Каси Едуардс
Рози след дъжд (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Този ден Тейла шеташе машинално из голямата къща. Тя изнесе едно дървено корито през задната врата и го обърна на една страна. Водата се изля, като остави кръгчета пяна и бързо се просмука в сухата, напечена от слънцето, земя. Младата жена остави коритото, изпъшка и се изправи.

В този миг една яка ръка запуши устата й, друга я сграбчи за кръста и дрезгав глас заплашително прошепна в ухото й:

— Ако се дърпаш, ще ти извия врата като на пиле. Тъй че — кротичко. — Танер Макшейн се засмя тихо. — Никой не е останал в ранчото освен чернилките. И да пищиш — няма полза. Оня будала сигурно си мисли, че няма как да избягаш. Кълна се, че те изнудва, за да стоиш тук. Защо иначе Ще му переш панталоните в тази мръсна луга? Доколкото мога да забележа, твърде си хубава, за да вършиш черната работа заедно с туземците.

Макшейн още по-здраво притисна талията й и я накара да изохка от болка.

— Не съм тук за приказки — изръмжа той. — Дойдох, за да те отведа далече от този кучи син. Бих искал да му видя физиономията, когато открие, че те няма. Ще побеснее. Ще му пратя вест, че аз съм те отвлякъл. Това ще го накара да издере земята.

Сграбчена здраво, Тейла нямаше никакъв друг избор освен да върви с Танер, а той я мъкнеше извън имението. Тя отчаяно се оглеждаше с надеждата, че някой ще забележи отвличането й. Но нападателят й беше прав. Цялата ферма беше опустяла.

Къде бяха хората на Пол? Те сякаш изчезваха в негово отсъствие. Все пак някой трябва да е останал, за да надзирава нея и ранчото.

Толкова беше искала да се отскубне от пленничеството при Пол Хатуей, но не и на такава цена. Новият й противник не беше по-добър от стария, само по-непознат.

Едва когато стигнаха скрития му кон и той я вдигна на седлото, тя успя да го разгледа по-добре. В похитителя й нямаше нищо особено, той съвсем не се различаваше от хората по кея в Аделаида. Беше облечен в панталони от кожа на кенгуру и риза, която беше пусната свободно и подчертаваше дългата му мършава фигура. Беше плешив, с крив нос и остър профил на ястреб. Тъмносивите му очи я гледаха доброжелателно. Само гънките около стиснатите му тънки устни издаваха, че е озлобен и напрегнат.

Погледът й падна върху тежките револвери, препасани от двете страни на бедрата му, и тя изтръпна.

— Кой си ти? Защо искаш да ме отвлечеш? — попита тя със слаб гласец, когато той се метна на седлото зад нея. — Пол ще те намери и ще те убие.

— Значи си мислиш, че си много важна за онзи кучи син, а? — Танер сграбчи юздите и конят се завъртя в кръг. Заби пети в хълбоците му и го пришпори в галоп. — Няма да ми стигнат пръстите, за да изброи колко жени е измамил той и всичките са си мислели, че са много важни за него. — Мъжът се изкикоти. — Ти си само една хубава малка кукла и той ще побеснее, че са му я откраднали. Но се хващам на бас че ще те замести с друга за нула време.

Тейла пребледня.

— Ти ли си причината жените да изчезват от ранчото на Пол? — Конят рязко ускори ход и тя неволно се облегна на него, защото ръката му се стегна около талията й. Къдриците й се развяха, а роклята й се вдигна над коленете. — Той казва, че са аборигените. Но си бил ти, нали? — Колкото и да й беше трудно, тя се опита да се обърне и да го погледне. — Какво си направил с тях? Живи ли са? Никой нищо не знае.

Танер избухна в див смях:

— Аз да крада жени от Пол Хатуей? Ха-ха! Имам си по-важна работа.

— Но, сър, вие ме отвличате! — възкликна тя с широко разтворени очи.

Устните на мъжа се извиха в лукава усмивка.

— Ами да, точно това правя — кискаше се той. — Точно това правя.

— Но защо? — младата жена не знаеше как да се бори със страха си. — И кой сте вие?

— Няма значение кой съм и как се казвам. — Танер насочваше коня все по-навътре и по-навътре в Шубраците. — Но след като вече си при мен, смятам да се позабавляваме. Доста месеци минаха, откакто за последен път меко женско тяло се е притискало до твърдите ми кокали. Трябва да си наваксам, не мислиш ли?

Паника обхвана Тейла. Тя задраска по ръката му, но хватката около кръста й дори не се охлаби. Тогава се извърна и започна да удря по гърдите му с юмруци, но ефектът беше същия. Той просто я гледаше от горе на долу и се кикотеше през цялото време.

Нищо не можеше да направи. Конят галопираше напред, а красивата зеленина на Шубрака се носеше край тях. Бяха изминали много път, тялото й вече я болеше от бързата, продължителна езда, когато Танер дръпна юздите и спря коня край един от завоите на река Мърей.

Отведе жребеца до водата и го остави да пие свободно. После се обърна към момичето. Очите му блестяха. Разхлаби колана си и го пусна на земята, после засъбува панталона си. Показа се калъф с нож, превързан на кръста му.

— Ела, сладка моя — рече той и простря ръка към нея. — Нека да ти доставя същото удоволствие, което получи вчера в конюшнята. Позволи ми да ти дам няколко урока, които не може да ти покаже Ян Лейвъри. Аз съм пълнокръвен австралиец, мадам. Ние в Австралия знаем да любим по-добре от най-добрия американец.

Лицето на Тейла пламна. Тя сложи длани на бузите си, опитвайки се да скрие руменината си.

— Видял си ме вчера? — ахна тя. — Знаеш, че Ян е бил в конюшнята?

— Мислиш, че ще се скриеш, така ли? — хилеше се подигравателно Макшейн. — Скъпа, имам очи и на тила си, знаеш ли?

Той ритна събутите бричове настрана.

— Ела, кукло. Ела при мен.

Жената се вцепени от страх. Започна да отстъпва, но той коленичи, извади един от револверите си и го насочи към нея.

— На твое място не бих се опитвал да бягам — предупреди я той. — Носи ми се слава на отличен стрелец. Не те съветвам да проверяваш.

Тейла замръзна на място. Погледът й отначало се прикова в дулото на пистолета, после попадна на оръжието, което все още висеше на кръста му. „Ножът!“ — проблесна в съзнанието й. Само ако можеше да го вземе! Единственият изход беше да се преструва и да го накара да мисли, че е готова да му се подчини.

Като се насили да се усмихне, тя тръгна към него, разтърси коси и те паднаха като тежко наметало по крехките й рамене. Пристъпваше бавно и се усмихваше изкусително.

— Имаш слава на добър стрелец — каза тя. — Аз пък, сър, съм любезна с мъжете, които ми допадат. Ти започваш да ми харесваш. Силен си. Смел си. Какво друго може да иска жената от един мъж? — Гласът й стана подигравателен. — Ян Лейвъри е нищо в сравнение с теб.

Застана до него. Ужасно се страхуваше, че ще я сграбчи и повали, преди да успее да хване ножа.

— Погледни се само — Тейла сложи ръка на кръста му. — Не съм виждала по-добре сложен мъж. Сигурна съм, че жените си умират по теб. — Тя плъзна ръка надолу.

Мъжът преглътна. Трудно се сдържаше, но не можеше да я спре тъкмо сега.

— Точно така, мила, точно така — прошепна дрезгаво той. — Продължавай така и ще видиш, че Танер Макшейн ще бъде добър към теб.

Името му за момент отвлече вниманието й, стори й се, че го е чувала преди, но нямаше време да размишлява. Бързо откопча калъфа, сграбчи ножа и — без да мисли дали ще го нарани, или ще го убие — замахна! Острието се вряза в горната, мускулеста част на дясната му ръка.

От раната шурна кръв, затворникът изкрещя и изпусна револвера. Жената го грабна, вдигна и тежкия колан и побягна през Шубраците. Чуваше как той кълне подире й, но знаеше, че няма да я последва веднага. Първо трябваше да се погрижи за раната си. Щеше да изгуби много кръв, ако не я пристегнеше навреме. Дано само успее да избяга достатъчно далеч и да се скрие. Пък и да я настигне, оръжието му беше у нея.

Коланът с пистолетите й тежеше, полата се оплиташе в краката й. Внезапно се спъна и се просна на земята. Полежа малко, като охкаше и събираше сили. Тогава дочу шум в гъсталака. Страхът, че преследвачът й ще я настигне и ще връхлети върху нея с коня си, бързо я изправи на крака.

Огледа се и едва не припадна от ужас. Видя, че е заобиколена от глутница кучета динго, които й се зъбеха заплашително. Полудяла от страх, тя загуби представа дали сънува или кошмарът й се сбъдва. Дивите зверове заръмжаха и започнаха да се приближават. Коланът натежа в ръката й и й напомни, че има оръжие.

Револверите. Никога не беше стреляла с толкова тежки пистолети. Щеше ли да се справи? Или беше по-разумно да бяга? Не, едва ли беше възможно. Кучетата щяха да я настигнат с няколко скока. Навярно ако успее да убие едно от тях, останалите ще се разбягат. Възможно е дори само шумът от изстрела да ти изплаши.

Пръстите й трепереха. Измъкна един пистолет от кобура. Вдигна оръжието и се постара да го държи стабилно. Сложи пръст на спусъка и натисна. Тласъкът от изстрела я накара да изгуби равновесие, Отново се отзова на земята, но се изправи веднага.

Всички кучета се разбягаха със скимтене освен едно, което продължи да се промъква към нея. Тейла не успя да стреля повторно. Псето скочи, впи зъби в лявата й ръка и я събори.

Болката я прониза като светкавица. Тя изпищя и сякаш в отговор на нейния писък екна изстрел. Тялото на животното се загърчи в конвулсии, челюстите му се разтвориха и то тупна тежко на земята до нея.

Замаяна и почти в истерия, младата жена видя как от Шубраците се появи Лейвъри. Колтът в ръката му още димеше, острият мирис на барут я накара да се опомни.

— Ян? — ахна тя, хванала окървавената си ръка. — Ти го уби!

Ловецът плъзна револвера обратно в кобура и се затича към нея. Като коленичи на едно коляно, той пое ръката й и разгледа раната.

— Лошо разкъсване — каза той сериозно. — Ще трябва да го види лекар. — Пъхна ръка под полата й и съдра ивица от памучната й фуста. Погледна я с крайчеца на очите си и се зае да бинтова ръката й.

Лицето на Тейла се кривеше от болка, докато превързваше раната.

Той отново бе тук, за да я спаси!

— Благодаря ти, Ян — прошепна тя, а сълзи избиваха в ъгълчетата на очите й. — Ти отново дойде навреме, за да спасиш живота ми. И защо го правиш? Държах се толкова зле с теб!

— Да, наистина понякога се държеше ужасно. — Той продължаваше да увива грижливо ръката й. — Но, Тейла, познавам кога ме лъжат. Мила моя, ти умееш да се преструваш, но не чак толкова добре. Знаех, че трябва да бъда търпелив и да чакам, докато разбера защо безразличието ти към мен е толкова голямо, че човек не може да му повярва.

Тя не искаше да се издаде, че присъствието му я вълнува силно, затова бързо смени темата.

— Мъжът, който ме отвлече, онзи ужасен Танер Макшейн, искаше да ме изнасили.

Ян впери в нея тъмните си очи.

— Значи онзи проклет кучи син е виновен за всичко това?

— Ти го познаваш? — учуди се Тейла, после ахна. — Боже мой! Сега си спомням къде съм чувала името му. Това е човекът, за когото ми говореше вчера. Избягалият затворник, когото преследваш. Значи наистина си бил в ранчото, за да ме пазиш от него.

— Нали ти казах — изсумтя ловецът неловко, като завърза крайчетата на бинта. — Точно него имах предвид.

— Но Ян, след като си го следил, как позволи да се случи всичко това? Къде беше?

— Не бях близо до фермата, когато се е промъкнал там. — Той й помогна да се изправи. — Бях по следите му, но ги изгубих вчера в Шубрака. Случайно бях наблизо, когато чух изстрела.

Мъжът погледна дивия звяр в краката си — очите на кучето бяха замръзнали и гледаха безизразно нагоре.

— Добре, че дойдох навреме. Ти не умееш да стреляш. Това нещо щеше да те разкъса със сигурност.

Тейла потрепера. Пусна ръката му, но веднага се облегна отново на него, защото й се виеше свят.

— Не се чувствам добре — каза тя със слаб глас и затвори очи.

Ян я подкрепи и се взря над рамото й в гъсталака. Тревожеше го мисълта за Танер Макшейн, но първо трябваше да се погрижи за жената. Двете хиляди лири награда за залавянето на каторжника можеха да почакат.

Вдигна я на ръце и я понесе към коня.

— Как успя да му избягаш? — запита той загрижено. — Къде е той сега?

Тя му се усмихна измъчено.

— Използвах старите трикове от книжките — призна си тя. — Преструвах се, че съм съгласна да се любим. Но щом си свали панталоните, аз моментално го обезвредих. Грабнах собствения му нож и прободох ръката му. — Усмивката й изчезна. — Но после трябваше да бягам с всички сили. — Тейла пак се засмя. — Задигнах му колана с револверите, но не знам къде е той сега. Сигурно лежи и кръвта му изтича.

— О, ти си ранила това копеле! — възкликна радостно Лейвъри, докато я настаняваше удобно на жребеца.

— Да, но не много сериозно. — Тя хвана ранената си ръка, като внимаваше да не я удари в седлото. — Нямах достатъчно кураж да… да го пробода в сърцето.

— И това, което си направила, е било достатъчно, за да го спре. — Ян се метна на седлото зад нея. — Изисква се много смелост за такова нещо, Тейла.

— Моята не е достатъчно, изглежда — възрази тя. — Сега трябва все още да мислим за него.

Отново й се зави свят. Тя наклони глава.

— Наистина не се чувствам добре. Лошо ми е… на стомаха.

— Ще те отведа обратно до ранчо Хатуей — отвърна Лейвъри и подкара жребеца.

— Ще ме върнеш там, без да спориш? — Младата жена не можеше да повярва. Обърна се, за да го погледне в очите. — Наистина? Без колебание ли ще ме отведеш там?

— Това е най-близката къща наоколо — гласът му беше безизразен. — Няма друг избор. Това ужасно ухапване трябва да бъде прегледано от лекар.

— Но ако Пол ме види с теб и те застреля без предупреждение?

— Защо ще стреля по мен, като вижда ясно, че те връщам в ранчото? Аз не те отвличам! — възрази Ян.

Той сведе поглед към нея, протегна ръка, хвана нежно брадичката й и повдигна главата й.

— Този път, но само за малко, Тейла, ние двамата с Хатуей ще забравим, че сме противници. Твоето здраве е по-важно от всичко.

Устните им се сляха в сладка целувка, после жената се отпусна в прегръдките му и двамата препуснаха покрай евкалиптовите дървета, под учудените погледи на коалите.