Каси Едуардс
Рози след дъжд (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Изморена и объркана, Тейла се стовари на един стол в определената за нея спалня. Тя огледа навъсено стаята, когато остана сама. Не знаеше какво да очаква от предстоящите часове и дни. В по-голямата си част, пътуването от Аделаида премина в мълчание, особено след като Пол й разкри, че никога не е имал намерение да се жени за нея.

— Каква ли игра играе той с мене? — промълви тя на себе си, като потрепера при мисълта, колко лесно беше взета от този дяволски човек.

И все пак Дейзи Оудъм също му беше повярвала. А тя не изглеждаше от този тип хора, които биха предлагали невинни жени на нечестиви, зли мъже.

— Какво да правя? — прошепна Тейла. Беше доволна, че Пол поне й позволи да отиде в стаята си, когато пристигнаха в ранчото му. Тя го помоли за малка почивка. — О, как да постъпя?

Погледът й бавно се придвижи из стаята и тя почувства известно успокоение от обстановката, която беше приятна за окото, но я накара да почувства остро липсата на своята спалня в Англия. Силна болка, породена от усещането за самотност, я прониза. Тя винаги беше споделяла спалнята си със сестра си Виада. Поне докато родителите им не бяха умрели. След това техният свят се разпадна. Съдът се разпореди те да живеят с чичо си Джеръми, който беше толкова беден, че рядко имаше достатъчно пари, за да сложи храна на масата. Мизерните наследства, които получиха Тейла и сестра й, бяха твърде малки, за да издържат дълго време.

— Нищо не е същото след смъртта на мама и татко. Нито пък някога ще се оправи. Какво ли ни готви бъдещето, Виада? Коя от нас ще оцелее? Коя от нас ще бъде благословена да има деца? — момичето стисна ръката си в юмрук. — Най-вероятно — никоя.

Девойката тръгна да обикаля из стаята, като докосваше гладката полировка на мебелите. Леглото беше красиво резбовано и покрито с прекрасна кафява кадифена завивка. На лицевата дъска бяха подпрени пухкави възглавници. Една свещ огряваше със златистия си пламък стаята, докато гореше на медният свещник, който беше поставен отстрани до леглото. Огромен шкаф за дрехи се намираше в единия край на стаята, с медни ленти, които го опасваха, и с голям ключ, който стърчеше от него.

В далечния край на стаята беше отворен прозорец, а тънките прозрачни пердета леко се издуваха от вечерния ветрец. Имаше балкон с изглед към цялото ранчо и към реката Мърей, както и към пущинаците, които се намираха близо до къщата. Само един вътрешен двор и едно пасбище трябваше да бъдат прекосени, за да се достигне свободата…

Тейла рязко се обърна, изплашена, когато вратата на спалнята проскърца и се отвори зад гърба й. Тя замръзна на място, тъй като очакваше в стаята да влезе Пол. Но вместо него, влезе една красива аборигенка на възрастта на Тейла. В ръцете си носеше леген, пълен с вода.

— Това е за теб, да се измиеш — каза жената смирено на английски и остави легена до нощното шкафче, което се намираше до леглото.

Нетърпелива да получи отговор на въпросите си за Пол, младата жена отиде и застана до туземката.

— Името ми е Тейла Дрейк — заговори тя меко и се изненада от това, че жената изглеждаше толкова изплашена. Ръцете й трепереха, когато взе една кесия за къпане и сапун от чекмеджето на нощното шкафче и внимателно ги постави до легена с вода.

Изглеждаше така, сякаш я е страх да си тръгне. Тя се премести и предпазливо се загледа в Тейла с широко отворени очи, като дишаше тежко.

Младата англичанка се чудеше на какво се дължи уплахата й, тъй като не беше дала никакъв повод на жената да се бои от нея. Туземката беше облечена спретнато, в бяла памучна рокля с бяла яка, която обхващаше тънката й тъмна шия, а кафявата й коса бе сплетена в дълга плитка и се спускаше надолу по тесния й гръб. Тя притежаваше отличителните черти на аборигените. Веждите й бяха леко разрешени и разположени върху една кокалеста изпъкналост на челото й, устните й бяха плътни, а носа й плосък и широк. В нея имаше нещо невинно и екзотично красиво.

Тейла си пое дъх. При едно по-внимателно вглеждане, тя успя да види дълбоките рани, които прорязваха плътта на ръцете на жената, там, където ръкавите на роклята й свършваха, по средата между рамената и лактите й. Девойката посегна, за да ги докосне, но жената рязко се дръпна от нея и уплашено я погледна, сякаш очакваше да бъде ударена.

— Няма да ти навредя — побърза да обясни Тейла. — Видях раните. Как си ги получила?

— Хонора трябва да напусне стаята ти — проговори жената, като се отправи към вратата. — Хонора не говори с теб. Попадне в беда!

Момичето беше стъписано от това, което каза жената. Ужаса в очите й не изчезна и когато тя посегна към вратата. Аборигенката излезе набързо.

— Боже мой! — прошепна Тейла, като постави трепереща длан на гърлото си. — Тя изглежда се плаши от всичко.

Девойката преглътна с усилие и усети как в сърцето й се заражда страх за самата нея. Тя се втурна към вратата и я затвори. Облегна се на нея, а сърцето й биеше лудо. Спомни си за раните на младата жена. Със сигурност те са били причинени от Пол Хатуей!

Но защо? Туземката изглеждаше толкова мила и покорна!

Тейла беше направила едно откритие. Тя знаеше името на жената — Хонора.

Приближаващите тежки стъпки откъм коридора накараха момичето бързо да се отдръпне от вратата, която нямаше ключалка. Тя беше изложена на милостта на всеки, който решеше да влезе в стаята. Може би някой ден също щеше да усети парещия удар на юмрук върху плътта си? И както аборигенката щеше да бъде белязана за цял живот?

Девойката внимателно наблюдаваше вратата. После въздъхна с облекчение, когато стъпките преминаха покрай нейната стая и поне за момента й дадоха известен отдих.

Изпълнена с безпокойство, тя чакаше с ужас да влезе Пол и да пожелае тялото й, след като в известен смисъл я притежаваше. Тейла отиде до легенчето, плисна лицето си с малко вода и го избърса в кърпата. Тя се обърна и погледна към френските прозорци. Може би глътка свеж въздух би могъл да успокои нервите й?

Пламъкът на свещта зад гърба й очертаваше нейния силует. Момичето отвори вратите и пристъпи на балкона, който даваше възможност да се обхване с поглед имота на Хатуей. Лунната светлина заливаше всичко — овце и едър добитък, реката Мърей в далечината, къщите с дървени легла за пренощуване и внушителен хамбар наблизо. Обширното владение на Пол беше заобиколено с ограда, която задържаше овцете и говедата вътре, а кенгурата и аборигените — отвън.

Тейла се обърна и загледа камбанарията, на която се беше любувала при приближаването си към ранчото тази вечер. Постройката се мержелееше някъде в мрачината, сякаш беше някакъв часови, а къщата до нея, която Пол беше превърнал в свое убежище, сякаш беше стара испанска мисия…

— Тейла?

Девойката подскочи уплашено, тъй като не беше чула кога Хатуей е влязъл в стаята, нито кога се е приближил зад нея на балкона. Тя се обърна стресната и почувства как нещо я стяга отвътре, когато устните му се изкривиха в язвителна усмивка, при която мустаците му потрепераха.

— Донесъл съм ти нещо — каза той и й предложи пълна чаша. — Това е топло козе мляко. То ще те отпусне, за да спиш по-добре.

Тейла бавно протегна ръка към него и взе подадената чаша.

— Благодаря! — промърмори тя, а мисълта да изпие неапетитната течност никак не й се понрави. Като се промъкна покрай мъжа обратно в стаята, Тейла постави млякото на нощното шкафче до леглото.

— Донесъл съм ти нещо друго — той я последва в стаята, пристъпи към нея и хвана лявата й ръка, докато дясната му ръка търсеше нещо в предния джоб на панталоните му. — А, ето го.

Очите на момичето се разшириха, когато мъжът извади красива халка и я сложи на пръста й.

— Пръстен? — изненадано възкликна тя, докато разглеждаше подаръка. — Сватбена халка?

Пол кимна и отпусна ръцете до тялото си.

— Само не се заблуждавай. Макар че това е сватбена халка, аз все пак не искам да те правя своя съпруга. Винаги съм се плашил от обвързващите документи, които се изискват, когато един мъж получава една жена.

Тейла си играеше с подаръка, като го въртеше нервно около пръста си.

— В такъв случай защо трябва да нося халката? — осмели се да попита тя. — Не разбирам. Какво криеш от мен?

Пол сключи ръце зад гърба си и се залюля напред — назад.

— Очевидно ти дължа едно обяснение. Скъпа моя, пръстенът е само за пред хората. Искам да се престориш, че си моя жена, защото Дейзи Оудъм предпочиташе нещата да бъдат уредени точно по този начин. Когато тя дойде да провери как си, най-добре ще бъде да се престориш, че си женена за мен, защото в противен случай тази жена ще те отведе обратно в „Оудъм“. Повече от сигурно е, че следващият мъж, който те избере, не ще има средствата, които имам аз, за да дойде сестра ти в Австралия. За доброто на Виада трябва изцяло да ми съдействаш.

Заплахата, която Тейла вече усещаше в присъствието на Хатуей, сега се удвои. Той беше от мъжете, които си служеха с измама. Беше човек, на когото никога не трябваше да се вярва. А сега дори сестра й беше включена в неговите планове!

Така поставени нещата, тази заплаха предизвикаха вълни на ужас, които се плъзнаха по тялото й, а мислите й се върнаха отново към Ян. Ако можеше по някакъв начин да го намери и да го помоли да я отведе от този опасен човек, застрашаващ живота й, както и този на Виада!

И все пак мъжът, който я спаси от акулата, изглеждаше много беден. Той сигурно не притежаваше дом, в който да доведе сестра си дори и да намереше достатъчно пари, които да изпрати за пътуването й.

Не. Тейла трябваше да уреди това нещо с Пол. Тя наистина нямаше друг избор. Хатуей изглеждаше единственият човек, който имаше грижата за нея и сестра й.

Дано тази загриженост да беше истинска! Само да можеше да му вярва и да го харесва!

Момичето си спомни ужасните рани върху ръцете на Хонора. Беше ли Пол виновен за тях?

Тя пропъди тези мисли от ума си. Трябваше да се грижи за собственото си благополучие.

Тейла предпазливо се взря в мъжа пред себе си.

— А тази сватбена халка? — тя протегна ръката си, така че светлината на свещта се отрази в златото. — Ти казваш, че няма да бъда твоя жена, но не спомена дали пръстенът ти дава правата, които обикновено предоставя на един съпруг. Ще посещаваш ли леглото ми? Ще трябва ли да те очаквам нощем?

Пол нервно размърда крака. Прочисти гърлото си.

— Имам много роби, които изпълняват различни задължения. Ще разчитам на тебе да наблюдаваш нещата да са подредени добре в къщата ми. Това са неща, за които никоя аборигенка няма достатъчно знания, защото се раждат и отрастват в невежество в Шубраците.

Очите му заблестяха, когато си помисли за другата причина, поради която беше избрал Тейла — Ян Лейвъри — заради интереса му към момичето на кея. Пол го мразеше силно, защото ловецът беше причината толкова много избягали затворници да бъдат залавяни отново. Така те не можеха да се присъединят към бандата престъпници на Хатуей и той трябваше да внимава за Ян всяка минута, когато обикаляше в Шубраците. До идването на този добър ловец в Австралия, Пол и неговата банда бяха напълно свободни да вилнеят в Шубраците и навсякъде другаде, където им беше угодно, при своите нощни похождения. Сега те винаги трябваше да гледат и зад гърба си.

От чиста злоба и проклетия собственикът на ранчото щеше да държи англичанката при себе си. Това беше една жена, която Ян Лейвъри нямаше да отведе в леглото си. Нека да я оплаква над бирата си в кръчмата на Джо.

Вълна на облекчение премина през Тейла. Макар Хатуей да й беше казал, че няма да се домогва към нея сексуално тя беше изненадана от думите му, но тъй като предпочиташе да бъде оставена сама, не се осмели да попита какви са причините му.

— Пол, доколко е правилно да се използват аборигените като роби? — попита тя, без да се замисли какъв е подтекста на такъв въпрос. На нея това й изглеждаше достатъчно наивно запитване. Така си беше мислила, докато не видя мрачното, смръщено изражение на мъжа, което превръщаше лицето му в нещо близко до гротеска!

Той постави ръцете си на рамената й и изръмжа:

— Никой никога не трябва да знае за това, как се използват аборигените в моята къща. Когато Дейзи Оудъм или който и да било друг от града дойде на посещение, заключвам туземците на отделно място, далеч от погледите им. — Пол говореше през стиснати зъби. — Разбираш… ли… ме…?

Тейла кимна, а страховете й, свързани с този мъж, се възобновиха. Тя започваше да мисли, че Виада, в крайна сметка, е по добре в Англия. Изводът й беше, че дори самата тя щеше да бъде по-добре в Оудъм!

— Господине, аз не желая да остана тук с вас — заяви тя и пребледня, когато видя гнева, който пламна в очите му. Младата жена не можеше да се успокои, нещо дълбоко вътре в нея й подсказваше, че трябва да бяга.

Сега! Защото, ако не го направеше, никога нямаше да има възможност.

— Не ми харесва тук — продължи тя с леден глас, като упорито вирна брадичка. — Това положение, при което са устроени нещата в момента, е безкрайно неудовлетворително за мен.

Пол я сграбчи за китката и я стисна болезнено, като се наведе надолу към лицето й.

— Не желая да чувам повече такива приказки от тебе! — каза той, а гласът му беше пълен със злъч. — И други казваха същото преди теб, дори бягаха, но не живяха достатъчно дълго, за да съжаляват за това. — Мъжът се ухили самодоволно: — А трябва да ти припомня, че ти имаш да се грижиш и за сестра си.

Като преглътна сълзите си, Тейла се взря в него.

— Благополучието на Виада е това, което ме засяга най-много! — Девойката се ядоса, когато гласът й потрепера. — Не желая тя да бъде част от това място! Искам да остане в Англия! Тя е малка и много чувствителна! Сладка! Скъпа ми е!

Пол отпусна пръсти от китката й и се изсмя язвително.

— Такава е, нали? — подигравателно попита той. — Само запомни, че мога да кажа една дума и сестра ти ще бъде издирена и убита, или качена на кораб и доведена тук. Ти нямаш друг избор, освен да ми съдействаш, Тейла.

Младата жена онемя от страх. Тя разбра, че ще трябва да се съобразява с Пол Хатуей. Твърде висок беше залога, ако не го направеше.

— Моля те, недей наранява сестра ми! Не я качвай на кораб, пътуващ за Австралия! — молеше се тя, като едновременно с това бе изпълнена с яд, защото се унижаваше пред този злобен човек. — Ако ми обещаеш тези неща, тогава ще ти помагам.

Като се смееше иронично, Пол вдигна чашата с козе мляко и застана до Тейла.

— Нищо не мога да направя. Просто не давам обещания на никого. Само запомни, че това, което ще се случи на сестра ти, сега изцяло зависи от теб. — Той тикна чашата в ръката й. — Изпий козето мляко — нареди той сухо, обърна се и тръгна да излиза.

Момичето се взря с празен поглед в чашата, а след това в Пол, който се обърна отново към нея.

— И още едно нещо — добави той с делови тон. Кимна с глава към огромния сандък, който се намираше в долната част на леглото. — Чувствай се свободна да избереш всяка дреха, която ти се прииска от този сандък. Там има всичко — от тънки нощници до рокли от всички стилове и материи. Сигурно сред тях ще можеш да откриеш нещо, в което да се чувстваш удобно.

Хатуей се поклони подигравателно и излезе. Тейла задуши една въздишка на облекчение. Беше толкова доволна, че най-сетне е сама. Тя захлипа тихо. Безпокоеше се не само за себе си и за сестра си, но и за другите невинни жени, които можеше да бъдат доведени в ранчото на Хатуей. Може би с тях щяха да се отнасят по-лошо, ако тя намереше начин да избяга. Девойката разбираше твърде добре защо другите са избягали — за да се спасят от тиранията на Пол Хатуей!

Помисли си, че млякото би могло да я успокои и да й помогне да спи по-добре. Тейла приближи чашата към устните си. Едва беше преглътнала една малка глътка от него, когато тропотът на конски копита привлече погледа й към прозореца.

Изпълнена с любопитство, тя постави отново чашата на нощното шкафче и излезе на балкона тъкмо навреме, за да види как Пол и няколко други мъже яздеха, отдалечавайки се от сградата.

— Той заминава! — прошепна момичето дрезгаво на себе си, а сърцето й сякаш пропусна един удар, когато слаб лъч надежда се появи в нея. — Това е моят шанс да избягам!

Но идеята й беше твърде мимолетна, защото в същия момент, когато тя изрече думата бягство си спомни за Виада.

Не!

Тя не можеше да избяга.

На всяка цена трябваше да остане вярна на Пол Хатуей.

С клюмнала глава, с рамене, натежали от мъка, Тейла се върна обратно в стаята и затвори вратите към балкона.

Тя видя сандъка. Без желание се отпусна на колене пред него и превъртя ключа. Когато вдигна капака, тя възкликна от изненада. Откри, че вътре са подредени прелестни рокли и бельо, изработени от най-фини материи, като някои бяха дори от коприна и атлаз.

Погледът й попадна върху една нощница, която беше поръбена с бяла, нежна дантела. Тя вдигна дрехата нагоре, за да я огледа, а нейната тънка, прозрачна тъкан я накара да се изчерви.

Като се изправи на крака, Тейла постави нощницата пред себе си и отиде да се огледа в огледалото. Опитваше се да си представи как би могла да изглежда в такова срамно облекло. Дрехата имаше възможно най-тънките презрамки и беше без ръкави. Деколтето на корсажа беше дръзко изрязано, като това определено беше направено, за да се разкрие по-голямата част от бюста. Тя знаеше, че всяка извивка и вдлъбнатинка на младото й тяло биха се виждали през такъв тънък материал!

Кикотейки се, тъй като смяташе за безопасно да облече нощницата в леглото, след като Пол я беше уверил, че няма никакви претенции към нея нощем, Тейла побърза да облече чудно меката дреха. След това открито се взря в отражението си в огледалото. Тя отново се изчерви, защото едва ли нещо от тялото й беше оставено на въображението. Дори зърната на гърдите й се открояваха кафяви и кестенявият окосмен триъгълник, там, където се събираха бедрата й, добре се виждаше. Младата жена плъзна ръката си към него, а допира на пръстите й породи някаква вълнуваща топлина, която премина през тялото й. Тя отдръпна бързо ръката си, стресната.

— Ян! — прошепна тя. Той беше предизвикал подобни усещания у нея, когато я целуна — чувства, които вече не й бяха позволени.

Тейла се засрами от мислите си, втурна се към нощното шкафче и духна свещта. Сгуши се в леглото под топлата завивка. После си спомни за млякото, което Пол беше донесъл, за да се отпусне и заспи по-лесно. Девойката се обърна на една страна и повдигна рамене. Млякото би могло да й бъде от полза, само ако беше топло. Беше стояло твърде дълго и сега със сигурност беше прекалено студено, за да й помогне.

— Козе мляко! — момичето направи кисела физиономия в тъмното. — И без друго, не изгарям от желание да го пия.

Очите й постепенно се затвориха. Неусетно Тейла беше отхвърлила завивката от тялото си. Меката лунна светлина очертаваше чувствените гънки на нейното тяло в цялата им дълбочина.