова глупав да се надява, че бихме могли, след като сме се върнали у дома, да останем в сянка?

— Ти, легендарни ми приятелю! Камшройнайх Дъб, тъмнокосият Камерън би желал да заживее със съпруга и деца образцов семеен живот.

— Изобщо не съм споменавал за жена и деца.

— Просто ми мина през ума. Но кой трябва да осъществи древното предсказание, ако ти просто изчезнеш от повърхността?

— Какво предсказание?

— Гарваните ще утолят на три пъти жаждата си с кръвта на Кембъловци. Херцогът на Аргайл е суеверен и вярва, че гарваните вече на два пъти са я пили.

— Почти бях забравил това проклятие на една рибарка.

— Аз също, докато Арчи не ми го напомни. Слухове твърдят, че херцогът се стряска с пяна на устата от дълбок сън и се кълне, че те е сънувал до леглото си с кървав меч в едната ръка и главата на Макбет в другата.

— Радвам се, че мога по такъв начин да нарушавам спокойния му сън.

— Арчи ми разказа още нещо: Гордън Рос Кембъл бил незаконен син на Малкълм Кембъл.

— Негов син?

— Това променя донякъде нещата, нали?

— Навежда ме на мисълта, че проклятието лежи не върху тях, а върху мен. Станаха вече двама мъжете, които трябваше да убия, ако ми се предостави възможност, но аз ги пощадих от християнска любов към ближния.

— Двама ли?

Алекс имаше предвид Хамилтън Гарнър и направи гримаса.

— Може би просто остарявам и отпадам. Трябваше да се целя по-добре със сабята и да удрям по-яко с юмруците, вместо да се поддавам на моментно изкушение.

Олуин не се съмняваше, че общият знаменател в тези два случая е с руса коса и теменуженосини очи.

— Какво ще правиш сега с Катрин? — попита той спокойно. — Ще трябва в най-скоро време да вземеш някакво решение.

— Досега не бях наясно, че има и второ „или“.

— Наистина?

— Смяташ, че можеш да четеш мислите ми, стари приятелю — изръмжа Алекс след продължително мълчание. — Но този път много грешиш.

Олуин се отпусна уморено върху възглавниците.

— Щом мислиш…

— Дори ако беше възможно…

— Да?

— Пак нямаше да потръгне.

— Защо? Защото си не само жива легенда, но и безпогрешен? Защото очакваш от всички хора да блиндират сърцата си също като теб?

Един мускул на бузата на Алекс трепна.

— Ти не можеш да го разбереш.

— Имаш право, Алекс, не мога да го разбера. От петнайсет години се упрекваш в нещо, което не беше твоя вина и се наказваш, като се опитваш да убиеш в себе си всяко чувство.

— Олуин, за бога… — Скърцащата врата го накара рязко да млъкне, а когато се обърна, Диърдри се стресна от разстроеното му лице, което изглеждаше толкова безпомощно.

— Извинете ме — промърмори тя. — Не исках да преча.

— Не пречите — каза бързо Алекс. — Влезте, моля, и без туй тъкмо си тръгвах. Олуин, по-късно пак ще се отбия. Опитай се да поспиш…

— Алекс.

Но той вече беше изчезнал в тъмния коридор.

 

— Не мога да остана тук — измърмори Диърдри. — Оставих госпожица Катрин сама във ваната и…

— Моля ви, не си отивайте. — Олуин разтри бавно слепоочията си. — Седнете поне за мъничко до мен. Да разговаряш с Алекс напоследък е като да искаш да видиш колко дълго може да държи човек ръката си над пламъка.

— Разбирам какво искате да кажете. И господарката ми е много нервна.

— Хайде, елате по-наблизо — усмихна й се Олуин.

— А, не… не може. Исках само да попитам дали имате нужда от нещо. Трябва да отнеса на госпожица Катрин горещ бульон от кухнята и…и…

— Малко съм жаден. — Погледът му се плъзна към нощното шкафче. — В каната трябва да има още вода.

Лесно можеше да досегне каната и чашата, но тя се приближи към леглото и му наля.

— Малко съм учуден, че сте толкова загрижена за здравето ми. Приятно съм изненадан, но…

— Аз всъщност само изчаквах възможността да ви благодаря за онова, което направихте вчера — каза спокойно Диърдри.

— Нещо, което съм направил аз? Не вие, аз ви дължа благодарност, задето не допуснахте да умра от загуба на кръв.

— Но това нямаше да се наложи, ако не се бяхте нахвърлили върху онзи грубиян, който ме нападна.

— Е, да… — той направи мрачна физиономия. — В този случай заслужавате да ви се скарам. Нали трябваше да останете в каляската.

— Аз не съм божа кравичка. Имам осем братя и когато се бият честно, никой от тях не успява да ми дръпне косата или да ме повали.

— Напълно ви вярвам. Имате учудващо силна ръка.

Диърдри отвърна на усмивката му и му подаде с треперещи пръсти чашата. Вместо да я поеме, той я изгледа изпитателно.

— Искате ли водата, или не?

— Да, искам я. — Ръката му обгърна чашата и студените връхчета на пръстите й. — Ще останете ли за малко при мен?

— Наистина не мога. Господарката ме чака.

— Само няколко минутки. Моля ви, това е последното желание на един умиращ.

Тя си дръпна ръката и приглади престилката си.

— С такива неща не бива да се шегувате, защото могат да се сбъднат.

Олуин отпи глътка вода и затвори отмаляло очи. Диърдри затаи неволно дъх. С пясъчно русата си коса, високите келтски скули и загорялата на слънцето кожа той беше неотразимо привлекателен. Набола светла брада покриваше квадратната брадичка, а космите на гърдите му също бяха златночервени. Мускулестите гърди, тънкият кръст и плоският корем бяха открити за погледа й! На въображението й беше предоставено да си нарисува останалото. Често беше виждала братята си голи и затова се смяташе имунизирана срещу тайните на едно мъжко тяло, но сега устата й пресъхна, а дланите й се изпотиха. Вече не можеше да вярва, че този мъж е нехранимайко. Сигурно можеше да е опасен, но не беше зъл, не беше и хладнокръвен убиец, също както и Аликзандър Камерън.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че вашият приятел от петнайсет години се опитва да убие чувствата си?

Сивите очи бавно се отвориха.

— Честна дума, не исках да подслушвам, но го чух, докато влизах. Няма нужда да ми обяснявате, ако е някоя мрачна тайна, но нямаше да е никак зле, ако някой от вас или най-добре и двамата престанете да се отнасяте към хората като към врагове.

— През последните петнайсет години всички хора бяха наши врагове. Освен това Алекс е по природа сдържан човек и не е лесно да се спечели доверието му. Впрочем и за вас може да се каже същото.

Диърдри беше втренчила поглед в притиснатите си една към друга длани.

— Имахме много малко основания да ви вярваме. Вие повлякохте господарката ми и мен въпреки нашето желание през половин Британия. По ваша вина вчера за малко не ни убиха и господ знае какво ще става на връщане към дома, ако ни бъде позволено някога да се върнем в отечеството си.

— Алекс ви го обеща, а доколкото зная, той никога не е нарушавал думата си. Ако все още го желаете, той ще се погрижи да се върнете у дома.

— Ако ние го желаем? — попита тя тихо.

— Случва се хората да променят решенията си.

— Господарката ми положително не. Тя смята господин Камерън за шпионин и убиец, а той не е възразил досега нищо против тези обвинения.

Олуин наблюдаваше тънките й пръсти, които непрекъснато се движеха.

— Кажете ми, Диърдри, ако можете да се озовете утре в Дерби и ако лорд Ашбрук почне да ви разпитва за военните приготовления в Шотландия, бихте ли му отговорили?

— Разбира се! Това е мой дълг на лоялна поданичка на моя крал.

— На крал Джордж?

Кафявите й очи почнаха да хвърлят искри.

— Той е нашият монарх.

— Ами ако вярвахте, че законният монарх е принуден да живее в заточение в Италия? Ако смятахте крал Джеймс Стюарт за по-легитимен? — Той вдигна ръка, за да задуши в зародиш протестите й. — Не искам да споря за политика, нито по въпроса кой е прав и кой не. Моля ви само за честен отговор на следния въпрос: ако смятахте Джеймс Стюарт за законен крал на Шотландия и Англия, ако вашето семейство се беше сражавало и умирало за него — и тогава ли щяхте да продължите да смятате Алекс и мен за шпиони само защото по време на пътуването през Англия си държахме очите отворени?

Диърдри намръщи чело.

— При тези обстоятелства навярно не — призна тя. — Но това все още не обяснява обвинението в двойно убийство.

— Имате право, но тези обвинения бяха неоправдани. Алекс би трябвало да отговаря и за трето убийство, но онзи мръсник успя да се оправи от раната си.

— Вие сякаш се гордеете с тези престъпления на приятеля си?

— Да, и съжалявам, че не бях тогава с него и не можах да се погрижа да изпратя и третия да се пържи в ада.

Резкият му глас не се хареса на Диърдри. Тя честно се бе опитала всичко да разбере, но той не само признаваше за убийствата, но сякаш даже ги одобряваше.

— Това се случи през седмицата на сватбата на Доналд и Мойра. — Олуин се втренчи в тавана. — Мойра е от клана Кембъл, нейният баща и херцогът на Аргайл са братя. Тя се запознала с Доналд при едно пътуване до Франция и двамата се влюбили безнадеждно един в друг. Като обяснение трябва да добавя, че Кембъловци и Камеръновци са от много поколения във вражда… Тъй или иначе, но сватбата стана, както беше предвидено, тук, в Акнакери, и като проява на добра воля бяха поканени мнозина Кембъловци, сред тях и братовчедите на Мойра — Дъгхол, Ангъс и Малкълм Кембъл.

Лицето на Олуин помрачня.

— Венчавката мина без инциденти. Бащата на Мойра, сър Джон Кембъл, се беше даже сприятелил с Доналд и подкрепяше този съюз с надеждата, че отсега нататък между двата клана най-сетне ще настъпи мир. Само че Аргайл не го искаше, защото беше хвърлил око на Мойра за съпруга на Дъгхол. Успях ли съвсем да ви объркам?

Диърдри се приближи към леглото.

— Кой е този херцог на Аргайл? Изглежда, някой важен човек.

— Той е най-могъщият съюзник на Хановерската династия в Шотландия. Той командваше армията, нанесла през 1715 година на яковистите страшното поражение при Дънблейн. Той е жаден за власт и земи, той е коварен и иска на всяка цена да стане министър-председател на Шотландия, ако бъдем един ден напълно заробени от англичаните.

— Ако е така, не може да се нарече симпатичен човек.

— И не е такъв. През онзи ден атмосферата беше напрегната, но отначало братята Кембъл се държаха прилично, тъпчеха си стомасите с нашето ядене и нашата бира, пееха, танцуваха и флиртуваха с жените от клана Камерън.

Олуин направи отново кратка пауза, сякаш събитията оживяваха пред него.

— Алекс беше влюбен, нещо съвсем нормално за седемнайсетгодишен младеж. А пък Ани Максорли наистина беше най-хубавото и най-желаното девойче в Лохейбър. И аз бях хлътнал по нея, но тя подари сърцето си на Алекс. Двамата се бяха заклели във вечна любов и вярност и искаха през лятото да се венчаят в църква… Може би не е трябвало да чакат толкова дълго…или е трябвало може би да държим Алекс по-надалеч от сватбата. Всички знаеха, че той и Дъгхол Кембъл се мразят. Тъй или иначе, но до катастрофата се стигна, когато Ани и Алекс се оттеглиха, за да останат известно време насаме. Тримата братя ги последвали и спипали любовната двойка в конюшнята. Пребили почти до смърт Алекс, вързали го, а после той трябвало да гледа как те изнасилват Ани един след друг. Един от тях, не зная кой, е бил особено груб и тя си ударила главата в каменната стена. Алекс бил яростен и успял някак да се отвърже и да ги нападне с меч. Ангъс, най-младият, умрял веднага, но другите двама се бранели отчаяно. Въпреки това Алекс ги пронизал и двамата. Дъгхол бе намерен с разпрано тяло, а Малкълм… него Алекс така го подредил, че щяло да бъде всъщност по-добре, ако някой по милост би го довършил. Самият Алекс беше повече мъртъв, отколкото жив. Държеше се като смъртно ранено животно и не даваше никой да се доближи до Ани или до него. Тя умря в прегръдките му… Всички Кембъловци твърдяха, разбира се, че е било предумишлено нападение. Ани била подмамила братята в конюшнята, а пък Алекс ги причаквал вече там.

— Но нима никой не се е обявил в защита на господин Камерън? — прошепна ужасена Диърдри.

— Целият клан беше готов да се бие на негова страна и Доналд се измъчваше седмици наред от въпроса, дали да разреши поход срещу Кембъловци, за да им се отмъсти. Аргайл беше обвинил Алекс в двойно убийство и ако Лохийлс се беше поколебал да му го предаде, военните наказателни акции ставаха неизбежни. За да спаси живота на Алекс и да предотврати кървава война между клановете, Доналд изпрати в края на краищата брат си във Франция, където живееше по онова време и баща им.

— Да, но…било е несправедливо. Той не е убил предумишлено двамата мъже, а само се е опитал да брани любимата си.

Олуин се усмихна уморено.

— През първите десет години той мразеше целия свят и се хвърляше във всяка кървава битка, за да поуспокои някак ожесточението си, а когато в цяла Европа вече нямаше войни, замина за колониите, където можеше да утолява в битки с диваците жаждата си за кръв.

— А вие бяхте навсякъде с него?

— Израсли сме като братя и изобщо не би ми минало през ум да го изоставя. Когато херцогът обяви награда за главата му и трябваше непрекъснато да сме нащрек, за да не ни убият от засада, приятелството ни беше поставено на сериозно изпитание и понякога имам кошмари, от които с мъка се събуждам. Но общо взето все успявахме да се отървем.

— Като двойка изглеждате непобедими — съгласи се Диърдри. — Имам някак чувството, че армия Камеръновци може да превземе не само Англия, но и целия свят.

— Това може да се приеме почти за комплимент, госпожице О’Шей — измърмори Олуин. — Успях ли да ви убедя, че не сме коравосърдечни типове, които бият невинни жени?

Тя сведе гъстите си мигли.

— Аз всъщност никога не съм го вярвала.

— Никога? Дори в Уейкфийлд?

— Не биваше да се опитвате да ме задържите. Не понасям това.

— За в бъдеще ще го имам предвид. — Олуин обгърна леко шията й с ръка и я притегли надолу. Целуна я продължително и нежно и усети, че е невинна и доверчива, а сърцето й е способно щедро да прощава.

Когато неохотно я пусна, тя прокара пръсти по устните си.

— Това не биваше да го правите, сър.

— В живота ми има толкова много неща, които не би трябвало да правя — възрази й той откровено, — но тази целувка положително не е сред тях. Освен това не съм никакъв сър, а се казвам Олуин. Това е галската дума за хубав.

— Подходящо име за вас… — прошепна Диърдри, преди да си спомни, ужасена, за задълженията си. — О, божичко, трябва да побързам. Заслужавам наказание, задето така изоставих господарката си.

— Ще дойдете ли пак, когато можете?

Тя отново се изчерви, а той си помисли: „Господи, очарователна е. Да не беше дъщеря на горски пазач, а на крал, целият свят щеше да лежи в нозете й.“

— Ще дойдете ли пак? — попита той отново.

— Ако го желаете, сър.

— Олуин — напомни й нежно той. — И наистина много го желая.