Кони Мейсън
Господарят на мрака (8)

7

Зашеметена от бруталните му обноски и грубите забележки, Алета нарочно му обърна гръб, забравяйки, че разкъсаната й рокля оголва повече от плътта й, отколкото тя би искала да му покаже. Трепна силно, когато почувствува грапавите му длани на голия си гръб, усети палещия пламък на допира му. Когато той вдигна сребристата завеса на косата й и притисна устни към уязвимия й тил, горещината стана непоносима.

— Не ти ли се иска да се измъкнеш от дрехите си, милейди? — Думите му одраскаха горещо врата й. — Възнамерявам да довърша това, което започнах.

— Не, не можеш!

— Да, мога. Ти си моя съпруга. Бих се възползвал от това, което предлагаше на лорд Грей.

— Не съм му предлагала нищо.

Тя се страхуваше, че той иска да я нарани, да я накаже, задето я е намерил с лорд Грей.

— Не си ли, милейди?

Устните му отново се притиснаха към плътта й и тя почувства как цялата се изчервява. Започна да се бори срещу прегръдката му.

— Обвиняваш ме неправилно, милорд.

Той изведнъж я обърна към себе си и я задържа здраво срещу набъбналите си слабини, докато устните му пленяваха нейните. Целувката му беше дълбока и мека и продължи, докато Алета не престана да се бори. Едва тогава той леко се отдръпна и бавно започна да я съблича. Роклята се смъкна от гърдите й и един задавен стон се изтръпна от плътно стиснатите устни на Хайме. Телата им още бяха плътно притиснати едно о друго и внезапното раздвижване на мъжествеността му срещу мекия й корем породи у него различна, диво наситена емоция, която нямаше нищо общо с гнева или наказанието. Хайме се взря напрегнато в нея, поглъщайки с очи лицето й, търсейки отговор на мощното чувство, което бушуваше у него.

Освободи я от роклята с невероятна лекота, заключвайки я в жадните си прегръдки, така силно, че дъхът излезе от гърдите й. И когато отново я целуна, тя реагира на тънката разлика у него. Устните й омекнаха, нарочно търсейки нашествието на езика му, и тялото й се прилепи до неговото, без да се бори срещу мощните му ласки. Тя усети инстинктивно, че той няма да я нарани, и си спомни с мъчителна наслада нощта, когато я беше направил своя съпруга. Макар че се беше борила с него, той не я беше наранил и й беше дал удоволствие. Господ да й е на помощ, но тя искаше това удоволствие отново.

Хайме гореше в треска. Не, изстиваше до кости. Никога не беше желал някоя жена така отчаяно, както желаеше Алета. Боже господи, тя беше собствената му съпруга, а той се чувстваше като безумно влюбен момък с треперещи ръце и колене. Такива чувства се беше стремил да избягва в миналото. Болеше го, като знаеше, че Алета го смята за груб селяк, за когото е била принудена да се омъжи. Тя искаше Ивън Грей, а не него, само не и него. Но беше негова съпруга… и той я искаше.

Нетърпеливо потърси меките й гърди, обзет от първично желание, по-силно от самия живот. Пръстите му галеха, милваха, дразнеха, усещаха гърдите й да се стягат и да пулсират под неговия допир. Тя трепереше, слабините й се свиваха почти болезнено от внезапния пристъп на жажда, обхванал корема й. Той я беше събудил за страстта и тялото й не беше забравило. Тя веднага разпозна незабавно източника на спазматичната болка, пулсираща дълбоко у нея, и изпъшка отчаяно.

Стонът й като че ли запали нещо у Хайме, когато той се отпусна на колене, обсипвайки с целувки гърдите и корема й и още по-надолу, докато ужасен страх не обхвана Алета. Той се придвижваше към нещо толкова интимно, че тя не можеше да повярва, че има намерение да… да…

— Хайме, недей!

Тя хвана косата му, за да го накара да се изправи, но той хвана китките й с едната си ръка и ги задържа зад нея, продължавайки озадачаващото си пътуване надолу. Когато стигна до златния триъгълник там, където се съединяваха бедрата й, спря за един бездиханен момент, вдигна очи към нея и й се усмихна. Тогава я раздели, езикът му потърси сладката топлина между бледите й бедра. Усещайки натиска му, Алета изкрещя, извивайки се безпомощно срещу грубата ласка на езика му.

Въпреки протестите й Хайме беше безпощаден, продължавайки разкошното изтезание, докато тя не започна да се извива и да пъшка в сладка агония. Почти изгубил самообладание, той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото, постлано с кожи. Отпускайки се до нея на меката повърхност, той беше толкова възбуден, че рязко откопча панталона си в пристъп на жажда и с дрезгав вик на наслада се зарови дълбоко в нея с цялата страст на мъж, обзет от демони.

— Господи, Алета — изпъшка той, усещайки я как се стяга около него, — не мога повече. Ти си ме омагьосала, жено. Не исках това да се случва, но не мога да кажа, че съжалявам. Ненавиждай ме, когато свърши, но ме остави да те любя.

Алета не можеше да му попречи, дори да беше искала. В мига, когато той беше навлязъл в нея, еротичното усещане за гореща плът, плъзгаща се по гореща плът, беше я накарало да забрави всички причини, поради които някога беше ненавиждала Хайме Мортимър. Когато мощното му тяло започна да навлиза в нея отново и отново, търсейки екстаза, тя почувства, че собственото й тяло реагира, макар да беше мислила, че е невъзможно да го направи, след като едва не беше разкъсана само преди минути. И когато устата му потърси гърдата й, засмуквайки силно, а после галейки втвърденото зърно с невероятна любов, Алета подлудя под него.

— Хайме, моля те!

— Ах, скъпа, не знаеш колко копнеех да те чуя да кажеш тези думи.

И отново започна да навлиза, надигнал се над нея, потъваше в тялото й отново и отново, разтърсвайки я в неудържим екстаз.

Тя извика името му.

Сякаш някъде отдалече го чу да изкрещява, усети горещото плисване на семето му и разбра, че е постигнал награда, огромна като нейната. Много след това лежаха преплетени един в друг, съвършено изтощени. Накрая тя се надигна и се дръпна от него. С изненада разбра, че подобно разпуснато, бясно съвкупление й е дало такова удоволствие. Как можаха толкова бързо да минат от силния гняв и ярост към пълна забрава? Тялото й още тръпнеше и туптеше — той със сигурност не я беше третирал нежно, — и вината, която усещаше, задето се беше поддала така доброволно и беше изпитала такъв екстаз, я съкрушаваше.

— Съжаляваш ли, милейди? — запита меко Хайме.

Беше видял играта на емоциите по изразителното й лице и знаеше точно какво си мисли тя. Мислеше, че е недостоен за нея, и се чувстваше засрамена, че е получила удоволствие от свирепото им любене. Той нарочно метна крака си върху нея, за да не й позволи да стане.

— Съжалявам за деня, когато се появи в замъка Уиндзор.

Гласът й беше изпълнен с горчивина. Горещи червени петна бележеха бузите й и тя побърза да скрие голотата си от него.

— Не, жено, няма нужда да се криеш от мене. — Той дръпна кожата от пръстите й. — Не обичам бързото съвкупление. Исках да ти се наслаждавам на воля, но не се бях съобразил с гнева си или с жаждата, която ме изяждаше. Мислех, че като те взема, ще уталожа демоните, които ме бяха обхванали, но сгреших. Задоволяването на тези демони вероятно ще отнеме остатъка от живота ми. Най-малкото, остатъка от този ден.

— Няма да се оставя пак да ме унижиш.

Хайме я погледна с присвити очи, видя изпълнените с ярост сини очи, дивото безредие на златистата й коса, предизвикателно вдигнатата брадичка и сърдития цвят, обагрил бузите й. Тя беше великолепна. Устните й бяха червени и подути от целувките му, тялото й пламтеше, разкошната й коса се къдреше объркана и разрошена по раменете й и той отчаяно искаше отново да се люби с нея.

— Унижението няма нищо общо с това, което искам да правя с тебе, жено.

Гласът му като че ли искаше да се протегне и да я докосне, движейки се като топъл дъх по кожата й.

Имаше нещо благородно и великолепно у този мъж, внезапно осъзна тя, с неговите решителни, дръзки черти и горда осанка. Ако не се беше появил така, както го направи, и ако не беше я принудил да се омъжи за него, можеше да има шанс за тях. При всякакви други обстоятелства тя можеше дори да се възхити от него заради силата на убежденията му и твърдостта, с която защитаваше баща си. Но грубият начин, по който я беше взел в сватбената им нощ, и развяването на окървавения чаршаф на следващата сутрин пред очите на всички присъстващи беше нещо непростимо. А сега това. Беше я накарал да усеща неща, които не искаше да чувства, да прави неща, които я бяха засрамили.

— За какво мислиш? — запита Хайме, виждайки замислеността й.

Очите му се спуснаха към тежко дишащите й гърди. Той посегна и докосна дясното й зърно.

Алета трепна като опарена.

— Мисля, че искам да се махна оттук.

Той се премести на другото зърно, видимо омаян от набъбналата розова пъпка, която се надигаше под възглавничката на пръста му.

— Утре. Или вдругиден — обеща той разсеяно.

— Не, няма да бъда използвана отново от един груб селяк! Не искам да имам нищо общо с мъж, който позори съпругата си, като държи любовницата си под един покрив с нея.

Хайме застина.

— Не те позоря.

— Лъжец! Защо не остави лорд Грей да се ожени за мене?

Тя го загледа внимателно, докато той започна да сваля дрехите си. Очите й се спряха на надигащия се член, докато той смъкваше панталоните и се изправяше пред нея гол като великолепен образец на силна мъжественост. Беше така завладяващ, че дъхът й спря. Той й се усмихна.

— Ти си омайваща, милейди. Разтвори крака и приеми съпруга си.

Алета ахна смутено.

— Вулгарността ти ме обижда. Аз съм твоята съпруга, не някаква курва.

Той се отпусна върху нея с мрачно лице, карайки я да усети възбудата му. Но Алета беше решена да не му даде отново душата си. Ако той чувстваше нещо към нея, каквото и да било, можеше да бъде различно. Но тя знаеше, че е само залог за Хайме, макар и желан, а той беше мъжествен, с огромен апетит за секс. Но макар да знаеше, че е негодник, когато я целуваше, тя усещаше тръпката на вълнението да минава през нея.

Ужасен гняв разяждаше Хайме. Гняв, насочен към самия него. Той знаеше, че Алета не чувства нищо освен презрение към него, но не можеше да държи ръцете си далече от нея. Мощното й привличане го беше оплело, така го беше омаяло, че копнееше за сладката й плът с толкова всепоглъщащ глад, който го разкъсваше. Но сега нямаше време да се спира на този глад, не и сега, когато красивата му съпруга се извиваше под него толкова сладко. Щеше да има време за съжаления… по-късно, много по-късно.

— Да, милейди, съпруго моя — отвърна той. — Нещо, което се надявам, че няма да забравяш в бъдеще.

Устата му жадно се впи в нейната, той я зацелува отново, напиращият му език навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Внезапно тялото на Алета вече не й принадлежеше, беше станало продължение на тялото на Хайме, отдаваше му се, за да прави той с него каквото иска. Той искаше да се притиска към нея, да я целува, да я докосва навсякъде, карайки я да копнее за топлината на ръцете му, на устните му, на езика му.

Мрачна усмивка изви устните на Хайме. Харесваше му да знае, че Алета е възбудена, може би не толкова, колкото него, но все пак възбудена. А той със сигурност не можеше да отрече състоянието си, не и когато мъжествеността му пулсираше между гърчещите се техни тела. Но той искаше от Алета повече, не само принудителна възбуда, искаше да я чуе да шепне колко много има нужда от него, да му каже, че го желае… той искаше душата й. Плъзвайки коляно между бедрата й, той нарочно потърка чувствителната плът там, където краката й се събираха. Алета изпъшка, диво копнеейки за освобождение, хвана напиращото му коляно с бедрата си и се притисна към него.

— Искаш ме — прошепна той на ухото й, докато търкаше коляното си о нейния секс. — Язди коляното ми, милейди.

— Не! — извика тя, подлудяла от възбуждащите движения на коляното му, но отказвайки да си позволи удоволствието, което той й предлагаше.

Тя се бореше да си възвърне разума, съпротивлявайки се на натиска на безпощадното му коляно, решена да не става жертва на страстта му. Блъсна с все сила солидната стена на гърдите му, за да го отмести от себе си. Съпротивата й изобщо не го трогна, само увеличи решимостта му.

— Кажи думите, Алета, кажи ги!

Гласът му беше грапав от желание.

— Не!

Той рязко дръпна коляното си, замествайки го с ръката си, която обхвана хълмчето й. Полека и с огромна наслада той пъхна един пръст в нея, после още един, докато търкаше нежната пъпка на желанието й с възглавничката на палеца си.

Алета изпищя:

— Проклет да си!

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, любов моя?

Пръстите му се движеха в нея с безпощадно увлечение, докато той свеждаше глава, за да захапе зърната и. Алета загуби самообладание.

— Искам те, Хайме! Моля те, повече не мога да издържам!

Измъчен колкото нея, той веднага дръпна ръката си и се зарови дълбоко в нея… толкова дълбоко, че тя помисли, че ще се пръсне, така невероятно беше удоволствието. Замъглените му от страст очи блестяха, наблюдавайки лицето й, докато тласъците му не станаха почти безумни. Той усети момента, когато екстазът избухна в нея, разбра по напрежението на тялото й, по изненаданото изражение на лицето й и по дивия стон, който се изплъзна от устните й. Не усети нищо повече, докато собствената му кулминация не го отведе в рая… и отвъд него.

 

Те прекараха в колибката два дни и две нощи. Всяка нощ Хайме се любеше с Алета, като че беше обсебен от демони. И всеки ден се проклинаше, че става жертва на примамките й.

Алета се разстройваше и ядосваше, че беше започнала да приема — не, да предусеща — любенето на Хайме. Макар че нямаха какво да си кажат през деня, когато не се любеха, в мига, когато той я погледнеше по онзи неповторим начин, я обземаше трепет. Пронизителните му черни очи имаха силата да превръщат краката й в желе, а когато ръцете му я докоснеха, тя беше изгубена. Тогава той я отвеждаше към одъра, покрит с кожи, събличаше я полека и я любеше до забрава.

Докато Хайме лежеше и я прегръщаше, отпуснат и задоволен, тя подхвана темата за среднощните случки на брега. Въпросът й го хвана абсолютно неподготвен.

— Кой е Господарят на мрака, Хайме?

Тя усети как тялото му се стяга, когато той обърна глава и се взря в нея.

— Откъде си чула това име?

— Няма значение къде съм го чула. Кой е той? Или какво е?

— Бабешки приказки — каза Хайме пренебрежително. — Остави ги.

— Лорд Грей каза, че преследвал контрабандисти. Мислиш ли, че има контрабандисти наоколо?

— Не. — В гласа му не се долавяше никаква емоция. — Не съм чувал нищо за контрабандисти. Дори ако ги имаше, те нямат нищо общо с нас. — И той умело смени темата. — Реших, че е време да се върнем в кулата. Заминаваме утре.

За миг тя се вгледа в лицето му, търсейки отговори, които той очевидно не желаеше да даде.

— Защо ме докара тук, милорд?

Той мълча дълго време.

— Исках да видиш мястото, което майка ми обичаше.

Имаше известна истина в думите му, но Алета не можеше да реши точно колко.

— И помислих, че имаме нужда от малко време, за да се опознаем.

— Някога ще те опозная ли, Хайме?

— Вероятно не — отвърна той сухо. — Тъй като съм селяк без богатство или имоти — ти го каза, милейди, не аз, — вероятно никога няма да ме разбереш. Нито пък аз тебе.

— Имаш Крисит.

Той се засмя сурово.

— Да, разпадаща се купчина камъни.

— Можем да живеем в някое от моите имения. Сега те са твои. В едното има голяма къща, където можем да живеем доста удобно.

— Може би един ден, милейди, но не сега. Ще живеем в кулата на Крисит, докато кралят отстрани петното на изменник от името ми и ми върне рожденото право.

— Това може и да не се случи — предупреди го тя меко.

— Тогава ще ти обещая нещо, Алета. Ако кралят не намери доказателство, за да очисти името на баща ми, ще те освободя от брачните клетви. Ако Грей още те иска, може да те има.

Тя ахна.

— Ще ме пуснеш?

Той се вгледа в лицето й, очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаше като самия дявол.

— Ако това е желанието ти.

Макар да не го осъзнаваха, бяха постигнали безмълвно разбирателство в това изолирано място, където бяха изследвали границите на страстта. Хайме беше докарал Алета в колибката, за да я държи настрана от контрабандата, и беше открил, че има огнена жена под ангелската й външност. Темпераментът й беше зашеметяващ, страстта й също. Той беше научил, че Алета ненавижда и обича с еднаква страст.

Тя също беше открила още нещо за него. Беше разбрала, че може да бъде свиреп, но и нежен, груб и мил, и безкрайно упорит. Въпреки че твърдеше обратното, някъде в огромното му тяло се таеше свирепа гордост, разпалвана от неизкоренима жажда за истината.

 

Напуснаха колибката на следващата сутрин.

Роуина ги чакаше на най-долното сгънало, когато влязоха в двора на замъка.

— Къде бяхте? — Хвърли се към Хайме, присвила устни като за целувка. — Гейлърд каза, че си отвел Алета някъде, но не поиска да ми каже къде.

Виолетовият й поглед се спря обвинително върху Алета.

Гейлърд се появи на най-горното стъпало и тръгна към тях. Когато стигна до долу, кимна на Хайме. Хайме веднага разбра, че кулата е била опразнена от контрабандата и получените пари са били скрити в тайната стая. Отвърна на кимването, преди да отговори на въпроса на Роуина.

— Както ти е казал Гейлърд, Роуина, ние с Алета бяхме на едно специално място в последните два дни.

Ъглите на устата й се извиха надолу.

— Никога не си ме водил на специално място.

— Да, не съм — каза Хайме разсеяно, докато я отстраняваше от себе си.

Приближи се към Алета и й помогна да слезе от коня. Реши да говори незабавно с Гейлърд да намери брата на Роуина, защото тя вече започваше да му омръзва. Вече не му се струваше необходимо да я държи просто за да дразни Алета. Съпругата му можеше и да го мисли за груб селяк, но не беше толкова безсърдечен, колкото тя би искала да вярва.

Откакто се беше върнал от колибката, Хайме разбираше, че трябва да се пази от магьосническото привличане на Алета. Ако й позволеше да узнае какъв опустошителен ефект има тя върху него, това би означавало да й даде огромна власт над себе си. С такава власт би било много лесно тя да спечели доверието му и да предаде него и селяните.

Когато влезе в кулата, Алета се запъти право към стаята си, но Хайме я спря, докосвайки ръката й.

— Реших да те настаня в друга стая. По-близо до моята. Нещата ти вече са преместени.

Тя не можеше да отгатне нищо от изражението му, затова нямаше представа, че я местят, защото Хайме искаше да я отстрани от онази част от кулата, която гледаше към брега. Тъй като нямаше да спечели нищо, ако протестира, тя го последва мълчаливо към стаята, която й беше отредил. Щом влезе вътре, тя го изгледа, вдигнала въпросително златистите си вежди. Стаята сигурно беше една от най-малките в кулата.

Имаше само един прозорец, който гледаше към двора и останките от крепостната стена. Естествено, планините в далечината бяха великолепни, но иначе стаята беше доста малка, за да бъде особено хубава.

— Помислих, че видът на планините ще ти хареса — обясни сбито Хайме.

— По-скоро бих искала да виждам морето.

— Искам да бъдеш тук, Алета — изрече той меко.

Тя се вгледа лицето му, търсейки истината. Онова, което намери, беше толкова неразгадаемо изражение, че тя нямаше представа какво мисли Хайме. Но палещите пламъци в тъмните му очи отнеха дъха й. Пламъците плъпнаха през нея, подпалиха гърдите и бедрата й, завладявайки най-женственото място между бедрата и. Когато я погледнеше така, тя се разтапяше, изгаряше и забравяше, че е била омъжена за груб селяк против волята си. Онова, което си спомняше, бяха дивите магически нощи в колибката насред гората, където твърдият, циничен мъж, когото познаваше, се превръщаше в нежен любовник, за когото всяка жена би умряла.

Когото всяка жена би могла да обича.

Хайме не обърна внимание на смущението на Алета, изтъквайки:

— Стаята е направена удобна, твоите неща са вече тук. Мисля, че ще ти се стори напълно достатъчна. Сега, ако ме извиниш, милейди, имам работа с Гейлърд.

И той се обърна рязко.

— Милорд, почакай. Аз… искам да ти благодаря, че ми показа колибката.

Думите й едва не го накараха да коленичи.

— Удоволствието беше мое, милейди.

И той излезе, напускайки стаята с такава бързина, с каквото можеха да го носят краката му. Ако беше останал още един миг с Алета, щеше да я дръпне в обятията си, да започне да я целува с цялата страст на обсебен и да я положи на леглото.

Кой да помисли, че такава огнена малка красавица ще окаже такова силно влияние върху живота му за толкова изумително кратко време? Разбира се, не и той. Вземането на съпруга в този момент от живота му, когато самото му съществувание беше несигурно, представляваше глупава постъпка. И въпреки че беше забогатял със собствени усилия, той беше мъж без никакво наследство или титла, които да нарече свои. Името му още беше обекти на презрение в Англия и ако разследването на краля, при условие че изобщо се стигнеше до такова нещо, оправдаеше баща му, нямаше особена надежда да му бъде възвърнато рожденото право. Но ето го тук, отчаяно желаейки Алета, когато енергията му трябваше да бъде насочена към очистването на бащиното му име и към изземането на собствеността му от ръцете на онези, които лъжовно бяха обвинили баща му.

Първоначално женитбата с Алета беше просто средство, начин да лиши Ивън Грей от нещо, което той беше искал. Но за съжаление малката вещица някак си се беше вмъкнала под кожата му, без той да разбере какво става. Хайме знаеше, че Алета не се интересува от него. Че го смята за груб селянин без никакви маниери и обноски. Тя не подозираше, че богатството му беше дори по-голямо от това на най-богатия мъж в кралството. И ако той имаше какво да каже по въпроса, тя никога нямаше да узнае това.

Хайме беше срещал алчни жени и преди и беше отблъснат от страстта им за богатство и имоти. Алета можеше да бъде една от тези жени. Но той дължеше на паметта на баща си да отрича докрай, и с ума, и с тялото си, реакциите си спрямо нея. Не можеше да си позволи да се разсейва по прелестната си съпруга, когато имаше всякакви опасности, под всякакви форми. Да позволи на Алета да открадне сърцето и душата му беше разкош, непредназначен за него. Инстинктът му казваше, че тя ще го предаде за миг, стига да й бъде дадена такава възможност.

Прочиствайки главата си от всичките си объркани мисли, Хайме тръгна да търси Гейлърд. Предполагаше, че преместването и предаването на контрабандните стоки е минало без инциденти, но искаше да чуе подробностите от самия Гейлърд. Това беше първият път, откакто бяха започнали операциите им, когато Господарят на мрака отсъстваше.

Междувременно мислите на Алета я отведоха към едно поразително откритие. В мига, когато Хайме беше излязъл от стаята й, причината за отстраняването й от голямата, удобна стая в по-малката я плесна в лицето. Не защото той искаше да му е по-наблизо, не, не, отрече тя горещо, той искаше тя да не вижда странните неща, които ставаха на брега. Изгледът от тази стая й даваше малки възможности да шпионира незаконните действия, които се вършеха долу на брега. Но сега, след като знаеше докъде може да стигне Хайме, за да не й позволи да узнае нещо, беше по-решена от всякога да разбере точно какво се случва през онези тъмни нощи. Ако подозренията й бяха верни, кралят щеше да се заинтересува. Както и лорд Грей.

В следващите дни и нощи Алета все повече се убеждаваше, че Хайме я лъже, когато казва, че я е преместил в малката стая, която сега заемаше, защото иска да е близо до него. Нито веднъж, след като се бяха върнали от колибката, не се беше опитал да се люби с нея. Нощ след нощ тя чакаше в самотния мрак на своята стая Хайме да дойде при нея.

В действителност, той като че ли напълно я беше забравил. Беше винаги учтив, когато се срещнеха, и изглеждаше доволен, че тя е свикнала с кулата, но нито веднъж не намекна с поглед или дума, че някога са били толкова близки, колкото могат да бъда съпруг и съпруга. Само една причина за липсата на внимание и идваше на ума.

Роуина.

Хайме спеше с Роуина и нямаше нужда от нея. Но за негова чест той изглеждаше също толкова невнимателен към Роуина, колкото и към нея.

Роуина знаеше, че времето й в Крисит изтича. Гейлърд вече й беше казал, че е започнал да търси брат й по молба на Хайме и веднага щом го открие, тя ще бъде пратена при него или той ще бъде помолен да дойде да я вземе. Но докато още беше тук, хитрата брюнетка реши да използва уменията си, за да убеди Хайме да не я отпраща. Вече беше открила, че ако създава неразбирателство между него и Алета, това прави живота много по-интересен и дори може да отвори бездънна пропаст. Знаеше, че Хайме не спи с Алета, и се чувстваше уверена, че ако успее да го примами в леглото си още веднъж, ще го направи така незабравимо, че няма да му даде сърце да я отпрати.

Роуина започна кампанията си незабавно, нахлувайки в приемната, макар че Алета я беше предупредила, че не е добре дошла там. Беше намислила един хитър план и нямаше търпение да започне да го прилага.

Алета беше погълната от туниката на Хайме, която кърпеше, и не чу Роуина да влиза, затова се стресна, когато намери брюнетката да стои пред нея.

— Нямаш място тук — каза тя троснато.

— Тъй като рядко говорим, помислих, че няма да възразиш този единствен път.

— Имаш ли нещо важно да кажеш?

— Да, така мисля. — Тя се усмихна злонамерено, от което по гръбнака на Алета попълзяха студени тръпки. — Мисля, че съм бременна.

Туниката падна в краката на Алета; тя не направи никакво движение, за да я вдигне.

— То… детето от Хайме ли е?

— Съмняваш ли се?

— Той знае ли?

— Още не. Помислих, че трябва ти първо да узнаеш.

— Колко мило от твоя страна. Какво искаш да направя?

Очите на Роуина заблестяха злобно.

— Да си идеш, милейди. Остави съпруга си на мене. Ако те беше искал, нямаше да ми прави деца.

Задавено ридание затъкна гърлото на Алета. Как можа Хайме да й причини това?

— Прости ми, ако не изглеждам въодушевена от съобщението ти, но да науча, че любовницата на съпруга ми очаква дете от него, не е особено… радостно.

Гласът й секна. Тя скочи и мина край Роуина с цялото достойнство, което можа да събере. Беше твърде наранена, за да слуша как съперницата й се хвали с бременността си.

Хайме беше озадачен от отсъствието на Алета на вечерята. Потънал в разговора си с Гейлърд за товаренето на контрабандното бренди тази вечер, той не забеляза отсъствието й. Без острия й ум и проницателност, които да ги смущават, двамата с Гейлърд си говореха тихо и поверително. Роуина изглеждаше потънала в собствените си мисли, което беше много удобно за Хайме. Когато стана от масата доста по-късно, отиде право в стаята си, надявайки се да поспи малко преди най-тъмните часове на нощта, когато мъжете от селото щяха да чакат Господаря на мрака на тясната брегова ивица под кулата.

Легнала в самотното си легло, Алета усещаше, че главата й се пръска от мисли за детето, което носеше Роуина. Беше чула стъпките на Хайме, когато беше минал покрай стаята й, за да си легне, преди няколко часа, но още не можеше да накара ума си да отпъди съкрушителната мисъл, че Роуина е бременна от него. Болката се забиваше в нея като двуостър нож, режейки и късайки, докато не стана непоносима. Тя трябваше да носи дете от Хайме, не Роуина. Макар да презираше съпруга си, никоя друга жена нямаше правото да му даде наследници. В най-дълбоките бездни на ума си тя разбираше, че мислите й за Хайме са започнали да стават много объркани.

Ако толкова го ненавиждаше, защо ще я интересува това, че друга жена носи дете от него?

Не беше очаквала ужасното страдание, което я раздираше и правеше съня невъзможен.

Нито пък беше готова да приеме, че една емоция, по-силна от всичко, което досега беше изпитвала, е намерила място в сърцето й.