Кони Мейсън
Господарят на мрака (16)

15

Ивън Грей очакваше крал Хенри да бъде сърдит, но нямаше представа, че монархът така ще се вбеси, когато му съобщи за брака си с Алета.

— Какво? — измуча Хенри, когато Грей обясни, че църковният съд е отменил брака между Алета и Хайме Мортимър. — Защо не бях осведомен за това?

— Сир — изрече подкупващо Грей, — вие бяхте толкова зает с планирането на вашето пътуване до Франция за предстоящата сватба, че помислих, че няма защо да ви занимавам със съдебни дела. Решението беше взето въз основа на това, че Мортимър е чакал прекалено дълго, за да предяви претенциите си към Алета, и беше постановено, че лорд Съмърсет е имал право да сгоди дъщеря си за друг, тъй като всички са смятали Мортимър за мъртъв. Лейди Алета беше незабавно сгодена за мене и се оженихме преди една седмица.

Хенри му хвърли кос поглед.

— Нищо, което се случва в кралството ми, не е маловажно. Трябваше да бъда уведомен. А сега ми казвате, че Хайме Мортимър е контрабандистът, известен като Господарят на мрака?

— Да, сир — изрече натъртено Грей, — крадливото копеле е в затвора и очаква да се разпоредите.

— Изненадан съм, че не сте се заели да заповядате екзекуция — каза кисело Хенри.

Грей стана тъмночервен, упрекът на краля никак не му хареса.

— Оскърбявате ме, сир, защото знаете, че вземам присърце интересите ви. Надявах се да бъдете доволен, че негодникът е заловен.

— Да, доволен съм. Голямо облекчение е да ми бъде възвърнат един източник на доходи. Данъците ми трябват много.

— Да повикам ли писаря да подготви заповедта за екзекуция?

— Не, бих искал най-напред да поговоря със затворника — изрече замислено Хенри. — Той ми направи силно впечатление тогава, когато нахлу в параклиса, за да спре венчавката ви с лейди Алета. И трябва да призная, че въпросите, които той повдигна за вината на баща си, ме заинтригуваха.

— Хайме Мортимър е луд, чиито несвестни обвинения не трябва да се вземат сериозно — протестира Грей.

Най-големият му страх беше, че ще се намерят някакви нередности в присъдата на лорд Мортимър и в последвалата я екзекуция. През всичките тези години никой не беше поставял под съмнение обвиненията срещу него или решенията на съда… не и преди Хайме Мортимър да се появи изневиделица и да претендира, че баща му е бил невинен.

— Не съм толкова сигурен, че Мортимър е чак толкова луд, колкото го описвате — каза замислено Хенри.

Грей пребледня.

— Ка… какво искате да кажете, сир?

— Какво? О, нищо, нищо. Да поговорим за сватбата ви с лейди Алета. Предполагам, че е била съгласна с този съюз?

Не можейки да погледне Хенри в очите, Грей измърмори:

— Лорд Съмърсет беше повече от съгласен. Той иска най-доброто за дъщеря си.

Хенри разбра, че Грей се преструва, но изостави темата. Имаше още няколко седмици, преди да отплава за Франция, и той сериозно възнамеряваше да проучи нещата.

— Къде е сега милейди, лорд Грей?

— В Уелс, с баща си, сир. Лондон не й харесва — излъга той гладко, с угодлива усмивка.

— Доста необичайно да бъдете разделени, не е ли така? Имам предвид, тъй като сте младоженци.

— Нямам търпение да се присъединя към съпругата си, сир, веднага щом се погрижа за недовършените неща в Лондон. Бих си позволил да настоявам да заповядате незабавна екзекуция. Господарят на мрака вече много време ни е трън в петата.

— Хъм, да — каза Хенри, поглаждайки брадичката си разсеяно.

Искаше да обмисли нещата малко повече, преди да даде заповед за екзекуция. И искаше лично да говори с Хайме Мортимър.

Грей си тръгна скоро след това, недоволен от начина, по който се беше развил разговорът. Хенри изглеждаше прекалено ангажиран с Мортимър и това не му харесваше. Екзекуцията трябваше да се състои незабавно, каза си той, иначе до края на живота си щеше да бъде преследван от Хайме Мортимър. Не само заради твърденията на Мортимър, че баща му е бил невинен, но и заради начина, по който Алета му беше отнета.

 

Раните и синините по тялото на Хайме бяха започнали да заздравяват, но той още се въргаляше в най-невъзможна мръсотия. Малкото вода, която му даваха, беше оставена само за пиене. Храната беше оскъдна, казано най-меко, а и изобщо не беше годна за ядене. Но той се принуждаваше да изгълтва воднистата каша заради малкото сили, които можеше да му даде. Онова, което му трябваше, беше добър, богат говежди бульон и червено месо. Но получаваше помия.

Обгърнал болящата го глава, още пулсираща от побоищата, той усещаше как гневът му нараства с всеки мизерен ден, прекаран във влажното подземие. Гневът му беше насочен най-вече срещу Алета заради начина, по който го беше предала, след като го беше накарала да повярва, че не й е безразличен. Според него тя умееше да лъже и освен това беше чудесна актриса.

За да поддържа крайниците си силни и гъвкави, Хайме си беше създал навика да се упражнява часове наред в мъничката, лишена от въздух килия. Тъкмо се упражняваше с въображаем меч, когато чу стъпки да отекват по коридора. Когато спряха пред килията му, той се напрегна, спомняйки си болезнените последици от последното посещение. Дали лорд Грей не се връщаше, за да го измъчва? Този път беше в по-добра форма, за да се защити.

Тежката врата се отвори с изскърцване на ръждясалите от старост панти. Когато очите му се нагодиха към внезапно блесналата светлина, Хайме с изненада видя крал Хенри да стои пред него.

— Ваше величество — каза той, отпускайки се на едно коляно.

— Станете, Мортимър — заповяда Хенри, шокиран от покъртителното състояние на Хайме.

Но трябваше да очаква такова нещо, като знаеше склонността на Грей към жестокости.

Хайме стана с усилие и залитна леко.

— Изглеждате ужасно. Вярвам, че сте научили нещо от грешките си. Контрабандата е престъпление срещу вашия крал и страната ви, а наказанието е повече от строго.

— Вие сте прав, разбира се, сир — каза Хайме и наранените му устни се разтегнаха в дяволита усмивка. — Но контрабандата наистина е доходна.

Хенри се намръщи.

— Да, предполагам, че е така, за моя сметка. Данъците от брендито и различните стоки, които сте внесли контрабандно през годините, щяха да финансират още някое пътуване до Франция. Или да осигурят на годеницата ми богати подаръци като за жена от такъв високопоставен ранг. Катрин е дъщеря на крал, заслужава най-доброто. Но Англия винаги е длъжница — оплака се той кисело, — и то благодарение на хора като вас. Лорд Грей иска да вземе главата ви и аз не мога да го обвиня.

— Ивън Грей е едно лъжливо копеле, което открадна всичко мое. Сега дори има моята съпруга. Щом умра, вече няма да се притеснява, че от килера ще излязат скелети и ще го преследват. Вече няма да има нито един Мортимър, който да го посочи с пръст. Мога ли да запитам, сир, дали разследвахте обвиненията срещу баща ми?

— Това е една от причините, поради които дойдох лично да се срещна с вас, вместо да наредя незабавна екзекуция, както настояваше Грей — каза Хенри. — Едно тайно разследване разкри възможни неправомерни действия от страна на обвинителите. Има и доказателства, че съдиите са били подкупени.

Невероятната радост даде на Хайме така необходимата му енергия.

— Доказахте ли, че баща ми е бил невинен?

— Не, но има нередности, които трябва да се разследват — призна Хенри.

Лицето на Хайме помрачня. Какъвто му беше късметът, сигурно щеше да бъде мъртъв много преди истината да излезе наяве.

— Както добре знаете, времето ми на тази земя е ограничено.

— Би трябвало да помислите за това, преди да се заемете с контрабанда. Грей и Съмърсет искат главата ви и изглежда, приказният ви живот е наближил края си.

Въпреки неговите думи Хайме беше уверен, че Хенри се колебае дали да заповяда екзекуцията му. Двамата наистина се харесваха взаимно и бяха развили взаимна симпатия още от първата си среща. Ако имаше някакъв начин… Внезапно Хайме замря, когато една идея, толкова възмутителна, колкото и абсурдна, влезе в мозъка му. Можеше да успее, помисли той, ако Хенри беше толкова алчен, за какъвто го мислеше, и ако кралството беше толкова закъсало за пари, както намекваше кралят.

— Може би не е необходимо — каза Хайме с поверителен тон. — Бихме могли да сключим сделка, сир. Изгодна и за двама ни.

Интересът на Хенри определено беше събуден. Любопитството му също.

— Каква сделка? Не ми изглежда да можеш да се пазариш особено, но съм склонен да те изслушам. Всичко, което е изгодно за кралството, е интересно за мене.

Хайме хвърли кос поглед към стражите, разположени зад Хенри, намеквайки, че иска да говори насаме с краля си. Несъмнено заинтригуван, Хенри заповяда на стражите да излязат от килията. Когато останаха съвсем сами, Хайме се приближи към краля, за да могат да говорят тихо. Но очевидно вонята от немитото му тяло беше прекалено силна за монарха, който запуши нос и му махна да се отдалечи.

— Толкова близо е достатъчно, Мортимър, вонята ви ме оскърбява. Казвайте, чувам ви.

Хайме се поклони, усмихвайки се тъжно.

— Нямам желание да ви оскърбявам, сир. Нито пък искам да увисна на въжето. Сделката, за която споменах, е животът ми срещу откуп за краля в злато и сребро.

Очите на Хенри блеснаха алчно.

— Злато и сребро ли? Първия път, когато ви видях, бих се заклел, че сте беден като църковна мишка.

— Точно това исках да си помислите, сир. Ако се бях показал като богаташ, щяхте да се усъмните. Контрабандата наистина е много доходна. Всичко е ваше, сир, в замяна на моето освобождаване и обещанието ви да продължите разследванията относно невинността на баща ми. Той беше прекалено почтен, за да извърши измяна.

Очите на Хенри е присвиха замислено.

— Грей и Съмърсет ще се вбесят, ако сключа сделка с вас. Бих могъл да заповядам да претърсят щателно кулата ви, нали знаете, и сам да намеря златото.

Хайме се усмихна накриво.

— Няма да намерите нищо, сир. Само аз знам къде е скривалището.

Не беше точно така, но нямаше защо кралят да го знае.

— Голямо богатство, казвате? — повтори Хенри, замаян от мисълта да увеличи богатствата си.

— Хиляди лири стерлинги и много злато. Помислете какво можете да купите за бъдещата си съпруга. И за всичките войни, които бихте могли да финансирате.

— Ако приема вашата сделка — изрече хитро Хенри, — искам тържествено да се закълнете, че никога повече няма да се захванете с контрабанда. Ще се върнете в Уелс и ще останете там, докато не пратя да ви повикат. Моето разследване на обвиненията срещу баща ви ще продължи, но не трябва да казвате на никого и да не разправяте нищо, докато фактите не бъдат внимателно преценени и виновниците не бъдат установени.

— А съпругата ми?

Хайме нямаше представа защо пита за Алета, защото тя беше невярна кучка и без нея му беше по-добре. Само ако сърцето му послушаше главата.

— Съжалявам, че не научих за заговора срещу баща ви, преди лорд Съмърсет да постигне анулирането на брака ви. Имах да се занимавам с много неща напоследък, а пътуването до Франция, за да взема съпругата си, изисква повече време, отколкото бих желал. Ако бях осведомен за анулирането, можех да го спра, но тъй като Грей и лейди Алета вече са оженени, не мога да направя почти нищо. Условията, които посочих, са единствените възможни за сделката, за която говорите.

Хайме нямаше нужда да мисли два пъти, преди да приеме. Щом излезеше от това адско подземие, щеше да си върне Алета, и то по собствени условия. Лорд Грей пак щеше да чуе за него, Алета също. И щом я върнеше в кулата, щеше да я накара да съжали, че го е предала. Наказанието имаше много форми и той щеше да намери такава, която да съответства на прегрешението. Може би щеше да я набие или да я затвори, или… или да я люби до безкрайност, до тя не започне да го моли за милост. Това беше замайваща мисъл, от която сетивата му се разлюляха.

— Съгласен съм с вашите условия, сир — изрече колебливо Хайме.

— Тогава ме последвайте. Ще получите чисти дрехи и ще ви се даде възможност да се изкъпете, преди да отпътувате за Уелс. За да бъда сигурен, че ще спазите вашата част от сделката, ще бъдете ескортиран до дома си от собствената ми охрана, която ще се погрижи съкровището, за което споменахте, да ми бъде доставено невредимо. Ако капитанът на охраната намери, че не сте достатъчно благонадежден, ще бъдете върнат тук за незабавна екзекуция.

— Мисля, че ще бъдете удовлетворен, сир — отвърна Хайме с тиха убеденост. — И съм ви извънредно благодарен.

Разбира се, това щеше да го лиши от цялото му богатство, но животът му си струваше. И един ден, безмълвно се закле той, един ден щеше да си върне всичко, откраднато му от Ивън Грей и лорд Съмърсет.

 

Преди Хайме да напусне Лондон на следващия ден, той научи от Хенри, че Алета вече не е тук. Била пратена в имението на баща си в Уелс да чака благоволението на съпруга си. Сърцето на Хайме затуптя болезнено в гърдите му. Почти толкова стар и също така отдалечен като неговата кула, замъкът Съмърсет се намираше на по-малко от десет левги от Крисит. Наказание ли беше да има Алета толкова близо, но и толкова далече, знаейки, че вече не е негова?

Хенри беше осведомил Хайме и че е заповядал на Ивън Грей да остане в Лондон по време на разследването на обвиненията срещу Кларънс Мортимър в измяна, тъй като той и Съмърсет бяха основните обвинители по делото. На Хайме му стана много приятно, когато помисли какви мъки изпитва Грей, докато чака резултата от разследването.

 

Пътуването до Крисит мина без произшествия. Силата на Хайме постепенно се възвръщаше и той беше много благодарен за това, а с дрехите, заети му от Хенри, отново се почувства почти човек. По нареждане на краля той беше плътно охраняван. Но колкото повече се приближаваха към кулата, Хайме все по-ясно осъзнаваше, че скоро ще бъде бедняк, и тази мисъл никак не му харесваше. За съжаление, нямаше какво да направи.

Разположиха се на лагер рано, един ден преди да пристигнат в кулата, и Хайме, трепвайки, осъзна, че са много близо до замъка Съмърсет. Настоятелната потребност да види мястото, където живееше Алета, беше толкова осезаемо, че го чувстваше като болка дълбоко във вътрешностите си. Искаше… Божичко, искаше да види красивото лице на Алета, да чуе сладкия звук на гласа й… да я люби. Но тъй като не беше възможно, щеше да се задоволи с възможността да види мястото, където живееше тя. Намирането на извинение да се изплъзне от хората на краля не беше трудно, тъй като не бяха яли прясно месо в последните два дни, и когато Хайме предложи да иде на лов, за да осигури вечеря, предложението му не беше отклонено незабавно. Капитанът на охраната, опитен войник и проницателен познавач на характерите, го изгледа внимателно и каза:

— Прясното месо ще бъде добре дошло, момче, но мога ли да ти вярвам?

— Познавам тези гори, капитане. Давам тържествена клетва, че няма да се опитвам да избягам. За какво ми е да бягам? Дадох дума на краля и нямам намерение да позоря името Мортимър, като наруша обещанието си. Позволете ми да ида на лов и ще се върна с прясно месо навреме за вечеря.

— Ще пратя някого с тебе.

— Не, ако повече хора тръгнат из гората, ще подплашат дивеча.

Капитанът потърка нерешително брадичка.

— Вярно, но ако не се върнеш на стъмване, ще тръгнем да те търсим.

Въодушевен въпреки строгото предупреждение на капитана, Хайме кимна, пришпори коня си и се отдалечи.

 

Алета беше плакала толкова нощи, че вече нямаше сълзи. Всеки ден очакваше в неумолимо нещастие да научи, че Хайме е екзекутиран. Но досега никакъв куриер на смъртта не беше пристигнал в отдалеченото имение на баща й. Хайме вече беше ли мъртъв, питаше се тя в агония. Сигурно не, опитваше се да си каже, защото иначе щеше да го почувства със сърцето си. Как ли я ненавиждаше, като мислеше, че го е предала. Как копнееше тя да му каже за детето им, да види лицето му, когато той научи, че ще стане баща. Щеше ли да се зарадва? Или щеше да намрази детето, защото мразеше майката?

Единственото й утешение беше, че не трябваше да стои само в имението. Тъй като Хайме беше в затвора и очакваше смъртта си, лорд Съмърсет не виждаше причина да ограничава движението на дъщеря си. Освен това, разсъждаваше той, ако й позволи да язди, това можеше да помогне тя да се отърве от детето, което лорд Грей смяташе да премахне още щом се роди. Мисълта да убие невинно дете не се харесваше на Съмърсет. По-скоро би предпочел Алета да пометне по естествен път, отколкото да се налага лично да премахне детето. Всъщност, абсолютно би отказал да го направи, когато дойдеше време.

Всеки ден Алета поръчваше да оседлаят коня й и настояваше да излиза сама на езда. Не отиваше далече, не искаше да навреди на детето, което носеше, но прекарваше почти целия ден уединена в една далечна долчинка, припомняйки си всеки скъпоценен момент, който бяха споделяли с Хайме. Тогава никога не мислеше за смъртта му, само за неговия живот, за жизнеността му и за краткия покой, който бяха преживели като съпруг и съпруга. Не мислеше и за бъдещето си като съпруга на Ивън Грей. Ако допуснеше да се съсредоточи върху брака си с Грей, отчаянието сигурно щеше да я убие.

Както беше свикнала, тя заповяда да оседлаят коня й малко след закуска. След като натъпка джобовете на топлото си наметало с плодове, сирене и хляб, тя излезе от кулата, преди баща й, който беше доста ленив, да се беше събудил. За да пази детето си, тя яздеше бавно и полека стигна до любимото си място, където едно ромолящо поточе пресичаше обраслата с дървета долчинка.

Избирайки едно сенчесто дърво край потока, Алета се изтегна на земята под листнатите му клони, мислейки, че скоро листата ще опадат в очакване на зимата. Вече в четвъртия месец на бременността си, тя още беше достатъчно слаба, за да заблуди онези, които не подозираха. Гърдите й бяха понаедрели, а талията с един или два инча по-широка, но тя подозираше, че е една от онези щастливи жени, които не се подуваха и не се обезобразяваха почти до края на бременността.

Поглеждайки към заоблаченото небе, Алета мрачно се замисли за подземието, където чезнеше Хайме. Нямаше ли спасение за мъжа, когото обичаше, запита се тя унило. Никога не се беше чувствала така невероятно безпомощна през целия си живот. Когато слънцето се превърна в пламтяща червена топка високо в небето, Алета изяде разсеяно обяда си, без да усеща глад, но съзнавайки, че трябва да се храни добре, за да роди здраво дете. Не се осмели да се замисли за съдбата на детето си след раждането му. Въпреки че баща й си имаше недостатъци, тя знаеше, че я обича и няма да позволи новороденото й дете да пострада от ръката на Ивън. Дори ако бъде дадено за отглеждане, Алета таеше надежда, че един ден ще могат да се съберат.

Нямаше намерение да живее с Ивън Грей като съпруг и съпруга. Щеше да избяга от него, закле се тя, веднага щом роди и бъде в състояние да се грижи за себе си и за детето. Толкова много мисли прелетяха през главата й, че скоро се умори. Увивайки се по-плътно в наметалото си, тя заспа дълбоко. Не усети как слънцето полека залязва в краткия ден, предвещаващ идването на есента и зимата.

 

Когато Хайме наближи замъка Съмърсет, забеляза един елен. Тъй като беше обещал на капитан Хенкок, че ще се върне с прясно месо, не се поколеба и го подгони през гората, като мислеше да се върне след това и да погледне замъка. Зареди стрела в арбалета си и се прицели в животното точно когато то навлизаше в една уединена долчинка, напоявана от ленив поток. Стрелата улучи елена на много уязвимо място.

Като смушка с коляно взетия назаем кон, Хайме препусна след плячката си, нахлувайки в долчинката с тропот на копита и триумфален вик. Стресната от шума, Алета се надигна и премига боязливо, когато видя един елен да пада на около три крачки от мястото, където седеше. Видя конника след миг, докато препускаше сред дърветата. Опитвайки се да се отмести от пътя му, тя скочи на крака.

Хайме не я видя, докато не стигна почти до нея. Когато тя скочи, той дръпна силно юздите, наранявайки муцуната на животното, което се изправи на задните си крака. Едва когато конят спря, той разбра, че пред него стои Алета. Първата му реакция беше невероятна радост, която полека се превърна в невероятен гняв.

Алета го загледа втренчено, сякаш виждаше призрак. Мислеше, че той е в най-мрачното подземие на Уайтхол или е вече мъртъв. Като го видя сега — силен, в добро здраве и вгледан в нея с неотслабваща омраза, — това беше прекалено много за нея и тя полека започна да се свлича надолу. Хайме изруга, скочи от коня и я хвана, преди да беше докоснала земята.

Очите на Алета се отвориха полека, тя осъзнаваше, че намръщеното лице на Хайме е само на сантиметри от нея и той я гледа с отвращение.

— Хайме.

Името му излезе от устните й като трепетна въздишка. С разтреперана ръка тя посегна да докосне лицето му Хайме си пое остро дъх, докосването й беше толкова изнервящо, че той се дръпна.

— Разочарована ли си, че ме виждаш жив? — запита той с нарочна злоба.

— Разочарована? — Алета изглеждаше озадачен. — Не, милорд, зарадвана. Как избяга?

— Сега няма значение как съм избягал от правосъдието на твоя съпруг — каза той. — Случайно те намирам сама. Докато гниех в мрачния си затвор, все си мечтаех за всичките най-разнообразни начини, по които да те накажа, ако имам късмета да оцелея.

Очите на Алета станаха огромни на бледото й лице.

— Не съм направила нищо лошо.

Треперливото й отрицание извика мрачно изражение на лицето на Хайме.

— Ти ме предаде, милейди! — изрева той.

Посегна към нея и я дръпна към себе си така, че зъбите й затракаха.

— Не, Хайме, аз те обичам.

— Обичаш ме? Друг път! Обичаш Грей. По-добър любовник ли е от мене? — запита той подигравателно. — Може ли да те накара да се гърчиш и да викаш? Защо, Алета, защо ми причини това? Толкова ли ме ненавиждаше, че искаше смъртта ми?

Сега Алета ридаеше, не можейки да понесе тежестта на омразата му.

— Аз… не те ненавиждам, ни най-малко. Казах ти, обичам те. Не съм те предала аз.

Хайме изгледа златокосата глава на Алета, наведена под тежестта на нещастието й, и беше видимо разтърсен. Независимо какво беше направила, той още я искаше. Силно се изкушаваше да я качи на коня си и да я отведе далече от Грей, ако хората на краля не му дишаха във врата. Къде би могъл да я отведе? Грей щеше да нападне кулата му с цяла армия, ако проявеше неблагоразумието да я отведе там. Докато не получеше убедително доказателство, че баща му не е бил предател, и докато не си възвърнеше титлата на Мортимър, нямаше място в кралството, където двамата с Алета да бъдат в безопасност.

— Трябва да ми повярваш, Хайме — настоя Алета, когато той продължи да я гледа свирепо и странно. — Кълна се, че не съм те предала.

Той искаше да повярва… Господи, колко искаше да й повярва. Но беше твърде пресилено да допусне, че някой от неговите приятели или от контрабандистите го е предал.

— Не, милейди, кълни се колкото искаш, не мога да ти повярвам. Сега си омъжена за Грей, както винаги си искала.

— Не искам лорд Грей! — извика Алета, видимо разстроена. — Тебе искам, Хайме, наистина.

— Лъжи! Само лъжи!

Думите й го ядосаха толкова много, че той вдигна ръка, за да я набие, както заслужаваше, както си беше мечтал да направи всичките пъти, когато го бяха пребивали досега.

Алета замря, не можейки да му попречи да й навреди сериозно. Инстинктивно затвори очи и кръстоса ръце на корема си, надявайки се поне да запази детето, което носеше. Както беше ядосан сега, тя се побоя да му каже, че носи неговото дете.

Стоическото изражение на Алета и пребледнялото й лице разсеяха ужасния гняв на Хайме. Никога в живота си не беше удрял жена и макар Алета да заслужаваше, не можеше да се застави да нанесе първия удар. Със смутен вик ръцете му се спуснаха към раменете й и я привлякоха към него. Тя беше толкова дребна, мека и уязвима, че му се искаше да я защитава, а не да я наранява. Устата му покри нейната с брутална жажда, притискайки я с почти отчаяна потребност Властната атака на устата му накара стомаха на Алета да подскочи диво.

Целувката му, отначало гневна, смаза нежните устни па Алета; езикът му беше като дързък, забиващ се безпощаден меч. Принудена да понася наказващите му целувки, тя изхленчи тихо. Тогава внезапно и необяснимо целувката му етана нежна, по-скоро настоятелна и изискваща, отколкото брутална Дрезгавият му стон каза на Алета, че не е толкова незасегнат от целувката им, колкото изглеждаше. Когато я положи на земята тя издаде лек протестен вик. Макар че отчаяно го желаеше, не искаше той да я вземе в пристъп на гняв.

— Не, Хайме, не тук, не по този начин.

Лицето на Хайме се вкамени.

— Да, милейди, тук и сега. Ти още си моя съпруга, за мене бракът ни е законен и обвързващ. Не ме интересува дали Грей е вкусил сладостта ти, ти беше най-напред моя Ще те накарам да забравиш че си спала с Грей. Моето име ще бъде на устните ти, когато те обземе насладата. Искам винаги да помниш този ден, милейди, и не забравяй, че един ден отново ще бъдеш моя. Няма логика да те искам, но те искам, милейди, да, искам те.

— Хайме, Ивън никога…

Думите й замряха в гърлото, когато той покри устата ни палеща целувка, която я остави безпомощна, неможеща м се противопостави, когато той започна да я съблича. Приливът на студен въздух към разгорещената й плът беше първият признак, че Хайме е свалил всичките й дрехи.

— Не лъжи, Алета, не ти отива — измърмори той срещу устните й.

Вгледа се в лицето й за миг, преди да се спусне надолу, за да плени едно розово зърно, засмуквайки го дълбоко в устата си, докато ръката му прокарваше изгаряща пътека по корема към бедрото й.

— Напълняла си — изрече той, повдигайки бялата й гърда в шепата си. — Или може би си станала по-женствена. — Ръката му очерта извивката на ханша й. — Да — забеляза той навъсено, — определено по-женствена.

Докато Алета мислеше над думите му, той бързо съблече всичките си дрехи и я притисна с цялата си тежест. После устните му започнаха да измъчват отново връхчетата на гърдите й, набъбнали до краен предел. Той смучеше жадно, пораждайки потоци от желание у нея, преди да прогори пътека по корема чак до бедрото й. Алета усети влажния връх на езика му да пътува нагоре по вътрешната повърхност на бедрото й и се изви към него, търсейки още по-голяма интимност. Хванал седалището й с две ръце, той я повдигна към горещата влажност на устата си. Алета извика, когато езикът му раздели златистите косъмчета там, където се съединяваха бедрата й, навлизайки в розовите гънки на деликатната й плът, за да намери нежната пъпка на нейното желание.

Вместо да го отблъсне, тя вплете пръсти в гъстата му тъмна коса и го привлече към себе си, близо, още по-близо, страхувайки се, че ще умре, ако той се отдръпне. Съзнавайки, че се олюлява на ръба на кулминацията си, Хайме пъхна един пръст в нея, после още един, без да престава да ги движи неуморно, докато езикът му продължаваше да я похищава. Алета се вцепени, а после започна да трепери неудържимо, експлодирайки в милиони парченца, уплашена, че никога повече няма да бъде цяла.

Надигайки се над нея, Хайме застина, хипнотизиран от изражението на несдържана наслада, изписано на красивото й лице.

— Грей прави ли това с тебе, Алета?

Отговорът й потъна в задавен стон, когато той навлезе диво в нея, пулсиращият му член беше същински инструмент за сладко изтезание. Тя усещаше как се разтяга, докато стегнатата й ножница го обгръщаше плътно и интензивната наслада отново започна да я овладява. Ръцете й по собствена воля се обвиха около него; дланите й погалиха гърба, раменете, стегнатите извивки на седалището му, което се стягаше от ритмичните му тласъци, докато той навлизаше и излизаше, отново и отново.

Смаяна, че може отново да реагира след яростната си кулминация само преди броени мигове, Алета посрещаше тласъците му, стремейки се да достигне висините, където само Хайме беше способен да я запрати. Тя изписка възхитено, когато той рязко смени взаимното им разположение и тя се озова върху него. Разтваряйки краката й, той ги постави от двете си страни, така че тя го възседна. Едно леко движение го накара да навлезе още по-дълбоко в нея.

— Язди ме, Алета — настоя той, задъхан от усилието да се въздържа.

Вихърът на страстта му я обвя, карайки я да осъзнае невероятно ярко собственото си желание, което я накара да политне. И когато той вдигна глава, за да засмуче болезнено туптящите й гърди, тя пропадна в бездна от първично еротично усещане. Заливана от гонещи се вълни невероятна наслада, тя се извиси до непознати висини на неподправено удоволствие.

Пленен от разтърсващото усещане, Хайме яздеше заедно с нея към хребета на собственото си блажено удовлетворение.