Илейн Барбиери
Непорочност (11)

11

Небето потъна в полумрак и пухкавите облаци в небето потънаха в ослепителните розови и портокалови багри на залязващото слънце. Но Рийд почти не виждаше красотата на избледняващия ден. Той лежеше по корем на хълма, където бе прекарал почти целия ден, и не откъсваше поглед от продълговатата постройка в подножието.

На няколко пъти се беше събуждал след кратка дрямка и всеки път се вбесяваше от мисълта, че се е отпуснал и сънят го е победил. Но постепенно оцени колко ценни са били тези минути на почивка, след като силите му бавно започнаха да се възвръщат. Сега, когато можеше да разсъждава трезво, той прецени, че е важно първо да провери къде точно се намира Частити, преди да предприеме каквото и да било.

Рийд сдъвка решително последното парче жилаво месо. Морган и хората му бяха работили усилено през целия ден. Едва сега напуснаха буйния огън и хвърлиха железата за жигосване. Рийд подозираше, че се готвят да напуснат лагера си.

Морган и бандата му се отправиха към къщата. През целия ден от комина се издигаше гъста струйка дим, което му подсказваше, че жената, която бе видял по-рано, е готвила през цялото време. Беше млада. Сигурно бе някоя от държанките на Морган, ако можеше да се вярва на мъжката му слава.

Но ако беше така, тогава къде беше Частити? Какво ли й бяха сторили? Не му се вярваше, че биха си направили труда да докарат фургона чак дотук, ако Частити не беше в него.

Тъмнината настъпваше неумолимо. Времето му се изплъзваше. Къде ли беше тя? И как ли беше?

 

— Как се чувстваш, Частити?

В гърдите на Частити се надигна омраза, така силна и несдържана, че едва не извика от ненавист, когато Морган пристъпи към нея. Беше проспала почти целия ден и беше благодарна за това, защото отвореше ли очи, действителността я смазваше. Споменът за плътния глас на Рийд, докато лежаха отпуснати един до друг, мисълта за дъха му, който пареше лицето й и за топлото му тяло, притиснато в нейното — всичко това я изпълваше с непоносимо чувство на загуба.

Рийд беше мъртъв.

Тази мисъл отекваше натрапчиво в съзнанието й. Но с възвръщането на силите й, се връщаше и вродената й решителност. Нямаше да си губи времето в безсилен хленч. Вместо това щеше да накара Морган жестоко да си плати. През онази дълга последна нощ, когато двамата с Рийд лежаха един до друг, тя му беше дала обещание. С цялата любов, която таеше дълбоко в сърцето си, му беше дала обет. Морган я вземаше за наивна глупачка, която лесно може да манипулира с чара си. Да, преди време наистина беше такава, но вече не. По време на краткото им познанство Морган я беше научил, че измамата и коварството често се прикриват зад усмивка. И тя добре бе усвоила този урок.

Частити погледна Морган. Той очакваше да му отговори. Тя успя да се усмихне вяло.

— Чувствам се по-добре. Искам да стана.

— Не бива. Още си твърде слаба.

— Искам да повървя. — Частити не смяташе да отстъпва. — Аз… вече ти причиних достатъчно проблеми. Искам бързо да се възстановя и сама да се погрижа за себе си.

— Проблеми?… — Момчешкото лице на Морган се сгърчи от неприятната изненада. — Кончита ли ти е казала нещо? Зле ли се държи с теб?

— Не. — По гърба на Частити пробяга ледена тръпка от безсърдечните нотки в тона му. Същото това безсърдечие бе отнело живота на Рийд. — Не… Просто искам да уведомя някого за смъртта на Рийд. Някой, който да тръгне след индианците. Искам да съм сигурна, че те ще си платят. — Частити си пое дълбоко дъх, а лицето й внезапно пребледня.

Морган се приведе над нея. Частити настръхна от отвращение, почувствала горещия му дъх върху бузата си.

— Зная — прошепна той. — Сега няма нужда да се притесняваш за това. Ще се погрижа за всичко вместо теб, веднага щом стигнем до най-близкия град. Не бива да мислиш за нищо друго, освен да се възстановиш по-бързо. Все още си твърде слаба, за да вървиш.

— Напротив, добре съм.

— Не, не си.

— Казах, че съм добре.

Частити видя как Морган се скова. Този мъж определено не обичаше да му противоречат. Тя долови конфликта, който се водеше отвъд дружелюбната му маска. Накрая й каза:

— Добре, но само няколко, крачки.

Частити бавно се изправи и едва сдържа желанието си да отблъсне ръката на Морган, обгърнала покровителствено кръста й. С разтреперани нозе тя направи една крачка, после и още една. Постепенно събра сили и изправи рамене, а стъпките й станаха по-уверени. Изведнъж вдигна очи и видя Кончита, застанала на прага, да я гледа с ледено изражение.

И внезапно цялата истината й се проясни. Морган бе изоставил Кончита и беше набелязал нея за поредното си завоевание.

Частити си пое решително дъх.

— Вече мога да вървя сама.

Морган я стисна още по-здраво.

— Искам да вървя сама.

— Не.

Съвсем ненадейно той я вдигна на ръце, отнесе я до леглото и я положи върху белите чаршафи. А когато придърпа одеялото до раменете й, тя подхвана:

— Мистър Джеферсън, аз…

— Наричай ме Морган — прекъсна я той, свъсил вежди. — Всички ме наричат така. Ще се чувствам по-удобно. Това е бащиното ми име.

— Морган… — Лицемерието в думите му още повече подсили твърдата й решимост. Скоро щеше да го накара да си признае и други неща, дори това да беше последното нещо, което щеше да стори. — Знам, че си мислиш, че знаеш кое е най-добро за мен, но…

— Наистина знам кое е най-добро за теб, особено в този момент. — Тъмните очи на Морган изглеждаха по-искрени от всякога. — Ти си съвсем сама, Частити. Не познаваш тази дива страна. Аз обаче я познавам. Можеш да разчиташ на мен. Аз ще се погрижа за теб. — Той замълча за миг, а когато отново заговори, в гласа му се долавяше вълнение: — Искам само да ми имаш доверие.

Да му има доверие? Стомахът на Частити се преобърна.

— Добре ли си? Изглеждаш ми твърде бледа.

— Добре съм.

— Трябва да хапнеш нещо. — Морган погледна хладно Кончита, която все още стоеше до вратата. — Донеси на Частити нещо за ядене. — Тя обаче не се помръдна и Морган изръмжа заплашително: — Веднага!

Проточиха се дълги мигове, преди Кончита да се обърне и да се запъти към кухнята. Морган отново се обърна към Частити, едва сдържайки раздразнението си.

— Тя е просто една мрачна вещица, макар че наистина умее да готви. Ще се радвам да се отърва от нея.

— Тази сутрин си поговорихме малко. Тя спомена, че е виждала друга жена да носи медальон точно като моя. Но не си спомняла името й.

— Съмнявам се да е истина. Какво друго ти каза?

— Нищо. Изглежда не е много по приказките.

— Нали ти казах, тя е мрачен човек. Но няма никакъв смисъл да се притесняваш от нея. Още утре ще преместим стадото.

— Утре? — Частити сдържа дъха си.

Морган се усмихна и чарът му отново изплува на повърхността.

— Ти ще се возиш във фургона. Кончита ще се оправи с конете. А веднага щом стигнем до града, ще те отведа при най-близкия лекар. — Гласът му премина в приглушен шепот. — Искам да се уверя, че раната ти зараства добре. Ти си много специална за мен, знаеш го, нали?

Лицемер!

— А после ще отида при шерифа и ще му разкажа всичко, което се случи.

Лъжец!

— Отсега нататък ще се грижа добре за теб, Частити — толкова добре, че никога повече няма да се налага да се притесняваш за каквото и да било.

Убиец!

— Наистина си много бледа. — Морган веднага се обърна към Кончита, която се върна с димяща чиния в ръце. — Частити не се чувства добре. Сигурно ще има нужда от помощ.

— Нямам нужда от помощ.

Морган изгледа изпитателно първо нея, после и Кончита.

— Остави чинията до леглото. — Той изчака да се увери, че Частити е започнала да се храни и че Кончита е напуснала стаята, преди да се надигне: — Ще се върна след малко.

И неочаквано се наведе отново и пак я целуна по бузата, този път досами ъгълчето на устните й. Частити се почувства омърсена.

 

— Казвай бързо какво си й казала!

Веднага щом вратата на спалнята се затвори зад гърба му, Морган вкопчи болезнено пръсти в ръката на Кончита и я разтърси.

— Видях как те погледна — процеди през зъби той.

— Нищо не съм й казала! Излъгала те е!

— Внимавай какво говориш за нея, Кончита! — Гневната гримаса, която изкриви лицето му, видимо я стъписа. — Тя не е като теб. Тя е почтена жена. Отгледана е в прилично семейство и има морал.

Кончита изпита нужда да излее болката, която й причиняваха думите му.

— Също като теб ли, Морган?

Кончита не видя кога ръката му се издигна. Дори не осъзна кога тежката му длан се стовари върху лицето й, преди да отскочи назад и да падне върху Бартел, който седеше на масата. Почувства как ръката на Бартел обгърна ханша й, за да я подкрепи.

— И ще ти кажа още нещо — добави безчувствено Морган. — Когато ти казах да й облечеш нещо чисто, не съм имал предвид някой от твоите парцали! Гледай утре да я облечеш прилично или ще те накарам да съжаляваш!

Морган я дръпна грубо и рязко я натика в ъгъла, и точно в този момент в съзнанието й изплува една неоспорима истина. Каквато и да беше причината Морган да се отдръпне от нея и да си загуби ума по онази жена, вече нямаше връщане назад. За него Кончита беше затворена книга.

Вторачил в нея поглед, тъмен и страшен като смъртта, Морган просъска:

— И дори не си помисляй да й кажеш нещо за това. Само да опиташ и ще ти изтръгна сърцето!

Опитвайки се да не обръща внимание на парещата болка по лицето си, Кончита бавно изправи рамене и гордо срещна погледа на Морган.

Щял да й изтръгне сърцето?

Морган явно наистина си беше загубил ума, щом не разбираше колко безсмислена е заплахата му.

Защото Кончита вече нямаше сърце.

 

Часовете се изнизваха, мъчително дълги, докато Рийд наблюдаваше внимателно продълговатата постройка в очакване на нощта. Силите му бяха напълно възстановени, а мисълта му беше ясна и логична. С първите белези на настъпващата нощ, преметнал пушката през рамо, той си запробива път през сенките. Планът му беше съвсем прост. Първо щеше да се увери, че Частити е в къщата. И ако беше, щеше да я изведе оттам, каквото и да означаваше това.

Обзет от напрежение и едва сдържано очакване, каквото не беше изпитвал досега, Рийд надникна през първия прозорец. На голия каменен под имаше четири легла, едното от тях беше празно. Незнайно защо, петият член на бандата не беше се мяркал през целия ден.

Сърцето му заби по-учестено. Рийд си проправи път към задната стена на къщата и надникна през страничния прозорец. Сърцето му се преобърна. Стаята се осветяваше от мъждивия пламък на една единствена свещ. Светлината осветяваше лицето на Частити, която спеше по гръб на единственото легло в стаята. Раменете й бяха пристегнати с бяла превръзка, напоена с кръв.

Рийд преглътна мъчително, а Частити се размърда неспокойно и простена насън. Той се огледа предпазливо наоколо. Тъкмо се канеше да влезе през леко отворения прозорец, когато внезапно движение в ъгъла на стаята го накара да отскочи в сенките на нощта. Някаква фигура се раздвижи в стола в ъгъла, където не стигаше светлина. След миг фигурата приближи към леглото и Рийд веднага разпозна стройния мъжки силует.

Беше Морган.

Дълго таената омраза сега го блъсна в гърдите и едва се сдържа да не скочи през прозореца и да излее болката и гнева си върху това нищожество. Но разумът надделя. С усилие потискайки мъчителните емоции, Рийд безмълвно наблюдаваше как Морган се приведе над леглото на Частити. Чу го да й шепне, а тя промърмори нещо в отговор. После Частити извърна глава и сякаш отново потъна в сън, а Морган дълго време остана приведен над леглото й.

Рийд напрегна волята си, за да овладее бурната вълна от връхлетели го чувства. Опита се да разсъждава трезво и хладнокръвно да прецени ситуацията. Ясно виждаше револвера на Морган. Нямаше начин да успее да проникне в стаята, преди Морган да го използва. Не можеше и да рискува да нарани Частити, ако се опиташе да стреля отвън.

Рийд се отдръпна от прозореца. Трябваше първо да узнае колко зле е ранена Частити, а след това все щеше да измисли някакъв план. Налагаше се да запази търпение и да изчака по-благоприятен момент, за да бъде сигурен, че няма да изложи на опасност живота на Частити, вместо да я спаси.

И все пак, ако Морган понечеше да я докосне…

 

Морган стоеше над леглото, вторачен в бледото лице на Частити, а в главата му се лутаха безредни мисли. Погледът в очите на Кончита, след като я бе ударил, го изпълваше с безпокойство. Някакво необяснимо предчувствие не му даваше мира. Дълго време се беше въртял в леглото на Търнър в другата стая, а сънят все бягаше от очите му. После бе дошъл да види Частити, но един поглед към уязвимата й красота му бе достатъчен, и после нямаше сили да си тръгне.

Тя спеше, а гърдите й се повдигаха и отпускаха равномерно. В този момент жаждата му да я притежава беше непоносима. Вече нямаше съмнение, че Частити е предизвикателството, което бе очаквал цял живот. Беше го почувствал още в момента, в който я видя. Още тогава бе доловил вътрешната й сила, и тя го привлече като магнит. В онзи миг бе разбрал, че трябва да притежава тази жена.

Преди малко, докато дремеше свит на стола в ъгъла, се опитваше да си представи какво ли ги очаква в бъдещето. Той щеше да ухажва Частити. Щеше да я накара да му повярва. Щеше да я накара да си мисли, че светът не е цял без неговата любов — както бе правил с толкова много жени преди нея.

Но дали тя щеше да се отрече от догмите на своето възпитание заради него? Тази мисъл го изпълваше с неувереност. Но Морган беше сигурен в едно нещо — вече бе убил заради нея и би убил отново, за да я задържи — дори ако това означаваше да пожертва и нейния живот.

Всичко или нищо. Не можеше да бъде другояче.

 

Рийд не се помръдна от прозореца докато Морган гледаше замислено неподвижното лице на Частити. После се обърна и бавно се върна на стола си в ъгъла. Рийд чакаше, обзет от всепоглъщаща омраза.

Вбесен от своята слабост, Рийд изчака Морган да заспи, а после си наложи да се отдръпне от прозореца и потъна в тъмнината.

 

— Оседлай тези коне! По дяволите, Бартел, за нищо не те бива!

Утринното слънце изгаряше раменете му, докато Морган прекосяваше с широки крачки двора и поемаше юздите от ръцете на Бартел. Той провери дали фургонът е добре привързан за конете и извика гневно към Бартел:

— Връщай се при стадото и помогни на останалите! Пригответе се бързо. Тръгваме по мой сигнал.

Когато се върна в кухнята, Морган огледа празната кухня. Доволен да види, че не е останало нищо, освен някои незначителни кухненски прибори, той се отправи към спалнята. Частити седеше на края на леглото, а недалече от нея стоеше Кончита.

Частити го погледна и сърцето му замря. Беше облечена в проста блуза и пола, косата й беше свободно прихваната на тила. В този миг един непокорен кичур падна над челото й и тя го отметна с ръка. Огненият цвят на косите й остро контрастираше с бледата й кожа и тъмните кръгове около очите й. Никога не я беше виждал по-красива.

Когато пристъпи към нея, Частити се изправи и направи неуверена крачка. Леко раздразнен от усилието й да се покаже независима, Морган подметна:

— Още си твърде слаба. Ще те отнеса до фургона.

— Мога да вървя и сама.

— Казах вече, ще те отнеса.

Той посегна да я вдигна на ръце, но Частити го отблъсна.

— Аз пък казах, че ще вървя сама.

В очите му проблесна унищожителен гняв. Частити изправи рамене и отвърна на погледа му, без да трепне. Морган забеляза как Кончита инстинктивно се сви в ъгъла и с изненада осъзна, че ако Частити беше някоя друга жена, нямаше да се поколебае още в този миг да й покаже кой командва. Но тя не беше коя да е жена.

Временно примирен, Морган кимна.

— Така да е.

Той видя с какво усилие Частити повдигаше нозете си. Но вместо да я нахока, я последва към кухнята, без да каже и дума. Виждаше, че тя губи сили. Не пропусна да забележи и как залитна, когато я лъхна свежия въздух на двора. Частити вече се задъхваше. Морган очакваше тя всеки миг да се строполи на земята от нечовешкото усилие, но това не се случи. По челото й избиха едри капки пот, но тя продължи да крачи упорито към фургона и се спря едва когато стигна страничните стъпала.

Твърдо решен да я накара да моли за помощ, той безучастно наблюдаваше как Частити се взира безпомощно във високото стъпало. В следващия миг тя повдигна тежко крак и се изтласка нагоре.

Извън себе си от гняв, Морган се обърна и видя Кончита, която го гледаше безмълвно. Едва сдържайки яростта си, той пристъпи към нея и с приглушен глас й нареди:

— Искам да караш фургона пред стадото. Знаеш как да го управляваш. Поддържай достатъчно висока скорост, за да не те настигаме. Ще се погрижа някой да язди до вас през цялото време, за да не се изгубите. — Той пристъпи още крачка към нея и прошепна досами ухото й: — И карай внимателно, Кончита. Нали знаеш какво ще последва, ако нещо й се случи?

Тъмните й очи задържаха погледа му.

— Si, знам.

Морган погледна към Бартел, който вече беше на седлото.

— Ти ще яздиш с тях.

Фургонът потегли със скрибуцане и Морган рязко пришпори коня си след тях.

 

Частити затвори уморено очи, щом колелата на фургона проскърцаха и се завъртяха. Тя се олюля и едва съумя да се задържи изправена. Усилието да се добере сама до фургона бе изцедило всичките й сили. В началото дори тя самата не вярваше, че ще успее да се повдигне от леглото, но мисълта да позволи на Морган още веднъж да упражни върху нея лицемерната си усмивка, й даде сили.

Унила и измъчена, Частити приглади сламената постеля, върху която бе седнала. В този момент споменът за Рийд, притиснат плътно до нея върху грубия сламеник, беше толкова жив, че дъхът й секна. Никога повече нямаше да го види, никога нямаше да чуе гласа му или да почувства нежния му допир. Частити изтри припряно една сълза и тръсна глава. Погледът й попадна върху седалката на капрата. Оттам я гледаше Кончита, стиснала юздите в ръка. Мексиканката извиси глас, за да надвика тропота на колелата:

— Е, значи плачеш за мъжа, който си загубила!

— Не — отвърна й Частити с мрачна решимост. — Няма да си губя времето да плача.

Устните на Кончита се извиха в странна усмивка.

— Bueno. Нито пък аз.

 

Отвъд хълма, Рийд се метна на кестенявата кобилка. Откакто се върна след тайната си разходка до къщата през нощта, не бе успял да заспи. Начинът, по който Морган се държеше с Частити и очевидната му загриженост за състоянието й му подсказваха, че тя не му е разкрила истинската си самоличност или пък истинската причина да навлезе на индианска територия.

Безпокоеше го мисълта какво си мислеше Частити, че се е случило с него. Дали пък Морган не й беше казал, че е бил убит по време на индианската атака, която сам той бе инсценирал? Тази мисъл го разяждаше. Може би дори в този миг Частити скърбеше за него.

Тя все още беше много слаба. Бе я наблюдавал, докато вървеше залитайки към фургона. Морган я бе придружил, но не й подаде ръка да я подкрепи. Рийд инстинктивно чувстваше, че тя не му е позволила да й помогне. Но репутацията на Морган бе добре известна из цял Тексас. Той нямаше да позволи да го отблъскват още дълго.

Само да можеше да предугади какво си е наумил Морган…

Нямаше много време. Трябваше да се добере до Частити, преди търпението на Морган да се изчерпи. Копнеше да я притисне в обятията си. Само по негова вина в момента тя беше ранена и страдаше. Трябваше да й се отплати.

Жадуваше да я люби. Да, щеше да я люби с цялото си сърце.

 

Ярката дневна светлина постепенно премина във вечерен сумрак. Придвижването се оказа трудно. Наложи се през цялото време Морган да върви със стадото, а Бартел съпровождаше фургона отпред. Морган се чувстваше изнервен, след като не можа да смени Бартел и да язди покрай Частити, както първоначално бе планирал. Дразнеше го и мисълта, че Бартел е мързелувал, докато той се бе потил под жарките слънчеви лъчи. Изпитваше нужда да му го върне. Бартел го очакваше тежка нощ.

— Ти ще идеш пръв на пост, Бартел.

Погледът, който Бартел му отправи, не остана незабелязан за Морган.

— Да не би да се оплакваш? — свъси вежди Морган.

— Не, стига някой да дойде да ме смени след няколко часа. Не смятам да прекарам цялата нощ със стадото.

Морган го изгледа унищожително.

— Ще останеш със стадото толкова време, колкото ти наредя, дори това да означава цяла нощ. И гледай да останеш буден. Не ми се ще да губя още добитък, както в оная нощ, когато двамата с Търнър трябваше да върнете стадото. Само да изчезне още някое говедо и ще го удържа от парите ти.

Бартел свали шапката си и я захвърли на земята.

— Не можеш да ме накараш да ида на пост, преди да съм ял.

— Яж бързо и веднага отивай при стадото. — Без да дочака отговор, Морган се запъти към фургона. Вървеше бавно, свъсил вежди. Не беше виждал Частити през целия ден. Бе успял само да я зърне, когато установиха стадото за през нощта и той се отби до фургона. Ненавиждаше мисълта, че тя ще го види покрит с прах и вонящ на животни, но просто отчаяно искаше да я види. А щом я бе заговорил, тя му се усмихна отпаднало и посърналото й лице още повече го разтревожи.

Морган спря за миг до огъня и взе една чиния. Махна на Кончита да я напълни с храна, а после понечи да продължи към фургона.

— Тя каза, че не е гладна.

Морган изгледа унищожително мексиканката.

— Не си спомням да съм те питал. — После се качи на фургона и се отпусна на сламеника до Частити. — Донесох ти малко храна.

— Не съм гладна.

Той докосна внимателно превръзката на рамото й, а тя импулсивно се отдръпна. Морган свъси вежди.

— Боли ли те?

— Не.

— Лъжеш.

Частити го погледна право в очите.

— Добре съм.

— Кончита смени ли превръзката ти?

— Няма нужда. Раната вече не кърви.

— Проклета вещица! Казах й да я смени! — Морган прокара пръсти през косата си. — Дай да я погледна.

— Не.

— Казах…

— Казах ти, че съм добре!

— Не, не си! — Морган едва сдържаше раздразнението си. — Добре, разбирам как се чувстваш. Ще кажа на Кончита да смени превръзката по-късно. Но ако искаш да възстановиш силите си, трябва да се храниш. След ден или два ще се срещнем с човека, който ще купи стадото. Дотогава няма да мога да те отведа на лекар. — Морган замълча за миг. — Просто не искам да ти се случи нищо лошо, Частити.

Частити го изгледа вторачено. Той видя как тя вирна брадичка и присви решително устни, преди да му отговори:

— Ще се почувствам по-добре, ако се поразходя.

— Не мисля…

— Искам да повървя.

Ако беше някоя друга жена…

— Добре. Щом така искаш.

Той посегна към нея, но Частити се отдръпна със скована усмивка.

— Мисля, че ще е по-добре, ако вървя сама.

Морган кимна. Щеше да й даде всичко, което тя поискаше. Този път това беше цената, за да получи онова, което желаеше.

Морган се сепна при тази мисъл. Възможно ли беше? Наистина ли бе започнал да приема, че е длъжен да си плаща за нещо, което можеше просто да си вземе? Нима Частити в крайна сметка щеше да направи от него почтен мъж?

Морган трудно сдържа усмивката си. Отговорът на този въпрос беше съвсем прост.

Никога.

 

Кончита се взираше във фургона, където преди минути бе изчезнал Морган, а лицето й още гореше от поредното унижение, от демонстративната проява на пренебрежение от страна на мъжа, когото бе обичала с цялото си сърце.

— Какво има, Кончита?

Тя се обърна неохотно към Бартел, който седеше край огъня с чиния в ръка.

— Кога най-после ще си набиеш в главата, че Морган вече не го е грижа за теб? Той вече споделя страстта си с друга жена.

— Не е вярно.

— Е, може и да имаш право. Все още не я е подмамил в леглото си, но скоро и това ще стане. Изглежда е готов на всичко, за да я спечели. Никога преди не съм го виждал да си губи така ума по жена и никога не съм виждал някоя да го отблъсква толкова дълго. — Бартел повдигна насмешливо вежди. — Ти поне трябва да знаеш това.

Да, знаеше го.

Бартел облиза последните остатъци от храна по чинията си и я захвърли на земята. После се приближи плътно към Кончита и прошепна в ухото й с интимен тон:

— Скоро ще си потърсиш нов мъж, нали, захарче?

Кончита се отдръпна рязко и присви устни с отвращение.

— Не съм достатъчно хубав за теб, нали? — В тъмните очи на Бартел проблеснаха гневни искрици. — Не съм такава добра партия. Не съм така млад като Морган и не ухая толкова сладко.

Змия.

— Сигурно предпочиташ да се върнеш в някой крайпътен хан. Там поне ще имаш обожатели в изобилие. Но знаеш ли какво? Те всичките ще миришат като мен!

Отровна змия!

Бартел се изхили доволно. Той се изправи бавно и понечи да тръгне, но точно в този момент погледът му попадна върху фургона, където Морган внимателно помагаше на Частити да слезе по стъпалата.

— Какво ще кажеш за това, Кончита? — сниши глас Бартел. — Държи се с нея така, сякаш е от стъкло. По-добре ли се чувстваш сега?

Кончита изправи сковано гърба си.

— Колко време мислиш, че ще му отнеме да я вкара в леглото си? Тя е възпитана жена и почита бога. Като се замисля, може и да му отнеме цяла седмица.

Кончита рязко стана и разтреперана от яд се изгуби в сенките на нощта, а зад гърба й продължаваше да отеква смехът, на Бартел.

 

Той не смееше да се приближи повече от това.

Скрит недалеч в храстите, Рийд наблюдаваше гъвкавите сенки, които се движеха около огъня. Един дълъг и нелек ден беше към своя край и през цялото време Частити беше съвсем близо до него и същевременно така далече.

В момента мъжете вечеряха. Той вече се бе нахранил с част от продуктите, които откри сутринта в изоставения лагер. Никога повече от сега не бе изпитвал нужда да възвърне бързо силите си.

Някакво движение встрани на фургона привлече вниманието му и го накара да се отдръпне предпазливо. Рийд замръзна, когато на стълбичките изникна Морган и внимателно свали Частити на земята.

Сърцето му се преобърна. Тя беше толкова близо… толкова близо, че можеше да види бледността на лицето й и треперенето на нозете й, докато се опитваше да върви.

Морган посегна да я подкрепи.

Не я докосвай, по дяволите!

Частити отблъсна ръката му. Тя се запъти с усилие към огъня и в стомаха на Рийд се сви болезнен възел. Беше толкова слаба! Дори и да успееше да я измъкне, Частити не би могла да бяга заедно с него.

Рийд стисна пушката в ръката си. Изкушението беше толкова голямо, но Частити беше на пътя на куршумите. Не можеше да рискува всичко да се повтори.

Но къде ли отиваше Морган? Какво ли смяташе да прави? Рийд не бе успял да подслуша плановете им и нямаше представа накъде са се запътили, но отлично знаеше, че ще им трябва поне още един цял ден, за да излязат от земите на индианците. Знаеше също, че спешно трябва да предприеме нещо, иначе щеше да стане твърде късно.

Рийд се взираше напрегнато в Частити, а устните му зашепнаха в тъмнината тържествено обещание, което извираше дълбоко от сърцето му:

— Скоро ще те измъкна, Частити. Не се предавай, скъпа.

При тези свои думи Рийд се сепна. Частити беше съвсем немощна, но съумяваше да държи Морган на една ръка разстояние. Неговото наивно момиче успяваше да надиграе известния в цял щат престъпник.

Усмивката, която озари устните на Рийд, бе последвана от остро пробождане в гърдите му.

— Обичам те, Частити. Не можеш ли да ме чуеш, скъпа? Обичам те от все сърце.

 

Частити вървеше решително към лагерния огън. Внезапно се спря, почувствала топло пламъче някъде дълбоко в сърцето си. Гърлото й мъчително се сви и тя преглътна с усилие. Сякаш ненадейно Рийд бе докоснал устните й с целувка.

Заля я гореща вълна от емоции. Обичам те, Рийд, отвърна му мислено тя.

— Какво има, Частити?

Тя не знаеше какво да отговори.

Погрешно взел емоциите й за слабост, Морган изсумтя:

— Казах ти, че трябва да си почиваш! — Без да дочака отговор, той я вдигна на ръце и я отнесе обратно във фургона. Частити видя какво усилие му костваше да сдържи гнева си, когато добави: — Опитваш се да надскочиш себе си. — И след като тя не му отговори, Морган подхвърли с нетърпящ възражение тон: — Искам да се нахраниш, преди да заспиш.

А когато той се обърна и с широки крачки напусна помещението, Частити за първи път изпита благодарност към този човек, задето я освобождава от присъствието си.