Дмитрий Биленкин
Гледище

Необикновените оранжеви камъни привлякоха вниманието на Увак, когато той се връщаше от лов. Камъните бяха тежки и блестяха като намазани с лой. Никой от племето не бе виждал нещо подобно. Увак ги дотъркаля до пещерата, учудено ги запревърта, чукна ги един с друг…

И изчезна.

Племето се понатъжи, но реши, че ловецът е бил отмъкнат от спотаил се в камъните звяр. Наистина не се бе случвало камък да се превръща в звяр, но как иначе да си обяснят, че заедно с Увак изчезнаха и самите камъни? Изводът можеше да бъде само един.

Изминаха обаче няколко дни и Увак пак се появи в пещерата точно тъй внезапно и неочаквано, както бе изчезнал. Появи се цял-целеничък.

Когато суматохата утихна, всички забелязаха, че Увак е облечен в чудновата, бяла на гърдите, тъничка кожа. Тя излъчваше непознат мирис.

— Ти си убил каменния звяр и си му одрал кожата, а? — запита старата и мъдра Олла, като го душеше лекичко.

Увак поклати отрицателно глава. Беше мрачен. Околните бързо довлякоха пред него труп на глиган. Увак така се нахвърли върху му, че костите на животното захрущяха. Заоглежда познатите родни лица на своите съплеменници и малко се развесели. А те сдържано и с достойнство мълчаха — не бива да тревожат с питания човек, когато той утолява глада си.

— Аз видях много удивителни неща — проговори Увак, когато се насити.

Гласът му тръпнеше от вълнение.

— Ние решихме, че те е отвлякъл каменният звяр — рече Олла.

— Така си и беше! Не бях успял да се опомня, когато се намерих в неговата паст. Но хищникът, дето ме отвлече, не беше лаком. Той има много трудно име: Ма-ши-на на вре-ме-то. Всички каменни зверове там ги наричат машини. А тия машини са повече от елените в гората.

— Ходят ли на лов за тях?

— Машините имат твърдо като кремък месо, което не се яде. Но хората ги боготворят.

— Далеч от нас ли живеят тия люде?

— По-далеч и от Страната на сънищата. Те са нашите потомци. Внуци на нашите внуци. Така ми обясниха и аз вярвам в това.

— Не разбираме! — възкликна Олла. — А в пещери ли живеят, или по дърветата?

— В пещери.

— Значи, са цивилизовани като нас.

Увак криво се усмихна и раздразнено захвърли оглозганата кост.

— И аз си помислих същото, когато влязох в пещерите им. Наоколо — тъмнина! Скали, където и да погледнеш — всичко е запълнено с тях като кошер с пчелни пити. Площадките пред входовете им гъмжат от тълпи — с ръка не можеш да махнеш, без да докоснеш някого. Самите пещери са топли и светли, но са задушни. А всички тия люде, нашите потомци де, са жалко племе.

— Защо, щом имат такива хубави пещери?

— Много са причините. Ето, вижте — Увак посочи своята странна кожа, — нашите дрехи са здрави, тях трудно можеш да ги разкъсаш, нали?

— Право е, право! — в хор закрещя племето.

— А това? — Увак дръпна силно края на дрехата си и тя се раздра от горе до долу.

Всички опулиха очи.

— И това не е всичко — разгорещено продължи Увак. — Нашите потомци не умеят да ловуват.

— Е, това е вече измислица — възрази Олла. — Не може да бъде!

— Не, не е измислица! Те не умеят да ловуват, защото са слаби. Не могат да догонят зверовете. Не могат да ги повалят. Те едва смогнаха да вдигнат моя боздуган.

— Че аз мога да го вдигна само с лявата си ръка! — присмехулно подхвърли десетгодишният син на Увак.

— Тук нещо не е в ред — замислено поклати глава Олла. — Тогава как си набавят храна?

— Добиват им я каменните зверове, машините.

— Увак, ти си се отучил да мислиш. Думите ти изскачат като зайци. Ако нашите потомци са подчинили дотолкова свирепите каменни зверове, че те да им носят плячката си, значи, потомците ни са твърде умни. А ти говориш, че са слаби и жалки.

— Добре, сега моите слова ще се втурнат като елени. Слушайте ме! Най-изумителното нещо в техния свят са машините. Те са много и различни. Има по-големи от мамута, има мънички като плъхове, има силни, има слаби. Едни тичат бързо като антилопи, други плават като риби, трети летят като птици, четвърти са неподвижни като камък. И всичките шумят. Ядат скали или черния земен сок. Когато бодърствуват, е страшно да се доближиш до тях, толкова са свирепи. Но когато спят, нищо не чуват. Тогава с тях можеш да правиш каквото си щеш. Един човек пред очите ми изкорми такава спяща машина. Но тия зверове са много хитри и умни. Те носят на хората ручеите в пещерите им, за да не изпитват людете жажда. Отделят светлината на огъня от жарта на въглените и също им я носят в жилищата. Изкопават от земята корени, събират за човека плодове. Подчинили са всички други животни и ги държат в плен, за да хранят хората с тях. Те возят в утробата си хората не само по земята, но и във въздуха…

— Че аз какво казвах! — Олла тържествуващо изгледа съплеменниците си. — Ние, хората, сме по-силни от всички живи твари, защото имаме ум. Така е било и така — виждате! — ще бъде!

— Не, Олла — лицето на Увак стана печално. — Тъкмо обратното. Не нашите потомци владеят каменните зверове, а каменните зверове, машините, владеят тях.

— Но ти сам каза, че…

— Вярно. Но не споменах веднага за коварството на машините. Ето, всички ние сега седим край огъня. Ловът беше сполучлив, нали?

— Сполучлив беше.

— Стомасите ни са сити, нали?

— Сити са.

— Месото е достатъчно, нали?

— Достатъчно е.

— А какво правим ние, когато стомасите ни са сити, месото е достатъчно и огънят весело пращи? Ние спим, развличаме се, пеем, рисуваме, измисляме приказки, украсяваме дрехите си. Кой може да ни застави да работим ден след ден, непрекъснато, когато няма нужда? Никой! А нашите потомци не ги питат „искаш ли да работиш, или не“. Те и със сити стомаси работят. Те служат на машините!

Стана много тихо, толкова тихо, че се чуваха капките в дъното на пещерата. Увак с умиление плъзна поглед по опушените сводове, по нишите с купища кожени завивки, по огъня и по мъдрите лица на своите съплеменници и тежко въздъхна.

— Машините ги заставят да работят — глухо рече той. — И нощем, не само денем. Ако някой работи небрежно, машините го наказват. Те осакатяват, а понякога и убиват. Аз с очите си видях как пред входа на една пещера една бягаща машина смачка човека — явно, той се беше провинил в нещо. А хората с пръст не посмяха да докоснат убийцата!

Пещерата закънтя от негодувания. Увак вдигна ръка.

— И това не е още всичко! Вие ще запитате, естествено, защо тогава машините хранят хората, защо ги държат на топло? За същото, заради което ние храним и пазим кучетата!

Воините се хванаха за боздуганите си. Майките изплашено притиснаха децата си. Гняв и горест се изписаха върху всички лица.

— И това — гласът на Увак зазвънтя, — при положение, че с машините, колкото и ужасни да са на вид, можеш лесно да се справиш, когато спят. Но никой и не помисля за борба! Хората не ги убиват в съня им, а ги чистят, лекуват ги! Онзи човек, който пред мен разпори търбуха на машината — той скърбеше, че не може да я излекува! Както виждате, хората дори не съзнават своето зависимо положение. Наистина те смътно го долавят. И се самозалъгват, като си измислят разни приказки! Хората се мъчат да се убедят, че не те служат на машините, а машините служат на тях. Да, да! Те дори ме уверяваха, че машините не могат да се раждат без хората. Че те, хората, правят машините, за да си служат с тях. А сами ме отведоха да видя как машината прави други машини! Сама, без хората, аз с очите си видях как става това! Ето докъде е стигнало тяхното самозалъгване!

Настъпи тягостно мълчание. Всички седяха, подпрели глави. В очите на някои жени блестяха сълзи.

— Аз исках да вразумя потомците — продължи Увак. — Исках да им напомня за гордостта на човека, за могъществото на предците им, но те дори не ме разбраха. А виж, машините се разтревожиха. Отначало се опитаха да ме убият пред входа на пещерата, както убиха оня човек, но аз, разбира се, не им се дадох. Те видяха, че не се боя от тях. Уплашиха се и побързаха да ме върнат обратно, като видяха, че съм опасен за тях. Но тайно откраднаха моята хубава кожена дреха и ми дадоха в замяна тази гнусна робска одежда! Аз не желая да я нося! Кожа ми дайте! Кожа!

Той в изстъпление разкъса от себе си тревирения костюм и се успокои, едва когато се загърна в дрехата на своето свободно племе. После дълго седя, мрачно втренчен в пламъците на огъня. Така потиснато гледаше огъня и цялото племе.

— Но, Увак — меко възрази една от жените, — може би у нашите нещастни потомци умът само дреме и все пак има някаква надежда.

— Техният ум! — Увак презрително се усмихна. — Тялото им е станало хилаво, защото машините умишлено са ги приучили на неистинска храна. Представяте ли си: те не могат да отгризат пищялната кост и никога не ядат сурово месо! Отвратителна храна, хилаво тяло — как може тогава да оцелее умът? Ето ние — в гласа му зазвуча гордост, — ние всичко помним, нали?

— Да — тихо прозвуча в отговор.

— Цялото наше умение, всичките си знания ние държим в главите си, нали?

— Да!

— Ето: ние помним всички навици на зверовете, всички миризми, всички пътечки, всички наши предания и занаяти. Всеки от нас държи в главата си всичко, което е необходимо за племето. А те нищо не могат да запомнят без подсказването на техните паметни знакчета — такива едни мънички чернички белегчета, които те наричат писменост. Толкова им е отпаднал умът!

— Значи, хората вече нямат бъдеще! — тихо въздъхна мъдрата стара Олла. — Горките ни деца!

И тя закри с ръце лицето си. И не забеляза, че малкият й правнук, който през цялото време увлечено майстореше нещо, забута по камъка малка каручка и в пещерната тишина звънна първото в историята колело.