Каси Едуардс
Рози след дъжд (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

— Танер Макшейн? — Ян насочи пушката си към човека. Погледът му мина по Танер и той усети, че изтръпва от външния му вид: слаб, с мръсни дрехи, дясната му ръка висеше саката и с някаква отвратителна рана, а той продължаваше да осмуква и облизва кокалите на заека, като гледаш; диво към Ян и Тейла.

— О, боже! — възкликна Тейла и потръпна, когато Танер захвърли един кокал настрана и хвана друг. Изви глава за да не го гледа, като си спомни за плъховете, които бяха там само преди няколко часа. Догади й се.

Изстрел от пушка я накара отново да погледне в тази посока. Уплашена, тя видя, че Танер се хваща за гърдите, а между пръстите му потича кръв. Погледът й го проследи, докато той се строполи на земята, където се сви още няколко пъти в предсмъртна агония и изведнъж застина. Беше мъртъв.

Вцепенена от видяното, Тейла се обърна и погледна Ян невярващо, като се чудеше как той би могъл толкова хладнокръвно да убие беззащитния, умиращ от глад човек, който не можеше да бъде заплаха за никого. Дали беше убил по същия начин и избягалите пленници? Това, което беше направил Ян сега, беше същото като да застреляш човек в гръб.

Озадачен, Ян погледна към пушката си, а после и към Тейла.

— Тейла, аз… — тъкмо започна той, когато един познат глас зад тях ги накара да разберат какво става. Беше Пол Хатуей.

— Пусни пушката, Ян — заповяда Пол. — Веднага! Пусни я, иначе ще получиш от това, което получи и Танер, ясно ли е!

— Пол! — извика Тейла пребледняла. Погледна Ян с молба за прошка, защото се чувстваше толкова виновна, задето си бе помислила, че той може да убие човек толкова безсърдечно. Радваше се, че поне не бе изрекла обвинението си на глас преди малко. Може би Ян никога нямаше да й го прости.

Трепереща, тя видя Ян да отпуска пръстите си и пушката да пада на земята. Може би раздялата с оръжието беше и раздяла с живота.

Усещането за безпомощност превземаше Тейла, но тя все още държеше брадичката си решително гордо вдигната. Нямаше да позволи на Пол да види, че се страхува! Никога!

Пол ги приближи и застана пред тях с още димящ пистолет, насочен към Ян, а очите му бяха присвити зад очилата.

— Изглежда, тази сутрин ще трябва с един камък да убия две птички, а? — каза той, а устните му се разтегнаха в тъжна усмивка. — Погрижих се за този кучи син Танер и сега ще ми е също толкова приятно да видя, че вие двамата получавате това, което сте си заслужили. — Той се изкикоти тихо, като разклати пистолета. — Е, няма да ви карам да се убиете един друг.

— Пол, нека ти обясня — започна Тейла умоляващо, като гледаше уплашено пистолета, насочен към Ян. — Ян не е виновен за…

— А, и ти очакваш да ти повярвам? — изсъска Пол, а лицето му почервеня от яд. Огледа се наоколо. — Къде е конят ти, Ян?

— Предполагам, че вече е започнал да гние — отговори той, като внимателно наблюдаваше Пол, ако отвлече вниманието си по нещо поне за секунда, да скочи върху него.

— Намерих камилата, която открадна от оборите ми, Тейла — изръмжа Пол и се усмихна лукаво към Ян. — Естествено, не можех да си я взема без бой. Беше ми доста приятно, Ян, да избия онези, дето пазеха майка ти — каза той и се изхили. — Знаеш ли, между другото, твоята къща горя много хубаво, хората ми запалиха чудесен огън.

Ян усети как стомахът му се свива. Сви ръцете си в юмруци и пристъпи напред към Пол.

— Майка ми? — каза той през зъби. — Ако само си я докоснал, знай, че вече си…

— Не прави втора крачка — извика някакъв плътен глас изотзад, — защото ще ти е последната.

Тейла се обърна бавно и хвана уплашено Ян за ръката, когато видя десетина мъже да излизат от храстите. Преглътна и се обърна към Ян, търсейки смелост у него, а и някакъв отговор.

Ян се стегна, а очите му искряха.

— Хатуей, по-добре кажи на хората си да не ме изпускат от очи дори и за момент, защото, кълна се, ще те убия при първа възможност.

Пол не обърна внимание на заплахата и спокойно сложи предпазителя на пистолета си. Хората му бяха вече тук и щяха да го пазят. Коленичи до Танер Макшейн и изсъска ниско:

— Ти, копеле! Трябваше да си останеш в затвора, където щеше да си на най-сигурно място. Сега обаче ме направи с двеста лири по-богат.

Изправи се и махна на един от бандата да дойде. Свали очилата си и започна да почиства стъклата им старателно с носната си кърпа, но продължи да гледа надолу към Танер и каза на мъжа, който тъкмо бе наближил:

— Знаеш какво да правиш с него — изръмжа му. — Само гледай да не ми се появиш в ранчото с парите от него, защото ще го последваш.

— Разбрах напълно — отвърна мъжът и надигна с показалец широката периферия на шапката си. — Ще предам трупа на властите, а после ще се видим в ранчото.

— Добре — каза Пол и си сложи очилата. После ритна тъй силно Танер, че тялото подскочи. — Хайде, разкарайте го оттук, Не мога да търпя вонята му. — Пол се върна при Ян със самодоволна усмивка. Очите му блестяха: — Та какво казваше ти за майка си?

— Ти, кучи сине! — изсъска Ян, като употреби всичката си воля, за да не се нахвърли отгоре му и да го разкъса. Ръката на Тейла, която го държеше, му напомни, че ако направи нещо неразумно, тя ще заплати за това.

— Майка ти сега е на разходка из храсталаците заедно с някои от хората ми — каза Пол, като се поклати напред-назад на пети и пръсти и хвана ръцете зад гърба си. Беше му приятно да си поиграе с Ян. — Ще те заведа при нея. Само потрай. Ще я видиш скоро.

Ярост изпълни Ян. Той стисна зъби. Не можеше да направи нищо друго. Молеше се само да не са сторили нещо на майка му. Тя беше нежна жена, свикнала на добри обноски.

Ами ако… ако я бяха изнасилили?

Тази мисъл разкъса съзнанието му и той се извърна от Пол. Тейла се отпусна в ръцете му и се почувства толкова изплашена и слаба, че едва не припадна.

— Какво можем да направим? — прошепна тя, когато Ян я погали по косата. — Господи, те сигурно ще ни убият? Ами какво ли е станало с майка ти?

— Това, което можем да направим в момента, е да му се подчиняваме — прошепна й той, прилепил устни в ухото й. — Но, дяволите да го вземат, ще се опитам да те измъкна от тази каша. Трябва да се добера и до майка си и да й помогна!

В този момент Пол дръпна Тейла настрана.

— Вие двамата повече няма да си шепнете нищо, ясно ли е! — извика той, като зашлеви шамар на Тейла и я избута към чакащите мъже. — Тръгвай, слугиньо, следвай моите хора!

Ян усещаше, че кръвта му кипва. Той свиваше и отпускаше юмруците си, а погледът му не се отделяше от пушката на земята. Беше толкова близо. Толкова близо! Ако беше достатъчно бърз, щеше да успее да я вземе.

После милостивият Бог да им е на помощ…

Той пое дълбоко въздух, клекна бързо и протегна ръка към оръжието, но изведнъж се сви и едва не извика от болка, когато един тежък ботуш настъпи ръката му и я притисна към земята.

— Това май беше доста глупаво от твоя страна, а? — попита Пол, като още по-силно натисна с крак. — Ставай, Лейвъри. Бавно и леко. Тръгвай към Тейла. Но не се приближавай достатъчно, за да си говорите! — Вдигна крака и се изкикоти.

За момент Ян остана неподвижен и усещаше как ръката му пулсира от болката. После пое дълбоко въздух и я вдигна пред себе си. Огледа я внимателно. Кожата й, започнала да придобива жълтеникавотъмен цвят, беше ожулена, но костта все пак не беше счупена.

Решен да не покаже по никакъв начин болката си пред Пол, Ян се изправи и тръгна към Тейла. Когато тя го погледна през рамо, той видя сълзите, които блестяха в очите й, и си обеща да не рискува безразсъдно, без значение какво щеше да му коства това. Видя, че доведоха един кон до трупа на Танер и завързаха тялото отгоре. После малко по-напред забеляза и останалите коне — завързани, докато ездачите им са дошли пеша до мястото на лагера.

Пол мина бързо край Ян и се качи на коня си. Обърна го и после се наведе над Ян и му каза:

— Нямаме свободни коне и, изглежда, вие с Тейла ще трябва да походите малко пеша.

— Как ни намери, Хатуей? — попита ниско Ян.

— Стана случайно — изсмя се Пол. — Нямах късмет да намеря Тейла, затова реших да търся онзи, който искаше да я спаси. А докато те търсих, знаеш ли кого намерих — Танер. И не е ли чудесно, че той ме доведе при теб? Сега мога спокойно да кажа, че не съм сторил нищо лошо.

— Радвай се, докато все още можеш — каза Ян и присви очи. — Защото скоро ще се пържиш в Ада.

Пол насочи поглед настрани, а после завъртя коня си и го пришпори, като се смееше високо.

Ян вдигна гордо глава и погледна напред към групата мъже, които яздеха край Пол Хатуей. Те тъкмо се обръщаха назад и бързо го заобиколиха заедно с Тейла. Тръгнаха след Пол, който беше най-отпред, като започнаха да тормозят Ян и Тейла. Този, който яздеше до нея, я ръчкаше в ребрата с пушката си или дърпаше косата й. Друг мина край Ян и го ритна, като му се изсмя. Започнаха да го удрят с пушките си, докато от челото му потече кръв.

Тейла се измъчваше непоносимо, като гледаше как унижават Ян, а забравяше своите болки. Тя избърса сълзите от очите си и продължи напред, чувствайки се ужасно от безпомощността на Ян. Но тя знаеше, че само да има възможност, Ян щеше да накара всички тези хора да съжаляват и да си платят за това, което им причиняваха сега. Но такава възможност едва ли щеше да му се удаде. Той беше без оръжие. Това го правеше безсилен пред толкова много мъже.

Небето просветля напълно, когато настъпи денят, и огненочервените отблясъци на слънчевите лъчи огряха височините в далечината. Тейла отскочи настрани, когато видя една змия да се измъква бавно от дупката си точно в краката й. Влечугото се скри уплашено от вика й. Като въздъхна дълбоко, тя продължи напред. Беше твърде далеч от Ян, за да получи подкрепа от него. Ако все пак се случеше двамата да застанат твърде близо един до друг, някой от разбойниците веднага заставаше между тях с коня си.

Жегата започваше да става непоносима. Въздухът така се беше нагорещил, че в далечината предметите сякаш трептяха. Беше отвратителна влажна сутрин, задушна и потискаща.

Един тесноопашат орел прелетя високо горе над Тейла, после зави плавно и направи няколко кръга. Полетът му беше толкова плавен, прекрасен, свободен. В този момент с особена болезненост тя осъзна ужаса на положението, в който бяха изпаднали с Ян — ужаса да бъдеш пленник. После обаче срещна погледа на Ян и това я окуражи. Досега той винаги я беше защитавал. Беше убедена, че ще намери начин да я защити и сега.

Спомни си, че и вчера положението й се струваше безизходно, но днес тя бе все още жива, само че беше много жадна. Отново, отново се почувства жадна! Струваше й се, че не беше близвала вода от дни. Езикът й беше сух и болезнено залепваше на небцето й.

Червеникавата песъчлива земя наоколо, самотата и жегата извикваха в съзнанието й някакви образи, които неспирно танцуваха пред очите й. Напред линията на хоризонта й изглеждаше невероятно далечна. Планините се издигаха високо в остри и наклонени песъчливи върхове. Назъбени и причудливо оформени от ветрове и дъждове, те приличаха на огромни триони, насочени към небето.

Тейла и Ян продължаваха да вървят напред, а по земята пред краката им непрекъснато пропълзяваха гущери с раздвоени езици. Често минаваха край почти сухи локви с червеникав цвят, а също и край големи могили на термити, някои дори по-високи от човек.

— Вода! — извика изведнъж Тейла и протегна ръка към една локва. — Искам… вода!

Пол приближи до нея и я придърпа към коня си.

— Ще ти дам да пиеш, но на Ян няма — каза той, като я държеше здраво, защото тя започна да се дърпа.

— Пусни ме! — извика тя. — Ако Ян не може да пие, аз също не искам. — Тялото й се бунтуваше срещу проявата на лоялност, но тя наложи цялата си воля и не даде външен изблик на мъката си.

Пол я блъсна, настрана:

— Ако си мислиш, че насила ще ти наливам вода в устата, много се лъжеш. Умри с любовника си, а пък аз ще изиграя един танц върху гробовете ви.

Той завъртя коня си и се отдалечи, а Тейла остана на земята вцепенена. Подпря се на лакът, а главата й се замая.

— Върви и пий, Тейла — извика Ян зад нея. — Не бъди глупава! Може да нямаш втора възможност.

Тейла се изправи бавно и прокара ръка през косата си, за да отметне кичурите, паднали на лицето й. Погледна към Ян и сърцето й се изпълни с болка заради това, което трябваше да изтърпят заедно в ръцете ма Пол Хатуей. Почувства се страшно виновна, Ако го беше послушала в началото, нищо нямаше да се случи. Притесняваше се и за Виада. Беше сторила всичко заради нея. Но сега дори не знаеше каква е съдбата на сестра й.

А каква ли беше собствената й и на Ян съдба?

Тя сложи ръка на гърба си, с мъка се изправи и се отдалечи от локвата.

— Ще пия вода, когато и ти имаш тази възможност — каза му тя, като го гледаше решително и упорито. — Само тогава, Ян, само тогава.

Продължиха напред. Локвите и всякаква надежда за нещо по-добро останаха назад. Тейла беше изпаднала в странна замаяност, когато изведнъж в далечината видя нещо, което разбуди съзнанието й. Някой извика силно и тя се обърна към Ян. Той също беше видял онова нещо и не можеше да повярва на очите си.

— Ти, гнусен идиот! — извика Ян и размаха юмрук към Пол. После се затича в луд бяг към майка си, която беше завързана за един стълб а дрехите й висяха на парцали от нея.

Писъкът на Тейла отекна наоколо, когато Пол настигна с коня си Ян и го удари по главата с приклада на пушката си. Той усети, че потъва в някаква тъмнина, и загуби съзнание.