Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Game Over, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Еленкова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo (2009)
Издание:
Адел Паркс. Да си намериш майстора
ИК „Ера“, 2003
Редактор: Светла Иванова
Художник: Димитър Стоянов — Димо
История
- — Добавяне
16.
Пред мен се открива цял нов свят. И съвършено нова тема за разговори. Отгръщам нова страница в личностните отношения с майка ми, с майката на Джош, с лелите, съседките и жените, с които се запознавам по вечери, ресторанти, художествени галерии и във фитнесзалата — правя докторска степен по сватби и създаване на дом. За какво съм говорила с хората, преди да надяна диаманта на пръста си? Приятно съм изненадана от откритието, че сватбените подготовки са възхитителен заместител на секса.
Което е хубаво, защото с Джош сме решили засега да не бързаме.
— Но защо? — недоумява Иси.
— Ами защото установихме, че пренастройването от приятелски към любовни отношения е малко по-трудно, отколкото очаквахме.
— Добре де, но не е ли сексът възлов елемент в един бъдещ брак? Не смяташ ли, че от женените хора се очаква да имат любовни отношения?
— Да, но и приятелски. — Думите ми прозвучават малко войнствено. — Решихме да преодолеем първоначалното смущение, като се натряскаме и скочим в леглото, без много-много да му мислим. В крайна сметка безброй пъти сме го правили с други хора. Макар сега да ми изглежда просташко и евтино. Дадох си сметка, че не ми се бърза, защото искам да бъде наистина много специално преживяване. Още няколко месеца без секс ще ми дойдат отлично.
— Само гледай да не забравиш как се прави — подкача ме Иси. Замерям я с възглавница, но в същия миг Джош влиза с поднос с вино и чипс „Прингълс“.
— Защо имам чувството, че говорите за мен? — Настанява се помежду ни. С Иси се споглеждаме.
— Славословим — казва тя.
Малките благородни лъжи са начин на живот. Едва ли ще бъде уместно да изтърси: „О, всъщност дискутирахме обета ви за целомъдрие.“
И все пак — едно време обсъждахме открито всички аспекти на живота. Винаги сме споделяли най-важните неща — като се започне с разпуснатия морал и се свърши с разслабените стомаси, когато бяхме на пътешествие в Индия.
Като си тръгне Иси, ще кажа на Джош каква всъщност е била темата на разговора. Малка промяна в груповата динамика — почти незабележима и със сигурност несъществена.
Братът на Иси се нае с оформлението на сватбените ни покани, тъй че тази вечер тя ни гостува, за да ни помогне да уточним текста. Друга незначителна промяна в живота — Иси вече рядко се отбива на гости просто ей така. Посещенията й винаги са подчинени на някаква цел. Причини се намират всякакви — избираме рокли и цветя, обсъждаме ремонта на жилището на Джош, тя има да ни връща някаква тенджера.
Новото положение обаче не е чак толкова страшно, тъй като се виждаме не по-рядко отпреди.
— Е, Иси? Реши ли как да ни кумуваш — от страната на булката или от страната на младоженеца? — пита Джош.
— От страната на булката. Не за друго, просто тоалетът повече ми допада.
— Пък и аз съм ти по-симпатична — закачливо се провиквам.
Прави ми впечатление, че вместо да ми отговори, отвръща с въпрос:
— Къде ще се жените?
Отвръщаме в един глас и даваме различни отговори:
— В Лондон — казвам аз.
— У дома — казва Джош.
— У дома — бързам да се поправя.
— В Лондон — преварва ме той.
— Още не сме уточнили подробностите — извинявам се на Иси. Тя мъдро запазва мълчание.
— Но пък определихме датата — казва Джош. Сгушнам се в него.
— Браво — усмихва се Иси. — Кога?
— През юни — отвръщам.
— През юли — в същия миг казва Джош. Двамата се разсмиваме. — Виж какво, няма значение. Както кажеш. Аз умирам от възторг и това ми е достатъчно. Ще бъде най-страхотното тържество. — Навежда се към мен и ме целува. Аз се отдръпвам, тъй като не искам да поставям Иси в неудобно положение.
Джош отива на тренировка по ръгби, а ние с Иси се заемаме с проекта „Сватба“. Подхождам към задачата досущ като към служебен проект.
— Добре, като начало ни трябва списък.
Иси скача и се връща с лист и химикалка. Аз грабвам купчината булчински списания и отварям бутилка шардоне.
— Значи още не сте уточнили кога и къде ще бъде тържеството? — тихо пита Иси, дощато внимателно изписва „Сватбата на Кас и Джош“ най-отгоре на листа с добре познатия ми едър, по детски заоблен почерк.
— През юли, в Ешър, където живее семейството на Джош.
— Това се казна напредък — ухилва се Иси. — В коя църква?
— Църква ли? Не се бях замисляла за църква.
— Обикновено църквата е най-важната част.
— По-скоро си представях гражданска церемония. В някоя градина или изискан хотел. — Подвивам крака под себе си.
— Говорила ли си с Джош? — деликатно подпитва Иси. — Той е доста набожен.
— Особено като се има предвид, че играе ръгби.
Прихваме да се смеем. Действително Джош не е отявлен атеист, но все пак вярва в Бог и ходи на църква на Великден, Коледа и още два-три пъти годишно. Помня, че преди време, като стана кръстник на децата на главния съдия, прие задълженията си много сериозно. Тогава го възприех като опит да се подмаже на шефа си. Но може би не съм била права. Преосмислям позицията си.
— Естествено, че е набожен, Иси. Учил е в частно училище, където задължително се ходи на литургия. Добре, ще говоря с него по въпроса.
— Говори, но ако наистина искате да се ожените през юли, трябва да побързаш. Вече е април. Да разбирам ли, че става дума за юли тази година? — Иси драска сърчица и камбанки в ъгъла на листа.
— Да, юли тази година.
Продължаваме нататък и съставяме списък на разходите. С известно безпокойство научавам, че съгласно традицията почти всичко се поема от родителите на булката — родителите на младоженеца се отървават с някое и друго цвете и пръстените. Искрено се съмнявам, че майка ми е учредила таен фонд, в който магически се трупат средства за момента, когато ще срещна Принца от приказките. Мисля, че ако изобщо е предвидила средства за моята сватба, надали се е осланяла на разумни аргументи — досега почти не съм й дала повод да се надява, че смятам да се омъжвам. Освен ако нямаме намерение да угощававаме гостите си с наденички на клечка, сирена и ананас, ще се наложи двамата с Джош да поемем разходите. Дано никой не се обиди. Напоследък всички се държат много странно. Ако събирах по една лира при всяко споменаване на фразите „традиционно“, „по принцип се прави еди-какво си“ и „от вас се очаква еди-що си“, вече щях да съм натрупала милион. Учудена съм, че тези думички ме дебнат на всяка крачка, тъй като се сблъсквам с тях за пръв път през целия си живот.
— Добре, какво друго трябва да се включи в плана за действие?
— Трудно може да те обвини човек, че мозъкът ти се е замъглил от много романтика, а, Кас?
— Просто искам да действам организирано.
Тя свива рамене и се връща към булчинското списание, а аз на свой ред се заемам с бутилката вино.
— Та за венчавката, независимо дали ще предпочетете гражданска, или църковна церемония, ще ви трябват пръстени. Трябва да подберете музика и текстове за ритуала. Трябва да изберете автомобили, да ангажирате фотограф и да помислите къде ще настаните гостите. Има доста неща, за които трябва да се помисли. Трябва да се състави списък на гостите, списък на приелите поканата, меню, списък на напитките, списък с подаръци. Трябва да се ангажира кетъринг-фирма. Освен фотограф ви е нужен и видеооператор. Аз на твое място бих отклонила любезното предложение на баща ми да снима със своята видеокамера. По-стара е от мен. Какво тържество искаш?
— Мислех, че бива само един вид — сватбено тържество след церемонията.
Иси отегчено забелва очи.
— Как ще разположиш гостите — всеки ще си има собствено място или ще бъде като коктейл; какво ще им бъде поднесено — пъпеш с пиле или нещо по-нетрадиционно, примерно азиатска кухня, суши, италиански специалитети или мексикански специалитети; какви ще бъдат приборите и кърпите, как ще са оформени менютата, каква цветна украса ще има; ще каниш ли деца — в такъв случай ще трябва да се помисли за тяхното меню и за клоун, който да ги забавлява; ще хвърляме ли тюлени кошнички, ще има ли балони, ще съставиш ли предварителна схема за разположението на гостите; масите кръгли ли ще бъдат, или квадратни; кой ще заеме мястото, по традиция отредено за бащата на булката; ще се държат ли речи, ти самата ще държиш ли реч. — Иси най-сетне млъква.
— Ааа, ясно. Хм, ти как смяташ? — Това е въпросът, който Иси очаква цял живот.
— Ами, ако аз щях да се женя, щях да разположа гостите на предварително фиксирани места и да съставя схема на разпределението. Не бих смесвала млади и стари — този подход е успешен само по книгите. Ще се постарая да настаня заедно хора с подобни интереси. Менюто ще се състои от карпачо с риба тон, темпура с риба и салата чили и полента с пармезан, а за десерт ягоди, малини и боровинки, сервирани на огромни купчини в средата на всяка маса. Вместо традиционната сватбена торта ще си поръчам профитероли с натурален шоколад.
Слушам я, зяпнала от почуда и ужас. Кога е намерила време да измисли всичко това? После се сещам, че вместо с тай-чи постоянно занимава мозъка си с мисли за въображаемата си сватба.
— Ъъ, звучи добре. Така да бъде.
— Няма да бъде така! Така ще е на моята сватба!
Не изтъквам аргумента, че Иси дори няма постоянен приятел. Струва ми се доста подло.
— Ами, тогава… — Не зная как да продължа. — На мен наистина ми е почти все едно, а съм сигурна, че и Джош няма да придиря особено. Предлагам да питаме мама. Ще се включи да помага с удоволствие. Подготовката за сватбата доста ще разнообрази сивото й ежедневие.
— Не бих казала, че тя го намира „сиво“.
— О, Иси, престани! Преди да се омъжи, е била пример за целомъдрие и непорочност — което надали е било Бог знае колко забавно. После се е влюбила до полуда в съпруга си, в следващото действие той напуска сцената, а оттогава тя все се опитва да спре живота и все още отказва да преживее загубата му.
— Така ли си представяш живота й?
— Как другояче?
Вече избирам телефонния номер на майка си и не слушам много внимателно, но Иси като че ли споменава нещо за три гряха, в които не мога да бъда обвинена. Наблюдавам я как прокарва пръст по страницата на списанието, докато чете — толкова старомодно и трогателно. Изведнъж пръстът й спира да се движи и след кратко колебание Иси ме пита:
— А застраховка?
— Застраховка ли? За какво ми е притрябвала застраховка?
— Срещу кражба на подаръците, повреждане на роклята, повреждане на сватбения павилион.
— Та това е сватба, не рейвпарти!
— Загуба на депозита в случай, че сватбата се отмени?
Замълчаваме.
— Хм, дай да теглим чертата.
* * *
Прехвърлям цялата отговорност на майка си. Тя посвещава летните месеци на усилена подготовка, която се оказва изключително успешна. Преизпълнена с ентусиазъм, мама поема цялата организация — от църквата до кетъринга, като тактично се допитва до майката на Джош за всяко нещо. Сватбата оказва невероятно въздействие върху всички ни. Майката на Джош никога не е била толкова жизнерадостна, пие по-малко и се усмихва повече. Тъй като нямам баща, който да поеме традиционните задължения на тъста според патриархалния морал, бащата на Джош с радост се нагърбва с тази задача. Поканва на тържеството абсолютно всичките си познати, говори за „предстоящото щастливо събитие“ и, готова съм да се закълна, дори осанката му се промени и взе да ходи по-наперено. Само по себе си подобно поведение много би ме разярило, но за щастие цялата работа го наведе на мисълта, че издържането на любовница не се вписва в контекста на сегашното му положение в живота. Престана да кръшка, поне за момента. Джош е обезумял от щастие. Иси така и не повдигна никакви възражения. Всички преливат от възторг като свиня в тиня. Аз изпитвам огромно облекчение от факта, че ми е спестена необходимостта да участвам в цялата какофония, тъй че спокойно да мога да се отдам на работата си. Нахвърлям се върху служебните задачи с истинска стръв.
Възобнових навика си да посещавам фитнесзалата пет пъти седмично, да ходя на работа с велосипед в осем и трийсет и да работя без прекъсване до обяд. Само дето вече не оставам до късно, тъй като мама почти постоянно организира императивни срещи с фризьора/викария/ кетъринг-фирмата/видеооператора/фотографа/дизайнера по цветята и т.н. Но не бива да се забравя, че аз обичам да съм заета. Имам чувството, че цялото ми съществуване сякаш е обвито в прозирна опаковъчна хартия, овързано е с панделки и е посипано с розови венчелистчета.
— Някой е заел мястото ми на стойката за велосипеди. Оправи се — изревавам на Джаки от вратата. — Рики, имаш ли рейтинга от снощното предаване? Дай, Дебс, прегледахте ли днешната преса? Пише за нас в „Гардиън“ по повод сюжета на „Тедингтън Кресънт“, в „Сън“ във връзка с документалния филм за гаджетата на звездите и в „Стар“ — за „Секс със екс“ Трябва да признаете, че това е отлично постижение за един ден. До десет часа да се изпрати отговор и в трите редакции.
Джаки поставя на бюрото ми двойно еспресо и любопитства:
— Какво гледа снощи?
— Нямах време за телевизия, бях на проба за сватбена диадема. — Позволяваме си да отделим един миг да се пошегуваме.
— Добро утро, скъпа — провиква се Том, без да насочва поздрава към конкретен човек.
— Добър вечер — отвръщаме в хор, тъй като вече е девет без петнайсет. Том ни поглежда обидено — сигурно за пръв път идва на работа толкова рано.
Оперативката протича по план. Грей ме осведомява, че комисията е повдигнала две възражения за нецензурен език, но — или по-скоро именно поради тази причина — рейтингът на повечето предавания се движи в рамките на очакваното. Започваме спор какъв рейтинг да планираме за следващия сезон. Като директор на рекламата и спонсорството Грей има интерес да „завиши очакванията“. Останалата част от екипа смята, че подобно раздуване на цифрите означава да си поставяме непостижими цели. Намирам дипломатично разрешение на въпроса, посочвайки средната стойност между двете крайности. Рики докладва новостите около програмната схема. Слушам го с половин ухо, тъй като ми прави впечатление, че Дебс пуска думите му покрай ушите си, втренчила празен поглед в скрийнсейвъра си (с Джордж Клуни!). Тази липса на творчески ентусиазъм ме дразни. Отново се заслушвам в Рики.
— … И затова ръководството предлага „Секс със екс“ да се измести. Да приема, нали? — Ако не беше захлопнал папката си и не беше скочил да си върви, може би нямаше да ми направи впечатление.
— Какво, какво?
Рики въздъхва, дал си внезапно сметка, че е налетял на нераздвоеното ми внимание. Няма избор и се принуждава да ми докладва в пълни подробности.
По ирония на съдбата именно благодарение на успеха на „Секс със екс“ TV6 успя да привлече доста средства, които бяха вложени в касови филми — специално се погрижих за това. Сега програмната дирекция предлага да надминем останалите независими телевизии, като в праймтайма пускаме кинохит, което на свой ред налага „Секс със екс“ да се измести в друго време. Как не го предвидих!
— Нямаме голям избор — виновно свива рамене Рики. — Доводите им са железни. „Секс със екс“ вече има твърда аудитория, с Арни Шварни ще привлечем повече зрители. Има повече насилие.
Прав е. Кимам с въздишка.
— Добре. Кажи, че приемаме.
— Как така приемаме? — изненадано възкликва Фай. — Няма ли поне да направиш опит да развиеш предаването?
— Виж какво, Фай, човек трябва да се научи за кои неща да се бори. Погледни на проблема в по-широк план. Трябва да мислим за целия канал, а не за отделните предавания.
— Но идеята за това предаване беше твоя!
— Фай, аз преливам от идеи. Десет милиона зрители е отлично постижение за предаване от този тип. Цифра, която въобще не сме си представяли, че ще достигнем. Нека не се лакомим. С подходящите филми ще привлечем дванайсет милиона. Освен това никой не говори за сваляне на предаването от ефир — просто ще го преместим извън праймтайма.
— Ако беше мое предаване, щях да се боря със зъби и нокти да си остане в часа, в който зрителите са свикнали да го очакват — яростно изсъсква Фай много по-пламенно от обикновено.
— Да, но не е.
* * *
Като част от отбранителната кампания, имаща за цел да ме предпази от опитите на Бейл да ме засенчи, реших да наблегна на присъствието си в публичното пространство. В интервютата за националните ежедневници недвусмислено давам да се разбере, че приносът ми за успеха на канала е колосален. Освен това максимално се възползвам от някои свои дадености, различни от интелектуалните характеристики. Предполагам, че ако съм знаменитост, Бейл ще бъде по-мотивиран да се държи мило с мен. Тъкмо насред интервютата за едно от големите лъскави женски списания Джаки ми съобщава, че майка ми ме чака на рецепцията.
— Съжалявам, но ще трябва да прекъснем разговора дотук — извинявам се с усмивка. Интервюто погълна много повече време и усилия, отколкото очаквах. С репортера се впуснахме в сложна игра. Зная, че ме харесва, но го прикрива — въпрос на професионална гордост. Аз пък се преструвам, че се опитвам да го покоря, макар да съм наясно, че вече го въртя на малкия си пръст.
Той прави кисела гримаса, мъчейки се да разбере дали съм планирала прекъсването с надеждата да спомене в интервюто, че обядвам с майка си. Ако е нарочно, няма да го спомене. Ако не е — непременно ще го вмъкне. В крайна сметка тази подробност ще придаде на материала му малко по-човешки облик, какъвто до момента напълно липсваше. Истината е, че се получи съвсем случайно. Пътищата им никога нямаше да се пресекат, ако мама не беше истински деспот на тема точност, а този журналист не се разтакаваше, което е типично за всички журналисти.
— Един-два последни въпроса. — Приемам със захаросана усмивка. — Непрестанно ви засипват с оплаквания по повод естеството на водещото ви предаване, „Секс със екс“ — пишат ви родители, учители, общинските власти. Дори Англиканската църква ви осъди…
— Аз съм привърженичка на агностицизма — прекъсвам го с усмивка.
Без да ми обръща внимание, продължава:
— Как приемате обвинението, че проповядвате разврат?
— Много просто — не го приемам. Рейтингът остава непроменен и когато двойката не се раздели. Телевизията е държавно санкционирана форма на култура. Не принуждавам никого нито да гледа, нито да участва в предаването — изпявам заучения отговор като папагал и едва съумявам да скрия прозявката си. Вече не ми звучи толкова убедително, колкото едно време. Дано обаче репортерът се хване. Хрумва ми да добавя нещо ново: — Британската публика е твърде интелигентна, за да се остави да й диктуват. Ще ме цитирате ли дословно? — Той кима смутено. Очевидно се подразни, задето прие без бой.
— И един последен въпрос. Наричат ви „гласът на вашето поколение“ — как ви кара да се чувствате този етикет?
— Така ли ме наричат? Не знаех — кискам се кокетно в напразен опит да го заблудя, че съм напълно безобидна. — Честно ли да ви отговоря? Но няма да ме цитирате. — Не издържам повече на сиропирания си фасон. Коства ми огромни усилия. Журналистът кима. — Не съм гласът на своето поколение, тъй като съм далеч по-умна, по-милостива и по-жестока.
Той преживя казаното. Подозирам, че се ядосва, задето се съгласи да не ме цитира. Това беше най-свежото изречение в цялото интервю.
Де да знаеше какво имам предвид.
Изправям се, с което давам да се разбере, че е време да вървя. Джаки изпраща журналиста и довежда майка ми.
— Извинявай, позабавих се — посрещам я с въздушна целувка и грабвам сакото и чантата си, преметнати на облегалката на стола. — Джаки, ще обядвам с мама, след което ще й търсим тоалет за сватбата. Ще отсъствам почти целия следобед.
Това не е проблем — намирам, че работя извънредно толкова често, та ми се полага от време на време да ме няма. С изключение на моя екип служителите на телевизията се явяват на работа едва в единайсет, а за мнозина работният ден започва едва когато изтрезнеят след обяда.
— Проверявай редовно електронната ми поща, тъй като очаквам важно решение на изпълнителния съвет за бюджетите за догодина. Мобилният ми телефон ще бъде включен, но ще ме търсиш само в случай на крайна нужда. Не ме свързвай с никого, освен с Дарън.
— С Дарън ли? — зашеметена повтаря Джаки. Сякаш получавам електрошок с мощност две хиляди вата.
— Дарън ли казах? Имах предвид Джош. — Алена като божур, тършувам из чантата си, преструвайки се, че търся кърпичка да почистя червилото си например, макар че устните ми дори не са начервени.
— Защо каза Дарън? — любопитства Джаки.
— Ами сигурно заради онзи журналист. Засипа ме със същите въпроси, каквито ми задаваше онзи тип Дарън. Дали не се чувствам отговорна за разврата на нацията. И не изпитвам ли вина, задето действаме като катализатор за насилието.
Ръцете ми изведнъж заживяват свой живот. Почесват носа ми, затъкват кичур коса зад ухото ми, разтриват крака ми. Не желаят да стоят мирно на кръста ми или отпуснати край тялото. Джаки и мама изпитателно се взират в мен.
— Много си приличаха, журналистът и ъъ… как му беше името… Дарън. И двамата са непрактични, заблудени, морализаторски настроени дървеняци. Прощавай, мамо. — Бързам да се извиня за нецензурния си език, преди да ми е направила забележка.
Прости ми, Дарън. Дълбоко в себе си се чувствам гадна предателка.
— Кой е този Дарън? — иска да знае мама.
— Един тип, който не участва в предаването.
— Ходещ секс — с равен тон пояснява Джаки.
— Извинете, мила, но не ви разбрах — преструва се мама.
— Един такъв като Джуд Ло, но с много по-опасно и по-мръснишко излъчване — добавя Джаки. Мама продължава да недоумява. — Един такъв като Рет Бътлър — пояснява най-накрая.
— О, разбирам.
* * *
Двете с мама с облекчение и задоволство се отпускаме на столовете в ресторанта на „Селфриджис“. Влачим тежки торби, а портмонетата ни доста са олекнали, в резултат на което сме в еуфория. Реализирахме страхотно постижение. Купихме на мама тоалет за сватбата, който допада и на двете ни. Освен това финализирахме въпросната покупка, без да прибягваме до сръдни, фасони, цупене, изнудване и сълзи. Макар да сме обядвали, предоволни от постигнатия успех, поръчваме традиционния чай със сандвичи и сладкиши. Аз, разбира се, не се и докосвам до сметановите лакомства. И преди фанатично следях диетата си, но сега, когато ще ставам булка, проявявам драконовска строгост към себе си. Мама обаче е във възторг и дори притесненията й от екстравагантните разходи траят съвсем кратко. После пристъпва към ритуала, който напоследък следва винаги когато сме заедно — разтваря чантата си и изважда наръчника „Как да планирате сватбата си“.
— Говори ли с фризьора си?
— Да. Записах си два часа. Един за пробна прическа и един за сватбения ден. Но умувам над идеята да си отрежа косата.
— О, не, имаш такава разкошна коса. — Мама ме гледа покрусено, сякаш предлагам да принесем весталки в жертва на езическите богове.
— Твърде съм стара за такава дълга коса. Какво ще кажеш за едно късо каре като на Зоуи Бол?
Очевидно няма какво да каже, защото просто маркира квадратчето „фризьор“ и продължава по-нататък:
— Осведоми ли банката за промяната във фамилното си име? Трябва да си поръчаш нови банкови карти.
— Не мисля да си променям фамилията.
— О.
— Е, тъкмо една задача по-малко — оправдавам се и съсредоточено отпивам глътка „Ърл Грей“. Майка ми умее да казва милиони неща с мълчанието си. Най-сетне преминава към следващата точка от списъка:
— Трябва да подбереш цветя за букета.
Тутакси проумявам, че задачата далеч не се свежда до избирането на нещо благоуханно и красиво.
— Мислех хортензии…
— Не може хортензии.
— Защо?
— Защото носят нещастие. Символизират самохвалство и парадиране.
— Добре де, кои носят щастие?
— Розите винаги са подходящи. В зависимост от цвета символизират любов, невинност и благодарност. Или нещо деликатно като слънчоглед, символизиращ отдаденост и вярност, гарниран с лимонови цветчета. Те пък означават вярност в любовта.
— Глупости на търкалета. Твоят букет какъв беше?
— От лимонови цветчета.
— Виждаш ли?
Мама отклонява поглед. Зная, че съм й причинила болка. Не съм в състояние да й се извиня.
— Добре, добре, слънчогледи с лимонови цветчета.
Тя се усмихва облекчено, а аз съм смутена от откритието колко е лесно да я зарадва човек.
— Мислила ли си за медения месец?
— Оставила съм тази задача на Джош. Което вероятно не е много разумно от моя страна, но така гласи традицията. Не може ли тактично да поговориш с него, мамо? Намекни му да не се нахвърля на твърде активни занимания. Да не вземе да резервира експедиция до Северния полюс или кану-сафари. Плаж и барове са ми напълно достатъчни. — Мама си записва.
— Той избра ли си шафери и кум?
Зяпвам я шашардисано.
— Не те питам аз, така пише в книгата. Ето виж: „Проверете дали годеникът ви си е избрал шафери.“ — Тя посочва съответното място в текста.
— Господи, явно презумпцията е, че всички се женят за пълни олигофрени, които дори не могат сами да си избършат носа. — Удостояваме околните маси с недоверчиви погледи, изпълнени с презрение.
— Та избрал ли си е шафери? — продължава мама.
— Не — отвръщам и двете безпомощно започваме да се кискаме. Харесва ми такава спокойна. Като утихва смехът, казвам: — Благодаря ти, мамо. Толкова съм ти задължена. Зная, че хвърляш колосален труд.
Мама засиява и притеснено се усмихва. Внимателно разрязва кроасана си надве, после още надве. Покрай сватбата се отвори невероятно много работа и не знам как щях да се справя без мама. Никога не съм вярвала, че ще се развълнувам особено от приказния ден, но с наближаването му наистина искам всичко да бъде съвършено. Искам да съм съвършената булка със съвършената прическа, рокля и грим. Искам съвършена майка, издокарана с шапка, която й отива, и придружена от всичките си приятелки. Искам съвършени гости, които са доволни от менюто и разположението си по масите.
И съвършен съпруг, какъвто Джош безспорно е.
— Днешният ден беше фантастичен, нали? — отбелязва мама.
— Да — отвръщам.
— Иси ми спомена за някакъв Дарън — без никакво прекъсване продължава тя. — Подай ми мармалада, пиленце. — Отчаяно се опитва да бъде лукава, но няма никакъв опит в тази област. Аз от своя страна съм ветеран. Бъркам в чантата си и изваждам изсред тоновете тънка опаковъчна хартия сватбените обувки, които току-що си купих. Извезани са с милиони миниатюрни мъниста. Определено не съм виждала по-красиво нещо.
— Какво ще кажеш, мамо?
— Разкошни са. Не беше ли Дарън онова момче от Севера? С което бяхте на почивка?
И Иси е една черна станция!
— Не беше почивка, мамо, а командировка.
Мама прибягва до церемонията, която практикуваме от хиляда години. Допълва чашата ми с чай и ми отрязва парче торта. Извършва движенията с прецизността на гейша. Аз полагам усилие търпеливо да изчакам края на свещенодействието. Едва сега си давам сметка, че с този ритуал мама печели време. Има да ми казва нещо важно и търси най-подходящите думи, в които да го облече.
— Джош е прекрасно момче.
Усмихвам се — всичко е наред. Това е факт, който и двете отлично знаем.
— В известен смисъл винаги ми е бил като син, а на теб със сигурност ти е като брат. Убедена съм, че много те обича.
— Хм, виж, мамо, опасявам се, че това не е някаква съкрушителна тайна. Сгодени сме и следващия месец ще се женим. Не е ли това обичайното състояние на нещата?
Мама се пресяга през масата и поставя длан върху ръката ми.
— Обичаш ли Джош?
— Мамо!
Потресена съм. Когато баща ми информира майка ми за любовната си връзка, тя не можа да повярва. Буквално. От прага на кухнята лично наблюдавах как се втурна насреща му и се метна на врата му. Усмихна му се нежно и изпълнена с надежда го попита нима е възможно да обича някого колкото жена си и дъщеря си, камо ли повече. Очакваше той да се вслуша в здравия разум и да отвърне: „О, не, разбира се, че не.“ Така щяхме да потулим цялата глупава история и да се престорим, че никога не се е случвала. За нещастие баща ми не беше наясно с този сценарий. Отвърна, че да, за съжаление случаят е именно такъв. Майка ми направо се олюля. Именно в този миг заплете първата бримка от сложната предпазна мрежа, която изтъка около себе си, за да се предпази от подобни ужаси и унижения. Ключовите положения са да не показва свободно чувствата си (случаите, когато съзнателно е посегнала да ме докосне, могат да се изброят на пръстите на едната ръка), да не обелва и дума за любов и да не задава въпроси, чиито отговори не са й известни. Разтревожена съм от факта, че само за един следобед, както си седим в „Селфриджис“, мама наруши и трите си правила.
Но май вече е късничко да се вживява в ролята на мой съветник. Това, че съм й позволила да избере менюто и цветята за сватбата ми, далеч не означава, че искам мнението й по всички аспекти на живота си. Тя ми е майка, следователно нищо не разбира и знае по-малко от мен. Винаги ме е оставяла да греша и сама да си вадя поука от грешките си. Защо смята, че е дошло време да започне да ми се бърка? Във в случай изведнъж се усещам засегната от самата себе си. Омъжвайки се за Джош, не допускам грешка. Това е правилното решение. Той е мил, почтен, приятен и всички го обичат; предстои му бляскава кариера и умее да готви. И не е Дарън.
Стрелвам мама с гневен поглед, но тя не се оставя да бъде сплашена току-така. Вместо това отсича:
— Ще бъда крайно разочарована, ако се окаже, че единственото, на което съм те научила, е да се жертваш.
* * *
Натоварвам мама на едно такси, с което едва не провалям целия ден, защото според нея пътуването с такси е проява на фриволност и тя го разглежда като поредния пример за моето декадентство и „чудати навици“. Аз пък смятам, че по този начин ще се избегне опасността да смачка новата си шапка в навалицата в метрото. Едва не се сбиваме, но на бърза ръка се съюзяваме, когато шофьорът на таксито троснато ни заявява или „да се пръждосваме, или да се качваме в проклетата, шибана кола“. Аз се мятам на друго такси и бързам да се върна в студиото навреме за интервюто с неколцината евентуални участници в следващото издание на „Секс със екс“. Свършвам в осем без петнайсет и когато се прибирам в кабинета си, в целия отдел няма никого, с изключение на Фай.
— Колко е късно, а ти си още тук — отбелязвам.
Тя не отвръща направо — нещо се е начумерила и ми мята сърдити погледи. Спомням си, че тази сутрин меко я упрекнах, но затова пък пред всички, и се догаждам, че вероятно тази е причината да ми се сърди. Правя опит да възстановя мира в екипа, като й разкажа за интервютата.
— Момичето е типична коренячка от Есекс…
Може би въобще не е от Есекс, а от Единбург, Ексетър или кой да е град между Шотландия и Корнуол. Няма значение, важното е, че Фай ще ме разбере. Девойката ми разказа за бившето си гадже. Биографията му звучеше като житието на разкаял се грешник, постъпващ в манастир. Непоправим женкар и комарджия, чиято представа за работа се изчерпвала с това — от време на време да пребърква джобовете на хората в местния търговски център — с две думи, пълна отрепка, но тя напълно му опрощаваше всички грехове, единствено и само защото й се струваше „яко сол“.
Аз я зяпнах неразбиращо.
— Това някакъв есекски жаргон ли е?
— Не. Имам предвид сол. Солта на земята. Истински. Ебач от класа — подробно ми разясни тя.
— Ааа — изкривих устни. С ясното съзнание, че тя ще изглежда добре на малкия екран, а актьорът, който забавлява публиката, може да използва безброй вицове от есекския репертоар.
— А знаеш ли, Фай, какво казало момичето от Есекс след единайсетия оргазъм? — Фай свива рамене. — Колко футболисти има в един отбор?
Това е много стар майтап, но Фай най-сетне оценява усилията, които полагам, и си позволява да се разкикоти. От отговора й разбирам, че съм я спечелила на своя страна.
— Тъкмо се каня да си вървя. Искаш ли да пийнем по едно. Можем да седнем в „Смелия лъв“.
Каня се да откажа с оправданието, че имам да отговарям на повече от трийсет имейла, но пред очите ми изведнъж изплува разстроеното лице на мама в „Селфриджис“.
Де да можеше там да си остане.
Давам си сметка, че ако окъснея сама в офиса, спомена за него няма да ме остави на мира, затова изключвам компютъра и грабвам чантата си.
* * *
— Добре ли си?
— Чувствам се отлично.
Не се чувствам отлично. Само че какво да й кажа? Как да обясня, и то точно на Фай? Чукваме чашите джин с тоник и отпиваме от питиетата си.
Питам се какво ли искаше да каже с това — да се жертвам?
Фай размахва цигарата си като диригентска палка в такт с ритъма на парчето от джукбокса — „Все нещо ми напомня“, което ми прозвучава много носталгично. Мамка му, без да усетя, ще почна и хороскопи да чета! Сантиментални текстове и алкохол е смъртоносна комбинация. В опита да избягам от мислите за мама, Джош и сватбата се впускам в разсъждения за работата си.
— Та, кажи ми сега, Фай, ако „Секс със екс“ беше твое предаване, какво щеше да направиш, за да го „развиеш“?
Фай ме поглежда засрамено.
— Хм, извинявай за сутринта. Много се бях вързала. Държах се безобразно. Както ти каза, човек трябва да се научи за кои неща да се бори.
— Не е нужно да ми се извиняваш — ухилвам се. — Хубаво е, че приемаш работата си толкова навътре. — Поне аз така смятам. — Кажи ми, как намираш предаването в момента? — Задавам й този въпрос, за да създам у нея впечатлението, че ценя мнението й. Това е тактика за повишаване на мотивацията на персонала, която научих на един семинар. Фай осмуква резенчето лимон от питието си.
— Честно ли?
Мигновено започвам искрено да ценя мнението й.
— Честно.
Възмущава ме намекът, че съм готова да чуя мнения, които не са напълно откровени. После си спомням, че често приемам полуистини, преувеличения, неискрени комплименти и незаслужена критика само защото зная, че са откровени лъжи. Това ми осигурява гладко въртене на зъбните колела в механизма, наречен мой живот. Преувеличението — като се започне от цените на продажбите и се свърши с квалификациите в служебната автобиография — е обичайна практика. Неискрените комплименти и незаслужената критика са резултат от задни мисли. Обикновено става дума за някое от трите П-та: повишение (лицето преследва собственото си издигане, опитвайки се да подкопае моите шансове), премия (осигуряване на премия за себе си за сметка на мен), промискуитет (горепосочените две).
Полуистини.
Те са доста по-неприятни. Направо отвратителни.
Пресушавам питието си. С Иси в момента общуваме предимно с полуистини. Не съм в състояние да бъда откровена с нея, нито пък с майка си или с Джош. За да бъда честна с тях, трябва да бъда честна със себе си, но след кратък размисъл отхвърлих тази опция, тъй като нейната налудничавост е очевадна.
— Още по едно? — Фай става и докато кимна в знак на съгласие, вече е почти на бара.
Истината е, че не съм забравила Дарън. Въобразявах си, че името му вече ще се е изличило от паметта ми и няма да извиква никакъв спомен. Че ще трябва да положа усилие, за да се досетя кой беше той и дори тогава ще остана безразлична, хладна, незаинтересована
Вместо това почти не ми излиза от ума и дори най-мимолетната мисъл за него ме преизпълва със… хм, щастие.
Чисто, неподправено щастие. Щастлива съм, че крачи някъде на този свят. Дори ако това някъде не е близо до мен. При все това само след четири седмици се омъжвам за друг. Заставям се да се върна към разговора с Фай. За какво ставаше дума? А, да, за честността.
Тя оставя питието си на масата.
— Да. Честно, как намираш предаването в момента?
— Ами, става. — Повдигам вежда. — Много е добро — поправя се тя. — Повдигам и другата си вежда. Мимиката не произвежда Бог знае какъв съкрушителен ефект, но поне съответен на мислите ми. Фай въздъхва: — Изгуби се тръпката. Вече не крие никакви изненади.
Права е.
— Някакви идеи по въпроса?
— Няколко.
Питам се дали ще ги сподели. Може би ме покани на питие, преследвайки именно тази възможност. Възможността да ми каже: „Ами виж, нахвърляла съм няколко идеи и бизнесплан“, и да посегне към хлапашката си чанта. Замълчавам. Тя не го казва. За голяма своя изненада си отдъхвам. Ако трябва да сме честни, един десетчасов работен ден е в състояние да скапе всекиго.
— Още нещо. — Фай се поколебава и заразглежда ноктите си. С огромна почуда откривам, че са жестоко изгризани почти до кожа. Питам се какво ли я безпокои. Или може би винаги си е гризала ноктите? Не си спомням.
— Казвай де, какво нещо? Всъщност я недей, първо ще взема още по едно и ще ми кажеш, като се върна. — Чудна работа, чашите ни са се изпразнили. Впускам се в неизбежната ръкопашна схватка с останалите нахални, ултраагресивни, елегантно изтупани лондончани. За щастие бивам обслужена мигновено. Рядко се намира барман, който да не ми обърне внимание (и барманка, която да не ме остави да чакам до безкрай). С мъка си проправям път към нашата маса. Чувствам се така, сякаш се завръщам от шестседмичен военнополеви лагер. Предвидливо взех по две питиета за всяка — всъщност по две двойни. Ако не друго, поне ще избегнем щурмовата подготовка поне за петнайсетина минути.
— Хайде, казвай. Какво друго?
— Ти.
— Аз?
— Да, ти. Променила си се.
— Сложила съм си сенки — може би това е причината. Четох, че пак били на мода — оправдавам се.
Фай ме гледа втренчено.
Не може да прецени дали се преструвам на задръстена, или днес просто съм необичайно тъпа. Истината е, че се притеснявам. Обръщам двата джина на един дъх, сякаш са вода. Фай ми бутва втората си чаша.
— Сигурно е от годежа, но… — събира кураж. Колебае се дали да бъде брутално откровена, или не. В крайна сметка се хвърля с рогата напред. Удивлявам се на глупостта й. — Сякаш вече не се интересуваш толкова.
— Много съм заета — тросвам се.
— Разбира се. — Уверено.
— Не мога да правя всичко сама! — Войнствено.
— Определено. — Лицемерно.
— Нали ти ръководиш нещата? — Заядливо.
— Несъмнено. — Покровителствено.
— Не се интересувам. — Откровено.
Откровено. Мамка му. Безпрецедентен случай. Отпивам юнашка глътка джин.
— По дяволите, Фай, какво да ти кажа?
Фай накланя глава, кима мълчаливо и на мен ми се дощява да кажа нещо. Приисква ми се да й се доверя. В смисъл, че наистина ми допада. Вярно, че приятелските чувства ме връхлетяха доста ненадейно и открай време упорито отбягвам по-близки отношения с нея. Сигурно е свързано с няколкото джина, които гаврътнах за няма и половин час, но имам желание да поговоря с някого. С когото и да било. А тя е тук. Всъщност те. Изведнъж пред погледа ми се изпречват две Фай. И цяла купчина чаши. Лекичко тръсвам глава.
— Може би заради предстоящата сватба вече не си толкова цинична и предаването вече не е толкова интригуващо? — въпросително изказва на глас предположението си.
— Може би.
Сигурно е права. Де да беше така.
— Или може би просто си заета с други неща. Така де, преди годежа абсолютно всичко се нареждаше след работата — приятелите, семейството. Може би си решила да пренаредиш приоритетите си, тъй като вече си по-заета.
Какво иска да каже с това „всичко се нареждаше след работата“?
После заговаря за друго. Мъча се да я слушам. Салонът кръжи наоколо ми като въртележка. Докосвам глава, но тя явно се мисли за пумпал.
— Кога се сгоди? През март, нали? — Не чака да потвърдя. Всмуква силно от цигарата си и продължава: — Струва ми се обаче, че интересът ти угасна преди това. — Окаменявам. — Някъде през януари. Да не би да си взела новогодишно решение да не работиш толкова усилено?
Фиксирам я с гневен поглед. Прекрасно знаем, че е събрала две и две. По една или друга причина не ми го казва направо. Или не е достатъчно пияна, или все още пази бегъл спомен за факта, че умея да наказвам жестоко и съм й шеф, или няма достатъчно пари и иска да й платя пиенето, поради което не може да си позволи да ме обиди. Замълчавам, опитвайки се да отгатна на какво се дължи резервираността й. Фай с възползва от затишието и отскача до бара за още по едно. Следователно има достатъчно пари.
Като се настанява отново срещу мен, изтърсвам:
— Причината е в Дарън.
— Кой Дарън?
— Дарън Смит. — С усилие се въздържам да добавя „естествено“. Как може да не знае кой е Дарън?! Как е възможно името му да не е отпечатано в съзнанието й?! Губя почва под краката си.
— Смит? Винаги съм намирала тази фамилия за напълно безполезна. Не хвърля светлина върху личността на човека.
Стрелвам я с навъсен поглед. Смит е силно име. Къде щеше да бъде Англия сега без ковачите, без занаятчиите изобщо? Жегва ме смущаващ спомен. Върти ми се смътното усещане, че Смит (и Дарън) ми се струваха глупави имена. През последните няколко месеца тези мои представи доста се промениха — свързвам Смит (и Дарън) и по-специално Дарън Смит със сила, доброта и неустоимо привличане, вместо с фалшиви имена на кръшкащи двойки, забегнали за кратък сексуикенд. Изравям от забвение една свойствена черта на своята природа — умението да манипулирам като същински Макиавели.
— Дарън. Нали помниш, онзи упорит младеж с циганската коса, когото как ли не се опитвах да накарам да участва в предаването — подтиквам Фай да продължи. Мъча се да създам у нея впечатлението, че той не е оставил дори следа в моя живот. Това е глупаво. Глупаво е да говоря за Дарън. Защо го правя? Опасно е. Трябва да се благодаря, че Фай не свързва моята необяснима и неочаквана прочувственост с Дарън. Не бива да задълбавам на тази тема. Защото независимо от всичко другия месец се омъжвам за Джош. Джош, който не крие никакви рискове и не е лоша партия. Глупаво е да намесвам името на друг мъж в разговора.
Не мога да се спра. Изричането на името му на глас ми носи такова облекчение.
Пък и бездруго само говоря за него. Може би говореното ще ми помогне да си изясня ситуацията. Тя определено се нуждае от изясняване, защото — сигурна съм, че причината е единствено в алкохола — изведнъж не мога да си припомня защо не върнах нито едно от обажданията му.
— Красавецът? Хормонът? — пита Фай.
— Хмм. Такъв ли беше? Да, като външност сигурно може да се каже, че е привлекателен. Имах предвид по-скоро аргументите му за колективната отговорност, добрия вкус, почтеността и подкопаването на обществените норми.
Заставям се да погледна Фай. Тя ме зяпа право в очите. По всичко личи, че не хваща вяра на думите ми. Не е вчерашна. Мигом изтрезнявам и си давам сметка, че трябва да сменя темата. Съзнанието ми е съвършено гладко. Изпразнено. Не-обременено.
— Спах с него.
— О, знам — пренебрежително размахва Фай подложката за бирена халба. Прави ми впечатление, че ако друга жена на мое място изрече подобно признание, ще предизвика поне мъничко учудване. Фай дори ми обяснява защо не се изненадва: — Ти спиш с всички.
— Всъщност не го правя. Вече не. След Дарън не съм спала с никого.
— Дори с…
— Дори с Джош.
Фай ме гледа така, сякаш току-що е узнала, че на Марс има разумни същества. И то от мъжки пол. Поемам дълбоко дъх.
— Опитахме се, но… получи се малко неловко и ние решихме, че се дължи на напрежението. — Като че ли не разбира какво й говоря. — Джош смята, че това няма значение.
Което е отявлена глупост. Джош сигурно недоумява как е възможно, при положение че съм спала с половината мъжко население на Лондон, да не мога да правя секс с него — моя годеник. Уместен въпрос. Той е страхотен мъж. А съм лягала с почти непознати мъже, които дори не са ми харесвали. Какви са тези капризи, ни в клин, ни в ръкав? Никога не съм разсъждавала над секса — смятала съм, че мястото му е единствено и само в леглото. Като изключим бъркането в мозъка, но то беше за забавление. Не се занимавам със сантименталности и страдане по изгубената любов.
Поне досега не се занимавах.
Джош е готин. Въобще не става дума за нагласа от типа: „Много ми харесва, просто не си падам по него.“ Сега обаче изведнъж започва да ме дразни във всяко едно отношение. Да вземем като пример миризмата. Не че мирише гадно — тъкмо напротив. Винаги излъчва приятен аромат на стайлинг-продукти за коса и буквално се облива с афтършейв. Но аз искам да уловя неговата миризма. Миризмата на пръстите, на мишниците, на краката му и всички интимни миризми на тялото му.
Всъщност не искам.
— Хм, как да ти кажа, нямаше начин да не се окаже трудно, тъй като се познаваме открай време, но отношенията ни бяха коренно различни. — Отново вдигам глава. От изражението на Фай заключавам, че обяснението ми е пълна мъгла. — Тъй че решихме да изчакаме до след… нали се сещаш…
— Сватбата? — опитва се да ми помогне Фай. Благодарна съм й.
— Н-да, сватбата.
— Но истинската причина е, че още си падаш по Дарън.
— Не съм казвала подобно нещо.
— О, стори ми се, че именно това казваш.
* * *
Поредното такси. Този път до дома на Джош. Заварвам го на плейстейшъна. Без да откъсва очи от телевизора, ме осведомява, че в хладилника има бира.
— Какво неочаквано удоволствие! — крещи от другия край на къщата, докато се мотая из кухнята. — Какво си си наумила? Ако ще ме питаш за шаферите, не се тревожи, вече говорих с майка ти. Тя спомена нещо и за медения месец. Вече отмених резервацията за бънджи-скокове от пристанището на Сидни.
Връщам се в дневната с бирата в ръка и не губя време да гадая дали се майтапи, или говори сериозно.
— Не, няма нищо общо със сватбата, просто… хайде да изключиш този компютър. Мога да ти предложа някои по-забавни играчки.
Буквално се нахвърлям върху него и му запушвам устата, за да не му дам възможност да коментира кошмарната прелъстителна реплика. На бърза ръка разкопчавам ризата му и я свалям от раменете му. Задърпвам колана му, покривайки с френетични целувки гърдите и врата му.
— Закъде си се разбързала? — недоумява той, опитвайки се да превърне трескавите ми целувки в блажени ласки.
— Време е — отсичам. — Прекалено дълго отлагахме.
Това изречение е достатъчно да го мотивира. В крайна сметка е мъж. Скача и се запътва към спалнята. Аз го следвам. Бързо се разсъбличаме. Той сгъва дрехите си, някои окача на закачалки. Настаняваме се в леглото и правим секс.
Личи си, че иска да ми достави удоволствие. Гали косите, бедрата, гърдите ми. Сгушвам се във врата му и стискам очи. Безсмислено е. Дарън сякаш е татуиран от вътрешната страна на клепачите ми.
Всичко минава съвсем добре, наистина доста прилично. Дори изпитвам нещо подобно на оргазъм, макар и да не достигам пълна кулминация, но и бездруго рядко ми се случва.
Лежа по гръб и се взирам в тавана. Джош се повдига на лакът, с лице към мен. Придърпвам завивката до подмишниците си. Той погалва косата ми.
— Съжалявам, стана малко прибързано.
— Не, не, беше… добре. Дори чудесно. — Отчаяно се нуждая от цигара.
— Сериозно, наистина ли ти беше… ъъ… приятно? — Иска му се да повярва. — Искам да кажа, ти…
— Да, стигнах докрай. Почти де.
Той с облекчение посяга към цигарите си.
— О, радвам се тогава.
— Да.
Подава ми запалена цигара, а аз се поизправям, като се подпирам на таблата на леглото, за да я изпуша. Вкопчвам се в завивката като девица от викторианската епоха. Пушим в пълно мълчание, гасим фасовете в пълно мълчание.
— Мислиш ли, че постъпваме правилно, Джош?
— Като вдигаме пищна сватба вместо скромно тържество в тесен кръг ли? Определено. Ще бъде голям купон, имаме да каним толкова много хора — моето семейство, твоите колеги, да не говорим за всички онези хора, които наистина искаме да присъстват. В нашия случай определено трябва да се направи голямо тържество.
Затаявам дъх. Като го изпускам, от устните ми се отронва непредвидена реплика:
— Не, имах предвид правилно ли постъпваме, като се женим?
Двоен риск.
Чоплене на душата под въздействието на джина — най-гнусната разновидност.
— Е, ако просто живеем заедно, пак ще се налага да спиш с мен — шегува се Джош. — Поглеждам го и установявам, че е потресен. Закашля се и пита: — Толкова ли беше зле?
— Не — усмихвам се, разрошвам косата му и лепвам шумна целувка на страната му. — Напълно оправда славата си на шампион.
Прихваме да се смеем, аз и моятнайдобърприятелДжош. За пръв път след годежа се чувствам малко по-спокойна в негово присъствие. Очевидно причина за напрежението е бил сексът. Сега, след като разрешихме този въпрос, се чувствам по-добре. Отново можем да разговаряме спокойно. Възползвам се от този факт и продължавам:
— Просто се безпокоя, че никой от двама ни не знае как се прави това. Не сме имали продължителни връзки…
— Защото не сме били с подходящите хора. Създадени сме един за друг.
Разбира се.
— Да, но моите родители са разведени, а твоите са заедно само напук един на друг. Надали това са най-подходящите примери в живота. — Защо се опитвам да натисна бутона за самоунищожение? Бракът с Джош е именно онова, което искам. Защо му пускам такива мухи?
— Десетки хора се справят.
— И десетки други не успяват — мрачно възразявам. После си напомням, че онези, които не успяват, са се оженили с погрешна мотивация — подмамени от лъст, страст, неконтролируема любов. Ние с Джош сме съвсем друг случай. Ние се женим, защото си приличаме. Защото сме съвместими. Защото се чувстваме удобно един с друг.
Отлично.
Джош пъхва ръка под завивката. Отпуска длан върху бедрото ми. Очертава кръгчета с палец. Имам чувството, че дразни кожата ми по възможно най-неприятния начин.
— Искаш ли пак?
Пак ли?
Не се бях замисляла за пак.
Но, разбира се, предстои пак. И пак, и пак.
— Всъщност съм малко уморена.
— Не се тревожи. Разполагаме с цялото време на света. — Джош се обръща на другата страна и след броени секунди вече спи. Диша дълбоко и равномерно.
Цял живот пак и пак.
Краката ми са като късчета лед.