Илейн Барбиери
Непорочност (12)

12

Горещото утринно слънце пареше по раменете на Морган, докато се опитваше да преброи окървавените трупове на животни пред себе си. Най-после вдигна очи, обзет от люта ярост.

— По дяволите, Бартел, как можа да позволиш това?

— Проклетата котка се е промъкнала съвсем незабелязано! Не съм усетил нищо, докато не изгря слънцето.

— Защото си заспал, затова!

— Не е вярно!

Морган отново извърна поглед към неспокойно сновящите говеда.

— Пак си проявил небрежност и сега всички ще плащаме за това! Погледни тези животни! Толкова са наплашени, че сигурно цял ден ще подскачат при всеки звук!

— И какво съм виновен аз?

— О, ти никога не си виновен, Бартел!

Морган изсумтя презрително и пришпори коня си към лагера. След минути вече слизаше от седлото и се отправяше с широки крачки към фургона.

— Приготвяй се, Кончита. След малко тръгваме. — Той я изгледа пренебрежително и се запъти към страничната стълбичка, като пътьом извика през рамо. — Нямаме време за губене. Чака ни дълъг и уморителен ден.

Нападението над стадото през изминалата нощ беше неочаквано и досадно препятствие. Морган имаше страхотни планове за предстоящия ден. Беше се надявал, че сега, след като животните са свикнали с пътя, ще им е по-лесно и ще успее да прекара известно време с Частити. Трябваше бързо да спечели пълното й доверие и това беше най-неотложната му задача. Частити не беше като другите жени. Дори и сега, когато беше ранена и потънала в скръб по съпруга си, успяваше да запази относителна независимост и да го държи на разстояние. А той трябваше бързо да стопи това разстояние. Морган не се съмняваше, че ще успее, стига само да разполагаше с известно време — време, от което Бартел го бе лишил, защото бе предпочел да подремне, вместо да наглежда стадото.

Морган ругаеше грубо лошия си късмет докато изкачваше стълбичката към фургона, а гневът му премина в друг вид емоции, щом видя Частити. Този път тя изглеждаше далеч по-силна — женствена и спретната, а ненатрапчивата сдържаност, с която го поздрави, само го накара да я пожелае още по-силно. Морган се усмихна.

— Готова ли си да тръгваме?

— Да. — Тя замълча за миг, сякаш се колебаеше. — След колко време очакваш да стигнем до някой град?

— Все още не мога да ти кажа със сигурност — отвърна уклончиво Морган. — Зависи с каква скорост ще успеем да се движим. Животните са наплашени. Пътуването може да се проточи малко по-дълго, отколкото очаквах. Днес Уолкър ще язди покрай вас. — Той се намръщи. — Налага се да остана при стадото през по-голямата част от деня. Не го ли сторя, ще стане по-лошо.

Частити не му отговори.

— Ако имаш нужда от нещо, Кончита ще се погрижи за теб. Не го ли направи, Уолкър ще я накара да се държи по-мило.

— Кончита е много услужлива.

— Сигурно… Само я подсети да смени превръзката ти днес. — Морган свъси вежди, а на лицето му се изписа искрено разкаяние. — Наистина бих искал сам да се погрижа за теб, но нямам друг избор.

— Разбирам.

— Ще ти се отплатя, ще видиш.

— Няма нужда.

— Ще се грижа добре за теб, Частити. Това е обещание.

Частити сведе мълчаливо поглед, а в слабините на Морган се надигна желание, каквото не бе изпитвал досега. Ако не трябваше да върви при стадото…

Морган се извърна рязко и едва не се сблъска с Уолкър, който стоеше наблизо.

— Искам да пазиш този фургон с цената на живота си — промърмори тихичко Морган. — Разбра ли ме?

Без да дочака отговор, той се метна на седлото и пришпори коня си в галоп.

 

Лицето на Частити все още беше сгърчено от презрение, когато фургонът подскочи и потегли с протяжно скърцане.

Ще се грижа добре за теб.

Обещание от устата на убиец!

Частити се обърна към капрата, където Кончита държеше здраво юздите. Никога не беше срещала жена като Кончита — така млада и същевременно по-възрастна, отколкото Частити някога щеше да бъде. Питаше се колко ли пъти Морган й бе давал обещания и после бе забравял за тях. Питаше се още дали Кончита изобщо някога му беше вярвала.

Надяваше се скоро да узнае.

Частити се изправи и си проправи път към капрата. Щом стигна до седалката, се поколеба само за миг, преди да надигне глас, за да надвика тропота на колелетата:

— Знаеш ли къде отиваме, Кончита?

Погледът на мексиканката остана прикован в пътя.

— Не. Морган няма навика да ми доверява плановете си.

Сърцето на Частити трепна от съчувствие.

— Съжалявам, Кончита.

Кончита я погледна, а в очите й проблесна ненавист.

— Не си прави труда да ме съжаляваш! По-добре съжалявай себе си!

Частити трепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо не искам да кажа! Това не е моя работа. Морган ми даде да разбера, че не иска да се меся в живота му, а аз съм свикнала да му се подчинявам!

— Защо, Кончита? — Внезапно уплахата отстъпи място на гнева. — Защото знаеш, че Морган не е онзи, за когото се представя? Затова ли? Защото знаеш, че е извършил ужасни неща?

— Е, значи не си чак такава глупачка, каквато изглеждаш.

— Не, Кончита, не съм глупачка. Знам, че Морган е уби…

— Наистина ще си глупачка, ако кажеш и думичка повече! — прекъсна я грубо Кончита.

— Но е истина, нали?

— Истина ли? — Усмивката на Кончита бе лишена от топлота. — За мен истината е лукс, който отдавна не познавам. Отдавна свикнах с лъжите. Те ми помагат да оцелея.

— И все пак има хора, които не заслужават да живеят, Кончита, защото отнемат живота на други. Защото убиват невинни хора, само защото са пожелали да живеят почтено. Не можем просто да се правим, че не виждаме и да ги оставяме да продължат да вършат същото!

— Това не ме засяга!

— Това засяга всички ни!

— Морган ме обичаше!

— Морган никога не е обичал никого!

— Лъжеш!

Почти задавена от вълнение, Частити си пое дълбоко дъх.

— Няма значение дали е лъжа или истина. Изводът е един и същи. Морган вече не те обича.

— Заради теб!

— Не, заради Морган! Защото се е отегчил от теб, също както би се отегчил и от мен. Но аз няма да му дам този шанс.

Огнените очи на Кончита я пронизаха.

— Морган винаги получава своето.

— Не, не и този път. Аз винаги ще обичам само един мъж.

— Той е мъртъв.

— Не, дълбоко в сърцето ми Рийд е жив.

Кончита се изсмя пренебрежително.

— Морган не иска сърцето ти!

Обзета от внезапна слабост, Частити си пое с усилие въздух. Ръката й се вкопчи в златния медальон, сякаш търсеше подкрепа от него. Смехът на Кончита отново заглуши тропота на колелетата.

— Също като оная puta!

Пребледняла, Частити вторачи нетрепващ поглед в Кончита.

— Никога не си виждала puta с медальон като моя. Морган ми каза, че си ме излъгала!

— Не съм те лъгала!

Сърцето на Частити сякаш се преобърна.

— И къде си видяла тази жена?

— В един крайпътен хан, където си изкарваше прехраната.

— Къде се намира този хан?

— Недалече оттук. — Кончита присви презрително устни. — Лесно ще я намериш, ако поискаш. Ще ми достави огромно удоволствие Морган да узнае, че всичко, което ти казах, е истина.

— Кончита… моля те, трябва да знам. Къде се намира този хан?

— В Колдуел.

Частити застина.

— В Колдуел? Колдуел, Канзас?

— Да.

Частити затвори очи, поразена от неочакваното разкритие.

— За какво си приказвате вие двете?

Гласът на Уолкър, внезапно извисил се иззад фургона, накара Частити да се сепне и бързо да отвори очи. Връхлетяха я слабост, безсилие и разяждаща болка. Победена от силата на емоциите, тя се отпусна на колене.

— Връщай се отзад във фургона и лягай, по дяволите! — Уолкър вече яздеше досами тях, а в погледа му се четеше безумна паника. — Ако Морган те види такава, всички ще си изпатим!

Думите му почти не достигаха до съзнанието й. Отмаляла под натиска на болката и безсилието си, Частити изпълзя до сламения одър във фургона. Отпусна се и затвори сломена очи, а в главата й се блъскаха нерадостни мисли за изгубена любов и пропилени завинаги шансове.

 

Гъст облак от прах обгръщаше скупченото стадо. Рийд придърпа плътната кърпа над очите си, за да се предпази от праха, и огледа напрегнато говедата от прикритието си край пътя. Слънцето блестеше високо в небето. Животните бяха наплашени и неспокойни. Цяла сутрин създаваха проблеми и забавяха придвижването. Морган и хората му правеха всичко възможно да ги удържат, но нерядко по няколко от тях се откъсваха и побягваха панически встрани. На Морган явно не му достигаха хора — проблем, с които несъмнено не бе очаквал да се сблъска. Сигурно затова бе пренебрегнал опасността и изпращаше по някой да наглежда околността само в случай на нужда — пропуск, от който Рийд възнамеряваше да се възползва.

Рийд се приведе над седлото и предпазливо навлезе в гъстата пелена от прах край стадото. Наближаваше пладне. Мъжете сигурно бяха гладни, а продължителната жажда допълнително изнервяше животните. Знаеше, че никога няма да намери по-подходящ момент.

Рийд запали факлата, която предвидливо бе подготвил. Огънят лумна и той пришпори коня си покрай говедата. Подвикваше приглушено и тикаше факлата досами копитата на подплашените животни.

Резултатът бе мигновен.

Животните изправиха глави и нададоха уплашено мучене, само миг преди стадото да се пръсне в панически бяг във всички възможни посоки.

Стампедо!

 

— Какво, по дяволите, е това?

Кончита също го чу. Тя разпозна паническите звуци едновременно с Уолкър и очите й се разшириха от ужас. Тропотът на обезумели копита вече наближаваше към тях, когато Уолкър изкрещя:

— Това е стампедо! Разкарай този фургон от пътя или подивелите животни ще минат през него!

С треперещи ръце, Кончита пришпори конете в безумен бяг. Беше виждала веднъж фургон като този, заклещен насред стампедо. От пътниците в него почти не бе останало нищо, което да погребат.

Тя изкара фургона встрани от пътя, а сърцето й се преобърна, щом побеснялото стадо изплува пред погледа й. Червенокосата жена се надигна и пипнешком се добра до капрата. Очите й се разшириха, щом видя приближаващото стадо.

— Какво става?

— Стампедо. — Кончита вирна гордо брадичка, твърдо решена да не показва страха си. — Нещо е изплашило животните и сега бягат панически.

Уолкър, който с всички сили се опитваше да овладее коня си, танцуващ нервно под него, се обърна рязко към Кончита:

— Ще отида да помогна, преди да сме изгубили половината стадо. Вие стойте тук, в безопасност. В никакъв случай не помръдвай фургона оттук, разбра ли?

Кончита не му отговори.

— Отговори ми, по дяволите, или още сега ще пробия сърцето ти с куршум!

Кончита стисна упорито устни.

— Няма да мърдам фургона.

Погледът й остана вторачен в Уолкър, докато не го изгуби сред прахоляка.

 

Тропотът на обезумялото стадо заглъхваше в далечината. Облакът от прах, който остана подире му, все още се носеше в озарения от слънце въздух и се стелеше на пластове по неподвижния фургон, спрян на безопасно разстояние от пътя.

Рийд върза коня си сред храстите и предпазливо приближи фургона. Пушката в ръката му бе заредена, но Уолкър не се мяркаше наоколо. Дотук всичко се развиваше според плана му. Уолкър бе чул навреме наближаващото стадо и бе изместил фургона на безопасно разстояние от пътя. А после сигурно беше отишъл да помага да съберат животните.

Той огледа внимателно околността за последен път и приближи фургона. Уолкър го нямаше. Пътят му беше чист.

И тогава дочу шум от нечии стъпки.

Рийд се обърна в момента, в който проеча женски глас, студен и непреклонен като смъртта:

— Хвърли оръжието, senor!

 

— Рийд!

Частити се олюля от изненада, щом видя Рийд да стои жив и здрав, изправен в целия си ръст пред нея. Само преди минути бе видяла Уолкър да изчезва след обезумялото стадо и бе почувствала цевта на револвера на Кончита, притисната между ребрата й. Вцепенена, тя нямаше друг избор, освен да се подчини на мексиканката, да слезе от фургона и да чака, без да издаде и звук. Чувстваше се смутена и изплашена, но последното нещо, което бе очаквала, беше да види Рийд, застанал на няколко крачки от нея.

А сега сърцето й тупкаше учестено, докато незабравимите сини очи я изучаваха изпитателно. Онемяла от изумление, Частити понечи импулсивно да се втурне в обятията му, но хладната цев на револвера в гърба й я възпря.

— Не мърдай! — нареди й мексиканката с леден глас.

Рийд пристъпи инстинктивно крачка напред, но Кончита отново извиси глас:

— Спри или ще стрелям!

Рийд се закова на място.

— Хвърли оръжието!

Рийд разтвори ръка и пушката тупна на земята. А когато заговори, плътният му глас беше сладка музика за ушите й, която допреди миг Частити смяташе, че никога повече няма да чуе:

— Добре ли си, Частити?

— Той ми каза, че си мъртъв! — Частити все още беше като замаяна. — Видях как куршумът те улучи. Видях как падна. Затова му повярвах!

Кончита махна на Рийд да се приближи. Спря го, щом стигна на няколко ярда разстояние от тях. После притисна револвера още по-плътно в гърба на Частити и се обърна остро към Рийд:

— Ти не си божи служител, за какъвто се представяш, нали, senor?

Очите на Рийд се впиваха в Частити с такъв копнеж, че сърцето й подскочи.

— Не — отвърна лаконично той.

— Знаех си. Защо си тук?

— Навлязох на индианска територия, за да заловя Морган. — Частити почувства тръпката, която разтърси Кончита, докато Рийд продължи: — Отдавна го преследвам. Исках да го хвана и да го изправя пред закона… но вече не ме е грижа за това. Искам само да измъкна Частити оттук, преди да е станало твърде късно.

— Сигурно искаш да убиеш Морган?

Изсеченото лице на Рийд се скова.

— Ако той се опита да ме убие или ако посегне на Частити — да, бих го убил.

— Знаех, че наблюдаваш фургона.

Ненадейното признание на Кончита накара Частити да се обърне сепнато към нея. Мексиканката продължи, без дори да трепне:

— Снощи беше край лагера. Наблюдаваше ни, докато Морган и жена ти се разхождаха. Беше по-неподвижен и от сенките. — Неочаквано тя запита: — Какво ще направиш сега, ако сваля револвера?

— Просто ще взема Частити със себе си. Ще имаме нужда от известна преднина. Затова и подплаших стадото, за да можем двамата с Частити да изминем достатъчно разстояние, преди Морган и хората му да ни последват.

— Не, стампедото няма да ви осигури достатъчно преднина.

Частити видя как изражението на Рийд се скова, преди Кончита да подметне:

— Аз ще ви дам времето, от което се нуждаете.

Кончита свали бавно револвера. Частити мигом се втурна напред и успя да направи само няколко неуверени крачки, преди силните ръце на Рийд да се сключат около нея. Останала без дъх, тя се опиваше от топлината му, от аромата му.

— Побързайте, трябва да вървите!

Частити се обърна сепнато към Кончита.

— Ела с нас!

— Не.

— Няма да си в безопасност, ако Морган се досети, че си ни помогнала.

Устните на Кончита се изопнаха в усмивка, в която нямаше топлота.

— Знам как да се оправя с Морган.

— Но…

— Само едно нещо искам от теб. — Кончита повдигна полата си и извади лъскав нож от ножницата на бедрото си. Тя пристъпи към тях и ръката й се стрелна с такава скорост, че Частити дори не осъзна намерението й, преди да види яркия кичур коса в дланта й. После мексиканката отстъпи крачка назад и сдържано нареди: — А сега вървете!

Рийд се наведе да вдигне пушката си от земята и обгърна с ръка раменете на Частити.

— Да вървим.

— Но…

Гласът на Частити замря, щом Кончита рязко се обърна и се покатери във фургона.

Миг по-късно Частити вече седеше на седлото пред Рийд и нямаше сили да мисли за нищо друго, освен за познатата топлина на гърдите му и ритмичния ход на коня, който ги отвеждаше далеч от злото.

* * *

Онзи малоумен глупак изобщо не биваше да ги оставя сами!

Пришпорвайки коня си до предела на силите му, Морган препускаше, приведен на седлото, по утъпкания от копита път, по който говедата бяха преминали едва преди час. Разярен от неочаквания развой на събитията, той все още не можеше да проумее какво бе подплашило животните. Единственото нещо, в което беше сигурен, бе, че когато преди час го видя да изплува от прашния облак зад гърба му, Уолкър беше по-близо от всякога до опасността да срещне небесния си създател.

Морган напрегна погледа си в далечината и различи очертанията на фургона пред себе си. При вида на прашния брезент въздъхна с облекчение. И сам не знаеше какво бе очаквал да види. Отдавна нямаше доверие на Кончита. Може би беше очаквал тя да потегли с Частити и фургона, но мексиканската кучка явно бе твърде умна, за да го стори. Тя несъмнено знаеше, че би я преследвал до последно и че щом я настигнеше, животът й щеше да продължи само колкото трае едно натискане на спусъка.

Истината беше, че започваше да се чувства неудобно в ролята, която играеше пред Частити. Търпението му беше на изчерпване. Случваха се твърде много непредвидени неща.

Морган спря коня си недалече от фургона и застана нащрек. Нещо не беше наред. Отвътре не се долавяше никакво движение.

Морган инстинктивно докосна с ръка револвера в кобура си. С изострени сетива, той приближи предпазливо фургона и огледа напрегнато околността. Беше на няколко ярда от фургона, когато пред него се изправи Кончита.

— Къде е Частити? — попита я Морган.

— Във фургона. Беше изморена и заспа.

— Заспа? При цялата тази врява? — Морган хвърли поглед към фургона. — Ходи ли да я видиш? Сигурно развива треска?

— Не. Просто спи.

Морган оголи злобно зъби насреща й. Имаше нещо в начина, по който го гледаше. Той се усмихна.

— Нали не си мислиш, че ще успееш да ме измамиш, Кончита?

— Да те измамя ли, Морган?

Кончита пристъпи крачка към него — достатъчно, за да види блясъка на тъмните й коси, сочния цвят на кожата й и дълбините на огромните й очи, толкова черни, че човек можеше да се изгуби в тях. Познатият аромат на мускус изпълни въздуха помежду им. Морган си спомни безбройните пъти, когато този аромат го бе поглъщал, беше го докарвал до луда страст по сочната й плът.

Но тези дни бяха безвъзвратно отлетели.

Кончита простена от изненада, когато Морган я отблъсна грубо встрани. В следващия миг той се насочи решително към фургона. Изкачи се по стъпалата и се закова на прага. Одеялото бе придърпано високо върху тялото Частити. Беше толкова плътно завита, че се виждаше само кичур от великолепните й коси.

Морган пристъпи бавно към нея и внезапно го връхлетя просветление. Частити беше неподвижна — съвсем неподвижна. Гърдите му се повдигаха тежко от вълнение, щом посегна да докосне косата й. От устните му се изтръгна стон на изумление, когато кичурът остана в ръката му.

Морган дръпна рязко одеялото и видя купчина сгънати дрехи. Извън себе си от гняв, той скочи от фургона. С разкривено от ярост лице се запъти към Кончита, но се закова на място в мига, в който видя лъскавия револвер в ръцете й.

— Puta… какво си й сторила?

Кончита се усмихна — ослепителна усмивка, която би замаяла главата на всеки друг мъж.

— Тя си отиде, Морган. Нейният мъж я отведе! Нали разбираш, той не е бил мъртъв. Жив е и сега я отвежда далече, където никога няма да я откриеш.

— В индианската мисия, където сигурно си мисли, че е в безопасност. Глупак! Толкова лесно ще си я върна! Ще…

— Не, този път ти си глупакът, Морган. — Усмивката на Кончита вече беше ледена. — Той не е свещеник. Било е само преструвка. Преследвал е теб! Дошъл е на индианска територия, за да те залови и изправи пред закона. А жената е дошла да му помогне.

Морган поклати глава.

— Не… не ти вярвам.

— Сега тя не е твоя жена, Морган. — Кончита вече не се усмихваше. — Никога няма да бъде твоята жена!

— Нима ти доставя удоволствие да го повтаряш, Кончита? — Морган пристъпи смело напред. — Е, на мен пък ми доставя удоволствие да ти кажа, че ти никога няма отново да бъдеш моя жена — и че само като те видя ми се повдига. А сега се разкарай от пътя ми!

— Не! Не мърдай, Морган! — Пръстите на Кончита побеляха около спусъка. — Няма да ти позволя да тръгнеш след нея.

— Напротив, точно това ще направя!

— Не.

— Дръпни спусъка, Кончита! Направи го! — Морган гръмко се изсмя. — Не можеш, нали? Защото все още ме обичаш, защото продължаваш да си мислиш, че е възможно да променя решението си и да те взема обратно. Не можеш да ме застреляш, нали?

— Напротив, Морган, мога. — Кончита видимо трепереше. — Мога, защото вече няма какво да губя. Ти ми отне надеждата и целия ми живот като стъпка любовта ми. Вече нямам нищо! Аз самата съм нищо! И нищо няма да загубя, ако…

Ръката на Морган светкавично се стрелна към кобура му и цевта на револвера му проблесна. Тялото на Кончита отскочи в мига, в който безпогрешният куршум я блъсна в гърдите. И докато тялото й се свличаше на земята, на Морган му се стори, че е зърнал изумление в очите й, преди клепачите й да трепнат и да се затворят. Тази мисъл го развесели. Кончита го познаваше отлично. Не беше мислил, че ще успее да я изненада.

С презрителна усмивка на лицето, Морган се обърна и се метна на седлото. Кончита му бе казала, че Фарел е отвел Частити със себе си. И понеже Частити беше твърде слаба, за да язди сама, сигурно се придвижваха двамата с коня на Симънс. А ако беше на прав път, значи не бяха стигнали далече.

Все още стиснал червения кичур в ръка, Морган пришпори коня си, без да се обръща назад.

 

Тропотът на конски копита заглъхваше в далечината, когато клепачите на Кончита трепнаха и тя отвори очи. Дишането й беше накъсано. Светлината на деня бавно избледняваше. А нейният млад живот си отиваше.

Кончита преглътна болката и напиращите сълзи. Но болката, която я разяждаше, не беше физическа. Болеше я душата — за онази жажда вътре в нея, която бе останала незадоволена, за безсмислената й любов, отхвърлена и пренебрегната, за всичките мечти, в които някога бе вярвала и които само за миг бе видяла стъпкани в прахта.

О, Морган… Сърцето й се късаше от болка. Как беше обичала този мъж! Само да можеше да я обича и той…

Гърдите й мощно се надигнаха да поемат глътка въздух и нерадостните мисли на Кончита секнаха. Пред очите й изплува лицето на Морган, устните й се напрегнаха да прошепнат името му, но от тях не се изтръгна звук. И изведнъж й хрумна докато лежеше просната на земята, а животът бавно я напускаше, че жена, която не е била обичана, всъщност изобщо не е живяла.

Дори не разбра кога дишането й секна.

 

— Частити, скъпа…

Рийд чувстваше как Частити постепенно отпускаше цялата си тежест върху гърдите му. От часове яздеха ритмично по прашния път. Слънцето вече слизаше на хоризонта. През цялото време Рийд пришпорваше коня до предела на силите му с надеждата, че ако съумеят да се изплъзват от Морган до залез слънце, шансовете им да му избягат ще се увеличат.

Но тялото на Частити се сковаваше от напрежение все повече и повече с всяка измината миля. Раната й все по-остро напомняше за себе си. Рийд отлично знаеше какво усилие на волята й костваше да остане мълчалива и неподвижна.

— Добре ли си, Частити?

Тя обаче не му отговори. Вместо отговор, главата й рязко се изтърколи върху рамото му и в един кратък миг Рийд бе обзет от нечовешки страх.

Той спря коня и я обърна към себе си, а сърцето му препускаше в безумен ритъм. Лицето й беше така бледо, сякаш бе напълно лишено от живот, и страхът му премина в неистова паника.

Рийд скочи пъргаво от гърба на коня и улови Частити в мига, преди да се смъкне от седлото. Отнесе я на ръце до храстите, положи я внимателно на хладната почва и забеляза, че превръзката на рамото й е напоена с прясна кръв. Той отвори сръчно манерката си, свали пъстрата си бандана и я навлажни с вода. После избърса челото и неподвижното лице на Частити с хладната кърпа. Частити трепна и бавно отвори очи.

— Раната ти отново кърви.

— Не. — Тя се насили да се усмихне. — Нараних се, докато скачах от фургона с Кончита. Тогава раната прокърви, но после спря. — Забелязала изписаната на лицето му тревога, Частити добави: — Добре съм. Просто съм малко изморена.

Тя се огледа смутено наоколо, сякаш за първи път проумяваше къде се намират.

— Не бива да спираме, Рийд. Морган ще тръгне след нас веднага, щом се върне във фургона.

Рийд непреклонно я възпря, щом тя се опита да се надигне, и тръсна решително глава:

— Имаш нужда от малко почивка. — Той погали нежно бузата й и докосна устните й със своите. И внезапно със смущаваща яснота Рийд осъзна, че за него на този свят няма нищо по-важно от тази жена, която обичаше с цялото си сърце.

— Трябва да продължим, Рийд. — Частити отново понечи да се изправи. Тя отблъсна упорито ръката му, която се опита да я задържи. — Знаеш какво ще се случи, ако останем тук.

— Нищо няма да се случи. — Рийд улови ръката й и я поднесе към устните си. — Ще останем само половин час, за да си починеш, и веднага ще продължим.

— Рийд, чуй ме. — Гласът й беше немощен, но сред зеленикавите искрици в очите й проблясваше познатата решителност. — Ако преди няколко месеца някой ми беше казал, че сега ще съм тук с теб, с куршум в рамото и опасен убиец по петите, щях да му кажа, че е луд. Сега тази лудост се превърна в реалност, Рийд, но истинската лудост е в съзнанието на престъпника, който ни преследва. Ти знаеш що за човек е Морган. Аз също успях да го опозная. Никога няма да забравя погледа в очите му. Този човек е лъжец и убиец, и няма да се спре пред нищо, за да постигне целта си. Ще побеснее, като се върне във фургона и види, че ме няма. Боя се за живота на Кончита. Не мога да проумея как е възможно жена като нея да го обича.

Частити спря да си поеме дъх, а погледът й се прикова в очите на Рийд преди да продължи:

— Не я разбирам, но отлично знам как се чувства. Защото когато си мислех, че съм те изгубила завинаги, Рийд, животът ми сякаш бе изгубил смисъл. А сега ти отново си до мен и не мога да допусна отново да те изгубя. Затова ме чуй, Рийд — говореше умолително Частити. — Може и да съм изморена, но щом чувствам ръцете ти около тялото си, се чувствам силна. Не съм вече същата жена, която се качи на влака преди няколко седмици. Сега съм по-силна и по-мъдра. Знам какво е да обичаш. И няма да позволя на Морган да те откъсне от мен.

Със сърце, преливащо от чувства, Рийд за миг се усети неспособен да пророни и дума, само стоеше безмълвно и я гледаше. В съзнанието му изплува образът на жената, която бе приближила към него във влака. Толкова скромна, наивна и крехка, но същевременно пълна с вътрешна сила и непоколебима решимост. Външният вид на Частити се беше променил, но тази вътрешна сила бе останала непокътната. Какво го бе накарало да си помисли, че тя ще ги подведе в този момент?

С пресипнал от вълнение глас, Рийд прошепна:

— Дълги години търсих възмездие за зло, което не може да бъде заличено. Дойдох на индианска територия с вярата, че ако не мога да въдворя справедливост, поне ще намеря възмездие. Но вместо това, открих нещо много по-важно. — Рийд преглътна с усилие и изрече думите, които бликаха от дълбините на сърцето му: — Обичам те, Частити.

Погълнат от шеметни чувства, които не можеше да опише или назове, Рийд придържа нежно Частити в обятията си. Вдигна я на ръце и я отнесе до кротката кобилка, която чакаше наблизо. Позволи си само за миг да докосне устните й, преди да я качи на седлото и сам да се метне зад нея.

 

Жалък нещастник… ще го убия!

Морган оголи зъбите си в грозна гримаса, докато препускаше като обезумял по прашната пътека. Само от време на време се обръщаше назад, за да види дали другите продължават да го следват. Не му беше отнело дълго време да се върне при стадото и да събере хората си. А после, без да губи време, беше последвал следите на Фарел. Засега късметът беше на негова страна.

Кончита. Без всякакви угризения бе оставил мексиканската кучка, просната на земята, а кръвта й обилно напояваше почвата. Най-после се беше отървал от нея. И каквато си беше глупачка, тя го бе обичала до последно.

Частити. Коя беше тя? Каква беше? Единственото нещо, в което беше сигурен, беше, че която и да е, ще бъде негова.

Фарел. Подлото копеле изживяваше последния ден от живота си — последния си час дори. С отдавна неизпитвана наслада щеше да остави Частити да стане свидетел на смъртта на съпруга си. И тогава нямаше да й е толкова лесно да го отблъсква повече.

А може би щеше.

Морган бе обзет от нетърпение и сладко очакване.

Още малко време. Още малко път.

Морган замръзна. Погледът му улови движение на пътя. Виждаше кон и ездач!

Обзе го тържество.

Той обърна рязко коня си назад и извика към хората си:

— Запомнете — в никакъв случай няма да стреляте! Няма да пипаме Фарел, докато Частити е с него!

С вик на възторжен триумф Морган пришпори коня си в бесен галоп.

* * *

Конски копита разтърсваха земята зад тях.

Рийд се извърна предпазливо, а конят му продължи да се носи ритмично по горския път. Доловил напрежението у Частити, той пришпори още по-силно животното.

Ездачите ги наближаваха.

Скоро щяха да ги настигнат.

След минута вече препускаха край тях!

— Спри коня, Фарел, или ще те застрелям още сега!

Рийд почувства как Частити потръпна при безчувствената команда на Морган. Не можеше да рискува живота й.

Рийд спря рязко животното и обгърна още по-плътно Частити, докато хората на Морган ги обграждаха. Морган, Уолкър, Бартел и Симънс — имената им отдавна бяха запечатани в съзнанието му.

— Слизай, Фарел! — процеди злобно Морган и остана равнодушно да наблюдава, докато Рийд слизаше от седлото. Той и хората му също слязоха от конете си. Морган изчака двамата да се озоват пряко един срещу друг, преди да продължи: — Е, значи в крайна сметка не си свещеник. Кончита ми каза, че си навлязъл на индианска територия да ме заловиш. — Внезапно Морган се изсмя, а лицето му се сгърчи от омраза. — Недей да ме гледаш така слисано. Сигурно си знаел, че Кончита ще чака да се върна във фургона. Кучката насочи револвер насреща ми, но в действителност искаше само да се пъхне отново в леглото ми. Прочетох го в погледа й, но трябваше да й кажа истината. Не искам повече да имам нищо общо с нея. Тя заяви, че ще ме застреля. — Усмивката на лицето му се стопи. — Не й дадох този шанс.

Частити простена на глас. Рийд импулсивно посегна към нея щом я видя да се олюлява на седлото.

— Не я докосвай! Сега тя е моя!

Рийд рязко се извърна към Морган със страховита гримаса, но Частити го изпревари:

— Аз ли съм твоя? Ти си убиец! Уби Кончита и се опита да убиеш Рийд. Наистина ли мислиш, че ще позволя да ме докоснеш? — Залязващото слънце облиза огнените й коси и им придаде вълшебен блясък, който обаче не успя да смекчи ледените нотки в гласа й, когато процеди през зъби: — Никога няма да дочакаш този ден!

— Чухте ли я, момчета? — Морган се обърна и изгледа за кратко мъжете, скупчени около него. — Искам всички да запомните думите на Частити, за да й ги напомните някой ден, когато изпълзи от леглото ми с доволна усмивка на уста.

— Копеле! — Рийд се стрелна напред.

— Стой на мястото си, Фарел! — Морган присви злобно устни. — Още не искам да те убивам.

— Пусни го да си върви, Морган. — Гласът на Частити бе дрезгав от уплаха.

— Молиш ли ме, Частити? — Морган се обърна към Уолкър. — Свали я от коня. Искам да я гледам в очите. — Той изчака Уолкър да я спусне на земята, преди да я притисне отново: — А сега искам да ме помолиш, Частити. Кажи ми какво ще направиш за мен, ако оставя Фарел да си иде.

— Млъквай, Морган! — Светлите очи на Рийд хвърляха гневни мълнии. Силното му тяло се напрегна, щом срещна погледа на Частити, застанала на няколко фута от него. — Не се опитвай да го уговаряш, Частити. Знаеш що за човек е. Ти сама го каза. Той е убиец и лъжец.

— Достатъчно, Фарел! — Морган рязко се обърна към Частити и устните му ненадейно се извиха в познатата момчешка усмивка, която измамно прикриваше жестоката му природа. — Ела по-близо до мен, Частити.

Частити не се помръдна.

Усмивката на Морган се стопи.

— Казах да се приближиш.

— Стой където си, Частити. — Рийд я погледна право в очите. Знаеше какво предстои. Знаеше, че Морган вече дебне подходящия момент, за да го убие. Знаеше също, че Морган иска Частити да види как той умира, за да насади страх в сърцето й.

И отлично знаеше какво да стори.

Той пристъпи крачка към Частити.

— Стой далече от нея, Фарел. — Морган пристъпи агресивно към тях и насочи револвера си. — Само се опитай да направиш още крачка, и тя ще е последната в живота ти.

— Стига вече, Морган! — Клепачите на Уолкър потрепваха нервно, докато говореше, а кльощавото му тяло бе сгърчено от напрежение. — Нямам намерение да гледам цял ден как се опитваш да накараш Фарел да се гърчи! Свършвай по-бързо и да приключваме с това! Искам да се махам оттук!

— Какво те кара да си мислиш, че имаш право да ми нареждаш какво да правя, Уолкър? — Зачервен от гняв, Морган се извърна рязко към спътника си. Ръката му отпусна дулото на револвера към земята. — Аз съм шефът тук, забрави ли?

Уолкър обаче нямаше намерение да отстъпва. Не и този път. Гласът му се извиси разгорещено:

— Така е било досега, но вече ми писна от…

Двамата продължаваха да си разменят гневни реплики, но Рийд почти не ги слушаше. Погледът му се стрелна крадешком към пушката на седлото. Уолкър продължаваше да крещи, а останалите гледаха напрегнато Морган. Нямаше да има втори шанс.

С едно светкавично движение, Рийд се хвърли към седлото и сграбчи пушката в кобура. Ловък като хищник, Морган се обърна и вдигна револвера си точно в момента, в който Частити се втурна помежду им.

Отекнаха пронизителни изстрели!

Стройното тяло на Частити подскочи от оглушителния пукот.

Като насън, Рийд посегна да я улови.

Едва когато я притисна сигурно край себе си, вдигна поглед и невярващо изгледа мускулестото тяло на Морган, което се олюляваше и бавно се свличаше на земята.

Частити зарови лице в гърдите му, а сгърченото й от уплаха тяло се разтърси от ридания, докато Морган си поемаше последна, накъсана глътка въздух.

Рийд вдигна очи и видя слисаните погледи на мъжете от бандата. Изглеждаха толкова озадачени, колкото и той самият.

Рийд отстъпи предпазливо крачка назад и придърпа Частити след себе си, когато от храстите наблизо излезе непознат човек с димящ револвер в ръка. Той примижа срещу слънцето и видя още неколцина, които пристъпваха след него.

Индианци.

Непознатият приближи на няколко фута от Рийд. Беше едър мъж, облечен в еленови кожи, а тъмните му коси се спускаха свободно до раменете — отличителен белег на главатаря на племето. Дръзките му, зелени очи по безспорен начин доказваха смесеното му потекло. Очите му се приковаха в Частити в мига, в който зад гърба му се появи млада жена в традиционни индиански одежди и се запъти към Частити.

 

Частити трепна от вълнение, щом високата, стройна жена се изправи в целия си ръст пред нея. Този път обаче вълнението нямаше нищо общо с ужаса, който я разтърсваше преди минути. Съзнанието й бавно започна да се прояснява и кожата й настръхна от шеметно предчувствие.

Жената се приближи и един слънчев лъч попадна точно върху златния, сърцевиден медальон, който носеше на шията си.

Частити се вцепени. Сепна се, щом младата жена внезапно дръпна шапката си и разкри деликатните, почти ангелски черти на лицето си, и блестящата светла коса, която носеше на дълга плитка на гърба си.

От устните на Частити се изтръгна задавено ридание. Помнеше тази коса. Познаваше това лице.

Странно скована в този изпълнен с магия момент, Частити остана неподвижна, без да откъсва поглед от младото лице на жената насреща си, чието лице се сгърчи от вълнение, устните й се раздвижиха беззвучно, а накрая успя да пророни с дрезгав шепот:

— Частити… ти ли си това?

Най-после свободна да изрази радостта си, Частити посегна към нея с разтреперани ръце. Почувства познатата топлина на ръцете й, които я притискаха с цялата си отдавна сдържана обич. Годините на болезнена раздяла за миг бяха заличени от съзнанието на Частити, когато най-после намери сили да отвърне на прегръдката й с всичките си сили. Устните й шепнеха несвързани думи на обич и обещания.

Беше миг на чудо и тържество!

Когато най-после се отдръпна от сестра си, Частити обходи с поглед набразденото от сълзи лице на младата жена, надникна в ясните й светли очи, които толкова силно й напомняха за майка им, че сърцето и се преобърна. Видя лъчезарната й усмивка, която така приличаше на нейната, и в този миг разбра, че дългите години не са в състояние да заличат следите от кръвните връзки.

Със свито гърло, Частити се обърна към Рийд. Гласът й трепереше, но този път от щастие, когато се обърна към мъжа, когото обичаше:

— Рийд, това е сестра ми. Името й е Пюрити.