Кони Мейсън
Господарят на мрака (3)

2

— Не! Моля ви, сир, не ме карайте да се омъжвам за този мъж.

Изразителното лице на Алета издаваше страха, който усещаше тя в сърцето си.

— Чухте свещеника, сир, нима нарочно предизвиквате предписанията на светата църква?

Хайме знаеше, че кралят няма да се осмели да пренебрегне авторитета на църквата, но не беше сигурен, че Хенри ще се съгласи бракът да бъде сключен незабавно.

— Сир, не можете да направите това — намеси се лорд Съмърсет, смаян от развоя на събитията. — Очевидно този мъж не може да издържа дъщеря ми както подобава. Бихте ли искали тя да страда, защото един бедняк без никакви земи не може да се грижи за нея?

Ръката на Ивън Грей се отпусна върху дръжката на меча му, докато той безуспешно се бореше срещу подтика да сложи край на живота на този безогледен млад мъж.

— От все сърце подкрепям лорд Съмърсет — изрече той строго. — Ако синът на изменника се беше интересувал от годеницата си през всичките тези години, досега щеше да предяви претенциите си.

— Какво ще кажете? — запита Хенри, обръщайки се към Хайме.

— Докато баща ви беше жив, сир, аз не бързах, за да може той да не си спомни за предполагаемото престъпление на баща ми и да ме прати в изгнание. Вече бях загубил толкова много, че не исках да бъда прогонен от родната си страна. Колкото до грижите за невестата ми, сир — продължи той лукаво, — нима моята дама не носи богата зестра? Като неин съпруг имам право да се разпореждам с нея както намеря за добре. Няма да й липсва нищо, докато е под моя закрила.

Хенри спотаи една усмивка. Започваше все повече и повече да се възхищава на Хайме Мортимър с всяка изминала минута. Плъзна хитър поглед към лейди Алета, добре осведомен за репутацията, която я предшестваше. Красотата й беше легендарна, но избухливият й характер я правеше забележителна. Във време, когато от жените се очакваше да приемат покорно участта си в живота, тя непрестанно протестираше срещу онова, което не я удовлетворяваше. Беше разглезена и свикнала да става каквото тя каже, и очевидно имаше нужда от съпруг, който да може да я контролира, без да потиска духа й, защото именно той я правеше нещо повече от блудкава красавица.

— Тъй като църквата говори чрез устата на почитаемия отец Лайънъл, ще удовлетворя желанието ви, Хайме Мортимър. — Ивън Грей отвори уста, за да протестира, но Хенри го накара да замълчи с рязко махване на ръка. — Правилно предполагате, че съпругата ви донася богатства. Всички те са изброени в споразумението за годежа, както ви е добре известно. Сред различните земи в Уелс, които ще бъдат ваши след брака, е едно голямо имение недалече от Крисит, което се нуждае от малки подобрения, преди да стане готово за обитаване. Включва няколко села и ферми, от които имате право да събирате данъците. Колкото до титлата и имуществата на рода Мортимър, които сега са владение на лорд Грей, не мога да ви ги върна без доказателство за невинността на баща ви.

— Тогава ви моля за една милост, сир. Наредете да се разследват обвиненията против баща ми от преди тринадесет години. Претенциите ми са валидни. Питайте отец Лайънъл какво знае. Баща ми беше уважаван мъж, който никога не би предал своя крал. Много от неговите приятели са още живи; питайте ги и може би ще научите истината по този въпрос.

Хенри поглади замислено брадичката си.

— Да, ще направим така и да се молим божията истина да надделее. Междувременно имаме да празнуваме сватба. Готов ли сте, отче?

— Да.

Макар че гласът му беше строг, в очите на отец Лайънъл се виждаше несъмнен блясък.

— Не! — протестира Алета. — Добре познавам имението, което искате да заема, то не е по-добро от животинска бърлога. Ще трябват месеци, докато стане готово за обитаване. Моля ви, сир, отложете брака дотогава.

— Невестата ми идва с мене в Крисит — отвърна Хайме. — Направил съм кулата доста удобна в течение на годините и моята съпруга няма да страда от ненужни неудобства заради нейното състояние. Нещо повече, няма да заема никакво имение, докато наследственият ми дом и рожденото ми право не бъдат възстановени. Докато името на баща ми не бъде очистено и не ми бъдат върнати титлата и именията, ще живея в кулата на замъка Крисит. Там ще живее и съпругата ми.

Хенри все повече и повече започваше да се интересува от младия мъж, стоящ пред него. Почти на една и съща възраст, кралят и Хайме бяха дръзки, упорити мъже, решени сами да определят съдбата си. Кралят имаше само още един въпрос към Хайме.

— Искате ли да смените дрехите си с по-подходящи за церемонията?

— Не, сир, искам да напомня на присъстващите, че дрехите не правят човека. Аз съм син на граф въпреки липсата на фини дрехи.

В действителност, той имаше може би повече богатства и по-фини дрехи от мнозина присъстващи, включително и от краля. Но това беше тайна, която смяташе да пази изключително добре.

— Така да бъде. — И кралят се обърна към свещеника. — Можете да започнете церемонията, отче.

Хайме се ухили, което забележимо промени мрачното му лице и го направи да изглежда по-млад от двадесет и осемте си години.

— Почакайте! — извика Ивън Грей, нежелаейки да приеме решението на краля. — Няма да участвам в този фарс. Моля за разрешение да напусна, сир.

— Съгласен съм.

Извръщайки се рязко, Грей излезе ядосан от залата. Докато минаваше край Хайме, се позабави и му прошепна тихо:

— Внимавай, Мортимър, ще си платиш за това.

После излезе, оставяйки след себе си усмихнатия Хайме. Хващайки Алета за лакътя, той я дръпна към олтара.

— Готови сме, сир.

Свещеникът започна церемонията незабавно, докато Алета стоеше сковано до Хайме, зашеметена от неочаквания обрат на събитията. Беше искала това да бъде най-щастливият ден в живота й. Но вместо това той се беше превърнал в адски кошмар. Свещеникът редеше думите на церемонията и когато стана време да се изрече съгласие, Алета остана упорито безмълвна. Хайме я изгледа свирепо. Осъзнавайки как упорито е стегнала малката си остра брадичка и как бунтовно гледат очите й, той здраво я стисна за лакътя. Тя отвори нейната уста и изскимтя. Вземайки този звук за съгласие, свещеникът продължи церемонията. Когато отец Лайънъл ги провъзгласи за съпруг и съпруга пред Бога и краля, тя беше видимо разтърсена.

Обръщайки я към себе си, Хайме вдигна лицето й с палеца и показалеца си и се взря в пламтящите дълбини на сините й очи. Първата му мисъл беше въпросът какво, по дяволите, прави той да си взема съпруга, когато това беше последното, което искаше. Дали омразата му към Ивън Грей и лорд Съмърсет беше толкова голяма, че му се беше сторило необходимо да излее гнева си върху дъщерята и годеницата на своите врагове? Лейди Алета беше невероятно красива и той нарочно вкорави сърцето си, за да не се настани тя в него, тъй като там не й беше мястото. Но независимо от усилията си не можа да се въздържи и сведе уста към нейната, за да предяви претенцията си към своята плячка с изблик на страст, който развесели краля и вбеси Алета.

Тя беше шокирана и разгневена, когато осъзна, че Хайме ще я целуне. Опита се да се дръпне, но той беше твърде силен за нея, задържайки брадичката й на място, за да покрие устните й с влажната топлина на устата си. Целувката му беше властна, унижаваща, но вълнуваща по начин, който досега не й беше известен… или не беше очаквала. Той сякаш искаше да остави върху нея отпечатъка си пред краля и събралите се свидетели на брака. Когато езикът му мина покрай зъбите й и влезе в устата й, тя постъпи инстинктивно. Захапа оскърбителния израстък, докато не усети горещата струя бликнала кръв.

Очите на Хайме се отвориха широко, когато той прекъсна целувката, без да даде никакъв друг знак, освен лекото помрачняване на изражението му, че се е случило нещо нередно. Безкрайно удовлетворена, Алета потръпна отвратено, извръщайки се от мускулестия си съпруг. В сравнение с миниатюрната й фигурка той беше гигант и ако поискаше, можеше да я набие или да я нарани сериозно. И никой нямаше да каже нито дума, за да я защити. Но за нейна чест тя не се плашеше лесно. Когато дойдеше време, по своя си начин тя щеше да потърси отмъщение, задето беше отнета от мъжа, който щеше да я почита и защитава, и дадена на един груб селяк без пукната пара в кесията.

Мрачни гости се събраха в огромната зала на сватбената трапеза, председателствана от самия крал. Единствените, които като че ли се забавляваха, бяха Хайме, Гейлърд, Хенри и свещеникът. Доста хора се бяха събрали около лорд Съмърсет и му съчувстваха, както предположи Хайме, докато Алета постоянно отказваше да се храни от един поднос и да пие от една чаша със съпруга си. Празникът като че ли нямаше край, но това й харесваше, защото само като си помислеше за отвеждането в леглото и какво се очакваше от нея, студени тръпки плъзваха по гръбнака й. Даже ако младоженецът беше Ивън Грей, мисълта да се съблича пред чужди хора я караше да трепери от ужас.

— Студено ли ви е, милейди? — запита Хайме, забелязвайки, че раменете й потръпват.

Досега не бяха имали какво да си кажат. На него като че ли му харесваше да разговаря с Хенри, почти пренебрегвайки невестата си, която кипеше в безсилен гняв.

— Не, милорд — отвърна тя хладно. — Това е моят начин да покажа отвращението си към вас.

Хайме се намръщи.

— У мене няма нищо страшно, Алета, аз съм само един човек. Подчинявай ми се и ще се разбираме добре.

— Не ви признавам за свой съпруг.

Осъзнавайки, че стъпва на опасна почва, Алета се стегна в очакване на тежката ръка на съпруга си. Когато ударът не дойде, тя го погледна крадешком и разбра, че повечето мъже биха реагирали с насилие на смелата й, но глупава проява на открито неподчинение.

— Нарочно ли се опитвате да ме предизвиквате, милейди? Струва ми се, че ще постъпите по-добре, ако укротите дивия звяр у мене, отколкото ако го карате да излезе от клетката си.

Алета пребледня.

— Вие звяр ли сте, милорд?

Поради някаква причина й беше трудно да диша. Свирепото му изражение наистина напомняше това на хищен звяр.

— Мнозина биха казали така. — Мрачната му усмивка не даваше надежди за добро отношение към нея. Тогава той долови с ъгъла на окото си някакво движение при вратата. — Вашата камериерка ли ви дава знак?

Алета обърна глава и видя Нан да й маха откъм вратата. Лицето й стана яркочервено, а после изгуби всякакъв цвят. Когато започна да трепери неудържимо, черните вежди на Хайме се сближиха мрачно.

— Наистина ли толкова се страхувате от мене?

— Да се страхувам от вас ли? Не, милорд, не се страхувам от никого.

— Защо трепериш, жено, ако не се боиш от мене?

Гласът му беше суров.

— Страхувам се от отвеждането в леглото — изрече Алета, добила малко смелост. — Това е варварски обичай, чужди мъже да гледат съблеченото тяло на булката. Не искам да се показвам пред сладострастни мъже, които ще търсят по мене някакви недостатъци.

До този момент Хайме не беше помислил за ритуала, който обикновено следваше сватбената церемония. Понеже не беше имал възможността да живее в двора или да общува с благородници, той не знаеше, че церемонията на отвеждането в леглото е толкова неприятна за младоженката.

— Вървете с камериерката си, милейди. Аз идвам веднага.

Лицето му беше лишено от изражение, гласът не издаваше намеренията му.

Алета се обърна и пожела лека нощ на краля с разтреперан глас, а после побърза след Нан.

— Завиждам ви за тази нощ, Мортимър — каза Хенри, загледан любопитно след Алета. — Кога ще е церемонията по отвеждането? Съмнявам се, че такова съвършено създание като вашата невеста ще има някакви недостатъци някъде по тялото си.

Хенри не беше единственият мъж в залата, изразяващ нетърпение за церемонията по отвеждането в леглото. Зад гърба на Хайме вече се обзалагаха относно атрибутите на определени части от тялото на булката.

— Няма да има церемония по отвеждането, сир — каза Хайме с отвращение в гласа. — Аз съм ревнив мъж. Няма да ми хареса някой друг освен мене да гледа необлеченото тяло на съпругата ми.

— Лишаваш ни от забавление — отвърна Хенри, разкъсван между разочарованието и възхищението.

Малцина мъже бяха достатъчно дръзки — или достатъчно глупави, — за да изразяват схващанията си пред краля. Малцина бяха толкова храбри.

— Въпреки това, моето желание е да няма официална церемония по отвеждане в леглото. Освен Гейлърд никой от тук присъстващите не искам да ме съблича и да ме отвежда при невестата ми. Онези, които искат да го направят, желаят само да оглеждат съпругата ми.

— Щом това е вашето желание, Мортимър, значи така ще бъде — каза кралят с очевидно разочарование. — Лично ще се погрижа никой да не ви последва в сватбената ви стая. — Той даде знак на един паж да напълни отново чашата на Хайме. — Пийте, млади приятелю, дължите ми го заради това, че предпазвам усамотението ви. Дефлорирането ще ви хареса повече, ако го поизчакате.

 

Лицето на Алета беше яркочервено, а тялото цялото гореше. Думите на Хайме, дори повече от мисълта за съвкуплението, бяха причина за сгорещяването и тръпките, които изпитваше в този момент. Току-що беше тръгнала нагоре по стъпалата към сватбената стая, когато баща й се появи от дълбоките сенки край най-долното стъпало.

— Татко, уплаши ме — ахна тя.

Лицето на баща й беше потъмняло от ярост.

— Няма да му се размине, момичето ми! Току-що говорих с лорд Грей и той ме увери, че няма дълго да търпиш Хайме Мортимър. Вече подготвяме документа за анулиране.

— За какво ми е сега — оплака се Алета. — Аз съм негова съпруга, татко, и той ще предяви правата си тази нощ. Щом легне с мене, никой друг мъж няма да ме иска.

— Не, не е така, дъще. Лорд Грей ще те иска. Каза ми го.

— Ще ме иска, въпреки че съм принудена да легна с един вонящ селяк, който се осмелява да предявява претенции към мене?

— Да, дори в такъв случай. Затова се дръж, дъще, не всичко е изгубено. Когато се отървем от Мортимър, пак ще бъдеш съпруга на богат и силен граф.

— Милейди, побързайте — повика я Нан от най-горното стъпало. — Трябва да ви приготвя за вашия господар.

— Сега върви — каза Съмърсет и я побутна леко. — Съпротивлявай се, ако можеш, но не трябва да му позволиш да притежава от тебе повече, отколкото е негово по право. Дръж се високомерно, момичето ми, и упорствай, защото скоро ще имаш съпруг, достоен за една Съмърсет.

Алета изгледа втренчено баща си за един кратък миг, после се обърна рязко и се заизкачва по стълбите. Нан я чакаше пред вратата.

— Събличайте се, милейди. Без съмнение лорд Ивън ще бъде нетърпелив младоженец.

Алета замръзна. Нан не знаеше ли, че не се е омъжила за Ивън? Но откъде да узнае, когато беше стояла затворена в сватбената стая в последните няколко часа.

— Лорд Грей няма да влезе в сватбената стая тази нощ — каза тя тихо.

— Разбира се, че ще влезе, милейди — подсмихна се Нан, когато чу Алета да изказва такова глупаво нещо. — Лорд Ивън ще бъде съблечен от приятелите си и внесен в сватбената стая за церемонията по отвеждането в леглото, а после всичко ще свърши и вие ще останете насаме с милорд вашия съпруг.

— Казвам ти, Нан, лорд Ивън няма да дойде тази нощ. Къде беше цялата вечер?

— Ами че тук, милейди, приготвях сватбената стая. Нещо не е наред ли?

— Да, Нан, изобщо не е наред. Нещо, което никой не можеше да предвиди или да очаква. Хайме Мортимър се появи в параклиса точно навреме, за да спре церемонията.

— Хайме Мортимър! Господ да има милост към нас. Мислех, че младежът отдавна е умрял. Значи не е имало сватба, това ли се опитвате да ми кажете?

— О, имаше сватба — изрече огорчено Алета. — Но не каквато очаквах. Отец Лайънъл обяви моя годеж с Хайме за законен и обвързващ, така че кралят сметна за нужно да отмени брака ми с Ивън. Трябваше да видиш този арогантен селяк — изфуча тя.

— Кой? Лорд Ивън ли? — запита Нан объркана.

— Не, Хайме Мортимър. Беше облечен в селски дрехи и миришеше отвратително. Няма пари, няма земи и е син на изменник, но кралят ме даде на него доста охотно.

— Ако отец Лайънъл е обявил годежа за законен, значи кралят е нямал избор — каза Нан, опитвайки се да успокои разстроената си господарка.

— Когато този селяк поиска от краля разрешение да се оженим тази вечер, поиска ми се да умра.

Очите на Нан се ококориха.

— Омъжена сте за Хайме Мортимър?

— Да, Нан, и нищо, което татко или лорд Ивън можеха да кажат, не разубеди краля да даде разрешение. Хенри дори като че ли хареса този мошеник.

— О, горкичката ми.

Гласът на камериерката беше изпълнен със състрадание, когато Алета се хвърли в обятията й.

Младата девойка никога не се беше чувствала по-нещастна или по-безпомощна. Това беше чувство, което не беше изпитвала много често в миналото, и не й харесваше.

— Не мога да го направя, Нан, не мога да позволя този отвратителен изрод да легне с мене. Ще се боря с него със зъби и нокти.

— Хайде, милейди, ще измислим нещо — каза Нан, потупвайки я по гърба. — Може би ще успея да ви измъкна от замъка, преди да пристигне съпругът ви. Можем да се укрием при моите хора, докато баща ви ви освободи от това тягостно задължение, което Хенри ви е наложил.

Сините очи на Алета блеснаха в подновена надежда.

— О, Нан, да, знаех си, че мога да разчитам на тебе. Ако побързаме, можем да изчезнем, преди гостите да са се напили достатъчно и да тръгнат към сватбената стая. Събери ми дрехите, бързо, трябва да тръгваме веднага.

 

Без да чувства никаква болка, но не и толкова пиян, че да стане безполезен за булката си, Хайме се надигна малко неуверено от стола си и се поклони на Хенри.

— Възползвах се от гостоприемството ви, но сега е време да отида при булката си, иначе тя може да изгуби търпение и да си потърси друг.

Двусмислен кикот последва думите му. И когато неколцина мъже се надигнаха, за да последват Хайме, Хенри ги спря е разтворена длан. Хайме нямаше представа какво казва кралят на гуляйджиите, които се канеха да тръгнат след него към спалнята, но когато стигна най-долното стъпало, зад гърба му нямаше никого.

Тъкмо беше стъпил на първото стъпало, когато две тайнствени сенки, осветени от факлите, закрепени на светилниците по тъмното стълбище, се очертаха на каменната стена. От пръв поглед позна, че и двете фигури са женски. Естествено подозрителен, той се сви в една тъмна ниша, за да изчака и да ги разпознае. Макар че и двете бяха с наметала с качулки, не му беше никак трудно да познае Алета.

Нан вървеше първа.

— Към конюшнята, милейди — прошепна тя, когато стигнаха най-долното стъпало.

Побърза напред, внимателно заобикаляйки огромната зала, където празнуващите все още седяха и гуляеха. Очаквайки Алета да върви плътно след нея, тя не забави ход и не погледна назад. Щеше да се изплаши, ако усетеше, че Алета я няма зад нея. Хайме трябваше само да се пресегне и да хване тънката й талия с една ръка, заглушавайки вика й с другата. Краката й не докосваха каменния под, докато той я влачеше нагоре по дългата вита стълба към стаята, която смяташе, че е сватбената. Преди да я остави да стъпи долу, свали ръка от устата й, затвори и заключи вратата, пъхвайки железния ключ някъде дълбоко в огромната си дреха.

— Отивахте ли някъде, милейди? Ако не знаех, щях да помисля, че не сте съвсем доволна от този съюз.

Алета плю, за да освободи устата си от вкуса на ръката му.

— Знаете какво мисля за този брак. Искам лорд Грей, не вас. Защо искате съпруга, която смята, че сте много под нея по ранг и маниери?

Хайме се усмихна мрачно и същевременно развеселено.

— Не, милейди, вие ще бъдете под мене.

Неговата игра на думи я шашардиса. Тя отстъпи, оглеждайки селските му дрехи с отвращение.

— Отвращавате ме.

Черните очи на Хайме заблестяха мрачно. Той имаше пълното право да накаже съпругата си както намери за добре. Наистина, негов дълг беше да й покаже погрешността на поведението й. Би могъл да я набие, но това едва ли беше уместно в сватбената нощ, въпреки че тя несъмнено го заслужаваше. Освен това, на него му харесваше такава огнена жена.

— Милейди, милейди, там ли сте?

Алета се втурна към вратата, но спря рязко, внезапно осъзнавайки, че е заключена.

— Кажете й, че сте добре.

Тишина.

— Веднага!

Гласът му беше суров и неумолим.

— Добре съм, Нан.

— Защо се върнахте? — запита Нан загрижено. — Отворете вратата, трябва да побързаме, преди да е станало твърде късно.

— Вече е твърде късно, Нан — каза Хайме иззад вратата. — Върви да си легнеш, господарката ти няма да има нужда от тебе тази нощ.

— О! — Последва продължителна тишина. — Това ли е желанието ви, милейди?

— Кажете й — изсъска Хайме.

— Да, Нан, не се безпокои, аз съм много добре. Иди си легни.

— Да, милейди — беше нерешителният отговор на Нан.

— Сега какво? — запита нервно Алета.

Очите й бяха приковани към вратата в очакване мъжете от залата долу да нахлуят в стаята, за да гледат церемонията по отвеждането в леглото. Стегна се, за да посрещне недостойните деяния, които мислеше, че ще последват.

Усмивката на Хайме беше мрачно привличаща, направо дяволска.

— Сега, съпруго моя, ще се опитам да забравя, че ме нарани, когато ме нападна със зъбите си, и ще се заемем с церемонията. — Проследи посоката на погледа й и незабавно разбра причината за страха и объркването й. — Няма да има формална церемония по отвеждане в леглото — осведоми я той сбито, докато започваше да съблича грубите вълнени дрехи, с които беше облечен. — Вашата красота е само за моите очи.

Облекчението на Алета не трая дълго. Хайме свали късото си кафяво наметало и развърза въжето около кръста си, позволявайки на стигащата до бедрата му туника с дълга ръкави да падне на пода. Когато се изправи пред нея, облечен само в стегнатите вълнени панталони и нелепите дървени обувки, Алета ахна и се извърна. Раменете му бяха широки два пъти колкото нейните и дори повече, а гърдите му бяха покрити с тънки тъмни косми. Вратът му беше масивен, бицепсите изпъкнали във вулгарна проява на сила и мощ. Огромният му торс се стесняваше в тънка талия, опасана със стегнати мускули. Изглеждаше неприлично за мъж да бъде толкова крещящо мъжествен.

— Свалете си дрехите, милейди — изрече той с гърлен глас. — Или може би предпочитате да се направя на камериерка?

Посегна към нея и шокиран забеляза, че ръката му трепери. От момента, когато свещеникът ги беше обявил за съпруг и съпруга, не беше мислил за друго, освен как ще легне с надменната девойка. Въпреки дребничката си фигура тя беше огнено създание и той нямаше търпение да укроти упоритата съпротива, която бушуваше в тялото й. Поради чисто законови причини той знаеше колко важно е бракът им да бъде консумиран. Освен за да използва Алета във внимателно намисления си план за отмъщение, той нямаше друга полза от нея… или поне така се опитваше да се самоубеждава.

— Не искам да легна с вас — заяви повелително Алета.

Хайме вдигна рамене.

— Няма значение какво искате или не искате. — Хвана шапчицата за златистия воал, смъкна я от главата й и я хвърли настрана. Пое си остро дъх, когато действието му разкри тежката завеса от сребристо руса коса, спускаща се по раменете й чак до кръста. — Богородице — измърмори той, пленен от великолепната копринена маса, спускаща се по гърба й.

Напомняше му на лунна светлина, блещукаща по водна повърхност. Хвана един кичур, смаян от чувственото удоволствие, което му даваше, докато го пропускаше през пръстите си като течно сребро.

Дръпвайки се от него, Алета отстъпи. Хайме я притисна до стената.

— Няма да ми избягате, милейди.

— Ще викам.

Той се засмя.

— Викайте колкото си искате. Стените са дебели, а сватбената стая е усамотена, както и трябва да бъде.

— Няма да се дам доброволно.

Хайме пусна дяволита усмивка.

— Помислих да ви понатупам, но се надявах, че няма да има нужда. Ако ме накарате да го направя, може би ще променя намеренията си и това ще ми хареса също толкова, колкото и да легна с вас.

Брадичка на Алета се издаде войнствено.

— Вие сте два пъти колкото мене, но ако изпитвате потребност да ударите някого, който има едва половината от вашите сили, направете го.

Въпреки фалшивата й смелост и надменните й думи, Хайме почувства неохотно възхищение пред глупавата й дързост. Но възхищението му не отиваше отвъд факта, че консумацията беше необходима, за да направи брака им обвързващ. Фиксирайки я с черната интензивност на погледа си, той посегна към нея и този път я хвана лесно. Масивните му пръсти се свиха около талията й и той я дръпна силно към солидната стена на гърдите си. Това беше първият път, когато Алета имаше близък контакт с противоположния пол, и тя беше смаяна от силата на реакцията му.

— Не искам да ви нараня, милейди — каза той, изненадан да открие, че наистина мисли така.

Бруталността не беше подходът му към жените. Той беше чувствен любовник, наслаждаваше се на любовните си срещи и се гордееше, че дава наслада на любовниците си. Независимо дали бяха селски девойки, прислужнички или лейди Роуина, той винаги правеше така, че времето, прекарано от тях с него, да остане незабравимо. Макар да смяташе повечето жени за суетни, глупави създания, никога не беше чувствал потребност да се отнася зле с тях.

— Щом не искате да ме нараните, оставете ме да си отида — каза умолително Алета. — Много сте голям за мене.

На Хайме му трябваше известно време да осъзнае за какво намеква Алета и когато го разбра, страстта се надигна мощно у него, присвивайки болезнено слабините му. Той й се усмихна широко.

— Преди нощта да свърши, скъпа, ще видиш, че това, за което говориш, не само е възможно, но и много приятно.

— Не, никога няма да получа удоволствие от това, което…

— Може би не, милейди, но аз ще получа.

Устните му безпогрешно намериха нейните и за втори път в живота си, след онзи миг, когато бяха изрекли брачните си обети, Алета усети мощната топлина на мъжката страст.

Очакваше устните на Хайме да бъдат твърди и наказващи, но те бяха меки и приканващи. Тя зачака със страх да избухне бруталната му страст, но намери само нежната, проникваща сила на неговото желание. Искаше да мрази вкуса и топлината му, но вкусваше горещината и сладостта му. Тогава внезапно си спомни предупреждението на баща си и поднови съпротивата си. Той я беше посъветвал да не се предава пред Хайме Мортимър, но тя не беше сигурна, че това е възможно.

Хайме изсумтя отвратено, когато почувства как Алета застива отбранително.

— Така да бъде, милейди. Наистина исках да бъда нежен с вас, но вие направихте избора си.

Хващайки я през кръста, той я метна на леглото, което вече беше оправено за церемонията от вярната Нан.

Онова, което той беше смятал да бъде хладно и безстрастно консумиране на брака, внезапно се беше превърнало в разгорещена битка на волите. И някъде по пътя страстта му беше експлодирала в настоятелна потребност, което бързо се превръщаше в болезнено мъчение. Господ да му е на помощ, но той искаше тази предизвикателна малка вещица. И не просто за отмъщение или защото извратеното му чувство за хумор беше задоволено от това, да открадне годеницата на мъжа, когото мразеше повече от всичко на света. Искаше Алета Съмърсет, защото беше предназначена за него от момента на раждането си. И защото… Защото…

Хваната в капана на леглото, Алета се усещаше победена от силата на Хайме. Тя издаде лек отчаян вик, когато той полека, без ни най-малко притеснение съблече панталоните и свали обувките си. Останал гол, той сякаш властваше над стаята. Колкото и да се опитваше, Алета не можеше да отмести очи от онази крещящо сексуална част от него, която стърчеше в жадно напрежение сред гъстата горичка от черни косми там, където се съединяваха бедрата му. Това беше първият път, когато виждаше напълно възбуден мъж. И изобщо — гол мъж. Очите й се отвориха ужасено и тя започна безмълвно да изрича всички молитви, на които я бяха учили, защото знаеше, че мъж като Хайме Мортимър несъмнено ще я убие.

Арогантно изсечените вежди на Хайме се вдигнаха, когато разбра причината за уплахата й.

— Не се борете, милейди, и ви се заклевам, че няма да пострадате от ръцете ми.

Тя усети как устата й пресъхва, докато поклащаше отрицателно глава.

— Не. Няма да ви приема за съпруг.

В последно усилие да избяга тя скочи от леглото. Но Хайме я улови с лекота и я затисна с твърдото си тяло. Тогава започна да я съблича, бавно, умишлено, изцяло. Когато последната част от облеклото й се присъедини към растящата купчина дрехи на пода, той се надигна и изпълни погледа си с вида и.

— Кълна се в светия кръст, ти си по-красива, отколкото си мислех, скъпа. — Кожата и беше като най-чист алабастър, гърдите — твърди и с розови връхчета, съвършено оформени и запълващи дланите му. Тънката й талия увенчаваше хълбоците, а там, където се съединяваха бедрата й, се къдреше златистата горичка от девствени косъмчета, увенчаваща заоблено хълмче. — Нямах представа какво получавам, когато напуснах Крисит, но бих те взел, даже да беше дебела и с косми по брадичката. Мисля обаче, че така повече ми харесваш.

Думите му послужиха само да затвърдят убеждението й, че Хайме Мортимър я иска просто за да ядоса Ивън Грей и баща й, а не заради онзи проклет годеж от едно време.

— Намирам ви чудовищно грозен и отвратителен, Хайме Мортимър — извика тя с най-високомерния си глас.

— Мисля, че протестирате твърде пресилено. — Той се усмихна, прокарвайки ръце по сатенената повърхност на кожата й. — Заклевам се, че преди нощта да е свършила, ще ме намерите доста забележителен… във всяко отношение.

— Как ли пък не!